Ан Леки
„Правдата на Торен“ (15)

15.

По някое време отворих отново очи: сторило ми се беше, че чувам гласове. Всичко наоколо беше синьо. Опитах се да мигна, но открих, че мога само да затворя очи.

След известно време, не знам колко, ги отворих пак, завъртях глава надясно и видях Сейварден и момичето седнали на пода да играят тиктик. Значи сънувах или халюцинирах. Поне не изпитвах болка, което, реално погледнато, беше лош знак, но нямах сили да мисля за това. Затворих отново очи.

 

Накрая се събудих, наистина се събудих, и открих, че се намирам в малка стая със сини стени. Лежах в легло, а на пейка отстрани седеше Сейварден, облегнала гръб на стената и с изпито лице, сякаш отдавна не е спала като хората. Което не значеше много при нея, но във всеки случай изглеждаше по-недоспала, отколкото изглеждаше обичайно.

Вдигнах глава. Ръцете и краката ми бяха обездвижени с корективи.

— Будна си — каза Сейварден.

Отпуснах глава на възглавницата.

— Къде ми е раницата?

— Тук е. — Наведе се и я вдигна, така че да я видя.

— Медицинският център в Терод? — предположих аз и затворих очи.

— Да. Дали не би могла да говориш с лекарата? Нищо не й разбирам.

Спомних си съня.

— Научила си се да играеш тиктик.

— Това е друга история. — Значи не беше сън.

— Продаде летящата машина. — Никакъв отговор. — И си купи кеф с парите.

— Не — възрази тя. — Щях да си купя. Но когато се събудих и теб те нямаше… — Чух я как се размърдва притеснено на пейката. — Мислех да намеря дилър, но се притесних, че те няма и не знам къде си. Започнах да се чудя дали не си ме зарязала.

— Вземеше ли си дозата, нямаше да ти пука зарязала ли съм те, или не.

— Да, но още не си бях купила — каза тя, изненадващо логично. — После слязох на рецепцията и разбрах, че си напуснала хотела.

— И реши да намериш мен, вместо да търсиш кеф — казах аз. — Не ти вярвам.

— Не те виня. — Помълча няколко секунди. — Седя си тук и мисля. Обвиних те, че ме мразиш, защото съм по-добра от теб.

— Не затова те мразя.

Не ми обърна внимание.

— Амаат да ми е на помощ, онова падане… Сама си бях виновна, от глупост. Сигурна бях, че ще умра. Ако местата ни бяха разменени, никога не бих скочила, за да спася чужд живот. Ти не си се издигнала, коленичейки пред тази и онази. Издигнала си се, защото си адски способна и защото си готова да рискуваш всичко, за да постъпиш правилно, а аз няма да съм и наполовина като теб, дори цял живот да се опитвам. И като си помисля само какво самочувствие демонстрирах, как те гледах отвисоко, нищо че бях полумъртва и напълно безполезна, само защото семейството ми е старо, защото съм се родила по-добра.

— Ето затова те мразя — казах аз.

Тя се засмя, сякаш бях казала нещо остроумно.

— Ако си готова да направиш такова нещо за човек, когото мразиш, какво ли би направила за някого, когото обичаш?

Установих, че не мога да отговоря на този въпрос. За щастие точно тогава влезе лекарата — едра, кръглолика, бледа. Веждите й си бяха свъсени, но се навъсиха още, като ме видя.

— Боя се — каза тя с равен тон, който изглеждаше неутрален, но намекваше за неодобрение, — че не мога да разбера приятеля ви, когато се опитва да обясни какво е станало.

Погледнах Сейварден. Тя вдигна безпомощно рамене и каза:

— Нищо не й разбирам. Опитах какво ли не, но тя само ме гледа с неприязън, сякаш съм купчина биологичен отпадък, в който е стъпила по погрешка.

— Може пък така да си гледа по принцип. — Обърнах глава към лекарата и обясних: — Паднахме от моста.

Изражението й не се промени.

— И двамата?

