Ан Леки
„Правдата на Торен“ (19)

19.

На следващата сутрин си купих дрехи. Собственицата на магазина, който старша инспектора Скааиат ми беше препоръчала, тъкмо се канеше да ме изрита, когато балансът по банковата ми сметка се появи на конзолата й — без изрично да го е поискала, предполагам, просто Станцията се опитваше да й спести смущението, с което пък показа на мен колко отблизо ме наблюдава.

Определено имах нужда от ръкавици, а ако щях да играя ролята на щедрата богата туриста, трябваше да купя и друго. Но преди да съм отворила уста, собственицата наизвади от склада топове брокат, сатен и кадифе в десетина цвята. Лилаво и тъмнооранжево, три оттенъка на зеленото, златно, бледожълто, леденосиньо, пепеляво и наситено червено.

— Не може да носите тези дрехи — каза ми авторитетно тя, докато нейна подчинена ми поднасяше чай, прикривайки доста успешно погнусата си от голите ми ръце. Станцията вече ме бе сканирала и бе предоставила мерките ми, така че не се налагаше да правя каквото и да било. След половин литър чай, две убийствено сладки пасти и десетина обиди си тръгнах със сако и панталон в тъмнооранжево, с бяла колосана риза отдолу и тъмносиви ръкавици, които бяха толкова тънки и меки, че почти не ги усещах. За щастие последната мода диктуваше свободни сака и панталони, достатъчно широки да скрият пистолета. Останалите дрехи — още два комплекта сако и панталон, два чифта ръкавици, половин дузина ризи и три чифта обувки — щели да бъдат доставени в хотела ми, по думите на собственицата, преди да съм се прибрала от храма.

Излязох на булеварда, който по това време на деня гъмжеше от радчаи, влизащи и излизащи от храма и палатата, посядащи в чайните (несъмнено скъпи и модерни) или просто мотаещи се в подходяща компания. Когато час по-рано отивах към шивашкото ателие, хората ме зяпаха и си шепнеха или просто вдигаха вежди. Сега изведнъж бях станала невидима, освен когато други добре облечени радчаи свеждаха поглед към предницата на сакото ми в търсене на знаци, маркиращи фамилната ми принадлежност, и кокореха очи при липсата на такива. Загледа ме и едно дете, стиснало с малката си ръчичка в ръкавичка ръкава на придружаващата го възрастна, чак се обърна след мен, докато тълпата не ме скри.

Вътре в храма граждани се трупаха около цветята и тамяна, младши жреци, почти деца в моите очи, изнасяха още кошници и кутии, с които да заменят изпразнените. Като второстепенен, не ми беше разрешено да докосвам храмовите приношения, нито да правя такива. Но тук никоя не знаеше това. Измих ръцете си в басейна и купих китка жълто-оранжеви цветя, както и парче от тамяна, който лейтенанта Оун предпочиташе.

Във всички радчайски храмове има място, предназначено за заупокойни молитви, има и дни особено благоприятни за такива приношения, макар че днес не беше такъв ден, а аз, като не-радчаи, не би трябвало да имам радчайски мъртъвци, които да почитам. Вместо да се отправя натам, аз влязох в ехтящото централно помещение, където Амаат стоеше с по една обсипана със скъпоценни камъни Еманация във всяка ръка, потънала до коленете в цветя, купчина в червено, оранжево и жълто, висока почти колкото мен и бързо нарастваща на обем и височина. Когато се добрах до първите редици на множеството, и аз хвърлих своята китка върху купчината, направих необходимите жестове и промълвих молитвата, после пуснах тамяна в кутията, която, щом се напълнеше, щеше да бъде изпразнена от други младши жреци. Тамянът беше просто символ — връщаха го на входа, където да бъде продаден отново. Ако всичкият тамян за приношения бъдеше запален, храмът щеше да се изпълни с толкова дим, че въздухът да стане токсичен. А днес дори не беше църковен празник.

