Ан Леки
„Правдата на Торен“ (10)

10.

Смятала бях, че никоя няма да дойде в домашния ни храм на сутринта (съвсем разбираемо), че всички ще си останат по къщите, но едно невръстно цветарче, събудило се преди възрастните в дома си, дотича с букет розови цветчета и наби спирачки пред къщата, видяло Анаандер Мианаай, коленичила пред нашата малка икона на Амаат.

Лейтенанта Оун се обличаше на горния етаж.

— Днес не мога да отслужа — каза ми тя със спокоен глас, който бе в силно противоречие с емоциите й. Беше рано, но топло, и тя се потеше.

— Но вие не докоснахте нито едно от телата — казах, докато нагласявах яката на китела й. Изтъкнала бях обикновен факт, но миг по-късно съобразих, че не е трябвало да го правя.

Четири от сегментите ми, два при северния бряг на храмовото езеро и два потънали до кръста в топлата вода и кал, извадиха племенницата на Йен Таа и занесоха трупа в къщата на медиката.

На приземния етаж на нашата къща казах няколко утешителни думи на уплашеното цветарче. Детето, което носеше водата за службата, още не се бе появило, сигурно изобщо нямаше да дойде, а аз нямах право да го заместя.

— Ще трябва поне да донесете водата, лейтенанта — казах на лейтенанта Оун на горния етаж. — Цветарчето е тук, но водоносчето го няма.

Лейтенанта Оун не каза нищо, докато й бършех лицето.

— Добре — отстъпи накрая, слезе долу, напълни с вода купата и я занесе на цветарчето, което още стоеше до мен с уплашени очи и стискаше букетчето розови цветчета. Лейтенанта Оун му подаде купата, то остави цветята и си изплакна ръцете. Но преди отново да е взело цветята, Анаандер Мианаай се обърна и го погледна. Детето се стресна, направи крачка назад и се вкопчи в ръката ми. Аз бях с ръкавици, детето — не.

— Ще трябва пак да си измиеш ръцете — прошепнах, побутнах го лекичко и то топна ръцете си в купата, после взе цветята и изпълни своята част от сутрешния ритуал правилно, макар да трепереше. Никоя друга не дойде, което не ме изненада.

Медиката каза — говореше на себе си, а не на мен, нищо че стоях на три метра от нея:

— Гърлото е прерязано, освен това са я отровили. — После добави с отвращение: — Дете от собствената й къща. Тези хора не са цивилизовани.

Малката ни помагачка си тръгна, стиснала в ръка дар от лордата на Радч — игла с формата на четирилистно цвете, всяко листенце представляваше камея с изображение на една от четирите Еманации. Подобен дар се считаше за особено ценен, поне от радчаите, защото бе знак, че си служила в храма със самата Анаандер Мианаай. Но това дете нямаше да го носи гордо на ревера си, а щеше да го прибере в някоя кутия и да забрави за него. Когато цветарчето се скри от поглед (от погледа на лейтенанта Оун и лордата на Радч, не от моя), Анаандер Мианаай се обърна към лейтенанта Оун и каза:

— Това не са ли бурени?

Вълна на смущение заля лейтенанта Оун и бързо се примеси с разочарование и силен гняв, какъвто не бях долавяла у нея преди.

— Не и за децата, милорда. — Не успя да прикрие докрай чувствата си.

Изражението на Анаандер Мианаай не се промени.

— Тази икона и личбите. Ако не греша, те са ваша лична собственост. Къде са храмовите?

— Моля да ми простите, милорда — каза лейтенанта Оун, макар вече да знаех, че изобщо не моли за прошка, факт, който лъсна и в тона й. — Използвах бюджета за закупуването им да увелича даровете, които нашите малки помагачи традиционно получават в края на службата си в храма. — Използвала бе и собствени пари за тази цел, но не го спомена.

— Връщам ви на „Правдата на Торен“ — каза лордата на Радч. — Заместницата ви ще пристигне тук утре.

Срам. Нов прилив на гняв. И отчаяние.

— Да, милорда.

 

 

Нямаше много багаж за приготвяне. Приключих с това за по-малко от час, а през останалото време разнасях даровете на нашите храмови помагачки, които си бяха останали по къщите. Учебните часове бяха отменени, улиците пустееха.