— Да.

Миг мълчание, после:

— Не е разумно да лъжеш лекаря си. — После, след като не отговорих: — Не сте първият турист, който навлиза в забранен район и си навлича неприятности. Ала сте първият, който твърди, че е паднал от моста и е оцелял. Не знам дали да се възхищавам на безочието ви, или да се ядосам, че ме вземате за глупачка.

Продължих да мълча. Истината обясняваше нараняванията ми по-добре от всяка история, която бих могла да съчиня.

— Членовете на военните сили трябва да се регистрират, когато влязат в системата — продължи лекарата.

— Помня, че и аз чух за такова изискване.

— Вие регистрирахте ли се?

— Не, защото не съм член на военните сили. — Не беше съвсем лъжа. Не бях член. Бях оборудване. При това самотно и безполезно оборудване.

— Нашият център не е в състояние — каза лекарата дори по-строго отпреди — да работи с вида импланти и подобрители, които имате вие. Не мога да гарантирам за резултата от процедурите, които програмирах. Съветвам ви да отидете на лекар, като се приберете у дома. На Герентат. — Последното прозвуча леко скептично, учтив намек, че не ми вярва.

— Изпишете ли ме, смятам по най-бързия начин да се прибера у дома — казах аз, както се чудех дали лекарата не е докладвала за нас като за възможни шпиони. Едва ли — ако ни беше докладвала, нямаше да ме разпитва, а просто щеше да изчака властите. Значи не ни беше докладвала. Защо?

Един възможен отговор подаде глава през открехнатата врата и извика жизнерадостно:

— Брек! Събудила си се! Вуйчо лежи на горния етаж. Какво стана? Приятелят ти твърди, че си скочила от моста, но може би не съм го разбрала, защото това е невъзможно. По-добре ли си вече? — Момичето влезе в стаята. — Здравейте, докторе. Брек ще се оправи ли?

— Да. До утре корективите трябва да са паднали. Освен ако междувременно нещо не се обърка. — И с това обнадеждаващо изказване се обърна и излезе.

Момичето седна на ръба на леглото ми.

— Приятелят ти изобщо не го бива на тиктик. Добре че не го научих на онази част, където се правят залози, иначе нямаше да му останат пари да плати на лекарката. А и парите са твои, нали така? От летящата машина.

Сейварден се намръщи.

— Какво? Какво казва тя?

Реших да проверя съдържанието на раницата си при първа възможност.

— Щеше да си ги спечели обратно на табла.

Ако се съдеше по изражението на момичето, то изобщо не ми повярва.

— Не трябва да слизаш под моста. Познавам един, чиято приятелка имала братовчед, който слязъл под моста и някой хвърлил отгоре половин хляб и хлябът го ударил по главата, обаче паднал толкова бързо, че му строшил черепа, размазал му мозъка и го убил.

— Много ми хареса как пя братовчедка ти. — Не исках да говорим за случилото се.

— Прекрасна е, нали? О! — Обърна глава, сякаш е чула нещо. — Трябва да тръгвам. Ще дойда да те видя пак!

— Ще се радвам — казах аз и момичето си тръгна на бегом. Обърнах се към Сейварден. — Колко струва лечението ми?

— Горе-долу колкото взех за летящата машина — каза тя и сведе глава, може би от неудобство. Или от нещо друго.

— Взе ли нещо от раницата ми?

Тя вдигна отново глава.

— Не! Кълна се, че не съм вземала. — Не отговорих.

— Не ми вярваш. Не те виня. Можеш да провериш, щом паднат корективите от ръцете ти.

— Ще проверя. И после какво?

Тя се намръщи въпросително. Нормално беше да не разбира — беше стигнала дотам (по погрешка) да ме прецени като човек, който заслужава уважение. Но явно изобщо не й беше хрумнало, че може да не е толкова ценна за Радч, та властите да пратят офицера от специални мисии по следите й.

— Никоя не ме е пращала след теб — казах аз. — Намерих те случайно. И доколкото знам, никоя не те търси.

