Ан Леки
„Правдата на Торен“ (23)

23.

Нещо твърдо и гърчещо се излезе от гърлото ми и повърнах. Давех се в опит да си поема въздух. Държаха ме за раменете, гравитация ме дърпаше напред. Отворих очи и видях повърхността на болнична кушетка, както и плитка купа, в която се гърчеше оплетена маса от оповръщани пипала в зелено и черно, които водеха към устата ми. Нов напън, толкова силен, че затворих очи. След миг нещото излезе напълно и цопна в контейнера. Изтриха устата ми и ме обърнаха по гръб. Отворих очи, като си поемах жадно дъх.

Една медика стоеше до кушетката, държеше в ръка лигавото нещо в зелено и черно, което току-що бях повърнала, и го оглеждаше, свъсила вежди.

— Добре изглежда — каза медиката и го върна в купата му. — Неприятно е, граждана, знам — продължи тя, явно обръщайки се към мен. — Гърлото ще ви боли няколко минути. Вие…

— Ка… — понечих да попитам, но само се задавих от нов напън за повръщане.

— По-добре не говорете — каза медиката, докато някоя друга, вероятно втора медика, ме обръщаше отново по корем. — Размина ви се на косъм. Пилотата, която ви докара, е стигнала до вас навреме, но е разполагала само с комплект за първа помощ. — Онази ужасно глупава и упорита пилота на плавателна капсула. Това трябваше да е. Не е знаела, че не съм човек. Че няма смисъл да ме спасява. — А и не е могла да ви докара директно тук. За известно време бяхме доста притеснени. Но пулмонарният коректив излезе цял и показанията са добри. И да имате мозъчна увреда, тя е минимална, но не е изключено известно време да не се чувствате на себе си.

Това ми се стори смешно, но напъните за повръщане тъкмо бяха утихнали и не исках да ги събуждам отново, затова си замълчах. Лежах неподвижно и със затворени очи, докато ме обръщаха отново по гръб. Отворех ли ги, въпросите нямаше да закъснеят.

— След десетина минути може да пийне чай — каза медиката, на кого — нямах представа. — Никаква твърда храна на този етап. И поне пет минути не й говорете.

— Да, доктора. — Сейварден. Отворих очи и обърнах глава. Сейварден стоеше до кушетката ми. — Не говори — каза ми тя. — Рязката декомпресия…

— Ще й е по-лесно да мълчи, ако не й говорите — смъмри я медиката.

Сейварден млъкна. Но аз знаех какво причинява рязката декомпресия. Разтворените в кръвта ми газове са се отделили от естествения си разтвор, внезапно и експлозивно. Достатъчно експлозивно да ме убият сами, без помощта на липсващия въздух. Но увеличеното налягане, тоест когато са ме преместили в помещение с нормална атмосфера, е натикало мехурчетата обратно в разтвора им.

Различното налягане в дробовете ми и във вакуума вероятно е причинило наранявания. А и аз не бях очаквала резервоарът да гръмне още след първия изстрел, освен това бях заета да стрелям по Анаандер Мианаай и е възможно да не съм издишала в правилния момент. И това вероятно е било най-лекото ми нараняване, предвид експлозията, изстреляла ме във вакуума и другите неща. В летателната капсула едва ли е имало нещо повече от най-елементарни средства за първа помощ и предвид видимо тежките ми наранявания пилотата вероятно ме е натикала в най-опростения вариант на замразяващ пашкул, който да ме поддържа, докато стигнем до медицинско заведение.

— Браво — каза медиката. — Кротувайте си. — И излезе.

— Колко време? — попитах Сейварден. Не повърнах, макар че гърлото наистина ме болеше.

— Близо седмица. — Сейварден си придърпа стол и седна.

Седмица.

— Да разбирам, че станцията е оцеляла, така ли?

— Да — каза Сейварден, все едно въпросът ми не беше от глупав по-глупав, а заслужаваше отговор. — Благодарение на теб. Службата за сигурност и пристанищните инспектори успяха да запечатат всички изходи, преди други Анаандер Мианаай да се измъкнат на корпуса. Ако ти не беше спряла онези четири… — Махна рязко с ръка. — Два портала се сринаха. — Два от дванайсетте тоест. Това щеше да причини гигантски главоболия, както тук, така и при другия им изход. А ако бе имало кораби в тях по време на срива, може и да не се бяха измъкнали цели. — Но победата е на наша страна все пак, което е добре.

Наша страна.

— Аз нямам страна в това — казах.