Тъкмо се покланях на богинята, когато една корабна капитана с кафява униформа застана от едната ми страна. Понечи да хвърли букетчето си върху купчината, но така и не го направи, втренчила поглед в мен. Пръстите на лявата й ръка потрепнаха едва видимо. В лице приличаше на капитана Рубран Оск, но тя беше слаба и с дълга права коса, а тази капитана беше по-ниска, по-едра и късо подстригана. Хвърлих поглед към бижутата й и те потвърдиха, че капитаната действително е братовчеда на Рубран Оск, издънка на същия клон на същата къща. Спомних си, че Анаандер Мианаай не беше сигурна на чия страна ще застане капитана Рубран и предпочиташе да не подръпва твърде силно паяжината от клиентство и контакти, към която принадлежеше капитаната на стотна. Зачудих се дали това още е вярно, или Оск да преминали към някоя от двете страни.

Нямаше значение. Капитаната продължаваше да ме зяпа. Сигурно вече получаваше отговори на запитванията си. Станцията или собственият й кораб щяха да докладват, че не съм радчаи, при което капитаната най-вероятно щеше да загуби интерес. Или не, ако научеше за Сейварден. Не държах да разбера кое от двете ще се превърне във факт, затова си довърших молитвата и се запровирах обратно през хората, които чакаха да си направят приношението.

Покрай стените имаше по-малки светилища. В едно от тях трима възрастни и две деца стояха около бебе, което бяха поставили на гръдта на Аатр — изображението даваше тази възможност, ръката свита в лакътя под така често споменаваните цици на богинята, — с надежда за благоприятна съдба или поне някакъв знак какво крие бъдещето за това дете.

Всички светилища бяха красиви, блестяха в златно и сребърно, стъкло и полиран камък. Целият храм ехтеше с акумулирания звук на стотици тихи разговори и молитви. Музика нямаше. Сетих се за почти празния храм на Иккт и многобройните хорове църковни певци, за които ми разказваше върховната жреца и които отдавна не пееха там.

Близо два часа обикалях храма и разглеждах светилищата на второстепенните богове. Сградата беше гигантска и не отстъпваше по размери на палатата. Двете здания със сигурност бяха свързани, защото Анаандер Мианаай служеше като жреца в храма през равни интервали, макар че проходите и коридорите помежду им едва ли се набиваха на око.

Светилището на покойниците оставих за накрая. Отчасти защото там щеше да е пълно с туристи, отчасти защото знаех, че ще се почувствам зле. То беше по-голямо от другите второстепенни светилища, почти наполовина колкото централното помещение по площ, пълно с лавици и кутии с приношения за мъртвите. Храна и цветя. И всичко стъклено. Стъклени чаени чаши, пълни със стъклен чай и стъклена пара отгоре. Купчини деликатни стъклени рози. Различни плодове, риба и зеленчуци, толкова реалистични, че се сетих за уханието на вечерята си снощи. Човек можеше да си купи техни евтини варианти в магазинчета далече от булеварда и да ги сложи в домашния си олтар — за богове и за покойници, — но тези тук бяха различни, всеки предмет беше произведение на изкуството, всеки ясно маркиран с името на дарителя и на покойника, така че посетителите да видят като на витрина благочестивата скръб… и богатството.

Вероятно имах достатъчно пари да поръчам подобно приношение. Но ако го направех, и то с истинските имена на дарителя и покойника, това щеше да е края и за мен. А и жреците несъмнено щяха да откажат такова приношение. Вече бях мислила дали да не пратя пари на сестрата на лейтенанта Оун, но това също би породило нежелано любопитство. Навярно бих могла да уредя нещата така, че парите ми да отидат при нея, след като приключа със задачата си тук, но не знаех дали и това е възможно. И все пак усетих остър пристъп на вина при мисълта за луксозната си стая и скъпите си нови дрехи.

Тъкмо излизах от храма, когато на пътя ми застана воина. Човек, а не второстепенен. Поклони се.

— Простете. Имам съобщение за вас от граждана Вел Оск, капитана на „Милостта на Калр“.

Капитаната, която ме беше загледала, докато правех приношението си на Амаат. Фактът, че изпраща съобщението си по воина вместо чрез комсистемите на Станцията, беше знак за почитание, но предпазливо, иначе би пратила лейтенанта или би ме заговорила лично. Макар че последното може би се дължеше на стеснителност, смущение, което да си спести, като прехвърли задачата другиму. Не можех да не забележа тромавия ритъм на изречението, съставено с цел да избегне някое от общоприетите обръщения.

— Моля да ме извините, граждана — казах аз. — Не познавам граждана Вел Оск.

Войната направи лек жест на почтително извинение.

