Ан Леки
„Правдата на Торен“ (12)

12.

С изключение на онези няколко часа, когато комуникациите бяха прекъснати, нито за миг не бях губила усещането, че съм част от „Правдата на Торен“. Километрите ми белостенни коридори, капитаната ми, командирите на декади, лейтенантите на всяка декада, най-малкият жест на всяка от тях, всяко дихание бяха видими за мен. И за миг не губех близката връзка с второстепенните си — двайсетчленните Едно Амаат, Едно Торен, Едно Етрепа, Едно Бо и Две Еск, тела, които да обслужват офицерите ми, гласове, чрез които да им говоря. Хилядите ми второстепенни, които чакаха замразени в трюмовете. Никога не губех от поглед и самата Шис’урна, цялата в бяло и синьо, стари граници и разделения, заличени от разстоянието. От тази перспектива събитията в Орс бяха нищо, невидими и напълно незначителни.

Пътувахме със совалката и аз ясно усещах смаляващото се разстояние, както и факта, че съм самият кораб. Едно Еск стана някак в по-голяма степен онова, което винаги е бил — малка частица от мен. Вниманието ми вече не се отклоняваше от неща извън кораба.

Две Еск беше заел мястото на Едно Еск, докато Едно Еск беше на планетата. Две Еск приготвяше чай за лейтенантите си — моите лейтенанти — в стаята на декада Еск. Търкаше белостенните коридори пред баните на Еск, поправяше скъсани униформи. Две от моите лейтенанти играеха настолна игра в декадната стая, местеха пулове бързо и мълчаливо, три други ги гледаха. Лейтенантите на Амаат, Торен, Етрепа и Бо декадите, командирите на декади, капитаната на стотна Рубран, административните офицери и медици говореха, спяха, къпеха се, всяка според собствения си график и склонности.

Всяка декада се състоеше от двайсет лейтенанти и своята командира на декада, но понастоящем Еск беше най-ниската обитаема палуба. Под Еск — от Вар надолу, тоест половината ми декадни палуби — цареше студ и празнота, макар трюмовете още да бяха пълни. Празната тишина на тези пространства, където някога бяха живели офицери, в началото ме притесняваше, но вече бях свикнала с това.

На борда на совалката лейтенанта Оун седеше пред Едно Еск, стиснала зъби, мълчалива. В някои отношения се чувстваше по-добре, отколкото през всичките години в Орс, физически поне — температурата например, двайсет градуса по Целзий, бе много по-подходяща за униформените й панталони и куртка. А вонята на блатната вода бе заменена от по-познатата и по-поносима миризма на рециклиран въздух. Но тесните пространства, които не й правеха впечатление преди, когато за пръв път стъпи на моите палуби, развълнувана, горда от полученото назначение и обнадеждена за бъдещето си, сега, изглежда, я притискаха и ограничаваха като капан. Чувстваше се напрегната и нещастна.

Тиаунд, командирата на декада Еск, седеше в миниатюрния си кабинет. В стаята имаше бюро и два стола, заврени до едната стена, лавица и място за двама правостоящи.

— Лейтенанта Оун се завърна — уведомих я аз, информирах и Рубран, капитаната на стотна, която беше на командната палуба. Совалката се скачи с кораба.

Капитана Рубран свъси вежди. Новината за внезапното завръщане на лейтенанта Оун я беше изненадала и смутила. Заповедта беше дошла директно от Анаандер Мианаай, а нейните заповеди не се оспорваха. Придружаваше я и друга заповед — да не се разпитва за причините.

В кабинета си на палуба Еск командира Тиаунд въздъхна, затвори очи и каза:

— Чай. — Седя мълчаливо, докато Две Еск не й донесе чаша и термос, не наля чай и не остави чашата и термоса до лакътя на командирата. — Да се яви при мен веднага.

Вниманието на Едно Еск беше заето най-вече с лейтенанта Оун, която се качи с асансьора и тръгна по тесните бели коридори към палуба Еск и каютата си. Усетих облекчението й, когато не срещна по коридорите никоя освен Две Еск.

— Командира Тиаунд иска да ви види веднага — уведомих я аз по връзката. Тя отвърна с пръсти и продължи по коридорите на палуба Еск.

