Ан Леки
„Правдата на Торен“ (3)

3.

На следващата сутрин корективите бяха паднали и кръвонасяданията по лицето на Сейварден бяха избледнели. Изглеждаше спокойна, но и все още под въздействието на опиатите, така че спокойствието й можеше да се очаква.

Извадих дрехите, които й бях купила — термобельо, подплатени риза и панталон, жилетка и дебело яке с качулка. После я хванах за брадичката и обърнах лицето й към себе си.

— Чуваш ли ме?

— Да. — Тъмнокафявите й очи се взираха в нещо далечно над рамото ми.

— Стани. — Дръпнах ръката й и тя примигна, надигна се и седна. Успях да я облека, после прибрах малкото останал багаж, метнах раницата на гърба си, хванах Сейварден за ръката и излязох.

В края на града имаше депо за летящи машини под наем и както можеше да се очаква, собственицата не пожела да ми даде возило, освен ако не платя депозита двойно. Казах й, че смятам да летя на северозапад, към една кошара — откровена лъжа, с която едва ли успях да я заблудя.

— Ти си чужденка — каза тя. — Представа нямаш какво е тук извън градовете. Чужденците все така правят — отлитат към някоя кошара и се загубват. Понякога ги намираме, понякога — не. — Мълчах. — Ще ми загубиш машината и какво ще стане с мен? Ще изхвърча на снега с гладуващите си деца, това ще стане.

До мен Сейварден зяпаше разсеяно в далечината.

Бях принудена да платя исканата сума. Уж беше депозит, но подозирах, че повече няма да видя парите си. После собственицата поиска още, защото съм нямала местен пилотски сертификат. Знаех, че такова изискване не съществува. Ако съществуваше, щях да си фалшифицирам въпросния сертификат преди да дойда.

Накрая все пак получих летяща машина. Проверих двигателя, който изглеждаше чист и добре поддържан, проверих и горивото. Решила, че всичко е наред, натоварих раницата си, настаних Сейварден и седнах на пилотското място.

Два дни след бурята снежният мъх започваше отново да се показва, кръпки в светлозелено с по-тъмни жилки тук-там. След два часа прелетяхме над верига възвишения и зеленото потъмня драматично, нашарено в десетки оттенъци, като малахит. На места мъхът беше стъпкан от животните, които го пасяха, стада дългокосмести бови, които се придвижваха на север с идването на пролетта. Покрай пътя им ледени дяволи дебнеха в леговища от сложни тунели и чакаха някой бов да стъпи в дупка и да пропадне в заложения капан. Не виждах и следа от тях, но дори говедарите, които цял живот вървяха след стадата, невинаги долавяха присъствието им.

Лесно се справях с машината. Сейварден седеше до мен, полуизлегната в креслото и мълчалива. Как изобщо беше оцеляла? И как изобщо се беше озовала тук? Сега? Изглеждаше невъзможно. Но невъзможни неща се случваха. Близо хиляда години преди лейтенанта Оун да се роди Сейварден беше командвала свой кораб, „Мечът на Нафтас“, и го беше изгубила. По-голямата част от човешкия екипаж, включително Сейварден, бяха успели да излетят със спасителни капсули, но нейната така и не била открита, доколкото аз знаех поне. А сега беше тук. Явно някоя я беше открила наскоро. Извадила беше невероятен късмет.

Бях на четири милиарда мили, когато Сейварден изгубила кораба си. Патрулирах в град от стъкло и полиран червен камък, тих, ако не броим звука от собствените ми стъпки, разговорите между лейтенантите ми и песните, които запявах на няколко гласа, колкото да пробвам акустиката на ехтящите петоъгълни площади. Водопади от цветя, червени, жълти и сини, драпираха зидовете на къщи с петостенни дворове. Цветята вехнеха — никоя не дръзваше да излезе на улиците освен мен и моите офицери, всички знаеха какво ги чака, ако бъдат арестувани. Затова стояха по къщите си и чакаха какво ще последва, представях си ги как потръпват при звука на чуждоземния смях или моето пеене.