— Тазсутрешните поличби показали, че днес капитаната ще има щастлива среща. Когато ви видяла да правите приношението си, почувствала, че става въпрос за вас.

Да видиш непозната в гигантски храм като този едва ли можеше да мине за щастлива среща. Чак се почувствах засегната, че капитаната не е сметнала за нужно да положи малко повече усилие. Би могла да измисли нещо по-добро, без да се напъва особено.

— Какво е съобщението?

— Капитаната обикновено пие чай следобед — каза войната любезно и назова чайна на булеварда. — За нея ще е чест, ако се видите там.

Времето и мястото говореха за „лична“ среща, която в действителност е демонстрация на влияние и контакти и привидно неофициален начин да се говори по работа.

Капитана Вал нямаше работа с мен. И не би спечелила нищо, ако я видят в моята компания.

— Ако капитаната иска да се срещне с граждана Сейварден… — започнах аз.

— Не капитана Сейварден е срещнала капитаната в храма — отвърна войната, все така с леко извинителен тон. Несъмнено си даваше сметка колко прозрачна е задачата й. — Но ако решите да доведете капитана Сейварден, за капитана Вел би било чест да се запознае с нея, разбира се.

Разбира се. Дори без къща и без пари, редно бе Сейварден да получи поканата лично, от някого, когото познава, а не през комсистемите на Станцията или чрез нископоставена посредница като тази воина, която капитана Вел ми беше пратила, нарушавайки правилата на доброто възпитание. Но пък аз точно от това имах нужда.

— Не мога да говоря от името на граждана Сейварден, разбира се — казах аз. — Моля, благодарете на капитана Вел за поканата.

Войната си тръгна с поклон.

В една пресечка на булеварда открих магазинче, което продаваше картонени кутии с „обяд“ — риба отново, както се оказа, задушена със зеленчуци. Занесох кутията в стаята си и седнах да хапна. Ядях и си мислех за конзолата на стената, видимата връзка със Станцията.

Станцията беше точно толкова умна, колкото бях аз, докато още бях кораб. Е, по-млада беше от мен. Наполовина по-млада, че и повече. Но определено беше фактор, с който да се съобразя. Ако ме разкриеха, щеше да е заради Станцията.

Станцията не беше засякла имплантите ми на второстепенен, които бях деактивирала и скрила грижливо. Ако ги беше засякла, вече да са ме арестували. Но Станцията долавяше чувствата ми или поне физическото им проявление. Би могла, при наличие на достатъчно информация за мен, да разбере кога лъжа. И със сигурност ме наблюдаваше неотлъчно.

Но от гледната точка на Станцията — както и от моя, когато още бях „Правдата на Торен“ — емоционалните състояния бяха просто набор от медицински данни, информация, която няма смисъл, ако е извадена от контекста. Ако току-що бях слязла от кораба в мрачно настроение като настроението ми сега, Станцията вероятно би го засякла, но не би разбрала защо се чувствам така и не би могла да си направи никакви заключения от този факт. Но колкото по-дълго оставах тук, толкова повече виждаше Станцията и толкова повече данни акумулираше. Скоро щеше да си сглоби собствен контекст, да си изгради своя представа за мен. И да сравни тази нова картина с образа, на който би трябвало да отговарям според първоначалните данни.

И ако двете картини не съвпаднеха, щеше да възникне опасност. Преглътнах хапка риба и погледнах към конзолата на стената.

— Здрасти — казах. — ИИ, дето ме наблюдаваш.

— Почитаема Гайад Брек — каза Станцията откъм конзолата със спокоен глас. — Здравейте. Обикновено се обръщат към мен със „Станция“.

— Нека бъде Станция тогава. — Лапнах нова хапка риба и плодове. — Значи наистина ме наблюдаваш. — Факт беше, че се притеснявах, задето Станцията ме наблюдава. Факт, който не бих могла да скрия от нея.

— Наблюдавам всички, почитаема. Кракът още ли ви боли? — Болеше и Станцията несъмнено виждаше как го щадя, дори в момента. — Медицинските ни центрове са отлични. Сигурна съм, че някоя от нашите лекари ще намери решение на проблема ви.

Стряскаща възможност, която трябваше да избегна на всяка цена. Без да предизвикам подозрения.

— Не, благодаря. Предупредиха ме за радчайските медицински центрове. Предпочитам да изтърпя болката, но да не рискувам самоличността си.