Две Еск се изтегли от палубата, в редица по коридорите към трюма и очакващите пашкули, а Едно Еск пое задачите му, като едновременно с това продължи да следва лейтенанта Оун. Горе, на медицинската палуба, една техмедика започна да подрежда инструментите, необходими й да замени липсващия сегмент на Едно Еск.

На вратата на каютата си — същата, която бе обитавала лейтенанта Сейварден преди повече от хиляда години, — лейтенанта Оун се обърна да каже нещо на следващия я сегмент, но се спря.

— Какво? — попита след миг. — Нещо не е наред. Какво има?

— Моля да ме извините, лейтенанта — казах аз. — През следващите няколко минути техмедиката ще свърже нов сегмент. Възможно е за кратко да бъда извън строя.

— Извън строя — повтори думите ми тя, връхлетяна от внезапен прилив на чувства, които не разбирах.

Сетне мешавицата се избистри в чувство за вина и гняв. Тя постоя още малко пред затворената врата на каютата си, пое си дълбоко въздух, обърна се и тръгна назад към асансьора.

Нервната система на един нов сегмент трябва да бъде повече или по-малко функционираща за свързването. В миналото бяха правили опити с мъртви тела, по безуспешно. Същият проблем изникваше и при тела под пълна упойка — връзката даваше сериозни дефекти. Понякога даваха на новия сегмент успокоително, друг път техмедиката предпочиташе да разтопи новото тяло и да го свърже бързо, без никакво седиране. Това елиминира евентуални грешки при седирането, но самото свързване е крайно неприятно.

Техмедиката, която се занимаваше с това конкретно свързване, явно не се интересуваше ще ми причини ли неудобство, или не. Не беше и длъжна да се интересува, разбира се.

Лейтенанта Оун влезе в асансьора към медицинската палуба точно когато техмедиката отключи пашкула с тялото. Капакът се повдигна и за стотна част от секундата тялото остана да лежи неподвижно и вледенено в разтвора.

Техмедиката търкулна тялото върху една маса в съседство, течността се разля и в същия миг тялото се събуди, сгърчи се в конвулсии, давеше се и кашляше. Консервиращият разтвор се излива от гърлото и дробовете без чужда помощ, но усещането — докато му свикнеш — е твърде неприятно. Лейтенанта Оун излезе от асансьора и тръгна към лазарета. Едно Еск Осемнайсет я следваше по петите.

Техмедиката действаше бързо и аз внезапно се озовах на масата (освен това вървях след лейтенанта Оун, довършвах поправките, които Две Еск беше започнал, преди да поеме към трюмовете, лягах на тесните койки в претъпканото спално, бършех един барплот в стаята на декадата), виждах и чувах, но нямах контрол върху новото тяло и ужасът му ускори пулса на всички сегменти, вързани към Едно Еск. Устата на новия сегмент се отвори, сегментът изкрещя, крясък, примесен с истеричен смях. Започнах да се мятам, каишите се откопчаха, аз се търкулнах от масата и паднах болезнено на пода от метър и половина височина. „Недей, недей, недей“ — внушавах на тялото, но то не ме слушаше. Беше му лошо, беше ужасено, умираше. Надигна се и запълзя замаяно, без значение къде, стига да се махне оттук.

После усетих ръце под мишниците си (навсякъде другаде Едно Еск не помръдваше), които ме приканваха да се изправя. Усетих и лейтенанта Оун.

— Помощ — изграчих, не на радчайски. Проклетата медика беше извадила тяло с грозен глас. — Помогнете ми.

— Спокойно. — Лейтенанта Оун ме прихвана по-удобно, повдигна ме и ме прегърна. Новият сегмент трепереше и от студ, и от ужас. — Спокойно. Всичко е наред. — Сегментът се дави и хлипа цяла вечност, уплаших се, че ще повърне… а после връзката изведнъж се слегна и аз вече имах контрол над него. Спрях да хлипам.

— Готово — каза лейтенанта Оун. Ужасена. Ужасена до степен да й се гади. — Така е много по-добре. — Усетих, че гневът й е пламнал отново — или пък беше ново проявление на стреса, който я владееше след случката в храма. — Не ми съсипвайте единицата — тросна се тя и аз осъзнах, че макар още да гледа към мен, всъщност говори на техмедиката.