Искаше ми се да мога да използвам ръцете си, за да я отпратя с жест.

— Защо си тук тогава? Нилт не подлежи на предстоящо анексиране, защото вече няма анексирания. Така разбрах.

— Няма анексирания — потвърдих аз. — Но не е в това въпросът. Въпросът е, че си свободна да идеш където искаш. Нямам заповеди да те върна в Радч.

Сейварден помълча шест секунди, после каза:

— И преди съм се опитвала да се изчистя. И успях. На онази станция имаше програма — изчистваш се и ти дават работа. Една от техните служители ме замъкна в клиника, изкъпа ме и ми каза за сделката. Работата не струваше, сделката — също, но ми беше писнало. Мислех, че ми е писнало от дрогата.

— Колко издържа?

— Няма и шест месеца.

— Сега разбираш ли — казах аз след двесекундна пауза — защо не ти вярвам?

— Разбирам. Но този път е различно. — Наведе се напред, изглеждаше искрена. — Нищо не ти прояснява мозъка като мисълта, че ей сегичка ще умреш.

— Ефектът често е временен.

— На станцията ми обясниха, че можели да ми дадат нещо, така че кефът никога повече да не ми действа. Но преди това трябвало да се подложа на терапия, която да установи и отстрани причината, накарала ме да посегна към него, иначе просто съм щяла да го заменя с друг наркотик. Глупости, както вече казах, но истината е, че ако сериозно съм смятала да сложа край, щях да съм го направила още тогава.

Докато бяхме при Стриган, бях останала с впечатлението, че причините Сейварден да посегне към наркотика са прости и ясни, поне така излизаше от собствените й думи.

— Каза ли им защо си започнала? — Тя не отговори. — Каза ли им коя си?

— Не, разбира се.

Предполагах, че за нея двата въпроса са неразривно свързани.

— На Гарседд си се изправила лице в лице със смъртта.

Тя потрепна едва доловимо.

— И всичко се промени. Събудих се и открих, че целият ми живот е останал в далечното минало. Неприятно минало при това, никоя не изгаряше от желание да ми обясни какво е станало, всички бяха толкова любезни и усмихнати, всичко беше толкова фалшиво. И не виждах никакво бъдеше пред себе си. Слушай. — Наведе се отново напред, напрегната, чак леко задъхана. — Ти си тук съвсем сама, по собствена инициатива, и това очевидно е така, защото си подходяща, иначе не биха ти поставили тази задача. — Направи кратка пауза, може би размишляваше коя за какво е подходяща, коя каква задача е получила, но бързо се отказа от тези размишления. — Но нищо не ти пречи рано или късно да се върнеш в радчайския космос, да намериш хора, които те познават, хора, които те помнят, място, където си си у дома, дори често да пътуваш надалече. Където и да отидеш, винаги си част от картинката, и дори никога да не се върнеш, ще знаеш, че картинката е някъде там. Но когато отвориха онази спасителна капсула, всички, които са ме познавали някога, бяха мъртви от седемстотин години. Или повече. Дори… — Гласът й трепна и тя замълча, вперила поглед някъде покрай мен. — Дори корабите.

„Дори корабите“.

— Корабите? А не просто твоят кораб, „Мечът на Нафтас“?

— Моят… първият кораб, на който служих. „Правдата на Торен“. Реших, че ако открия къде е, бих могла да изпратя съобщение и… — Махна с ръка да заличи остатъка от изречението. — Беше изчезнал. Преди десетина… не, чакай… трудно се оправям с времето. Преди петнайсетина години. — Двайсет по-скоро. — Никоя не можа да ми каже какво е станало. Никоя не знае.

— Някой от корабите, на които си служила, харесвал ли те е? — попитах аз, като внимавах гласът ми да е спокоен. Неутрален.

Тя примигна. Изправи гръб.

— Това е странен въпрос. Ти имаш ли някакъв опит с кораби?