Сейварден се обърна и взе чаша чай. Не видях откъде я взе. После срита нещо под леглото ми и горната половина на кушетката се вдигна бавно. Сейварден доближи чашата до устата ми и аз отпих една малка, предпазлива глътка. Божествено.

— Защо — попитах, след като отпих още една, — защо съм тук? Досещам се защо откачената пилота на капсулата ме е спасила, но защо медиците си правят труда с мен?

Сейварден смръщи вежди.

— Сериозно ли питаш?

— Винаги съм сериозна.

— Вярно е.

Стана, отвори едно чекмедже, извади одеяло, зави ме с него и внимателно го подпъхна под голите ми ръце.

Преди Сейварден да е отговорила на въпроса ми, старша инспектора Скааиат надникна в малката болнична стая.

— Медиката каза, че си будна.

— Защо? — попитах. И добавих в отговор на озадачената й физиономия: — Защо не съм мъртва?

— Това ли си искала? — попита старша инспектора Скааиат. Останах с впечатлението, че не проумява какво я питам.

— Не — отговорих. Сейварден доближи отново чашата до устата ми и аз отпих от чая, по-голяма глътка отпреди. — Не, не искам да умра, но е странно, че са положили толкова усилия да съживят един второстепенен. — Беше и жестоко освен това: да ме върнат само за да бъда унищожена след това по заповед на Анаандер Мианаай.

— Не мисля, че някоя тук мисли за теб като за второстепенен — каза старша инспектора Скааиат.

Погледнах я в очите. Изглеждаше напълно сериозна.

— Скааиат Оуер… — започнах.

— Брек — прекъсна ме разтревожено Сейварден. — Доктората каза да не мърдаш. Хайде, пийни още чай.

Защо изобщо Сейварден беше тук? И Скааиат?

— Какво си направила за сестрата на лейтенанта Оун? — попитах. Гласът ми беше прегракнал.

— Предложих й клиентски договор, но тя отказа. Сигурна била, че сестра й ме е ценяла високо, но самата тя не ме познавала, а и нямала нужда от помощта ми. Голям инат. Работи в агротехническата служба, на два портала оттук. Добре е. Държа я под око, доколкото го позволява разстоянието.

— На Даос Цейт предложила ли си клиентски договор?

— Всичко това е заради Оун — каза старша инспектора Скааиат. — Не знам защо не си го кажеш направо, очевидно е, че става въпрос за нея. Права си, да. Можех да й кажа много повече неща, преди да си тръгне, трябваше да ги кажа. Ти си второстепенният, не-човекът, оборудването, но ако сравним действията си, моите и твоите, излиза, че ти си я обичала повече от мен.

„Ако сравним действията си“. Беше като шамар.

— Не — казах аз, признателна за безизразния си глас на второстепенен. — Ти я остави да се дави в съмнения. Аз я убих. — Мълчание. — Лордата на Радч се съмняваше в лоялността ти, съмняваше се в Оуер и поиска от лейтенанта Оун да те шпионира. Лейтенанта Оун отказа и настоя да бъде разпитана, за да докаже лоялността си. Анаандер Мианаай не би допуснала това, разбира се. Заповяда ми да я застрелям.

Три секунди тишина. Сейварден стоеше неподвижна, като от камък. После Скааиат Оуер каза:

— Не си имала избор.

— Не знам дали съм имала избор, или не. Не мисля, че имах. Но след като застрелях лейтенанта Оун, застрелях и Анаандер Мианаай. И точно затова — замълчах, поех си дъх, — и точно затова тя проби топлинния ми щит. Скааиат Оуер, нямам право да ти се сърдя. — Не можех да говоря повече.

— Напротив, имаш, и още как — каза старша инспектора Скааиат. — Ако бях разбрала коя си, когато за пръв път стъпи на станцията, нямаше да ти говоря така.

— А ако аз имах криле, щях да съм летателна капсула. — „Ако“ в минало време не променяше нищо. — Кажи на тирана — използвах орсианската дума, — че ще отида при нея веднага щом стана от леглото. Сейварден, донеси ми дрехите.

 

 

Оказа се, че старша инспектора Скааиат всъщност е дошла да види Даос Цейт, която бе пострадала зле покрай последните конвулсии на Анаандер Мианаай в борбата й срещу самата себе си. Вървях бавно по коридор, пълен с набързо стъкмени койки, на които лежаха хора с различни корективи, имаше и такива в пашкули, които да ги поддържат, докато лекарите стигнат до тях. Даос Цейт лежеше на легло, в стая, в безсъзнание. Изглеждаше по-дребна и по-млада от реалното.

