Ан Леки
„Правдата на Торен“ (20)

20.

Най-вероятно щяха да минат седмици, докато насрочат на Сейварден дата за аудиенция. Междувременно щяхме да живеем тук и аз смятах да използвам максимално тази възможност да преценя ситуацията, да получа представа към коя Мианаай би се присъединила тази или онази, ако се стигне до открито разцепление. Може би дори да разбера коя Мианаай има превес тук. Когато настъпеше моментът, всяка информация можеше да се окаже ключова. А моментът щеше да настъпи, в това се чувствах все по-сигурна. Не знаех дали и кога Анаандер Мианаай ще си даде сметка какво съм в действителност, но за момента нямаше начин да се скрия от нея — бях тук, открито, забележимо, при това със Сейварден.

Като се сетих за Сейварден, се сетих за капитана Вел Оск, която толкова държеше да се запознае с нея, а оттам се сетих за капитана на стотна Рубран Оск. За това как Анаандер Мианаай се оплакваше, че позицията на капитана Рубран била неясна, как трябвало да гадае дали капитаната би я подкрепила, или напротив, как не можела да я притисне, за да разбере отговора, нито да я принуди към сътрудничество. Фамилните контакти на капитана Рубран й позволяваха да заеме неутрална позиция и да я запази. Говореше ли нещо това за борбата на Мианаай със самата себе си по онова време?

Дали капитаната на „Милостта на Калр“ също е заела неутрална позиция? Или нещо се е променило в съотношението на силите през времето на моето отсъствие? И какъв извод можех да си направя от факта, че старша инспектора Скааиат не харесва Вел? Сигурна бях, че именно това означаваше физиономията й, когато споменах името на капитаната. Военните кораби не подлежаха на проверки от страна на пристанищните власти — освен координацията по скачване и разкачване, разбира се, — и отношенията помежду им обикновено включваха известно презрение от едната страна и същата доза негодувание от другата, всичко това скрито под слой от любезност. Но Скааиат Оуер не беше от негодуващите, освен това познаваше и двете страни на играта. Дали капитана Вел не я бе засегнала с нещо? Или беше въпрос на лична неприязън без конкретна причина?

Или политическите им симпатии ги поставяха от двете страни на някаква разделителна линия? И къде изобщо би застанала Скааиат Оуер в един разделен Радч? Освен ако не се бе случило нещо, което да промени драстично вижданията й, вярвах, че знам на чия страна ще застане Скааиат Оуер. Колкото до капитана Вел — и „Милостта на Калр“, — не ги познавах достатъчно добре, за да преценя.

Виж, за Сейварден нямах никакви съмнения. Знаех кого ще подкрепи, ако трябва да избира между политически строй, където гражданите си знаят мястото, а Радч се разширява чрез завоевания, и една постзавоевателна ера, в която анексирания не съществуват, а на високи постове биват издигани граждани с неподходящ акцент и предци. Не хранех никакви илюзии какво би си помислила за лейтенанта Оун, ако се срещнат.

 

 

Заведението, където капитана Вел обичайно пиеше чая си, не разчиташе на реклама и крещящи табелки. Нямаше и нужда. Едва ли беше най-модерното и изискано заведение тук, освен ако състоянието на Оск не беше ударило тавана през изминалите двайсет години, но пак беше място с подбрана клиентела, а не заведение, където може да влезе всяка. Салонът тънеше в полумрак, звуците бяха приглушени — килими и драперии поглъщаха ехото на нежелания шум. Прекрачих прага му след шумния коридор и изведнъж се озовах сред тишина, все едно съм затиснала ушите си с длани. Ниски столове около малки маси. Капитана Вел седеше в един ъгъл, на масата пред нея имаше термоси, чаши с чай и поопразнен поднос с пасти. Всички столове бяха заети, придърпани бяха столове и от съседни маси, които оформяха външен кръг около вътрешния.

Явно седяха тук поне от час. Преди да тръгнем, Сейварден ми бе заявила троснато, че няма нужда да се претрепвам от бързане. Ако настроението й не беше толкова лошо, просто би казала, че ще е добре да закъснея. Бях стигнала до същия извод още преди тя да си отвори устата, но не казах нищо и я оставих с впечатлението, че съм се съобразила с препоръката й. Току-виж това й пооправило настроението.

Капитана Вел ме видя, стана и се поклони.

— Брек Гайад. Или е по-правилно Гайад Брек?