— Не правя нищо такова, лейтенанта — отвърна техмедиката, пренебрежително някак. По време на анексирането бяха водили този разговор по-подробно и по-настървено. Медиката беше казала: „Това нещо вече не е човек. Стояло е в трюма хиляда години, сега е просто част от кораба“. Лейтенанта Оун се беше оплакала на командира Тиаунд, която отвърна, че не разбира защо е толкова ядосана, но след това не бях имала вземане-даване с тази конкретна медика. — Ако сте толкова гнуслива, може би сте си сбъркали професията.

Лейтенанта Оун се обърна вбесена и излезе, без да каже нищо повече. Аз се върнах на масата с известен страх. Сегментът още се съпротивляваше, а аз знаех, че тази медика няма да се съобрази със страха и болката му, докато ми поставя бронята и другите импланти.

Винаги ми беше трудно, когато свиквах с нов сегмент — той все изпускаше разни неща или излъчваше дезориентиращи импулси, приливи на страх или гадене в най-неочаквания момент. За известно време трябваше постоянно да съм нащрек. Но след седмица-две сегментът обикновено свикваше с новото си положение. В повечето случаи. Понякога — не. Понякога новият сегмент функционираше толкова незадоволително, че се налагаше да бъде отстранен и заменен. Телата минават на скрининг, разбира се, но подборът никога не е съвършен.

Гласът не ми допадаше, а и новият не знаеше никакви интересни песни. Поне не такива, които да не знаех отпреди. Все още не мога да се отърся от упоритото подозрение, че техмедиката нарочно бе избрала това тяло, за да ме подразни.

 

 

Помогнах на лейтенанта Оун да вземе бърз душ и да си смени униформата, преди да се представи пред командира Тиаунд.

— Оун. — Декадната командира махна на лейтенанта Оун да седне на отсрещния стол. — Радвам се, че се върнахте.

— Благодаря, командира — отвърна лейтенанта Оун и седна.

— Не очаквах да ви видя толкова скоро. Сигурна бях, че ще останете на планетата още известно време. — Лейтенанта Оун не отговори. Командира Тиаунд изчака пет секунди, след това каза: — Бих попитала какво е станало, но получих заповед да не го правя.

Лейтенанта Оун отвори уста, пое си дъх да заговори, но спря. Беше изненадана. Не й бях споменала за заповедите да не се пита за събитията, довели до отзоваването й. Не бяха пристигнали съответните заповеди към лейтенанта Оун да не разказва за случилото се. Подозирах, че е тест, и мислех, че лейтенанта Оун със сигурност ще го издържи успешно.

— Лошо ли беше? — попита командира Тиаунд. Явно я измъчваше силно любопитство, иначе не би рискувала да попита дори толкова.

— Да, командира. — Лейтенанта Оун сведе поглед към отпуснатите си ръце. — Много.

— По ваша вина?

— Всичко, което се случва в поверените ми територии, е моя отговорност.

— Да — каза командира Тиаунд. — Но ми е трудно да си представя как точно вие правите нещо… нередно.

На радчайски думата има особена тежест, защото е свързана с триадата от правда, приличие и полза. В думата „нередно“ командира Тиаунд влагаше нещо повече от това, че очаква лейтенанта Оун да следва разпоредбите или етикета. Намекваше, че съзира някаква несправедливост зад събитията. Не би могла да го каже директно, разбира се — не разполагаше с фактите и категорично не искаше да остави впечатлението, че знае нещо извън официалната версия. Ако наложеха наказание на лейтенанта Оун, командирата не би застанала открито на нейна страна, без значение какво мисли по въпроса в лично качество.

Командира Тиаунд въздъхна, вероятно измъчвана от любопитство, което не би могла да задоволи.

— Е — продължи тя с фалшиво бодряшки тон. — Сега ще имате предостатъчно време да наваксате с физическите тренировки. Трябва да подновите и сертификата си за стрелба.

Лейтенанта Оун се усмихна малко насила. В Орс нямаше нито гимнастически салон, нито стрелбище.

— Да, командира.

— И още нещо, лейтенанта. Моля ви да не ходите в лазарета, освен ако не е крайно наложително.