Кратко мълчание. После Станцията попита:

— Тестовете за пригодност ли имате предвид? Или превъзпитанието? Нито едно от тях не би променило личността ви. Освен това не подлежите на нито едно от двете, уверявам ви.

— И въпреки това. — Оставих вилицата. — У дома имаме една поговорка. Силата не се нуждае нито от позволение, нито от прошка.

— Досега не бях срещала човек от Герентат — каза Станцията. Аз, разбира се, точно на това разчитах. — Предполагам, че притесненията ви са разбираеми. Чужденците често имат неправилна представа за радчаите.

— Даваш ли си сметка какво каза току-що? Буквално, че нецивилизованите не разбират цивилизацията. Хрумвало ли ти е изобщо, че доста хора извън радчайския космос смятат себе си за цивилизовани? — На радчайски последното изречение беше почти невъзможно, защото включваше вътрешно противоречие.

Очаквах отговор от сорта на: „Не това имах предвид“, но той така и не дойде. Вместо това Станцията каза:

— Щяхте ли да дойдете тук, ако не беше граждана Сейварден?

— Може би — отговорих, понеже знаех, че не мога да излъжа Станцията, не и когато следи внимателно физиологичните ми реакции. И знаех също, че всеки изблик на гняв или негодувание в момента, както и всяка подозрителност към радчайската администрация, ще бъдат отдадени на негодуванието и страха, които ми вдъхва Радч. — Имате ли някаква музика на това ваше свръхцивилизовано място?

— Да — отговори Станцията. — Но се боя, че нямаме музика от Герентат.

— Ако исках да слушам само герентатска музика — заядох се, — щях да си стоя в Герентат.

Това май изобщо не стресна Станцията.

— Какво предпочитате? Да останете в стаята или да излезете?

Предпочитах да си стоя в стаята. Станцията ми избра забавна програма, нов филм, от тази година, но с добре познат сюжет — млада жена от скромно семейство, която се надява да сключи клиентски договор с по-престижна къща. Ревнива съперница, която й подлага крак и я очерня пред евентуалната й патрона. Накрая добродетелността на героинята излиза наяве, тя доказва лоялността си с цената на най-ужасни изпитания, макар да няма клиентски договор, подлостта на съперницата й бива разкрита, сюжетът достига кулминацията си със сключването на така жадувания договор, после следват десет минути триумфални песни и танци — последната от единайсетте музикални интерлюдии, събрани в четирите епизода на сериала. Продукцията беше с малък мащаб — повечето подобни сериали имаха десетки епизоди. Беше лековата, но пък песните бяха хубави и значително подобриха настроението ми.

 

 

Нямах нищо спешно за правене, докато не пристигнеше призовката за обжалването на Сейварден, а тогава, ако имах късмет, щеше да последва ново, още по-дълго чакане. Станах, подръпнах новите си панталони, сложих си обувки и сако.

— Станция — казах. — Знаеш ли къде мога да открия граждана Сейварден Вендаай?

— Граждана Сейварден Вендаай — отвърна Станцията със своя неизменно равен глас — е в офис на службата за сигурност на девето подземно ниво.

— Моля?

— Имаше сбиване — каза Станцията. — При нормални обстоятелства службата за сигурност би се свързала със семейството й, но тя няма роднини тук.

Аз не бях роднина, разбира се. А и тя би ги накарала да се свържат с мен, ако е искала да отида. И все пак…

— Би ли ме упътила до офиса на сигурността на девето подземно ниво?

— Разбира се, почитаема.

 

 

Офисът на девето подземно ниво беше миниатюрен, побираше само конзола, няколко стола, маса с прибори за чай — всичките различни, а не от един сервиз — и няколко шкафчета. Сейварден седеше на пейка до задната стена. Беше със сиви ръкавици, сако и панталон от някакъв твърд грозен плат, които не й бяха по мярка, от онези неща, които не се шият по поръчка, а се произвеждат предварително по готови размери. Собствените ми униформи, когато още бях кораб, се произвеждаха по същия начин, но изглеждаха значително по-добре. Разбира се, аз определях грижливо размерите, което по онова време не ме затрудняваше ни най-малко.

Предницата на сакото й беше опръскана с кръв, с кръв беше напоена и едната й ръкавица. По горната й устна кръвта беше хванала коричка, а в основата на носа й беше залепен коректив. Друг коректив покриваше кръвонасядане на едната й буза. Сейварден гледаше с празен поглед пред себе си, не вдигна глава нито към мен, нито към офицерата от сигурността, която ме въведе.