— Лейтенанта Оун не знае — обясних на всяко дете — дали новата лейтенанта ще ви задържи, или ще избере нови деца, нито дали ще ви раздаде даровете, без да сте служили цяла година. Въпреки това трябва да дойдете в къщата още първата сутрин, след като тя пристигне.

Възрастните във всяка къща, където отивах, ме гледаха мълчаливо, никъде не ме поканиха да вляза. Оставях даровете — не обичайния чифт ръкавици, които не значеха много тук, все още, а поли в ярки цветове и весели десени, плюс малки кутийки с тамариндови бонбони. Традицията повеляваше да се даряват пресни плодове, но нямаше време да ги доставя. Оставях малките пакети на улицата, пред къщите. Никоя не пристъпи да ги вземе, никоя не ми каза и една дума.

Свещената прекара няколко часа зад паравани в жилищната сграда на храма, после се появи — изглеждаше изтощена, като човек, който не е мигнал цяла нощ, — и отиде в храма да говори с младшите жреци. Труповете бяха изнесени. Предложила бях да изчистя кръвта, без да знам дали това е приемливо, или не, но жреците бяха отказали помощта ми.

— Някои от нас — каза ми свещената, вперила поглед в пода, където бяха лежали мъртвите, — бяхме забравили какво представлявате. Сега си спомнихме.

— Не мисля, че вие сте били сред забравилите, свещена — отвърнах аз.

— Да. — Помълча две секунди. — Ще дойде ли лейтенантата да се видим, преди да си тръгне?

— Едва ли, свещена — казах аз. В същия онзи миг се опитвах да приспя лейтенанта Оун. Тя имаше спешна нужда да поспи, но сънят не идваше.

— Май ще е по-добре да не идва — каза горчиво върховната жреца. Погледна ме в очите. — Знам, че нямам право да й се сърдя. Как иначе би могла да постъпи? На мен ми е лесно да кажа, че е могла да постъпи и другояче.

— Така е, свещена, можеше — съгласих се.

— Какво казвате вие, радчаите? — Аз не бях радчаи, но не я поправих и тя продължи: — Правда, приличие, полза. Всяко действие следва да бъде справедливо, да съблюдава приличието и да носи полза.

— Да, свещена.

— Стореното вчера справедливо ли беше? — Гласът й трепна, само за миг, но аз се досетих, че е на ръба на сълзите. — Прилично ли беше?

— Не знам, свещена.

— И още по-важно, кому донесе полза?

— Никому, свещена, доколкото мога да преценя.

— Никому? Наистина? Стига, Едно Еск, не си играй с мен. — Разочарованието, с което Йен Шиннан бе погледнала Анаандер Мианаай миг преди да я застрелям, явно бе забелязано от всички в храма.

И въпреки това не виждах какво би могла да спечели лордата на Радч от смъртта на танминдите.

— Те щяха да ви убият, свещена — казах. — Вас и другите беззащитни хора. Лейтенанта Оун направи всичко възможно да предотврати кръвопролитието. Не е нейна вината, че не успя.

— Напротив. — Все още стоеше с гръб към мен. — Бог да й прости за стореното. Да не дава Бог да се изправя някога пред подобен избор. — Направи молитвен жест.

— А ти? Какво щеше да направиш ти, ако лейтенантата беше отказала да изпълни заповедта и Анаандер Мианаай ти беше наредила да я застреляш? Как щеше да постъпиш? И би ли било възможно? Тази ваша броня, нали е непробиваема?

— Лордата на Радч може да деактивира броните ни. Но кодът, който би трябвало да изпрати, за да изключи бронята на лейтенанта Оун — или моята, или на някоя воина радчаи — пътуваше по комуникационни канали, които към онзи момент бяха блокирани. И все пак. — От такива спекулации няма полза, свещена — казах. — До това така и не се стигна.

Върховната жреца се обърна и ме погледна в очите.

— Не отговори на въпроса ми.

Не ми беше лесно да отговоря на този въпрос. Бях сегментирана в онзи момент и само един от сегментите ми присъстваше и знаеше, че за миг животът на лейтенанта Оун бе висял на косъм. Не бях докрай сигурна, че онзи сегмент не би обърнал пушката си към Анаандер Мианаай вместо да застреля лейтенантата.

Макар че — едва ли.