Видно бе, че лейтенанта Оун иска да възрази, да се оплаче. Но и това би било повторение на предишен разговор.

— Да, командира.

— Свободна сте.

 

 

Когато лейтенанта Оун най-сетне стигна до каютата си, почти беше станало време за вечеря — по традиция всички лейтенанти Еск се събираха на вечеря в стаята на декадата. Лейтенанта Оун се извини, че е много уморена, което бе самата истина, защото за последните три дни, откакто бе напуснала Орс, й се събираха едва пет-шест часа сън.

Отпусна се тежко на койката си и впери празен поглед в стената. Стоя така, докато не влязох да й събуя ботушите и да й съблека куртката.

— Добре де — каза тогава тя, затвори очи и се обърна на една страна. — Схванах намека.

Заспа пет секунди след като отпусна глава на възглавницата.

 

 

На следващата сутрин осемнайсет от моите двайсет лейтенанти Еск стояха в стаята на декадата, пиеха чай и си чакаха закуската. Традицията повеляваше, че не могат да седнат, преди да е дошла най-старшата лейтенанта.

Стените на стаята на декада Еск бяха бели с кант в синьо и жълто под тавана. На стената срещу дългия барплот бяха закачени трофеи от минали анексирания — парчета от две знамена в червено, черно и зелено, розова глинена керемида с красив релеф от растителни елементи, древен пистолет (незареден) заедно с елегантния си кобур, гаонийска маска, инкрустирана със скъпоценни камъни. Цял прозорец от валскааиански храм — цветното стъкло изобразяваше жена с метла в едната ръка и три малки животинчета в краката й. Лично бях изкъртила прозореца от стената на храма и го бях донесла тук. Във всички стаи на декади имаше по един прозорец от онази сграда. Църковните одежди и покривки, всичко ценно в храма беше изхвърлено на улицата, част от тях се бе озовала в декадните стаи на други кораби. Обичайната практика бе Радч да абсорбира всяка религия, на която налети по пътя си, да намести боговете й в зашеметяващо сложната си генеалогия или просто да заяви, че тукашното върховно божество е Амаат под друго име, а новата роля на второстепенните божества да остави на местния клир. Този подход не сработи при валскааианската религия поради някакъв строг постулат в свещените им книги и резултатът беше разрушителен. Сред последните промени, които Анаандер Мианаай внесе в радчайската политика, беше и легализирането на упоритата валскааианска религия: малко след това губернатората на Валскаай върна сградата на църквата. Говореше се, че ще трябва да върнем прозорците, защото по онова време още бяхме в орбита около планетата, но в крайна сметка местната църква ги замени с копия. Скоро след това палубите под Еск бяха опразнени и заключени, но прозорците още висяха по стените на пустите и тъмни декадни стаи.

Лейтенанта Исааиа влезе, тръгна право към иконата на Торен в ъгловата ниша и запали тамяна в червената купа под нея. Шест от офицерите смръщиха вежди, а две измърмориха изненадано под нос. Единствена лейтенанта Дариет проговори:

— Оун няма ли да дойда на закуска?

Лейтенанта Исааиа се обърна към лейтенанта Дариет, вдигна вежди в израз на изненада, каквато, поне според моите наблюдения, не изпитваше, и каза:

— Амаат да ми е на помощ! Съвсем изключих, че Оун се е върнала.

В задните редици на групата, встрани от погледа на лейтенанта Исааиа, една от най-младшите лейтенанти се спогледа многозначително с друга от младшите лейтенанти.

— Всичко стана толкова тихо — продължи лейтенанта Исааиа. — Трудно ми е да свикна с мисълта, че тя отново е тук.

— Тишина и студена пепел — цитира една от младшите лейтенанти, които се бяха спогледали преди миг, по-дръзката от двете. Цитатът беше от елегична поема за човек, чиито погребални ритуали били съзнателно пренебрегнати. Лейтенанта Исааиа сякаш се поколеба как да реагира — следващият стих говореше за неспазения обичай да се оставя храна за мъртвите и думите на младшата лейтенанта биха могли да се тълкуват като критика към лейтенанта Оун, задето не се е появила нито на вечеря предния ден, нито днес за закуска.