Почти не бяхме срещнали проблеми, аз и моите лейтенанти. Гарседдаите бяха оказали минимална съпротива. Транспортните войскови кораби бяха изпразнили трюмовете си, кораби клас „Меч“ и „Милост“ патрулираха системата. Представители на петте зони от всеки от петте региона, общо двайсет и пет, пратеници на различните луни, планети и станции в системата на Гарседд, бяха капитулирали от името на своите хора и пътуваха, всяка от своя район, към „Мечът на Амаат“ да се срещнат с Анаандер Мианаай, лордата на Радч, и да измолят милост за своите хора. Ето затова градът беше притихнал, уплашен.

В един тесен парк с форма на диамант, до монумент от черен гранит с Петте прави действия, врязани в камъка, и името на гарседдайския големец, който бе пожелал да ги врежат там като напомняне за местните, една от моите лейтенанти се оплака на своя колега, че това анексиране се е оказало много скучно. Три секунди по-късно получих съобщение от „Мечът на Нафтас“, кораба на капитан Сейварден.

Трите гарседцайски делегати, които корабът превозвал, убили две от лейтенантите и дванайсет от второстепенните на „Мечът на Нафтас“. Повредили и кораба — срязали проводници, пробили корпуса. Към доклада беше приложен и запис — оръжие, което един от второстепенните видял с очите си, но което според останалите сензори на кораба не съществувало. Записът показваше как гарседдайска делегата, неочаквано и изненадващо обгърната от лъскавото сребро на телесна броня, каквато носеха воините на Радч и която виждаше единствено второстепенният, стреля с пистолет, куршумът пронизва бронята на сегмента, убива го и след като очите му се затварят, пистолетът и бронята изчезват.

Всички делегати били претърсени преди да се качат на корабите, а „Мечът на Нафтас“ би трябвало да засече всяко оръжие и генериращо щит устройство или имплант. И макар радчайската броня да се използваше широко в районите около самия Радч, въпросните райони бяха под неговата власт вече от хиляда години. Гарседдаите не разполагаха с такива брони, не знаеха как да ги произведат, нито как да ги използват. Колкото до пистолета и куршума, те изглеждаха още по-невъзможни.

Трима души, бронирани и въоръжени с такива пистолети, можеха да нанесат големи щети на кораб като „Мечът на Нафтас“. Особено ако някоя от тях стигне до двигателя и ако пистолетът е в състояние да пробие топлинния му щит. Двигателите на радчайските бойни кораби развиваха звездна температура и повреда в топлинния щит водеше до мигновен взрив, при който корабът се изпаряваше за секунди.

Нищо не можех да направя. Никоя нищо не можеше да направи. Съобщението беше излъчено преди почти четири часа, беше сигнал от миналото, призрак. Ситуацията се беше развила и приключила много преди аз да узная за нея.

Чу се пронизителен звуков сигнал и на таблото пред мен грейна синя светлинка, точно до индикатора за горивото. Допреди миг индикаторът показваше почти пълен резервоар. Сега показваше, че резервоарът е празен. Двигателят щеше да спре след броени минути. Сейварден седеше отпусната на креслото до мен и мълчеше безметежно.

Приземих машината.

 

 

Системите за сигурност на горивния резервоар бяха преметнати много хитро. Резервоарът изглеждаше пълен три четвърти, но не беше, а алармата, която трябваше да се активира, щом първоначалното количество намалее наполовина, беше изключена.

Помислих си за двойния депозит, който със сигурност нямаше да видя повече. За собственицата, така загрижена, че може да загуби безценната си машина. Не се съмнявах, че предавател има, без значение дали реша да включа сигнала за помощ, или не. Собственицата не би искала да изгуби машината си, а само да прецака мен, да се озова сам-сама в средата на снежната, нашарена от мъх пустош. Бих могла да се обадя за помощ — изключила бях комуникационните си импланти, но имах портативен, който можех да използвам. Само че бяхме много далече от всяка, която би проявила интерес към спасяването ни. А дори помощ да дойдеше и да изпревареше собственицата, която очевидно не ми мислеше доброто, пак нямаше да стигна където отивах, а да стигна там беше изключително важно за мен.

Температурата на въздуха беше минус осемнайсет градуса, вятърът духаше от юг със скорост приблизително осем километра в час и вещаеше снеговалеж в близко бъдеще. Нищо сериозно, ако можеше да се вярва на тазсутрешната метеорологична прогноза.

При приземяването машината беше изровила в зеления мъх бяло петно, което лесно можеше да се види от въздуха. Теренът беше хълмист, макар че високите възвишения, над които бяхме прелетели, вече не се виждаха.

