Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Империя Радч (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ancillary Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, начална корекция и форматиране
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Автор: Ан Леки

Заглавие: „Правдата на Торен“

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-548-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/839

История

  1. — Добавяне

11.

Обяснението защо ми трябва пистолетът и защо искам да убия Анаандер Мианаай отне доста време. Отговорът не беше прост, или по-точно простият отговор само би предизвикал още въпроси от страна на Стриган, затова дори не направих опит да тръгна по този път, а започнах цялата история от самото начало и оставих на Стриган да анализира по-дългия и по-сложен отговор и така сама да стигне до простичкия. Приключих след полунощ. Сейварден спеше дълбоко, а Стриган бе видимо изтощена.

Три минути никоя не прекъсна мълчанието, само дишането на Сейварден се ускори — или щеше скоро да се събуди, или сънуваше нещо.

— Е, вече знам коя си — каза накрая Стриган с умора в гласа. — Или за коя се мислиш. — Нямаше смисъл да отговарям. Бях й казала достатъчно, но тя пак щеше да повярва само на онова, на което сама реши да повярва. — Не те ли притеснява — продължи Стриган, — никога ли не те е притеснявало, че сте роби?

— Кои?

— Корабите. Бойните кораби. Толкова могъщи. Въоръжени. Офицерите на борда ви изцяло зависят от вас. Какво ви спира да не ги избиете до крак и да се обявите за свободни? Така и не успях да проумея как радчаите държат корабите си в робство.

— Ако се замислиш — казах аз, — ще разбереш, че вече знаеш отговора на този въпрос.

Тя замълча отново, мислеше. Аз седях и не помръдвах. Чаках да видя резултатите от хвърлянето си.

— Била си при Гарседд — каза след малко тя.

— Да.

— Познаваше ли Сейварден? Лично тоест?

— Да.

— Ти… участва ли?

— В унищожението на гарседдаите? — Тя кимна утвърдително. — Да. Всички, които бяха там, участваха.

Тя се намръщи отвратено.

— Никой не е отказал да изпълни заповедта.

— Това не съм го казала. — Всъщност собствената ми капитана отказа и умря. Заместницата й имаше пристъпи на гузна съвест — не можеш да скриеш такива неща от своя кораб, — но ги премълча и изпълни заповедите. — Лесно е да се каже, че ако си била там, си щяла да откажеш, че по-скоро би умряла, отколкото да участваш в клането, но когато е истинско, когато дойде мигът да избереш, нещата изглеждат по различен начин.

Тя присви очи, в несъгласие вероятно, но в думите ми нямаше лъжа, а само истината. После изражението й се промени — реших, че се е сетила за малката си колекция от артефакти, останала в апартамента й на станция Драс Анниа.

— Говориш ли езика?

— Два от тях. — На Гарседд бяха говорили над десет езика.

— Знаеш и песните им, разбира се. — В гласа й се прокрадна подигравка.

— Не успях да науча толкова, колкото би ми се искало.

— И ако имаше правото да избираш, би ли отказала?

— Въпросът е лишен от смисъл. Не ми бе дадена възможност да избирам.

— Ще прощаваш — каза тя, ядосана от отговора ми. — Винаги си имала възможност за избор.

— Гарседд беше повратна точка. — Това не беше пряк отговор на обвинението й, но не се сещах за пряк отговор, който тя би разбрала. — За пръв път толкова много офицери се върнаха от анексиране, без да са докрай уверени, че са постъпили правилно. Още ли вярваш, че Мианаай контролира радчаите чрез промиване на мозъци и заплахи за екзекуция? Има го и това, признавам, но повечето радчаи, също като хората на повечето места, където съм ходила, правят каквото се очаква от тях, защото вярват, че това е правилният начин. Никой не обича да убива хора.

Стриган изсумтя с насмешка.

— Никой?

— Добре де, повечето — отстъпих аз. — Малкото, които обичат да убиват хора, не са достатъчни да напълнят радчайските бойни кораби. Но в крайна сметка, след кръвта и скръбта, всички онези тънещи в невежество нещастни души стават доволни граждани. Ако ги попиташ, лично ще ти го кажат! Ще ти кажат, че са благодарни, задето Анаандер Мианаай им е донесъл цивилизацията.

— А родителите им биха ли се съгласили с тях? Бабите и дядовците им?

Направих жест, нещо средно между „не е мой проблем“ и „няма връзка с дискусията“.