— Вината е на Едно Еск — каза друга лейтенанта, като прикри с любезна усмивка намигането си към своята млада колега и хитроумно избрания от нея цитат и измери с поглед сегментите, които сервираха блюда с риба и плодове на барплота. — Може пък Оун да го е превъзпитала. Дай боже.

— Защо си толкова мълчалив, Едно? — попита лейтенанта Дариет.

— О, не го окуражавай, моля те — простена друга лейтенанта. — Много е рано да ми се разпее сега.

— Ако е дело на Оун, браво на нея — каза лейтенанта Исааиа. — По-добре късно, отколкото никога.

— Същото важи и за закуската ни — каза лейтенантата до нея. — Може ли да хапнем нещо най-после? — Храна, докато още сме живи? — Още един цитат, поредна препратка към заупокойния помен и едновременно с това опровержение, в случай че обидата на младшата лейтенанта е била насочена в грешната посока. — Ще идва ли, или не? Ако няма да идва, да беше казала.

В същия този момент лейтенанта Оун беше в банята и аз я къпех. Можех да кажа на лейтенантите, че лейтенанта Оун ще дойде скоро, но не го направих, само проверих температурата и нивото на чая в черните стъклени чаши на лейтенантите и продължих да сервирам закуската.

Близо до оръжейните складове почиствах своите двайсет пушки, за да ги прибера заедно с мунициите. Сменях чаршафите в каютите на своите лейтенанти. Офицерите на Амаат, Торен, Етрепа и Бо бяха в своите трапезарии, закусваха и се смееха. Капитаната закусваше с командирите на декади и там разговорът бе по-спокоен. Една от совалките ми се приближаваше за скачване, на борда й имаше четири лейтенанти Бо-2, които се прибираха от отпуск и лежаха в безсъзнание, вързани за креслата си. Щяха да са в лошо настроение, когато се събудеха.

— Кораб — каза лейтенанта Дариет, — лейтенанта Оун ще дойде ли на закуска?

— Да, лейтенанта — казах с гласа на Едно Еск Шест. Полях с вода лейтенанта Оун, която стоеше със затворени очи върху решетката над канала. Дишането й беше равномерно, но пулсът — леко ускорен — показваше и други признаци на стрес. Смятах, че нарочно закъснява, че нарочно се бави в банята. Не защото не можеше да се справи с лейтенанта Исааиа, не. А защото още бе разстроена от случилото се през последните няколко дни.

— Кога? — попита лейтенанта Исааиа, смръщила едва доловимо вежди.

— След около пет минути, лейтенанта.

Надигна се хор от стонове.

— Стига, лейтенанти — смъмри ги лейтенанта Исааиа. — Тя е нашата старша все пак. А и е редно да проявим търпение в момента. Върнаха я най-неочаквано, а по всичко личеше, че върховната жреца никога няма да се съгласи с отзоваването й.

— Изведнъж е осъзнала, че може и да греши за Оун? — подсмихна се лейтенантата до лейтенанта Исааиа. Двете си бяха близки. Никоя от тях не знаеше какво е станало и не можеше да попита. Аз, разбира се, не бях казала нищо.

— Едва ли — каза лейтенанта Дариет, повишила нехарактерно глас. Беше ядосана. — Не и след пет години.

Взех чайника, отидох при лейтенанта Дариет и налях единайсет милиметра чай в почти пълната й чаша.

— Ти харесваш лейтенанта Оун — каза лейтенанта Исааиа. — Всички я харесваме. Но тя няма нужното възпитание. Не е родена за това. Полага неимоверни усилия за нещо, което ние правим по усет. Не бих се изненадала, ако въпросните пет години са били максимумът й, след което се е пречупила. — Сведе поглед към празната чаша в ръката си. — Искам още чай.

— Смяташ, че ти би се справила по-добре на нейно място — подхвърли лейтенанта Дариет.

— Не се занимавам с хипотези — отвърна лейтенанта Исааиа. — Фактите са си факти. Има си причина Оун да бъде издигната в старша Еск лейтенанта много преди която и да е от нас да се озове тук, на „Торен“. Оун очевидно има някакви способности, иначе никога не биха я издигнали до такава позиция, но според мен е стигнала лимита си. — Тих шепот на съгласие. — Родителите й са готвачи — продължи лейтенанта Исааиа. — Сигурна съм, че са отлични професионалисти. Както и че Оун би се справила страхотно в кухнята.