— Да — казах. — В интерес на истината. — И двата кораба, на които беше служила, „Мечът на Нафтас“ и „Правдата на Торен“, вече не съществуваха.

— Корабите винаги са привързани към своите капитани.

— Не както преди. — Много, много отдавна. — И въпреки това си имат фаворити. — Макар че въпросните фаворити невинаги знаеха за това. — Не че има значение всъщност. Корабите не са хора, програмирани са да ти служат, да бъдат „привързани“ към теб.

Сейварден се намръщи.

— Ядосана си. Умееш да прикриваш гнева си, но знам, че си ядосана.

— Защо скърбиш за своите кораби? — попитах. — Защото са мъртви? Или защото не са тук да ти осигурят внимание и грижа? — Мълчание. — Или за теб това е едно и също? — Сейварден продължаваше да мълчи. — Нека сама отговоря на въпроса си. Ти никога не си била фаворит на нито един от своите кораби. Според теб е невъзможно един кораб да си има фаворити.

Очите й се разшириха, може би от изненада, може би от друго.

— Познаваш ме твърде добре. Как да повярвам, че не си тук заради мен? Стигнах до това логично обяснение веднага щом се замислих по въпроса.

— Което е било наскоро — казах аз.

Тя не обърна внимание на репликата ми.

— Ти си първият човек, когото чувствам поне в минимална степен близък, откакто ме извадиха от капсулата. Почти все едно те познавам. Все едно ти ме познаваш. Не знам защо е така.

Аз знаех, разбира се. Но не беше сега моментът да обясня, не сега, когато бях уязвима и прикована към леглото.

— Уверявам те, че не съм тук заради теб. Тук съм по своя, лична работа.

— Скочи от моста заради мен.

— И не желая да бъда причината, поради която да се откажеш от наркотика. Не нося отговорност за теб. Ще трябва да се справиш с това сама. Ако изобщо ще се опитваш.

— Ти скочи от моста заради мен. До дъното на пропастта имаше поне три километра. Повече. Това е… това е… — Тя млъкна и поклати глава. — Оставам с теб.

Затворих очи.

— Преценя ли, че смяташ отново да откраднеш от мен, ще ти счупя и двата крака и ще те зарежа, и ако някога отново ме видиш, то ще е плод на чиста случайност. — Само дето за радчаите случайност не съществуваше.

— Едва ли мога да възразя срещу това.

— Не те и съветвам.

Тя се изсмя, после мълча петнайсет секунди.

— Нека те питам нещо, Брек — подхвана след това. — Щом си тук по лична работа, която няма нищо общо с мен, защо носиш в раницата си гарседдайско оръжие?

Корективите обездвижваха крайниците ми напълно. Дори рамене не можех да повдигна от леглото. Лекарата нахлу с тежка стъпка в стаята, бледото й иначе лице сега бе зачервено.

— Не мърдай! — сгълча ме тя, после се обърна към Сейварден. — Какво направихте?

Тя явно се досети какво я питат, защото разпери безпомощно ръце и успя само да каже:

— Не!

Жената се намръщи и вдигна пръст срещу нея. Сейварден настръхна от възмущение — в Радч този жест беше много по-груб, отколкото тук.

— Ако ще я тормозиш — каза строго лекарата, — ще те изгоня! После се обърна към мен. — А ти ще лежиш неподвижно и ще оставиш корективите да си свършат работата.

— Да, госпожо. — Отпуснах се на леглото, макар че едва бях успяла да помръдна. Поех си дълбоко дъх в опит да се успокоя.

Това сякаш я умилостиви. Тя ме погледа още малко, несъмнено виждаше пулса ми и дишането.

— Ако ти е трудно да се успокоиш, мога да те сложа на седативи. — Предложение, въпрос, заплаха. — Или да го изгоня от стаята — каза тя и кимна към Сейварден.

— Няма нужда. Благодаря.

Лекарата изсумтя скептично, обърна се и излезе.