— Ще се оправи ли? — попитах Сейварден. Старша инспектора Скааиат не ме беше изчакала, бързаше да се върне на доковете.

— Да — отговори медиката зад гърба ми. — А вие не трябваше да ставате от леглото.

Права беше. Сейварден ми беше помогнала да се облека, но дори с помощта й накрая треперех от изтощение. Успяла бях да измина половината коридор, черпейки сили от едната решимост. Други източници нямах, чувствах, че ще е свръх възможностите ми дори да обърна глава, за да отговоря на медиката.

— Имате нови бели дробове, току-що отгледани — продължи медиката. — Да не изреждам останалите ви наранявания. Поне още няколко дни трябва да пазите леглото. Най-малко.

Даос Цейт дишаше плитко и равномерно и приличаше досущ на детенцето, което помнех. Чудех се защо не съм я познала още от пръв поглед.

— Имате много пациенти, леглото ще ви трябва — казах аз и това неволно наблюдение се оказа поредното парченце от мозайката. — Можели сте да ме оставите в пашкул, докато ви остане време за мен.

— Лордата на Радч каза, че има нужда от вас, граждана. Искаше да ви изправим на крака по най-бързия начин. — Сякаш долових известно негодувание в тона й. И нищо чудно. Ако не бяха висшестоящите заповеди, медиците щяха да се съобразят с други приоритети при грижата си за пациентите. А и лекарата не беше оспорила думите ми, че леглото ще им трябва.

— Трябва да се върнеш в леглото — каза Сейварден. Стабилната Сейварден, единственото, което стоеше между мен и припадъка. Не трябваше да ставам.

— Не.

— Голям инат е — каза Сейварден на медиката.

— Виждам.

— Да се върнем в хотела. — Сейварден говореше толкова търпеливо и спокойно, че в първия миг не осъзнах, че говори на мен. — Ще си починеш. С лордата на Радч ще се оправяме, когато събереш сили.

— Не — повторих аз. — Да вървим.

С помощта на Сейварден излязох от медицинския център, качих се на един асансьор, минах по някакъв безкраен коридор и после изведнъж се озовах на прага на гигантско открито пространство. Подът бе посипан с натрошено цветно стъкло, което хрущеше под стъпките.

— Сражението стигна и до храма — каза Сейварден, без да съм я питала.

Централният булевард, ето къде бяхме. Натрошеното стъкло беше от безбройните красиви приношения в заупокойния параклис. Нямаше много хора на булеварда, а от тях повечето ровеха из отломките, търсейки, предположих, по-големи парчета, които биха могли да се възстановят. Наблюдаваха ги агенти от службата за сигурност.

— Комуникациите бяха възстановени на втория ден — продължи Сейварден, докато ме водеше към входа на палатата. — И тогава хората започнаха да навързват картинката. И да вземат страна. След известно време стана невъзможно да не вземеш страна. Наистина невъзможно. Отначало се тревожехме, че бойните кораби може да влязат в сражение, но на противниковата страна имаше само два и те решиха да напуснат системата през порталите.

— Цивилни жертви? — попитах аз.

— Винаги има цивилни жертви. — Изминахме последните няколко метра от засипания със стъкло булевард и влязохме в палатата. При входа чакаше служитела от администрацията, униформеното й сако беше мръсно, с голямо леке на единия ръкав.

— Първата врата — каза служителата почти без да ни погледне. Изглеждаше изтощена.

Първата врата ни изведе на поляна. От три страни се ширеше просторна гледка към хълмове и дървета, а отгоре — синьо небе, напръскано с перлени облачета. От четвъртата — бежова стена, тревата в основата й разорана и смачкана. На няколко крачки пред мен видях обикновен стол с дебела тапицерия. Не беше предназначен за мен, но не ми пукаше.

— Трябва да седна — казах.

— Да — каза Сейварден, поведе ме към стола и ми помогна да се сгъна. Затворих очи, само за миг.

 

 

Говореше дете с висок писклив глас.

— Пресгер се свързаха с мен преди Гарседд — казваше детето. — Преводачите, които пратиха, бяха отгледани от генетичен материал, взет от човешки кораби, разбира се, но извън това бяха обучени от пресгер, излети в техния калъп, така че мисленето, поведението, говорът им бяха като на чужденци. Станаха по-добри с времето, но от тях още ме побиват тръпки.

— Ако лордата позволи. — Сейварден. — Защо им отказахте?