— Ти се изненада, че се отнасям добре с едно дете. А не би трябвало да се изненадваш. Какво, според теб радчаите нямат деца или имат, но не ги обичат? Смяташ, че се държат с децата по-различно от другите хора?

— Колко добродетелно!

— Добродетелта не е нещо самостоятелно и просто. — Доброто има нужда от зло и двете страни на тази монета невинаги са ясно белязани. — Добродетелите могат да бъдат променяни така, че да обслужват целите ти. Въпреки това съществуват и влияят на действията ни. На избора, който правим.

— Като те слушам, се сещам с умиление за пиянските философски дискусии от младостта си — изсумтя Стриган. — Но тук не говорим за абстрактни понятия, а за живот и смърт.

Шансовете да получа онова, за което бях дошла, ми се изплъзваха.

— На Гарседд радчайските сили за пръв път посяха смърт в невиждан мащаб, без операцията да е последвана от обичайното обновление. Елиминиран бе всякакъв шанс от действията им да произтече нещо добро. Това се отрази на всички, които бяха там.

— Дори на корабите?

— На всички. — Чаках следващия въпрос или сардоничното „не ми е жал за теб“, но Стриган само мълчеше и ме гледаше. — Първите опити за дипломатически контакт с пресгер започнаха малко след това. Пак тогава — почти съм убедена в това — набра инерция идеята второстепенните да бъдат заменени с човешки воини. — Не можех да бъда убедена докрай, защото голямата част от предварителната работа трябва да е била свършена на четири очи, зад кулисите.

— Защо им е било на пресгер да се забъркват с Гарседд? — попита Стриган.

Със сигурност очакваше да реагирам на въпроса й, въпрос, който бе почти равносилен на признание, че пистолетът е у нея. Очевидно знаеше, че подтекстът му няма да ми убегне. Не би задала такъв въпрос, ако не бе виждала оръжието, ако не го бе разглеждала. Тези оръжия бяха дошли от пресгер, гарседдаите си бяха имали вземане-даване с тях, без значение кой е направил първата крачка. Това поне бяхме разбрали от пленените делегати. Постарах се лицето ми да не трепне.

— Кой знае защо пресгер правят едно или друго? Но Анаандер Мианаай си е задала същия въпрос — защо пресгер са се намесили. Не е било заради нещо, което гарседдаите са можели да им дадат — ако са искали нещо тяхно, достатъчно е било да се пресегнат и да си го вземат. — Макар да знаех, че пресгер са накарали гарседдаите да си платят, и то прескъпо. — Ами ако пресгер решат да унищожат Радч? Наистина да го унищожат? И имат нужните за това оръжия?

— Казваш — прекъсна ме Стриган, невярваща и ужасена, — че пресгер са заложили капан на Гарседд само за да принудят Анаандер Мианаай да преговаря с тях?

— Говоря за реакцията на Мианаай, за мотивацията на Мианаай. Не познавам пресгер и не ги разбирам. Но ако са искали да упражнят принуда, едва ли биха действали толкова заобиколно, чрез толкова сложен заговор. Поне едно е ясно за всички ни — че разполагат със средствата и ресурсите да заявят претенциите си директно. По-скоро е било намек. Ако изобщо има връзка с тях.

— Намек? Просто намек?

— Те са различни от нас, чужд разум. Само Бог знае как разсъждават.

— Каквото и да направиш — каза тя след петсекундно мълчание, — с нищо няма да промениш нещата.

— Това вероятно е вярно.

— Вероятно?

— Ако всички, които… — Замълчах в търсене на най-подходящата дума. — Ако всички, които не одобряваха унищожението на гарседдаите, бяха отказали да изпълнят заповедта, какво щеше да стане?

Стриган смръщи вежди.

— Колко отказаха?

— Четирима.

— Четирима. От?…

— От хиляди. — По онова време всеки кораб от клас „Правда“ имаше стотици офицери, а там бяхме десетки. Като се добавят към това и корабите клас „Милост“ и „Меч“, чиито екипажи бяха по-малобройни, бройката нарастваше значително. — Лоялността, отколешният навик да се подчиняваш, желанието за мъст, а и незабавната смърт на разбунтувалите се четирима, всичко това си каза тежката дума.

— Дори всички да бяха отказали, при Гарседд е имало достатъчно от твоя вид, за да потушите бунта.

Не казах нищо, чаках промяната в изражението, която да ми подскаже, че Стриган е преосмислила думите си. И когато промяната дойде, отвърнах:

— Мисля, че нещата можеха да се развият другояче.