— Съжалявам — каза Сейварден, когато останахме сами. — Това беше глупаво. Не помислих, а трябваше. — Аз мълчах. — Когато стигнахме до дъното — добави тя, сякаш тази тема беше естествено и логично продължение на предишната, — ти беше в безсъзнание. И много тежко ранена. Не смеех да те местя, защото очевидно имаше счупени кости. Не можех да извикам помощ, но сметнах, че може би ти имаш нещо, с чиято помощ да се изкатеря обратно, или поне корективи за първа помощ, което беше глупаво, разбира се, защото бронята ти още беше включена — точно по това разбрах, че си жива. Взех портативния предавател от якето ти, да, но сигнал нямаше и трябваше да се покатеря по тръбата, за да извикам помощ. Когато се върнах, бронята ти беше изключена и се уплаших, че си мъртва. Всичко си е в раницата.

— Покажи ми.

Тя вдигна раницата така, че да я виждам, и я отвори. Махна една сгъната риза и отдолу видях кутията.

— Май е по-добре да не я вадя.

— Ако пистолета го няма — казах със спокоен и неутрален глас, — няма да се отървеш само със счупени крака.

— Тук си е — настоя Сейварден. — Но това няма как да е лична работа, нали?

— Лична е. — Само дето моите „лични“ работи засягаха много хора. Но как да обясня това, без да разкрия повече, отколкото бях склонна да разкрия в момента?

— Кажи ми.

Моментът не беше подходящ. Определено не беше. А и имаше твърде много да се обяснява, защото Сейварден не знаеше почти нищо за изминалите хиляда години. За отминали събития, довели до настоящата ситуация, събития, за които тя дори не беше чувала — имаше адски много предистория, която да разкажа, преди да стигна до това коя съм и какво смятам да направя.

А тази предистория беше важна. Без да разбере нея, Сейварден не би разбрала нищо от другото. Без този контекст не би разбрала защо тази или онази е направила това или онова. Ако не беше реагирала с такава ярост срещу гарседд, щеше ли Анаандер Мианаай да направи нещата, които бе направила през последвалите хиляда години? Ако лейтенанта Оун не беше чула за неотдавнашните събития на Име — случили се преди пет години към онзи момент и преди двайсет и пет спрямо сегашния, — щеше ли да постъпи, както бе постъпила?

Когато си мисля за онази воина от „Милостта на Саре“, за мига, когато е решила да пренебрегне дадената й заповед, мисля за нея като за сегмент от второстепенна единица. Била е номер Едно от единица Амаат на „Милостта на Саре“, старшият член на единицата. Представям си я сегмент, макар да е била човек, да е имала име отвъд мястото си в корабната структура, отвъд „Милостта на Саре“ Едно Амаат Едно. Никога не съм виждала запис, не съм виждала лицето й.

Била е човек. Търпяла е безобразията на Име, навярно дори е привеждала в действие корупционните практики по пряка заповед на губернатората. Ала нещо в онзи конкретен момент е променило нещата. Нещо й е дошло в повече.

Какво? Гледката на пътниците, хора и рррррр, мъртви или умиращи? Виждала бях снимки на рррррр — змиеподобни създания с козина и множество крайници, които общуват с ръмжене и лай, и свързаните с тях хора, които говореха езика им. Случилото се с рррррр ли беше отклонило „Милостта на Саре“ Едно Амаат Едно от правия път? Нима чак толкова се е тревожела да не бъде нарушен договорът с пресгер? Или се е възпротивила на идеята да загинат толкова много безпомощни човешки същества? Ако знаех повече за нея, сигурно бих проумяла защо в онзи миг е почувствала, че предпочита да умре, отколкото да се подчини.

Не знаех почти нищо за нея. Може би нарочно ме бяха оставили в неведение. Но и малкото, което знаех, малкото, което лейтенанта Оун знаеше, беше изиграло своята роля.

— Някоя казвала ли ти е за станция Име?

Сейварден свъси вежди. Затвори раницата, стегна връзките и я остави в краката си.

— Не. Какво е станало там?