Три лейтенанти се подсмихнаха. Лейтенанта Дариет каза остро:

— Сериозно?

Най-сетне облечена, униформата й — съвършена дори според моите стандарти, лейтенанта Оун излезе в коридора на пет крачки от декадната стая.

Лейтенанта Исааиа реагира на лейтенанта Дариет с познатата вече колебливост. Лейтенанта Исааиа стоеше по-високо в служебната йерархия, но къщата на лейтенанта Дариет беше по-стара и по-богата от нейната, а клонът на лейтенанта Дариет беше пряк клиент на изтъкнат клон от къщата на самата Мианаай. На теория това нямаше значение тук. На теория.

Всички данни, които получавах от лейтенанта Исааиа онази сутрин, говореха за негодувание, което изведнъж се засили.

— Управлението на една кухня е почтено занятие — изтъкна лейтенанта Исааиа. — Мога само да гадая колко е трудно да си отгледан за слуга и после изведнъж, вместо да ти дадат подходящото назначение, да те издигнат на висок пост във флота. Не всички са създадени за офицери.

Вратата се отвори и лейтенанта Оун влезе навреме да чуе последното изречение.

Мълчание погълна декадната стая. Лейтенанта Исааиа изглеждаше спокойна, но само на повърхността. Очевидно не бе планирала — никога не би дръзнала — да каже нещо такова в очите на лейтенанта Оун.

Единствена лейтенанта Дариет проговори:

— Добро утро, лейтенанта.

Лейтенанта Оун не отвърна на поздрава, дори не я погледна, а тръгна право към ъгъла на стаята, онзи с малкото светилище на декадата, статуетката на Торен и купата запален тамян. Изрази почитта си пред статуетката, после погледна към купата с тамяна и смръщи вежди. Както и преди, мускулите й бяха напрегнати, пулсът — ускорен, и аз разбрах, че се е досетила за съдържанието или поне за посоката на разговора, чийто край беше чула; знаеше и коя не е създадена за офицера.

Обърна се.

— Добро утро, лейтенанти. Съжалявам, че ви оставих да чакате. — И без повече отклонения подхвана утринната молитва: — Цветето на правдата е мирът… — Другите се включиха и когато молитвата свърши, лейтенанта Оун зае мястото си начело на масата. Сервирах закуската и чая на лейтенанта Оун още преди другите да са заели местата си.

Заех се да сервирам и на тях, а лейтенанта Оун отпи от чая си и започна да се храни.

Лейтенанта Дариет взе вилицата си.

— Радвам се, че се върна. — В гласа й се усещаше напрежение, зле прикрит гняв.

— Благодаря — каза лейтенанта Оун и отдели ново парченце от рибата в чинията си.

— Чашата ми все още е празна — каза лейтенанта Исааиа. Другите офицери около масата мълчаха напрегнато. — Тишината е добре дошла, но дано не върви ръка за ръка с понижена ефективност.

Лейтенанта Оун сдъвка хапката, преглътна и отпи от чая си.

— Моля?

— Едно Еск вече не блее постоянно. Вярвам, че заслугата е твоя — обясни лейтенанта Исааиа. — Но… — И вдигна празната си чаша.

Вече стоях зад нея с чайника и наливах в чашата й.

Лейтенанта Оун вдигна ръка в жест, който да изтъкне несъстоятелността на забележката.

— Нямам нищо общо с мълчанието на Едно Еск. — Погледна към сегмента с чайника и свъси чело. — Поне не съзнателно. Хайде, попей ни, ако искаш, Едно Еск.

Десетина лейтенанти изпъшкаха. Лейтенанта Исааиа се усмихна фалшиво.

Лейтенанта Дариет вдигна поглед от чинията си.

— На мен песните ми харесват. Едно Еск пее хубаво, а и това ни е нещо като запазена марка.

— Повод за срам по-скоро — каза лейтенантата, която беше близка с лейтенанта Исааиа.

— Не мисля, че е повод за срам — каза лейтенанта Оун, рязко.