— Ти не си една от хиляди! — Стриган се наведе напред, повишила неочаквано глас. Сейварден се размърда, отвори очи и погледна Стриган, стресната и объркана. — Няма други, които са готови да направят този избор. Никой няма да последва примера ти. А дори да имаше такива, сама по себе си ти не би била достатъчна да предизвикаш промяната. Дори да се добереш някак до Мианаай лице в лице — лице в лице с едно от хилядите тела на Мианаай, — ще бъдеш сама и безпомощна. Ще умреш, без да си постигнала нищо! — Изсумтя гневно. — Вземи си парите — добави и махна към раницата ми, която лежеше на пода до пейката. — Купи си земя, купи си апартамент на някоя станция, какво пък, купи си цяла станция! Живей живота, който ти е бил отказван. Не се жертвай за нищо.

— Сигурна ли си, че говориш на мен? И на кое „мен“ говориш? — попитах. — Кой отказан ми живот искаш да живея? Да ти пращам ли ежемесечни доклади, за да си сигурна, че решенията ми са правилни, според собствената ти представа?

Това я смълча за цели двайсет секунди.

— Брек — каза Сейварден, бавно, сякаш да опита името ми на вкус. — Искам да си ходя.

— Скоро — отвърнах. — Имай търпение. — За моя огромна изненада, тя не възрази, а се облегна на пейката до постелята си и сви колене към гърдите си.

Стриган се загледа замислено в нея, после се обърна към мен.

— Трябва да помисля.

Аз кимнах, тя стана, отиде в стаята си и затвори вратата.

— На нея пък какъв й е проблемът? — каза Сейварден с пренебрежение. Явно иронията на положението й убягваше. Не отговорих, само я погледнах, без да променям изражението си. Одеялата бяха оставили по бузата й следа, която вече избледняваше, а дрехите й — нилтските панталони, ватирана риза и разкопчана жилетка — бяха омачкани и мръсни. Вече няколко дни се хранеше нормално, не вземаше кеф и цветът на лицето й се беше освежил значително, но все още изглеждаше слаба и уморена.

— Защо се занимаваш с нея? — попита ме тя. Явно преценяващият ми поглед не я притесняваше. Сякаш нещо изведнъж се бе променило и от врагове двете бяхме станали приятелки. Дружки.

Не равни обаче. Равни — никога.

— По работа. — По-подробни обяснения биха били безпредметни, глупави или и двете. — Не можеш да спиш ли?

Нещо се промени едва доловимо в изражението й, затвори се.

— Ммм… Трябва да се раздвижа. Ще поизляза навън.

Нещо определено се бе променило, но не знаех какво, нито защо.

— Посред нощ е — казах. — И е много студено. Облечи си дебелото яке, сложи си ръкавици и не се отдалечавай.

Тя кимна и което бе още по-изумително, си облече якето и си сложи ръкавиците, преди да излезе през двете врати на входния шлюз, без да каже и една остра дума, без негодуващ поглед дори.

Какво ли ми пукаше? Или щеше да се отдалечи и да замръзне до смърт, или не. Нагласих собствените си одеяла и легнах да спя, без да изчакам ще се прибере ли Сейварден жива и здрава, или не.

 

 

Когато се събудих, Сейварден спеше на постелята си. Не беше хвърлила якето си на пода, а го бе закачила при другите на кука близо до входа. Станах, отидох при шкафа и установих, че е попълнила хранителните запаси — донесла бе още хляб, а на масата имаше паница с буца бавно топящо се мляко и още една с парче сланина от бов.

Вратата към спалнята на Стриган се отвори и аз се обърнах.

— Иска нещо — каза ми тихо тя. Сейварден не помръдна. — Разиграва театър. На твое място бих си отваряла очите на четири.

— Знам. — Накиснах парче хляб в паница вода и го оставих да омекне. — Но се чудя какво я е прихванало. — Стриган се подсмихна. — Добре де, него — поправих се.

— Може да е заради парите, които носиш — каза Стриган. — С тях може да се купи много кеф.

— Ако е така, значи няма проблем. Парите са за теб, всичките. — Освен необходимата сума за пътните ми разноски и нещо настрана за спешни случаи. Което, предвид ситуацията, вероятно включваше и билета на Сейварден.

— Какво правите с наркоманите в Радч?