При други обстоятелства най-добре би било да останем в машината, докато помощта пристигне. Но обстоятелствата не бяха обичайни и не вярвах някоя да тръгне насам да ни спасява.

Или щяха да дойдат веднага щом предавателят им отчете, че сме кацнали, с намерение да ни убият, или щяха да чакат. В депото имаше още няколко превозни средства, така че собственицата нямаше да усети остро липсата на едно от возилата си, ако реши да изчака няколко седмици преди да си прибере това. Както сама беше изтъкнала, никоя не би се изненадала, че чужденка се е изгубила в снега.

Имах два варианта. Можех да чакам тук с надеждата да спретна засада на онези, които пристигнат да ме убият и оберат, и да им взема транспорта. Това, разбира се, би било напусто, в случай че решат да изчакат, докато студът и гладът свършат работата вместо тях. Или можех да издърпам Сейварден от машината, да нарамя раницата си и да вървя. Мястото, където исках да отида, беше на шейсетина километра североизточно оттук. При нужда можех да измина това разстояние за един ден, стига да го позволят времето, теренът и ледените дяволи, но не вярвах, че Сейварден ще успее да го извърви и за двойно повече време. Този вариант би бил безсмислен, ако собственицата решеше да не чака, а да си прибере машината в рамките на близките дни. Следата ни през снежния мъх щеше да се вижда ясно, достатъчно би било да я последват и да се отърват от нас. При такова развитие на нещата бих изгубила елемента на изненада, който би ми дал предимство, ако остана да чакам в засада близо до приземеното возило.

А и да стигнех до крайната си цел, нямаше гаранция, че ще открия нещо полезно. Деветнайсет години бях следвала тънка нишка, безброй седмици и месеци на търсене и чакане в дългите интервали между моменти като сегашния, когато успехът и дори животът ми зависеха от това как ще падне монетата. Извадила бях късмет, че изобщо бях стигнала толкова далече. Нямах разумни основания да се надявам, че късметът ми ще се задържи и занапред.

Една радчаи би хвърлила монетата. Или цяла шепа, ако трябва да сме точни, дузина монети, всяка със своето значение и тежест, а подредбата им, след като паднат, би била карта на вселената такава, каквато я е подредила Амаат. Нещата се случват по един или друг начин, защото светът е такъв, какъвто е. Или, както би се изразила една радчаи, вселената е формата на боговете. Амаат си представила светлина, и представяйки си светлина, неминуемо си представила и не-светлина, и така се родили светлината и мракът. Това била първата Еманация, ЕтрепаБо — Светлина/Тъмнина. Останалите три, породени от първата, са ЕскВар (Начало/Край), ИссаИну (Движение/Неподвижност) и ВанИтр (Съществуване/ Несъществуване). Тези четири еманации се разцепват и преподреждат по разнообразни начини и така създават вселената. Всичко произлиза от Амаат.

Най-малкото и на пръв поглед най-незначително събитие е част от сложното цяло и да проумееш защо определена прашинка пада по определена траектория и завършва пътя си на определено място означава да проумееш волята на Амаат. Няма такова нещо като „обикновено съвпадение“. Нищо не се случва по силата на шанса, а само според замисъла на Бог.

Или така поне учи официалната радчайска догма. Самата аз така и не проумях добре религията като такава. Това не беше част от изискванията към мен. И макар да са ме направили радчаите, аз не съм радчаи. Не знаех нищо за волята на боговете, не се интересувах от нея. Знаех само, че ще падна там, където са ме хвърлили, където и да е това.

Взех раницата си от машината, отворих я, извадих допълнителен пълнител и го прибрах под якето си близо до пистолета. Сложих раницата на гърба си, заобиколих возилото и отворих вратата от другата му страна.

— Сейварден.

Тя не помръдна, само изсумтя едва доловимо. Хванах ръката й и я дръпнах. Тя се изхлузи от кабината и стъпи на снега.

Стигнала бях толкова далеч, като правех една стъпка, после друга. Обърнах се на североизток и тръгнах, хванала Сейварден за ръка.