— Свещена, аз не съм личност. — Ако бях стреляла по лордата на Радч, нищо нямаше да се промени, в това бях сигурна, ако не броим, че лейтенанта Оун пак щеше да е мъртва, мен щяха да ме унищожат, Две Еск щеше да заеме мястото ми или нов Едно Екс щеше да бъде създаден от второстепенните в трюма на „Правдата на Торен“. ИИ на кораба вероятно щеше да срещне известни затруднения, но действията ми сигурно щяха да бъдат обяснени с прекъснатите комуникации.

— Хората често вярват, че самите те биха постъпили по най-благородния начин, но когато се озоват в трудна ситуация, разбират, че тези неща не са толкова прости.

— Както казах, да не дава Бог. Предпочитам да се утеша с илюзията, че ако се беше стигнало дотам, ти би застреляла онова копеле Мианаай, а не лейтенанта Оун.

— Свещена! — предупредих я аз. Всичко, което изричаше пред мен, можеше да стигне до ушите на Анаандер Мианаай.

— Да ме чуе! Даже лично й го кажи! Тя е виновна за случилото се снощи, тя го е нагласила. Не знам коя е била целта й, дали ние, или танминдите, или лейтенанта Оун. Макар че имам своите подозрения. Все още съм с ума си.

— Свещена — казах аз. — Която и да стои зад снощните събития, едва ли е очаквала нещата да свършат така. Изглежда, целта е била да се стигне до открито противопоставяне между Горния и Долния град, макар че лично аз не разбирам защо. Мисля също, че като каза на лейтенанта Оун за скритите пушки, Денз Ай осуети първоначалния план на конспираторите.

— Същото мисля и аз — каза върховната жреца. — Според мен Йен Шиннан знаеше твърде много и именно затова я убиха.

— Съжалявам, че храмът ви бе осквернен, свещена — казах аз. Не съжалявах особено, че Йен Шиннан е мъртва, но не го изрекох на глас.

Свещената ми обърна отново гръб.

— Сигурно имаш доста неща да свършиш покрай заминаването. Сбогувай се с лейтенанта Оун от мое име. Няма нужда тя да идва лично. — И си тръгна, без да изчака отговор.

Лейтенанта Скааиат пристигна за вечеря с бутилка арак и две воини от Седем Исса.

— Новината за отзоваването ти едва ли ще стигне до Кулд Вее преди обяд — каза тя, докато отваряше шишето. Двете Седем Исса стояха неподвижни и намусени на приземния етаж. Бяха пристигнали малко преди да възстановя комуникациите. Видели бяха мъртвите в храма на Иккт и се бяха досетили какво е станало, без някоя да им обяснява изрично. Извадени бяха от трюмовете едва преди две години. Не бяха виждали анексирането.

В цял Орс, и в горната, и в долната част, властваше тишина и напрежение. Когато излизаха от домовете си, хората извръщаха погледи от мен, не ме заговаряха. Повечето отиваха в храма, където жреците водеха заупокойните молитви. Немалко танминди слязоха от Горния град — спираха на рехавата тълпа в периферията и мълчаха. Стремях се да стоя в сенките, да не се натрапвам.

— Кажи ми, че не си била на крачка да отхвърлиш заповедта — каза лейтенанта Скааиат на горния етаж в къщата, където с лейтенанта Оун седяха зад паравани. Седяха на плесенясали възглавнички една срещу друга. — Познавам те, Оун, и се кълна, че когато чух какво са видели Седем Исса в храма, изтръпнах, защото очаквах следващата новина да е за твоята смърт. Кажи ми, че не си се опънала.

— Не съм — отвърна лейтенанта Оун, нещастна и разкъсвана от чувство за вина. От гласа й капеше горчилка. — Очевидно е, нали?

— Ни най-малко. — Лейтенанта Скааиат наля щедро количество от алкохола в чашата, която държах, и аз я подадох на лейтенанта Оун. — Явно и за Едно Еск не е толкова очевидно, иначе нямаше да мълчи така цяла вечер. — Погледна към моя най-близкостоящ сегмент. — Лордата на Радч забрани ли ти да пееш?

— Не, лейтенанта. — Решила бях, че ще е по-разумно да не притеснявам с песните си Анаандер Мианаай, докато тя е тук, нито да смущавам малкото сън, който лейтенанта Оун успя да си открадне. Пък и не бях в настроение за песни.