Казах й. За корупционните практики на губернатората, как се постарала нито ИИ-то на станцията, нито някой от корабите да докладва какви ги върши в самата периферия на радчайския космос. За кораба, който пристигнал един ден — решили, че е човешки, никоя не била чувала за представители на чужда цивилизация в района, очевидно не бил радчайски, следователно попадал в графата на лесната плячка. Разказах на Сейварден каквото знаех за воините от „Милостта на Саре“, които се качили на борда на непознатия кораб със заповеди да го превземат и да убият всички, които окажат съпротива или не могат да бъдат превърнати във второстепенни. Не знаех много — само че след като бойна единица Едно Амаат се качила на кораба, тяхната старша, Едно Амаат Едно, отказала да изпълни заповедите. Убедила колегите си от Едно Амаат да я последват, преминали на страна на рррррр и избягали с кораба.

Сейварден се мръщеше все повече, докато разказвах, а когато приключих, каза:

— Твърдиш, че губернатората на Име е била корумпирана. И че по някакъв начин е попречила на станцията да я докладва? Как е възможно това? — Не отговорих. Или щеше сама да се сети за логичното заключение, или не. — И как е възможно тестовете за пригодност да я препоръчат за такъв пост, щом очевидно не е била пригодна за него? Абсурд. Разбира се — продължи Сейварден, — оттам насетне нещата са следвали естествения си ход. Корумпирана губернатора назначава корумпирани офицери, без значение какво показват тестовете за пригодност. Но капитаните на кораби в орбита около станцията… не, не е възможно.

Явно нямаше да стигне сама до истината. Изобщо не трябваше да й разказвам тази история.

— Когато войната отказала да убие рррррр, когато убедила и колегите си да постъпят по същия начин, тя създала ситуация, която не можела за дълго да остане в тайна. Рррррр умеели да генерират собствени портали, така че губернатората по никакъв начин не можела да ги спре. Достатъчно било да направят скок до най-близката населена система и да разкажат какво е станало. И те направили точно това.

— Защо всички толкова са се загрижили за тези рррррр? — Сейварден не успя да произнесе правилно гърления звук. — Сериозно? Наистина ли се казват така?

— Така се наричат самите те — обясних с най-търпеливия си тон. Когато рррррр го произнасяха, те или някоя от човешките им преводачи, думата звучеше като потиснато ръмжене, но пък така звучеше почти всичко на техния език. — Трудно е за произнасяне. Повечето хора, които познавам, просто изговарят едно дълго „р“.

— Рррррр — пробва Сейварден. — Тъпо е. Та защо всички са се загрижили за рррррр?

— Защото пресгер сключиха договор с нас, след като решиха, че хората са Значими. За пресгер избиването на Незначими е позволено, насилието между членове на един и същи вид не ги засяга, но непредизвиканата агресия срещу други Значими видове е неприемлива. — Което не означаваше, че не се допуска никакво насилие, но разграничаването на приемливото и неприемливото насилие ставаше по правила и принципи, неразбираеми за повечето хора, затова беше най-сигурно агресията от всякакъв вид да се избягва.

Сейварден изсумтя замислено; явно парченцата от мозайката намираха местата си.

— И така — продължих аз, — цялата бойна единица Едно Амаат на „Милостта на Саре“ преминала на страната на рррррр. Бяха далече, в безопасност при рррррр, но в очите на радчаите бяха извършили държавна измяна. Сигурно щеше да е по-добре да ги оставят на мира, но вместо това Радч настоя да бъдат върнати, за да ги екзекутират. Естествено, рррррр не се съгласиха. Едно Амаат бяха техните спасители. Ситуацията беше много напрегната в продължение на няколко години, но накрая стигнаха до компромис. Рррррр предадоха командващата на бойната единица, онази, която започнала бунта, в замяна на имунитет за останалите.

— Но… — почна Сейварден и спря.