— Вече планирах да ги унищожа — каза детето. Анаандер Мианаай. — Започнала бях да трупам необходимите за това ресурси. Реших, че са разбрали за плановете ми и са се уплашили достатъчно, за да искат мир. Мислех, че показват слабост. — Изсмя се, горчиво и със съжаление, странно за един детски глас. Но Анаандер Мианаай не беше дете дори когато обитаваше детско тяло.

Отворих очи. Сейварден бе коленичила до стола ми. Дете на пет-шест години седеше на тревата пред мен, облечено в черно от главата до петите и с паста в едната ръка. Съдържанието на багажа ми беше пръснато наоколо.

— Буден си — каза детето.

— Има трохи от пастата ти върху моите икони — обвиних я аз.

— Красиви са. — Взе по-малката и я активира. Образът се появи, целият в скъпоценни камъни и емайл, ножът в третата ръка лъщеше под фалшивата слънчева светлина. — Това наистина си ти, нали?

— Да.

— Итранската тетрархия! Там ли намери пистолета?

— Не. Там се сдобих с парите си.

Анаандер Мианаай се ококори с искрена изненада.

— Позволили са ти да си тръгнеш с толкова много пари?

— Една от четирите тетрарси ми дължеше услуга.

— Голяма услуга трябва да е било.

— Да.

— Там наистина ли практикуват човешки жертвоприношения? Или това е само метафора? — попита тя и посочи отрязаната глава, която държеше фигурката.

— Сложно е.

Детето изсумтя тихо. Сейварден все така стоеше на колене, мълчеше и не помръдваше.

— Медиката каза, че си имала нужда от мен.

Петгодишната Анаандер Мианаай се засмя.

— Вярно е, имам.

— В такъв случай — казах аз, — иди се шибай. — Което тя съвсем буквално можеше да направи.

— Гневът ти е наполовина насочен към самия теб. — Лапна последната хапка от пастата, изтупа облечените си в ръкавици ръце и захар от глазурата се посипа по тревата. — Но пък при толкова монументално исполински гняв дори половината е разрушителна.

— И десет пъти по-гневна да съм, няма да има значение, ако не съм въоръжена.

Устата й се кривна в нещо като усмивка.

— Не съм стигнала дотук, като оставям полезни инструменти да бездействат.

— Ти унищожаваш инструментите на врага си при всяка възможност — възразих. — Сама ми го каза. А аз няма да ти бъда полезна.

— Аз съм добрата — каза детето. — Бих могла да ти попея, ако искаш, макар че не знам дали ще се получи с този глас. Хаосът ще се разпространи и към други системи. Вече се разпространява, просто още не съм получила обратния сигнал от най-близките провинциални палати. Трябваш ми на моя страна.

Опитах се да поизправя гръб. Получи се сякаш.

— Няма значение коя на чия страна е. Няма значение коя ще спечели, защото все ще си ти и нищо няма да се промени наистина.

— На теб ти е лесно да го кажеш — рече петгодишната Анаандер Мианаай. — И може би в известен смисъл е вярно. Много неща не са се променили особено, други едва ли ще се променят, без значение коя моя страна вземе превес. Но кажи ми едно — дали щеше да е без значение за лейтенанта Оун коя от мен беше на борда ти тогава?

Нямах отговор на това.

— Ако имаш власт, пари и контакти, някоя и друга разлика няма да промени нищо. Или ако смяташ да умреш в близко бъдеще, което, ако разбирам правилно, е твоята позиция понастоящем. Хората, които отчаяно искат да живеят, са хората без пари и без власт, а за тези хора дребните неща изобщо не са дребни. Онова, в което ти не откриваш разлика, за тях е въпрос на живот и смърт.

— А ти си ужасно загрижена за дребните хорица — казах иронично. — Сигурно по цяла нощ не можеш да заспиш, защото мислиш за тях. Кръв ти капе от сърцето.

— Не ми го играй безгрешен, ако обичаш — каза Анаандер Мианаай. — Две хиляди години ми служи, без да ти се обади съвестта. Отлично знаеш какво означава това, по-добре от повечето хора тук. А аз наистина се интересувам от „дребните хорица“. Да, интересът ми към тях е по-абстрактен от твоя, напоследък поне. От друга страна, тази каша наистина е мое дело. И си прав, че няма начин да се отърва от себе си, буквално поне. Факт, който трябва често да ми бъде припомнян. Може би е добра идея да се сдобия със съвест, която е въоръжена и независима.