Лейтенанта Скааиат изсумтя и се обърна отново към лейтенанта Оун.

— Ако беше отказала да изпълниш заповедта, нищо нямаше да се промени, освен че и ти щеше да си мъртва като танминдите. Направила си каквото е трябвало да направиш, а онези идиотки… На Хир патката, идиотки, че и отгоре. Не знам къде им е бил умът.

Лейтенанта Оун се взираше в чашата си и не помръдваше.

— Познавам те, Оун. Ако ти се ще да направиш нещо толкова откачено, по-добре изчакай момент, когато постъпката ти ще има значение.

— Като Едно Амаат Едно от „Милостта на Саре“? — Имаше предвид събитията на станция Име преди пет години и войната, която бе отказала да изпълни пряка заповед и така се беше озовала начело на бунт.

— Нейната постъпка имаше значение, ако не друго. Виж, Оун, и двете знаем, че се случва нещо. И двете знаем, че снощният инцидент е безсмислен, освен ако… — Замълча, без да довърши.

Лейтенанта Оун остави чашата си с арак на пода, с трясък. Алкохолът се плисна през ръба.

— Освен какво? Как би могло да има смисъл?

— Вземи. — Лейтенанта Скааиат взе чашата и я притисна в ръката на лейтенанта Оун. — Изпий си пиенето. А аз ще ти обясня. Поне както аз го виждам. Знаеш какви са принципите на анексирането, как сработва то. Тоест, да, самата инвазия разчита на грубата сила, но аз ти говоря за след това. След екзекуциите, изселванията и разчистването на последните малоумници, които си въобразяват, че могат да окажат съпротива. След като приключим с това, организираме останалото население по радчайски модел — помагаме им да сформират къщи, да сключат клиентски договори и след едно-две поколения те вече са средностатистически радчаи. И това се случва главно защото работим с върха на местната йерархия, каквато винаги е налице, като им предлагаме всякакви облаги в замяна на гражданско поведение, предлагаме им клиентски договори, което на свой ред им позволява да предложат договори на тези под себе си, и така за нула време цялата местна общност се оказва обвързана с радчайските порядки и с по-голямото радчайско общество, при това с цената на минимални трусове.

Лейтенанта Оун махна нетърпеливо с ръка. Всичко това й беше известно.

— Какво общо има със…

— Има, защото ти прецака тази система.

— Аз…

— Онова, което ти направи, сработи. И местните танминди рано или късно щяха да се примирят. Няма спор. Ако аз бях направила каквото направи ти — да работя пряко с орсианската жреца, да се заселя в Долния град, вместо да използвам полицейското управление и затвора, които вече бяха построени в Горния, да разчитам на съдействие от властите в Долния град и да пренебрегна…

— Никого не съм пренебрегнала! — възрази лейтенанта Оун.

Лейтенанта Скааиат размаха ръце.

— Пренебрегна онова, което всяка друга би видяла като естествената местна йерархия. Твоята къща не може да си позволи да предложи клиентски договори на никого тук. Засега. Нито ти, нито аз можем да сключваме договори с когото и да било. Засега. Докато сме на военна служба, по закон се оттегляме от договорите на своите къщи и ставаме клиенти директно на Анаандер Мианаай. Но все още сме част от връзките на своите семейства, а семействата ни могат да използват връзките, които ние създаваме, докато сме на служба, макар самите ние да нямаме това право, преди да сме се уволнили. Създаването на силни връзки по време на анексиране е сигурен начин да подобриш финансовия и социалния статут на къщата си. И тази система работи безотказно, докато на сцената не се появи неподходящият човек. Повтаряме си, че всичко се случва по волята на Амаат, че всичко е продукт на Божията воля. Тоест ако сме богати и уважавани, така трябва да бъде, и точка. Тестовете за пригодност доказват, че всичко това е справедливо, че всички получават заслуженото, че когато подходящите хора бъдат насочени от тестовете към подходящото занятие, това е доказателство за пригодността на самата система.

— А аз не съм „подходящите хора“. — Лейтенанта Оун остави празната си чаша и лейтенанта Скааиат я напълни.

— Ти си една от хиляди, но някоя явно те е забелязала. А и това анексиране е различно, защото е последното. Последна възможност да се заграби собственост, да се създадат връзки, и то в мащаб, с който са свикнали висшите къщи. На висшите къщи не им е приятно, че тази последна възможност отива при къща като твоята. И сякаш това не стига, усилията ти да обърнеш с главата надолу местната йерархия…

— Аз използвах местната йерархия!