— Вашата приятелка дойде, граждана — каза офицерата.

Сейварден смръщи вежди. После вдигна глава и се взря в мен.

— Брек? На Аатр циците, наистина си ти. Изглеждаш… — Примигна. Отвори уста да довърши изречението, но не го направи. Пое си накъсано дъх. — Различна — довърши накрая. — Много, много различна.

— Просто си купих дрехи. Какво е станало с теб?

— Сбиване — каза Сейварден.

— Което се е случило от само себе си, така ли?

— Не — призна тя. — Дадоха ми квартира, но там вече живееше друга. Опитах се да говоря с нея, но нищо не й разбирах.

— И къде спа? — попитах аз.

Тя погледна към пода.

— Оправих се някак. — Вдигна отново глава, погледна ме, после погледна офицерата от службата за сигурност. — Но не бих могла да карам дълго по този начин.

— Трябвало е да дойдете при нас, граждана — каза офицерата. — А сега имате предупреждение в досието си. Това няма да ви е от полза.

— А другата? — попитах аз.

Офицерата от сигурността направи жест на отрицание. Нямах право да задавам такива въпроси.

— Май не се оправям много добре сама, а? — каза умърлушено Сейварден.

Въпреки неодобрението на Скааиат Оуер купих на Сейварден нови ръкавици и тъмнозелено сако, отново конфекция, но поне й беше по мярка и качеството беше значително по-високо. Сивият й тоалет не можеше да се изпере, а знаех, че снабдителната служба няма да й отпусне нов комплект толкова скоро. Когато Сейварден облече новите дрехи и прати старите за рециклиране, казах:

— Яла ли си нещо? Исках да те заведа на вечеря, когато Станцията ми каза къде си. — Беше си измила лицето и вече изглеждаше що-годе нормално, ако не броим синината под коректива на бузата й.

— Не съм гладна — каза тя. За миг на лицето й се изписа нещо — съжаление, раздразнение? Скръсти ръце и после бързо ги отпусна, жест, който не бях виждала от месеци.

— Чай, тогава, докато аз се храня?

— О, да, бих пийнала чай — каза оживено тя. Спомних си, че няма никакви пари, беше отказала да вземе от мен. Нашият чай беше останал в багажа ми, Сейварден не беше взела от него, когато се разделихме предната вечер. Така че за нея чаят беше лукс. А не би трябвало да е. Поне според нейните стандарти. Нито според радчайските стандарти като цяло.

Влязохме в една чайна, взехме си чай, плодове и нещо, увито във водорасли, и седнахме на маса в ъгъла.

— Сигурна ли си, че не искаш да хапнеш? — попитах. — Плод поне?

Тя погледна плодовете с престорена липса на интерес, после си взе един резен.

— Дано твоят ден е бил по-добър от моя.

— Предполагам. — Изчаках да видя дали иска да сподели за неприятностите си, но тя не каза нищо, затова продължих: — Тази сутрин ходих в храма. И налетях на една корабна капитана, която взе да ме зяпа, а после прати своя воина да ме покани на чай.

— Своя во̀ина. — Сейварден осъзна, че пак е скръстила ръце, отпусна ги, взе чашата, остави я. — Второстепенен?

— Човек. Сигурна съм.

Сейварден вдигна вежда.

— Не трябва да ходиш. Трябвало е да те покани лично. Не си приела, нали?

— И не отказах. — Три радчаи влязоха в чайната, смееха се на нещо. Всичките бяха с тъмносините униформи на пристанищните власти. Едната бе Даос Цейт, асистентата на старша инспектора Скааиат. — Не мисля, че ме е поканила заради самата мен. Мисля, че иска да я запозная с теб.

— Но… — Сейварден се намръщи. Загледа се в чашата, която държеше в едната си ръка в зелена ръкавица, бръсна предницата на новото си сако с другата. — Как се казва?

— Вел Оск.

— Оск. Не съм ги чувала. — Отпи от чая. Даос Цейт и приятелите й си купиха чай и пасти и седнаха на маса в другия край на помещението, като разговаряха оживено. — За какво й е да се запознава с мен?

Вдигнах многозначително вежди.