— Последния път, когато някоя се опита да ти бъде съвест — казах аз, като си мислех за Име и онази воина от „Милостта на Саре“, която бе отказала да изпълни получените заповеди, — ти направи и невъзможното да я екзекутираш.

— Имаш предвид Име. Имаш предвид войната Едно Амаат Едно от „Милостта на Саре“ — каза невръстната Мианаай, усмихната широко като от особено приятен спомен. — Така не са ме навиквали в целия ми дълъг живот. Накрая ме прокле и гаврътна отровата си като да беше ракия.

Отрова.

— Не си я застреляла?

— Раните от огнестрелно оръжие са толкова грозни — каза малката, все така ухилена. — Което ме подсеща. — Посегна настрани и бръсна въздуха с малката си, облечена в ръкавица ръка. Внезапно на мястото се появи черна кутия, толкова черна, че сякаш засмукваше светлината. — Граждана Сейварден.

Сейварден протегна ръка и взе кутията.

— Ясно ми е — каза Анаандер Мианаай, — че не се изрази метафорично, когато каза, че гневът ти трябва да е въоръжен, за да има някакво значение. Аз също не говорех метафорично, когато казах, че се нуждая от въоръжена съвест. И за да разбереш, че говоря сериозно, за да не направиш някоя глупост от незнание, нека ти обясня с какво всъщност си се въоръжила.

— Знаеш на какъв принцип работи пистолетът? — Нищо чудно всъщност. Имала бе хиляда години да проучи другите пистолети от същия вид.

— Донякъде. — Анаандер Мианаай се усмихна пак. — Както без съмнение знаеш, куршумите поразяват, защото оръжието, което ги изстрелва, им придава голямо количество кинетична енергия. Куршумът се удря в нещо и тази енергия трябва да отиде някъде. — Не отговорих, дори вежда не вдигнах. — Куршумите на гарседдайските пистолети — продължи петгодишната Мианаай — всъщност не са куршуми. Те са… устройства. Пасивни устройства, докато не бъдат изстреляни. В мига на съприкосновението си с мишената устройството освобождава точно толкова енергия, колкото е необходима да я пробие, и запазва енергията още точно 1,11 метра. След това я губи рязко.

— Губи я — повторих аз стъписана.

— 1,11 метра? — попита озадачено Сейварден.

Мианаай махна с ръка.

— Чужденци. Нормално е мерните им единици да са различни от нашите. На теория, активира ли се устройството, можеш и с ръка да го подхвърлиш към нещо и то ще го пробие, ще го прогори. Но активирането става само и единствено в пистолета. Доколкото знам, във вселената няма нищо, което да устои пред тези куршуми.

— Но откъде идва цялата тази енергия? — попитах аз, все така стъписана. Ужасена. Нищо чудно, че бях пробила кислородния резервоар само с един изстрел. — Все трябва да идва отнякъде.

— Логично, нали? — Мианаай кимна. — Следващият ти въпрос е откъде устройството знае колко енергия ще му трябва и как прави разлика между въздуха, през който преминава, и мишената, по която стреляш. Не знам отговорите на тези въпроси. Но сигурно вече разбираш защо сключих мирния договор с пресгер. И защо толкова държа да спазвам условията по него.

— И защо толкова държиш да им видиш сметката — казах аз. Горещото желание, основната цел на другата Анаандер, ако трябваше да гадая.

— Не съм стигнала дотук, ограничавайки целите си до разумното и постижимото — каза Анаандер Мианаай. — Няма да говориш за това с никого. — Продължи, преди да съм реагирала: — Бих могла да те принудя. Но няма да го направя. Ти очевидно си важен елемент от това хвърляне и би било нередно да променям траекторията ти.

— Не знаех, че си суеверна — казах аз.

— Не бих го нарекла суеверие. Но. Имам и други задачи. Останали сме малцина тук. Толкова малко, че бройката ни да се превърне в чувствителна информация. А работа има много, затова не мога да седя тук и да губя време в приказки. Така. „Милостта на Калр“ има нужда от капитана. И от лейтенанти всъщност. Лейтенантите можеш да подбереш за повишение от екипажа си.

— Не мога да бъда капитана. Аз не съм граждана. Дори човек не съм.

— Ако кажа, че си, ще станеш — изтъкна тя.

— Обърни се към Сейварден. — Сейварден беше оставила кутията в скута ми и отново стоеше мълчаливо на колене до мен. — Или към Скааиат.

— Сейварден отказва да се отдели от теб — обясни лордата на Радч. — Даде ми ясно да разбера това, докато ти спеше.