— Лейтенанти — предупредих ги. Лейтенанта Оун беше повишила глас толкова, че да я чуят и на улицата, стига да имаше хора по улиците тази вечер.

— Щом танминдите са управлявали тук, значи такава е волята на Амаат, нали така?

— Но те… — понечи да възрази лейтенанта Оун, но спря. Не бях сигурна какво бе искала да каже. Може би, че танминдите са наложили превъзходството си тук неотдавна, или че са малцинство, а лейтенанта Оун е искала да стигне до възможно най-голям брой хора.

— Внимавай — предупреди я лейтенанта Скааиат, макар че лейтенанта Оун не се нуждаеше от предупреждение. Радчайските воини никога не говореха необмислено. — Ако не беше намерила онези пушки, някоя е щяла да се сдобие със съвършения претекст не само да изхвърли теб от Орс, но и да удари жесток шамар на орсианите и да осигури предимство на Горния град. Да възстанови естествения ред на нещата. А след това, както се досещаш, някоя би могла да използва инцидента като доказателство колко меки сме станали. И че ако се върнем към така наречените непредубедени тестове за пригодност, ако екзекутираме повече хора, ако продължим да произвеждаме второстепенни…

— Аз имам второстепенни — посочи лейтенанта Оун.

Лейтенанта Скааиат вдигна рамене.

— Факт, който биха могли да пренебрегнат, защото всичко останало им върши работа. Важното е: да получат каквото искат. А те искат да заграбят колкото се може повече. — Изглеждаше съвсем спокойна. Ведра почти. Свикнала бях да не получавам данни за физиологичното състояние на лейтенанта Скааиат, но драстичното несъответствие между поведението й и сериозната ситуация — тежкия стрес, на който беше подложена лейтенанта Оун, а и собствените ми съмнения във връзка със събитията я правеше някак двуизмерна в очите ми, нереална.

— Очевидно е, че Йен Шиннан е била част от заговора — каза лейтенанта Оун. — Разбирам го и мога да го приема. Но не проумявам как… коя друга би имала полза. — Въпросът, който имаше предвид, но не би могла да зададе на глас, беше защо Анаандер Мианаай би се замесила в това и защо би искала да се върне към някакъв предишен, естествен ред, при който всички промени се одобряват лично от нея. И защо, ако е искала това, не е издала изрични заповеди в този смисъл. Ако ги попитаха в прав текст, и двете лейтенанти вероятно биха казали, че не са имали предвид лордата на Радч, а някаква незнайна персона, която е участвала в заговора, макар че подобно твърдение със сигурност не би издържало при разпит с наркотици. За щастие до подобен разпит едва ли щеше да се стигне. — И не разбирам защо човек с такова ниво на достъп просто не е издал заповед да ме отзоват и на мое място да дойде друга, по-подходяща, ако това е била целта на упражнението.

— Може би това не е била единствената цел — отговори лейтенанта Скааиат. — Ясно е, във всеки случай, че някоя е искала да бъдеш отстранена, и то именно по този начин. А ти направи всичко възможно да предотвратиш кръвопролитие. Което може би също е било част от плана. — Изпи чашата си до дъно. — Ще поддържаме връзка — каза тя, нито като въпрос, нито като молба. А после, по-нежно: — Ще ми липсваш.

За миг се притесних, че лейтенанта Оун отново ще заплаче.

— Коя идва на мое място?

Лейтенанта Скааиат назова офицера и кораб.

— Човешки воини значи. — Лейтенанта Оун притихна за миг, после въздъхна дълбоко. Сигурно си мислеше, че Орс вече не е неин проблем.

— Знам — каза лейтенанта Скааиат. — Ще говоря с нея. А ти се пази. Анексиранията вече са в миналото, транспортните кораби с второстепенни са претъпкани с безполезните отрочета на престижни къщи, които няма как да бъдат понижени. — Лейтенанта Оун се намръщи, явно искаше да възрази, сигурно си мислеше за своите колеги, лейтенантите Еск. Или за себе си. Лейтенанта Скааиат забеляза изражението й и се усмихна тъжно. — Добре де. Дариет е свястна. Но за другите внимавай. Имат високо самочувствие и слабо покритие. — Скааиат беше работила с някои от тях по време на анексирането и винаги се бе държала любезно.