— Нямаме наркомани. — Тя вдигна едната си вежда, после и другата. Определено не ми вярваше. — Поне на станциите — уточних. — Няма как да станеш наркоман, когато ИИ-то на станцията те наблюдава постоянно. На планетите е различно, те са твърде големи за постоянно наблюдение. Но дори и там, стигнеш ли до етап, при който забранените вещества се отразяват на функционирането ти, минаваш през превъзпитание и обикновено те отпращат другаде.

— За да не притесняваш останалите с отклонението си.

— За да започнеш на чисто. Ново място, ново назначение. — А ако си пристигнала от много далеч и си заела позиция, която не изисква специални умения, всички знаят защо са я дали точно на теб, но никоя не е толкова нетактична, че да го спомене в твое присъствие. — Притеснява те, че радчаите нямат свободата да разрушат собствения си живот или живота на други граждани?

— Не бих се изразила точно така.

— Естествено.

Тя се облегна на касата на вратата и скръсти ръце.

— За човек, който иска услуга, при това неимоверно голяма и опасна услуга, си изненадващо рязка.

Направих жест в смисъл „така стоят нещата“.

— Но пък той постоянно те ядосва — добави тя и кимна към Сейварден. — Съвсем разбираемо, между другото.

Прииска ми се да кажа: „Страшно се радвам, че одобряваш“, но се сдържах. Така де, исках от нея наистина неимоверно голяма и опасна услуга.

— Всички пари в кутията — казах вместо това. — Достатъчно да си купиш земя, апартамент на станция, а защо не и цяла станция.

— Много малка станция. — Устните й помръднаха в усмивка.

— И пистолетът няма да е у теб. Достатъчно опасно е дори само да си го виждала, но да го държиш у себе си е много по-зле.

— А ти — изтъкна тя, като изправи гръб и отпусна ръце покрай тялото си. В гласа й вече не се долавяше усмивка. — Ти ще се изтъпаниш с него пред Анаандер Мианаай. И Анаандер Мианаай лесно ще го проследи обратно до мен.

— Такава опасност съществува — съгласих се. Ясно ми беше, че попадна ли под контрола й, Мианаай лесно ще изтръгне от мен нужната й информация, без значение какво искам да разкрия или да скрия. — Но ти си поела такъв риск от самото начало и рискът ще е с теб до живот, без значение дали ще ми дадеш оръжието, или не.

Стриган въздъхна.

— Вярно е. За съжаление. А и откровено казано, много ми се иска да си ида у дома.

От глупаво по-глупаво. Но не беше моя грижа, моята грижа беше да взема оръжието. Не казах нищо. Стриган — също. Вместо това си облече якето, сложи си ръкавици и излезе навън, а аз седнах да закуся, като полагах усилия да не мисля къде е отишла и имам ли основания да се надявам.

 

 

Върна се след петнайсет минути с черна кутия, широка и плоска. Остави я на масата. Кутията изглеждаше плътна, но Стриган махна един дебел пласт черно, под който, оказа се, също имаше черно.

Стриган застана с капака в ръце, чакаше и ме наблюдаваше. Посегнах и докоснах леко с пръст едно място в черното. От мястото на допира се разля кафяво и прие формата на пистолет, пистолет с цвят досущ като моята кожа. Вдигнах пръст и черното се разля отново. Пресегнах се, вдигнах още един черен пласт и под него кутията най-сетне започна да прилича на кутия с разни неща в нея, пък макар и кутия, която засмукваше светлината по начин, от който кожата ти настръхва. Кутия с пълнители.

Стриган посегна и докосна горната повърхност на черния слой, който държах. Сиво се разля от пръстите й и оформи дебела ивица, нещо като ремък, навит до оръжието.

— Чудех се какво е това. Ти знаеш ли?

— Това е броня. — Човешките войски — и офицерите, и воините — използваха портативни устройства за генериране на броня, а не от онези, които се имплантират в тялото. Но преди хиляда години всички носеха импланти.

— Алармите не я засичат, не се вижда и на най-добрия скенер. — Ето това исках. Да стъпя на коя да е радчайска станция въоръжена, без системите за сигурност да се разпищят. Да се изправя въоръжена пред Анаандер Мианаай, без никоя да подозира за това. Повечето Анаандери не носеха броня, така че бронебойната способност на пистолета беше само допълнителна екстра.

— Как го прави това? — попита Стриган. — Как успява да се скрие толкова съвършено?

— Не знам. — Върнах пласта, който държах, на мястото му, после сложих и капака.

— Колко ще можеш да убиеш? От всичките тела?