— Скааиат тогава.

— Тя вече ми каза да ходя да се шибам.

— Какво съвпадение.

— А и тя ми трябва тук. — Изправи се. Толкова беше дребна, че се наложи да вдигне глава, за да срещне погледа ми, нищо, че аз седях на стол. — От болницата казаха, че ще ти трябва най-малко седмица да се възстановиш напълно. Мога да ти отпусна още няколко допълнителни дни, за да инспектираш „Милостта на Калр“ и да натовариш каквито провизии и оборудване сметнеш за необходимо. За всички ще е най-лесно, ако се съгласиш още сега, назначиш Сейварден за своя първа лейтенанта и я оставиш да се занимае с подробностите. Но оставям на теб да решиш. — Бръсна коленете си от полепналата трева и пръст. — Веднага щом сте готови, искам да потеглите към станция Атоек. На два портала разстояние. Стига „Мечът на Тлен“ да не е сринал единия. — „На два портала оттук“, беше казала старша инспектора Скааиат, когато говореше за сестрата на лейтенанта Оун. — Какво друго би могла да правиш, по кой друг път би могла да поемеш?

— А имам ли друг избор? — Издигнала ме бе в граждана, но също толкова лесно би могла да се отметне. — Освен смъртта тоест.

Тя поклати глава.

— Колкото има всяка от нас. Тоест най-вероятно никакъв. Но за философия можем да си говорим и друг път. В момента и двете имаме по-важна работа.

След което си тръгна.

Сейварден събра нещата ми, натика ги в раницата, помогна ми да стана и да изляза. Проговори чак когато стигнахме булеварда.

— Кораб е. Пък макар и „Милост“.

Явно бях спала поне час-два, колкото изпочупените стъкла да бъдат почистени и хората да излязат, макар навалицата да беше доста по-рехава от обичайното. Всички изглеждаха изтормозени и изнервени. Говореха си тихо и унило и от това булевардът изглеждаше пуст, макар да не беше. Обърнах глава да погледна Сейварден и вдигнах вежда.

— Ти си капитаната. Вземи го, щом искаш.

— Не. — Спряхме до една скамейка и Сейварден ми помогна да седна. — Ако още бях капитана, щяха да ми дължат куп неизплатени заплати. Официално съм се „уволнила“, когато са ме обявили за мъртва преди хиляда години. Ако искам да се върна на служба, трябва да започна всичко отначало. Освен това… — Поколеба се, после седна до мен. — Освен това, когато се събудих след хилядолетния си сън, имах чувството, че всичко и всички са ме предали. Радч ме беше предал. Корабът ми ме беше предал. — Намръщих се и тя побърза да ме успокои с жест. — Да, знам, че не е честно да говоря така. Не е редно, но така се чувствах. Чувствах, че не съм оправдала собствените си очаквания, че съм предала сама себе си. За разлика от теб. Ти не ме предаде, не си предала и себе си.

Не знаех какво да отговоря, а и тя сякаш не очакваше отговор.

— „Милостта на Калр“ няма нужда от капитана — казах след четирисекундно мълчание. — А може би и не иска капитана.

— Не можеш да откажеш назначението.

— Мога, ако имам достатъчно пари да се издържам.

Сейварден свъси вежди, пое си дъх, сякаш с намерение да възрази, но така и не го направи. Накрая каза:

— Би могла да отидеш в храма и да поискаш да ти гадаят.

Зачудих се дали образът на чуждестранна набожност, който бях изградила като част от прикритието си, не я е заблудил, че наистина питая религиозни чувства, или просто е радчаи до мозъка на костите си и инстинктивно вярва, че хвърлянето на шепа зарове или монети може да даде отговор на трудните ми въпроси и да ме насочи по правилния път. Махнах с ръка.

— Не изпитвам нуждата да го направя. Но ако ти искаш, давай. Иди в храма. Или хвърли жребия още тук и сега. — Стига да имаше нещо с две страни, монета или някакъв диск, би могла да си пробва късмета. — Ако падне с лицето нагоре, ще спреш да ме тормозиш и ще ми донесеш чай.

Сейварден изсумтя развеселено. После каза:

— О. — И бръкна в джоба на сакото си. — Скааиат ми даде това за теб. — Скааиат. А не „онази Оуер“.

Държеше златен диск с диаметър два сантиметра. По периметъра му имаше фин бордюр с цветни мотиви, леко изместен спрямо центъра, като венец около впечатано в метала име. ОУН ЕЛМИНГ.