— Не е нужно да ми го казваш — отвърна лейтенанта Оун.

Лейтенанта Скааиат напълни чашите с арак, а разговорът им през останалата част от нощта беше от личен характер.

По някое време лейтенанта Оун заспа, а когато се събуди, аз вече бях наела лодки да ни откарат до устието на реката близо до Кулд Вее, натоварила бях оскъдния ни багаж и своя мъртъв сегмент. В Кулд Вее механизмът, който контролираше бронята му, както и още няколко джаджи, щяха да бъдат демонтирани за по-нататъшна употреба.

 

 

„Ако ще правиш нещо откачено, поне изчакай момент, когато постъпката ти ще има значение“, беше казала лейтенанта Скааиат и аз бях съгласна с нея. Все още съм съгласна.

Проблемът е в това да разбереш кога откачената ти постъпка би имала значение. Не говоря само за дребните действия, които, натрупвайки се — за дълъг, период или поради своята многобройност, — променят курса на събитията по начин, който е твърде хаотичен или недоловим, за да бъде проследен. Едничката дума, която променя съдбата ни и съдбата на онези, които са свързани с нас, е любима тема на развлекателните програми и поучителните истории, но ако всяка от нас обмисля в дълбочина всички възможни последици от всичките си възможни варианти на действие, никоя не би помръднала и на милиметър, не би посмяла да диша дори от страх до какво ще доведе това.

Не, имам предвид връзката между действия и последствия, разгледана в един по-голям и по-очевиден мащаб. Като при Анаандер Мианаай, която решаваше с действията си съдбата на цели народи. Или като при самата мен — моите действия биха могли да означават живот или смърт за хиляди. Или за осемдесет и три танминди, обкръжени и уплашени в храма на Иккт. Питам се — както несъмнено се е питала и лейтенанта Оун — какви щяха да са последствията, ако беше отказала да изпълни заповедта. Най-очевидното последствие би била незабавната й смърт. А после, секунди след това, онези осемдесет и три танминди също щяха да умрат, защото аз щях да ги разстрелям, изпълнявайки пряката заповед на Анаандер Мианаай.

Тоест не би имало никаква разлика, ако не броим смъртта на лейтенанта Оун. Личбите бяха хвърлени и траекториите им лежаха прави, без отклонения, повече от ясни.

Но нито лейтенанта Оун, нито лордата на Радч знаеха в онзи миг, че ако само един диск се беше отклонил с милиметър, цялата подредба можеше да е различна. Понякога при хвърлянето на жребия някой диск изхвърча или се търкулва на неочаквано място и така общата картинка остава непълна. Ако лейтенанта Оун беше решила друго, онзи мой самотен сегмент, отрязан от цялото, дезориентиран и ужасен от мисълта, че може би ще се наложи да застреля лейтенанта Оун, като нищо би могъл да насочи пушката си към Мианаай. Какво щеше да стане тогава?

В крайна сметка подобно действие само би отложило смъртта на лейтенанта Оун и би гарантирало моето унищожение — в битността ми на Едно Еск. Което, понеже не бях индивид в общоприетия смисъл на думата, не ме тревожеше особено.

Но смъртта на онези осемдесет и три танминди щеше да се отложи. Лейтенанта Скааиат щеше да арестува лейтенанта Оун — сигурна съм, че нямаше да я застреля на място, макар че би имала пълното право да го направи, — но нямаше да убие танминдите, защото Мианаай нямаше да е там, за да даде изрична заповед за това. И Йен Шиннан би имала времето и възможността да каже онова, което лордата на Радч й бе попречила да каже. Това би ли променило нещата?

Може би. Или пък не. Има твърде много неизвестни. Твърде много уж предсказуеми участници в драмата, които всъщност балансираха на ръба на пропаст или чиито траектории можеха лесно да се променят.

„Ако ще правиш нещо откачено, поне изчакай момент, когато постъпката ти ще има значение“. Но освен ако не притежаваш божествен промисъл, как да различиш този момент? Можеш да пресметнеш с най-голямото възможно приближение, но само толкова. Можеш единствено да хвърлиш дисковете и после да гадаеш значението на подредбата им.