След седем секунди мълчание аз отговорих на незададения й въпрос:

— Мислиш си, че е било нормално да я екзекутират, защото неподчинението е недопустимо, и то с основание. В същото време нейната измяна разкри незаконната дейност на губернатората на Име, която в противен случай щеше да си продължи постарому, така че в крайна сметка войната е направила услуга на Радч. Мислиш си също, че ако всяка, позволила си да критикува нещо зловредно, бива наказана за дързостта си, значи нещо лошо се случва с цивилизацията. Скоро никоя не би посмяла да изкаже мнение, ако не е готова да плати с живота си и… — Поколебах се. Преглътнах. — Такива хора се намират рядко. Сигурно си мислиш освен това, че лордата на Радч се е намирала в затруднено положение, че й е било трудно да отсъди по най-правилния начин в тази ситуация. Но също и че предвид необичайните обстоятелства Анаандер Мианаай би могла, като последна инстанция, да я помилва.

— Мисля си — каза Сейварден, — че лордата на Радч е можела да ги остави при рррррр и да си измие ръцете от цялата каша.

— Да, можеше и така да постъпи — съгласих се аз.

— Мисля си също, че на нейно място не бих допуснала новината да се разчуе извън Име.

— Би използвала кодове за достъп, така че корабите и станциите да не си говорят на тази тема? Би забранила на гражданите да споменават за това?

— Да. Бих го направила.

— Но новината пак би се разпространила, само че като слух, неофициално. — Ала въпросният слух щеше да е неясен и да се разпространява бавно. — Освен това би пропуснала идеална възможност да дадеш урок, като извадиш почти цялата администрация на Име, наредиш ги на булеварда на станцията и ги застреляш една по една в главата. — Разбира се, Сейварден разсъждаваше като самостоятелен индивид и прехвърляше този начин на мислене към Анаандер Мианаай, виждаше и нея като самостоятелен индивид, който може да се двоуми в началото, но вземе ли решение, го следва неотлъчно, без сама да си подлага крак. Уви, зад дилемата на Анаандер Мианаай имаше много повече, отколкото Сейварден можеше да си представи.

Сейварден мълча четири секунди, после каза:

— Сега пак ще ми се ядосаш.

— Сериозно? — попитах сухо. — Не ти ли омръзна вече?

— Да. — Каза го простичко. Искрено.

— Губернатората на Име беше от добро семейство и с добро възпитание — казах аз и назовах къщата й.

— Никога не съм ги чувала — каза Сейварден. — Толкова промени са настъпили. И тези неща, които се случват напоследък, за които ми разказваш… Наистина ли мислиш, че няма връзка?

Обърнах глава, без да я повдигам. Не бях ядосана, само много, много уморена.

— Искаш да кажеш, че нищо такова не би могло да се случи, ако нахални провинциалисти не бяха допуснати до високи постове. Ако губернатората на Име е била от семейство с наистина доказано качество.

Сейварден прояви здравия разум да не отговори.

— Кажи ми честно. Наистина ли не познаваш нито една от добро семейство, която да е получила незаслужено висок пост? Която се е пречупила под напрежението? Която е правила лоши неща?

— Чак толкова лоши неща — не.

Може и да беше права за това. Но в същото време удобно забравяше, че Едно Амаат Едно от „Милостта на Саре“ — човек, не второстепенен — също е била „нахална провинциалиста“, но и част от самата промяна, за която говореше Сейварден.

— Нахалните провинциалисти и случилото се на Име са резултат от едни и същи събития. Помежду им няма причинно-следствена връзка.

И тя зададе очевидния въпрос:

— Тогава какво ги е причинило?

Отговорът беше твърде многопластов. Колко назад във времето да се върна, откъде да започна разказа? „Започна на Гарседд. Започнало е, когато лордата на Радч се е умножила в хиляди тела и се е заела да завладее човешкия космос. Започнало е, когато е бил изграден Радч“. И по-назад във времето.

— Уморена съм — казах.

— Разбира се, почивай си — каза Сейварден, по-услужливо от очакваното. — Ще говорим после.