— Не мисля, че би искала да хвърлиш точно него обаче — каза Сейварден. А после, понеже не отговорих, добави: — Скааиат каза, че наистина трябва да го вземеш.

Още се опитвах да намеря думи и глас, с който да ги изрека, когато една агента от службата за сигурност ни наближи предпазливо и каза с почитание:

— Простете, граждана. Станцията би искала да говори с вас. Ето там има конзола, която да използвате. — И посочи.

— Нямаш ли импланти? — попита ме Сейварден.

— Скрила съм ги. Някои дори деактивирах. Станцията сигурно не ги засича. — А нямах представа къде е останал портативният ми имплант. Някъде в багажа ми вероятно.

Наложи се да стана, да отиде до конзолата и да стоя права, докато говоря.

— Тук съм, Станция, казвай.

Седмицата почивка, за която бе споменала Анаандер Мианаай, започваше да ми изглежда все по-привлекателна.

— Граждана Брек Мианаай — каза Станцията с благия си равен глас.

Мианаай. Все още стиснала в ръка мемориалната игла на лейтенанта Оун, аз погледнах към Сейварден, която идваше към мен с багажа ми.

— Нямаше смисъл да те разстройвам допълнително — каза тя, преди да съм задала въпроса си.

Лордата на Радч беше споменала за „независима“ съвест, но фактът, че е излъгала, изобщо не ме изненада. Изненадах се обаче от стратегията, която беше решила да използва срещу мен.

— Граждана Брек Мианаай — повтори Станцията от конзолата с глас приятен и безизразен както винаги. Стори ми се обаче, че повторението носи в себе си сянка на злорадство. Подозренията ми се потвърдиха при следващите й думи: — Бих искала да напуснете Палата Омоу.

— Сериозно? — Само това успях да измисля. — Защо?

Половинсекундно закъснение, после дойде отговорът:

— Огледайте се. — Нямах сили да се оглеждам, затова реших, че инструкцията е реторична. — Медицинската служба е задръстена с ранени и умиращи граждани. Голяма част от системите ми са повредени. Жителите ми са разтревожени и уплашени. Аз изпитвам тревога и страх. Да не споменавам за хаоса около палатата. И за всичко това сте виновна вие.

— Не съм. — Напомних си, че макар в момента да звучеше детински и заядливо, Станцията не се различаваше съществено от мен, каквато бях навремето, и че в някои отношения работата й е много по-сложна и важна от моята, защото включваше грижата за стотици хиляди, дори милиони жители. — А и не виждам какво би се променило, ако си тръгна.

— Не ми пука — каза спокойно Станцията. Представих си я как тропа с крак. Ако беше човек, сигурно точно това щеше да направи. — Съветвам ви да тръгнете сега, докато още е възможно. В непосредствено бъдеще ситуацията може и да се промени.

Станцията не би могла да ми нарежда нещо, особено да ме гони така. Всъщност не би трябвало изобщо да ми говори по този начин, сега, когато бях издигната в граждана.

— Не може да те принуди да си тръгнеш — каза Сейварден като ехо на собствените ми мисли.

— Но може да изрази неодобрението си. — Тактично. Дискретно. — Правим го непрекъснато. Обикновено никоя не забелязва, докато не отидат на почивка или на гости на друг кораб или на друга станция и не открият, че там необяснимо защо се чувстват несравнимо по-добре обгрижени.

Секунда мълчание, после Сейварден поклати замислено глава. Предположих, че току-що е видяла в нова светлина престоя си на „Правдата на Торен“ и преместването си на „Меча на Нафтас“.

Наведох се напред, опряла чело на стената до конзолата.

— Това ли е всичко. Станция?

— „Милостта на Калр“ би искал да говори с вас.

Пет секунди мълчание. Въздъхнах. Знаех, че не мога да спечеля тази игра, че няма смисъл да се опитвам.

— Ще говоря с „Милостта на Калр“, Станция.

— „Правдата на Торен“ — каза „Милостта на Калр“ по конзолата.

Обръщението ме изненада, сълзи на изтощение заплуваха в очите ми. Мигнах няколко пъти да ги разкарам.

— Едно Еск. Само Едно Еск — казах и преглътнах. — Деветнайсет.

— Капитана Вел е арестувана — каза „Милостта на Калр“. — Не знам дали ще я осъдят на превъзпитание или на екзекуция. Лейтенантите ми също са задържани.

— Съжалявам.

— Не си виновен ти. Те действаха по свой избор.

— Коя командва сега? — попитах аз. Сейварден стоеше мълчаливо до мен с ръка на рамото ми. Исках да легна и да спя, нищо друго.