— Нали именно ти вярваш, че всяко странно събитие е послание от бог — изтъкнах. — Изчезваш за хиляда години, намират те като по чудо, изчезваш отново, а после изплуваш внезапно в компанията на богата нерадчаи. Не знам защо си изненадана, че това привлича вниманието на разни хора. — Тя поклати глава. — Вендаай вече не функционира като къща и ти трябва да намериш друг начин да си уредиш живота.

За миг ми се стори толкова сащисана, че се притесних да не съм я обидила по някакъв начин. Но после се овладя.

— Ако капитана Вел е искала да спечели приятелството ми или се интересува в някаква степен от моето мнение, значи е започнала зле, като се е държала грубо с теб. — Предишната й арогантност прозираше зад тези думи, стряскаща промяна след зле прикритото й униние напоследък.

— Ами онази старша инспектора? — попитах. — Скааиат, така ли беше? Стори ми се любезна. А и ти сякаш знаеше коя е.

— Всички Оуер са любезни — каза Сейварден с отвращение. Гледах над рамото й как Даос Цейт се смее на нещо, казано от друга служитела в тъмносиньо. — Отначало всички те изглеждат напълно нормални — продължи Сейварден, — но после изведнъж получават прозрение или решават, че на вселената нещо не й е наред и именно те трябва да го оправят. Или и двете едновременно. Всичките са луди. — Замълча за миг, после се обърна да види какво толкова гледам. Завъртя се отново към мен. — О, онова момиче. Вижда ми се някак… а бе, провинциала.

Насочих цялото си внимание към Сейварден. Погледнах я в очите.

Тя сведе своите.

— Съжалявам. Това беше… беше гадно. Нямам никакво право да…

— Съмнявам се — прекъснах я аз, — че заплатата й позволява да си купува дрехи, в които да изглежда „различна“.

— Не това имах предвид. — Сейварден вдигна глава, видимо смутена. — Но и онова, което имах предвид, е достатъчно гадно. Просто… просто се изненадах. Май през цялото време съм те имала за аскета. Просто се изненадах, това е.

Аскета. Разбирах защо е стигнала до това заключение, но не и защо се връзва толкова, че е сгрешила. Освен ако…

— Ти да не ревнуваш? — попитах невярващо. С хубави дрехи или не, и аз изглеждах точно толкова провинциално като Даос Цейт. Само дето бях от различна провинция.

— Не! — И след миг: — Добре де. Да. Но не по онзи начин.

Тогава си дадох сметка, че не само другите радчаи ще останат с погрешно впечатление заради дрехите, които й бях подарила току-що. Макар Сейварден със сигурност да знаеше, че не бих могла да й предложа такова нещо. Макар да знаех, че ако се замислеше за повече от трийсет секунди по въпроса, щеше да осъзнае, че самата тя не би поискала от мен онова, за което намекваше подаръкът. Със сигурност не би могла да си мисли, че съм имала предвид това. — Вчера инспектора Скааиат ми каза, че може би ти давам фалшиви надежди. Или че оставям у другите погрешно впечатление.

Сейварден изсумтя презрително.

— Сигурно би имала основание да те предупреди, но само ако аз имах и най-слабия интерес към онова, за което си мисли тя. — Вдигнах вежда. Сейварден продължи унило и с угризения: — Вярвах, че ще мога да се оправя сама. Но снощи и днес… през цялото време си мислех как е трябвало да остана при теб. Да, вярно е, че Радч се грижи за всички свои граждани. Не видях никоя да гладува. Или да ходи гола. — Лицето й се изкриви от погнуса. — Но онези дрехи. И онзи скел. Само това раздават, скел, през цялото време, — на грижливо измерени порции. Не мислех, че ще имам нещо против. Тоест, нямам нищо против скела, но истината е, че едвам го преглъщах, засядаше ми на гърлото. — Вече се досещах в какво настроение е била, когато се е замесила в онова сбиване. — Май ме е побърквала мисълта, че няма да получа друго в продължение на седмици и месеци. И — добави тя с тъжна усмивка, — че щях да съм много по-добре, ако те бях помолила да остана с теб.

— Значи си искаш старата работа?

— Да, по дяволите! — каза тя с ентусиазъм и облекчение. И достатъчно високо, за да ни чуе компанията в другия край на чайната и да обърне към нас негодуващи погледи.