Знаех, че доктора Арилесперас Стриган, към чийто дом, надявах се, вървях в момента, е била медика в частна клиника на станцията Драс Анниа, конгломерат от пет или шест различни станции, построени една към друга на кръстопът, където се пресичаха двайсетина различни маршрута далеч извън радчайския космос. При наличие на достатъчно време кажи-речи всичко можеше да се озове на онази станция и в практиката си доктора Стриган се беше срещала с всякакви хора с най-разнообразен произход и минало. Плащали й бяха с пари, с услуги, с антики и с почти с всичко друго, което притежава някаква стойност.

Ходила бях и там, видях станцията с нейните сложни, взаимопроникващи нива, видях къде е работила и живяла Стриган, видях нещата, които лекарата оставила след себе си, когато един ден, по необяснима причина, си купила билет за пет различни кораба и после изчезнала. Сандък със струнни инструменти, от които знаех името само на три. Пет рафта с икони, главозамайващ набор от богове и светци, изработени от дърво, черупка и злато. Десетина пушки и пистолети, като всяко оръжие си имаше етикетче с номера на разрешителното, издадено от станцията. Всички тези колекции сигурно бяха започнали с един предмет, получен като заплащане, който е запалил любопитството на доктора Стриган. Наемът за жилището й беше платен за сто и петдесет години, изцяло, и по тази причина властите бяха оставили апартамента й недокоснат.

Успях да вляза с цената на подкуп и да видя колекцията, за която бях дошла — няколко петоъгълни плочки в ярки цветове, неизбледнели и след хиляда години; плитка купа, гравирана по позлатения си ръб на език, който доктора Стриган едва ли познаваше; плосък правоъгълник от пластмаса. Знаех, че пластмасовият правоъгълник е нещо като диктофон, гласова записвачка, и наистина, когато го докоснах, се чуха смях и гласове, разговарящи на същия мъртъв език.

Макар и малка, тази колекция беше трудна за събиране. Гарседдайските артефакти бяха изключително редки, защото след като си даде сметка, че гарседдаите разполагат със средствата да унищожават радчайски кораби и да преодоляват радчайска броня, Анаандер Мианаай заповяда пълното унищожение на Гарседд и неговите хора. Онези петоъгълни площади, цветята, всяко живо същество на планетите, луните и станциите в системата отдавна ги нямаше. Никоя никога не трябваше да забравя какво следва, когато дръзнеш да предизвикаш радчаите.

Някоя пациента й е дала, да речем, купата, теоретизирах аз, и това я е накарало да потърси повече информация. И щом един гарседдайски предмет се е озовал тук, какво ли друго го е последвало? Нещо, което някоя пациента й е дала вместо заплащане, без да знае какво представлява, или е знаела и отчаяно е искала да се отърве от него? Нещо, което е накарало Стриган да избяга, да изчезне, изоставяйки любимите си колекции. Нещо опасно, което не е намерила сили да унищожи, от което да се отърве по най-ефикасния начин.

Нещо, което аз отчаяно исках за себе си.

Исках да се отдалечим възможно най-много и възможно най-бързо, затова вървяхме в продължение на часове с кратки спирки само при неотложна необходимост. Макар денят да беше ясен и светъл, доколкото могат да бъдат светли дните на Нилт, се чувствах сляпа по начин, с който отдавна би трябвало да съм свикнала. Преди имах двайсет тела, двайсет чифта очи и още стотици други, до които можех да получа достъп при нужда или желание от моя страна. Сега виждах само в една посока — за да видя снежната шир зад себе си, трябваше да обърна глава и да изгубя от поглед снежната шир отпред. Обикновено се справях с този проблем, като избягвах откритите пространства и никога не заставах с гръб към вратата, но тук това не беше възможно.

Лицето ми гореше въпреки слабия вятър, после изтръпна до безчувственост. Ръцете и краката ме боляха в началото — когато си купувах ръкавиците и ботушите, не предполагах, че ще се наложи да измина шейсет километра пеш в студа, — после и те натежаха безчувствени. Имах късмет, че е пролет, а не зима, защото през зимата температурите тук бяха много по-ниски.

Сигурно и на Сейварден й беше студено, но вървеше послушно след мен, стъпваше апатично, влачеше крака по мъхестия сняг, забила поглед в земята, без да се оплаква, без изобщо да говори. Слънцето се беше смъкнало почти до хоризонта, когато тя размърда леко рамене, вдигна глава и каза:

— Тази песен я знам.

— Какво?