Вдигнах глава да я погледна, като откъснах поглед от оръжието, по чиито следи вървях от двайсет години без особена надежда да го открия и което сега лежеше пред мен, истинско, реално. На една ръка разстояние. Исках да отвърна: „Възможно най-много, преди да ме убият“. Ала логиката диктуваше, че ще успея да се срещна само с едно — с едно-единствено тяло от хилядите. Но пък само допреди десетина минути логиката диктуваше, че нямам никакъв шанс да се сдобия с това оръжие.

— Зависи — отвърнах.

— Ако ще се жертваш заради един отчаян и безнадежден акт на предизвикателство, поне гледай да го планираш добре.

Кимнах в знак на съгласие и казах:

— Мисля да поискам аудиенция.

— И ще ти разрешат ли?

— Вероятно. Всеки гражданин има право да поиска лична среща с Анаандер Мианаай и почти винаги я получава. Само че аз няма да отида там като гражданин, а…

— Ха! И как се надяваш точно ти да минеш за нерадчаи?

— Ще се появя на доковете на някоя провинциална палата без ръкавици или с неподходящи ръкавици, ще заявя чуждия си произход и ще говоря с акцент. Това ще е достатъчно.

Тя примигна, после смръщи вежди.

— Да бе.

— Така е, уверявам те. Шансовете ми да получа аудиенция като не-гражданин ще зависят от това какви причини изтъкна в молбата си. — Тази част още не я бях обмислила в детайли. Зависеше какво ще заваря там, на място. — Някои неща не могат да се планират предварително.

— А какво ще правиш със?… — Стриган махна към спящата Сейварден.

Избягвала бях този въпрос. Избягвах го от мига, в който я намерих, за всичко, свързано със Сейварден, мислех краткосрочно, стъпка по стъпка.

— Ако искаш съвет, дръж го под око. На пръв поглед изглежда, че е готов да зареже наркотика завинаги, но лично аз не вярвам.

— Защо?

— Защото още не ме е помолил за помощ.

Беше мой ред да вдигна скептично вежда.

— А ако те помоли, ще му помогнеш ли?

— Да, но възможностите ми са ограничени. За да има лечението дългосрочен ефект, той трябва да се справи с проблемите, които са го тласнали към дрогата. А не виждам признаци в тази посока. — Съгласна бях с това, но не казах нищо.

— Можел е да потърси помощ по всяко време — продължи Стриган. — Скита се от колко… пет години? — Вероятно от повече, но и това не казах на глас. — Всеки лекар би могъл да му помогне, ако беше потърсил помощ. Но преди да потърси помощ, трябва да признае пред себе си, че има проблем, нали така? А не мисля, че е готов да го направи.

— За нея… него би било най-добре, ако се върне в Радч. — Радчайските медици можеха да се справят с всичките й проблеми. При това без да се питат поискала ли е Сейварден помощта им, или не.

— Той няма да се върне в Радч, докато не признае, че има проблем.

Направих жест в смисъл „това не ме засяга“.

— Да върви където ще.

— Стига де. Ти се грижиш за него, храниш го и без съмнение ще му платиш билета за кораба, на който се качиш. Той ще остане с теб, докато това му е изгодно, докато му осигуряваш храна и подслон. И ще открадне всичко, с което би могъл да си купи поредната доза кеф.

Сейварден не беше нито толкова силна като преди, нито толкова съобразителна.

— Смяташ, че ще е лесно да си намери кеф?

— Не — призна Стриган. — Но той ще направи всичко по силите си.

— Да.

Стриган тръсна глава, сякаш да я прочисти.

— Какви ги върша? Ти изобщо не ме чуваш.

— Слушам те.

Но тя явно не ми вярваше.

— Това изобщо не е моя работа, знам. Просто… — Посочи черната кутия. — Просто убий колкото можеш повече Мианааи. И не го пращай по моите дири.

— Заминаваш ли? — Естествено, че заминаваше. Нямаше нужда да отговаря на толкова глупав въпрос и тя не го направи. Вместо това се върна в стаята си и затвори вратата.

Отворих раницата си, извадих парите и ги оставих на масата, а кутията с оръжието прибрах на тяхното място. Докоснах я и тя изчезна — в раницата не личеше да има друго освен сгънати дрехи и няколко пакета суха храна. Станах, отидох при Сейварден и я ритнах.

— Ставай. — Тя се стресна, надигна се рязко и облегна гръб на пейката. Дишаше тежко. — Ставай — повторих. — Тръгваме.