— Ругаеш, граждана. — Взех си от водорасленото руло. И открих, че на свой ред изпитвам облекчение, при това по няколко точки. — Сигурна ли си, че не предпочиташ да си пробваш късмета с капитана Вел?

— Можеш да пиеш чай с когото си искаш — каза Сейварден. — Но тя трябваше да те покани лично.

— Твоите маниери са на хиляда години — изтъкнах аз.

— Маниерите са си маниери — отвърна тя с негодувание. — Но както вече казах, можеш да пиеш чай с когото си искаш.

Старша инспектора Скааиат влезе в чайната, видя Даос Цейт и й кимна, но тръгна към нашата маса. Поколеба се за миг, забелязала корективите върху лицето на Сейварден, но после се престори, че не ги е видяла.

— Граждана. Почитаема.

— Старша инспектора — отвърнах аз. Сейварден кимна мълчаливо.

— Утре вечер съм домакиня на малко събиране — каза тя и назова името на някакво заведение. — Съвсем неформално, просто ще пийнем чай. За мен ще е чест, ако двете дойдете.

Сейварден се разсмя и повтори:

— Маниерите са си маниери.

Скааиат я погледна объркано.

— Вашата покана е втората за днес — обясних аз. — Граждана Сейварден тъкмо критикуваше първата, задето не е била докрай издържана според правилата на доброто възпитание.

— Надявам се, че моята е покрила високите й стандарти — каза Скааиат. — Коя не е успяла в това?

— Капитана Вел — отвърнах. — От „Милостта на Калр“.

Скааиат уж с нищо не показа да има особено мнение за капитана Вел, но онези, които я познаваха добре, непременно биха доловили реакцията й.

— Е. Признавам, че възнамерявах да ви представя, граждана, на неколцина приятели, които биха могли да ви съдействат. Но може би ще предпочетете компанията на капитана Вел.

— Явно имате много лошо мнение за мен — каза Сейварден.

— Възможно е — каза Скааиат, а аз си помислих колко е странно да я чуя как говори със същата тежест като преди двайсет години и в същото време различно, — подходът на капитана Вел към почитаемата Брек да не е бил докрай почтителен, но извън това предполагам, че капитаната ще ви допадне. — И продължи, преди Сейварден да е отговорила: — Трябва да вървя. Надявам се да видя и двете ви утре вечер.

Погледна към масата, където седеше асистентата й, при което и трите младши инспектори станаха и излязоха от чайната след нея.

Сейварден помълча, загледана във вратата.

— Е — казах аз и Сейварден ме погледна. — Щом ще се връщаш, добре е да ти платя, за да си купиш свестни дрехи.

По лицето й премина изражение, което не успях да разчета.

— Ти откъде взе твоите?

— Не мисля да ти плащам чак толкова — казах аз.

Сейварден се засмя. Отпи от чая си, лапна парче плод.

Подозирах, че не е яла нищо от вчера, и попитах:

— Сигурна ли си, че не искаш да хапнеш?

— Да. Какво всъщност е това чудо? — И кимна към последната хапка от моята увита с водорасли вечеря.

— Представа нямам. — Не бях виждала такова блюдо в Радч, явно го бяха измислили съвсем наскоро или бяха внесли идеята от другаде. — Вкусно е обаче. Искаш ли да ти поръчам? Можем да го вземем за вкъщи, ако искаш.

Сейварден направи физиономия.

— Не, благодаря. Ти си по-смела в експериментите от мен.

— Май така излиза — съгласих се. Довърших си вечерята, допих си чая. — Макар че днес не се проявих като голяма авантюриста. Сутринта се мотах в храма като всяка добра туриста, а следобед гледах филм в стаята си.

— Нека позная! — Сейварден вдигна иронично вежда. — Онзи, за който всички говорят. Героинята е добродетелна и лоялна, а любовницата на потенциалната й патрона я мрази. Накрая героинята печели заради непоклатимата си лоялност и отдаденост.

— Гледала си го.

— Неведнъж при това. Много отдавна.

Усмихнах се.

— Някои неща никога не се променят, нали?

Сейварден се разсмя.

— Явно не. Песните хубави ли са?

— Доста. Може да го пуснем пак, като се приберем.

Но когато се върнахме в стаята, тя разпъна слугинската койка с думите:

— Ще поседна за мъничко.

След две минути и три секунди беше заспала.