— Песента, която си тананикаш. — Завъртя бавно глава към мен, лицето й беше ведро, без следа от тревога или объркване. Зачудих се дали прави опит да скрие акцента си. Едва ли — когато си се надрусал с кеф като нея, такива неща не са ти грижа. В радчайския космос този акцент я бележеше като член на богата и влиятелна къща, като човек, който бързо се сдобива с престижно назначение, след като е положил тестовете за пригодност на петнайсет. Извън радчайския космос акцентът я правеше злодей — богат, корумпиран и обръгнал — във всички значения на тази дума.

Едва доловим звук от летяща машина стигна до нас. Обърнах се, без да спирам, огледах хоризонта и я видях — миниатюрна, далече от нас. Летеше ниско и бавно, следваше дирята ни. Не идваха да ни спасят, в това бях сигурна. Взела бях погрешното решение и това ни поставяше в много неприятна ситуация — на открито и беззащитни.

Продължихме напред, звукът на летящата машина се усилваше. Не бихме могли да я надбягаме дори Сейварден да не залиташе на всяка втора крачка. Правеше усилие да се държи, но очевидно беше на края на силите си. Започнала бе да говори, без да я питат, и да забелязва света около себе си, значи действието на наркотика отслабваше. Спрях, пуснах ръката й и тя спря до мен.

Летящата машина ни изпревари, снижи и кацна на пътя ни, на трийсетина метра пред нас. Или нямаха оръжие, с което да ни застрелят от въздуха, или не искаха да го правят. Свалих раницата от гърба си и разхлабих връзките на якето си, за да стигна по-бързо и лесно до пистолета.

Четири слязоха от машината — собственицата, от която бях взела под наем нашето возило, две, които не познавах, и клиентата от бара, онази, която ме беше нарекла „смело момиче“ и която ми се беше приискало да убия. Пъхнах ръка под якето си и стиснах пистолета. Нямах голям избор.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — извика собственицата, когато групата им скъси разстоянието наполовина. Четирите спряха на място. — Като има проблем с машината, оставаш при нея, та лесно да те намерим.

Погледнах към онази от бара, видях, че ме е познала и че знае, че аз съм я познала.

— В бара ти казах, че ще убия всеки, който се опита да ме обере — напомних й. Тя се подсмихна.

Една от непознатите извади оръжие и каза:

— Е, ние няма да се опитваме.

Извадих пистолета си и стрелях. Уцелих я в лицето и тя се срина. Преди другите да са реагирали, застрелях онази от бара, която падна на свой ред в снега, после и онази до нея, всичките три за по-малко от секунда.

Собственицата изруга и се обърна да побегне. Застрелях я в гръб, тя направи още три крачки, после падна.

— Студено ми е — каза Сейварден, спокойна и ведра.

Оставили бяха машината без охрана, и четирите бяха тръгнали вкупом към мен. Много глупаво от тяхна страна. Цялото им начинание беше глупаво, пълна импровизация. Натоварих Сейварден и раницата си на машината и излетях.

Домът на Арилесперас Стриган трудно се различаваше от въздуха — кръг с диаметър малко над трийсет и пет метра, в който снежният мъх беше забележимо по-светъл и рехав. Приземих машината извън кръга и изчаках минутка да преценя ситуацията. От този ъгъл ясно се виждаха сгради, две на брой, покрити със сняг могили. Приличаше на изоставена кошара, но информацията ми говореше за друго. Нямаше следа от ограда или стена, но аз не бързах да си правя заключения относно системата за сигурност.

След кратък размисъл отворих вратата на летящата машина, слязох и издърпах Сейварден след себе си. Тръгнахме с бавна крачка към линията, отвъд която снегът се променяше. Сейварден спираше, щом спирах аз. Гледаше право напред, без намек за любопитство в погледа.

Планът ми стигаше дотук.

— Стриган! — извиках и зачаках, но отговор не дойде. Оставих Сейварден да си стои и тръгнах по периметъра на кръга. Входовете на двете покрити със сняг сгради изглеждаха странно замъглени. Спрях и се вгледах по-внимателно.

И двата входа бяха отворени, вътре цареше мрак. Входовете на такива сгради би трябвало да са като шлюзове — с две врати и междинна камера, — за да се запазва топлината вътре. Не ми се вярваше някоя да остави дори едната врата отворена.

Стриган или имаше система за сигурност, или нямаше. Прекрачих линията и стъпих в кръга. Нищо не се случи.