— Не, разбира се — каза лейтенанта Исааиа. Не стана ясно какво точно има предвид, но в тона й определено личеше злонамереност. — Е, защо си толкова мълчалив, Едно?

— Бях зает, лейтенанта — отговорих. — И не исках да досаждам на лейтенанта Оун.

— Пеенето ти не ми досажда, Едно — каза лейтенанта Оун. — Съжалявам, ако съм те оставила с грешно впечатление. Пей, ако искаш, моля.

Лейтенанта Исааиа вдигна вежди.

— Извинение? И „моля“? Това вече е прекалено.

— Любезността — каза лейтенанта Дариет с нехарактерна проповедническа нотка в гласа — винаги е проява на приличие и винаги носи полза.

Лейтенанта Исааиа се подсмихна.

— Благодаря, майко.

Лейтенанта Оун не каза нищо.

 

 

Четири и половина часа след закуската совалката с четирите лейтенанти от Бо-2, които се прибираха от отпуск, се скачи с кораба.

Пили бяха три дни, до последния възможен момент преди да напуснат станция Шис’урна. Първата залитна през шлюза, стиснала очи, и прошепна:

— Медика.

— Очакват ви — казах с устата на сегмента от Едно Бо, който бях пратила там. — Да ви помогна ли да се качите в асансьора?

Лейтенантата махна вяло с ръка да отхвърли предложението ми и тръгна бавно по коридора, като се опираше с рамо на стената за равновесие.

Качих се в совалката и се оттласнах с крака, преминала границата на изкуствено генерираната корабна гравитация — совалката беше твърде малка за собствено гравитационно поле. Две от офицерите, също пияни, се опитваха да събудят третата, която беше припаднала в креслото си. Пилотата — най-младшата сред офицерите от Бо-2 — седеше като на тръни пред контролните уреди. Отначало реших, че притеснението й се дължи на вонята от разлян арак и повръщано — за щастие, лейтенантите, изглежда, се бяха полели с арак още на станцията, а не го бяха разлели в совалката; колкото до повръщаното, по-голямата част се беше озовала там, където трябва, а не по пода и креслата — но после погледнах (Едно Бо погледна) към кърмата и видях три Анаандер Мианаай да седят мълчаливо на последния ред кресла. Не знаех нищо за това. Явно се бе качила на совалката без много шум и бе предупредила пилотата да не ме уведомява. Колкото до останалите, те едва ли изобщо я бяха забелязали. Сетих се как ме беше попитала, на планетата, кога за последно е идвала на борда ми. И за моята необяснима и инстинктивна лъжа. Истината бе, че последното й посещение твърде много приличаше на сегашното.

— Милорда — казах, когато всички лейтенанти Бо се отдалечиха достатъчно, за да не ни чуват. — Ще уведомя стотната.

— Не — каза едната Анаандер. — Вар палубата ти е празна.

— Да, милорда — потвърдих аз.

— Ще се настаня там. — И толкоз. Не каза нито защо е дошла, нито колко време ще остане. Нито кога ще ми разреши да кажа на капитаната на стотната какви ги върша. Длъжна бях да се подчинявам на Анаандер Мианаай, нейните заповеди бяха с предимство пред тези на собствената ми капитана, но рядко бях получавала заповед от едната, без другата да е уведомена. Беше странно и неприятно.

Пратих сегменти на Едно Еск да извадят Едно Вар от трюма, включих отоплението на една секция от палуба Вар. Трите Анаандер Мианаай отхвърлиха предложението ми да им помогна с багажа, взеха си нещата и тръгнаха към Вар.

Това се бе случвало и преди, на Валскаай. Долните палуби бяха празни в по-голямата си част, защото воините ми бяха извадени от трюмовете и работеха. Онзи път Анаандер Мианаай беше останала на палуба Еск. Защо беше дошла тогава и какво беше направила?

С ужас си дадох сметка, че мислите ми се плъзгат около отговора, който оставаше неясен, невидим. Това не беше редно. Изобщо не беше редно.

Между палубите Еск и Вар се намираше прекият достъп до моя мозък. Какво беше направила Анаандер Мианаай на Валскаай — какво, което не можех да си спомня? — и какво се канеше да направи сега?