— Едно Амаат Едно. — Тоест старшата воина от водещата бойна единица на кораба. Лидерата на единица. Единиците от второстепенни нямаха лидери, защото не се нуждаеха от такива.

— Значи може да бъде издигната в капитана.

— Не — каза „Милостта на Калр“. — От нея ще излезе добра лейтенанта, но още не е готова да бъде моя капитана. Прави всичко по силите си, но й е трудно.

— „Милостта на Калр“. Щом аз мога да бъда капитана, защо ти да не бъдеш своя собствена такава?

— Това би било нелепо — отговори „Милостта на Калр“. Гласът му беше спокоен както винаги, ала аз сякаш чух раздразнение в него. — Екипажът ми има нужда от капитана. Да, знам, че съм само една „Милост“. Ако си поискаш, лордата на Радч със сигурност ще ти даде и „Меч“. Не че капитаната на „Меч“ би се радвала да я прехвърлят на „Милост“, нито аз бих се радвал да ми пратят някоя, която не би се чувствала добре на борда ми, но пак ще е за предпочитане, отколкото съвсем да нямам капитана.

— Не, Кораб, изобщо не става въпрос за…

Сейварден ме прекъсна сурово:

— Прекрати, Кораб.

— Вие не сте член на офицерския ми състав — каза „Милостта на Калр“ от конзолата и този път в гласа му определено се промъкна емоция.

— Засега.

Зачудих се дали не е някаква постановка, но Сейварден не би ме държала да вися тук, насред булеварда, точно сега, когато краката ми буквално се подгъваха.

— Кораб, не мога да заместя онова, което си загубил. Съжалявам, но то е изгубено завинаги. — Аз също нямаше да си върна загубеното, никога. — Не мога да стоя повече тук.

— Кораб — каза строго Сейварден. — Твоята капитана още не се е възстановила от нараняванията си, а Станцията я държи права тук, на булеварда.

— Вече изпратих совалка — каза „Милостта на Калр“ след кратка пауза, която вероятно трябваше да покаже какво точно мисли корабът за Станцията. — На борда ще се чувствате много по-удобно, капитана.

— Аз не съм… — започнах, но „Милостта на Калр“ вече се бе изключил от връзката.

— Брек — каза Сейварден и ме дръпна от стената, на която се подпирах. — Да вървим.

— Къде?

— Знаеш, че на борда ще ти е по-добре. По-добре, отколкото тук.

Не отговорих, просто оставих на Сейварден да ме води.

— Всичките ти пари няма да значат много, ако още портали се сринат и продоволствените маршрути бъдат прекъснати. — Съобразих, че вървим към някакви асансьори. — Всичко се разпада — продължи Сейварден. — И няма да се ограничи само до тази станция, разпадът ще обхване целия радчайски космос, знаеш го. — Знаех, но нямах нужната енергия да се задълбоча във въпроса. — Сигурно си мислиш, че може да стоиш настрана и да им гледаш сеира. На мен обаче не ми се вярва. Не мисля, че ще можеш.

Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да съм тук. Сейварден нямаше да е тук, щях да съм я зарязала в снеговете на Нилт или пък изобщо нямаше да съм припарвала до онази проклета планета.

Вратите на асансьора се затвориха бързо-бързо след нас. По-бързо от нормалното, или пък просто аз си въобразявах, че Станцията се опитва да ме разкара по най-бързия начин. Само дето асансьорът не помръдна.

— Към доковете, Станция — казах аз. Победена. Не че имаше къде другаде да отида всъщност. Бях каквато ме бяха създали, бях предназначението си. И дори ако твърденията на тираната бяха неискрени — а те не можеха, в крайна сметка, да са други, — без значение какви бяха намеренията й в момента, за едно Анаандер Мианаай беше права. Действията ми щяха да имат някакво значение, пък макар и малко. Щяха да донесат някаква промяна, може би, за сестрата на лейтенанта Оун. Веднъж вече се бях оказала недостойна за лейтенанта Оун. Бях се провалила по най-необратимия начин. Нямаше да се повтори.

— Скааиат ще ти направи чай — каза Сейварден, докато асансьорът потегляше.

Не помнех кога съм яла за последно.

— Май съм гладна.

— Това е добър знак — каза Сейварден и стисна по-здраво ръката ми, когато асансьорът спря и вратите се отвориха към приемната на пристанищните докове.

Набелязваш цел, правиш една крачка, после — следващата. Все същото открай време.