Вратите бяха отворени — и вътрешните, и външните, — осветлението не беше включено. Вътре беше точно толкова студено, колкото и навън. Предположих, че когато открия осветлението и го включа, сградата ще се окаже склад, пълен с инструменти и запечатани пакети с храна и гориво. В другата сграда вътрешната температура беше два градуса по Целзий — изглежда, до неотдавна отоплението е работело. Жилищна част, очевидно.

— Стриган! — извиках към мрака, но гласът ми изкънтя по начин, който подсказваше, че сградата най-вероятно е празна.

Излязох и открих следите от летящата й машина. Явно си беше отишла, а отворените врати и тъмнината бяха знак за всяка, която се отбие насам. За мен. Нямах представа къде е отишла. Погледнах към празното небе, после сведох поглед към следите от машината. Постоях така известно време, загледана в нищото.

Когато се върнах при Сейварден, я заварих да спи в зеленикавия сняг.

В задната част на летящата машина намерих лампа, портативна печка, палатка и завивки. Занесох лампата в жилищната сграда и я включих.

Широки светли килими покриваха пода, по стените имаше тъкани пана в ярки цветове — синьо, оранжево и зелено, толкова наситени, че да те заболят очите. Ниски пейки без облегалки, отрупани с възглавнички, се редяха покрай стените. Освен пейките и цветните пана нямаше почти нищо друго. Игрална дъска с пулове, в дъската имаше отвори, каквито виждах за пръв път, подредбата на пуловете в отворите също ми бе непозната. Зачудих се с кого ли е играла Стриган. Може би игралната дъска беше само за украса. Беше красиво изделие, а пуловете — в ярки цветове.

На маса в един ъгъл имаше дървена кутия, дълъг овал с резбован капак, в който имаше дупки и три изпънати напряко струни. Дървото беше бледозлатисто, с лъкатушна шарка. Красиво нещо. Дръпнах една струна и тя звънна тихо.

Имаше врати към кухня, баня, спалня и нещо като малък лазарет. Отворих вратичката на един шкаф и намерих вътре подредени на купчинки корективи. В чекмеджетата имаше инструменти и лекарства. Може би я бяха повикали по спешност в някоя кошара. Но изключеното осветление и отопление и зеещите врати говореха друго.

Освен ако не станеше някое чудо, това беше безславният край на деветнайсет години планиране и усилия.

Контролното табло на къщата се намираше зад един панел в кухнята. Включих захранването, после осветлението и отоплението. След това излязох да довлека Сейварден.

Направих дебела постелка от одеяла, които намерих в спалнята на Стриган, после съблякох Сейварден, сложих я да легне и я завих с още одеяла. Тя не се събуди и аз реших да използвам времето, за да претърся къщата по-подробно.

Килерът беше пълен с храна. На барплота имаше чаша със засъхнала по дъното зеленикава течност. До чашата имаше обикновена бяла паница с няколко парчета твърд хляб, размекващи се във вода с ледена корица. Явно Стриган се беше изнесла по спешност, без да разтреби след себе си и оставяйки почти всичко — храна, медицински запаси. Проверих в спалнята и намерих топли дрехи в добро състояние — явно не си беше взела и много личен багаж.

Знаела е какво става. И как иначе — ако не е знаела, нямаше да избяга първия път, от Драс Анниа. Ако не беше глупава, а аз бях сигурна, че не е, значи беше побягнала веднага щом е осъзнала какво съм и нямаше да спре да бяга поне докато не прецени, че е достатъчно далече от мен.

Къде би отишла обаче? Ако аз представлявах радчайските власти и я откриех тук, толкова далеч от радчайския космос и от собствения й дом, къде би отишла с надеждата да не я открият агентите на Радч? Биха я открили навсякъде и тя без съмнение си даваше сметка за това. Но какъв друг избор имаше, освен да бяга?

Със сигурност не беше толкова глупава, че да се върне тук.

Междувременно Сейварден скоро щеше да се почувства много зле, освен ако не й намерех нова доза кеф. Нямах намерение да го правя. Тук имаше храна, беше топло и с малко късмет можех да открия нещо, някаква податка в каква посока са свърнали мислите на Стриган, когато е решила, че радчаите са я открили. Нещо, което да ми подскаже накъде е тръгнала.