Поклоних се на свой ред, като се постарах поклонът ми да е точно толкова небрежен колкото нейния.

— В Герентат слагаме името на къщата на първо място. — В Герентат нямаха къщи в смисъла, в който ги имаха в Радч, но това беше единственият радчайски термин, който обозначаваше родова принадлежност. — Но сега не съм в Герентат. Гайад е името на къщата ми.

— О, значи вече сте се съобразили с порядките ни! — възкликна с фалшив ентусиазъм капитана Вел. — Колко предвидливо от ваша страна. — Не виждах Сейварден, която стоеше зад мен. Зачудих се за миг как ли се е изкривило лицето й, както и защо капитана Вел си беше направила труда да ме кани тук, щом всяка нейна реплика беше на ръба на обидата.

Станцията със сигурност ме наблюдаваше и щеше да засече раздразнението ми. За разлика от капитана Вел. Не че би се трогнала, дори да го усетеше.

— И капитана Сейварден Вендаай — продължи капитана Вел и се поклони, доста по-ниско от първия път. — За мен е чест. Определено е чест. Седнете, моля. — Махна към столовете до своя и две елегантно облечени и отрупани с бижута радчаи станаха да ни отстъпят местата си, без да се оплакват или да покажат по друг начин евентуалното си негодувание.

— Простете, капитана — каза Сейварден с небрежна любезност. Корективите от вчера бяха паднали и тя изглеждаше почти едно към едно както я помнех отпреди хиляда години — богатата и надменна издънка на високопоставена къща. Всеки момент щеше да се подсмихне презрително и да каже нещо саркастично, сигурна бях, но тя взе, че ме изненада. — Вече не заслужавам този чин. Сега съм слуга на почитаемата Брек. — Усети се леко натъртване върху „почитаемата“, сякаш е възможно капитана Вел да не е запозната с учтивото обръщение и Сейварден се опитва любезно и дискретно да попълни празнините в информацията й. — Благодаря ви за поканата, която тя бе така добра да ми предаде. — Е, ето го, намека за презрение, макар да беше толкова лек, че само хората, които я познаваха добре, биха го доловили. — Аз, уви, си имам задължения.

— Вече те освободих за следобеда, граждана — казах аз, преди капитана Вел да е отворила уста за отговор. — Можеш да правиш каквото искаш.

Никаква реакция от страна на Сейварден, а и аз още не виждах лицето й. Седнах на един от столовете, освободен току-що от една лейтенанта, несъмнено от екипажа на капитана Вел. Макар че около масата имаше повече кафяви униформи, отколкото наброяваше щатът на малък кораб като „Милостта на Карл“.

Особата до мен беше цивилна в розово и небесносиньо, с деликатни сатенени ръкавици, които говореха, че собственицата им никога не пипва нещо по-неприятно или по-тежко от чаша за чай, и безвкусна грамаданска брошка от тъкана златна тел с истински сапфири, а не с обикновено стъкло. Дизайнът на бижуто сигурно беше отличителен за богатата къща, към която принадлежеше особата, но на мен не ми говореше нищо. Тя се наведе към мен и каза високо, докато Сейварден сядаше на стола отсреща.

— Сигурно се мислите за голяма късметлия, че сте намерили Сейварден Вендаай!

— Късметлия — повторих бавно, сякаш думата ми е непозната, подсилих и герентатския си акцент. Ако в радчайския имаше маркери за род, сигурно бих се изкушила да направя грешка, за да прозвуча още по-чужбински. Или не. — Това ли е думата? — Значи правилно се бях досетила за причината капитана Вел да ме покани на чай. Старша инспектора Скааиат беше направила нещо подобно, обръщайки се най-напред към Сейварден, макар да знаеше, че тя пристига като моя слуга. Разбира се, старшата инспектора беше схванала грешката си моментално.

Сейварден вече обясняваше на капитана Вел как стоят нещата с теста й за пригодност. Леденото й спокойствие ме изуми, защото знаех колко се ядоса, когато й казах, че смятам да приема поканата. Само дето тук Сейварден беше в естествената си среда. Ако корабът, намерил спасителната й капсула, я беше довел на някое такова място, вместо на малка провинциална станция, нещата сигурно щяха да се развият по съвсем различен начин за нея.

— Безобразие! — възкликна до мен Розово-синята, докато капитана Вел наливаше чай на Сейварден. — Все едно сте дете. Все едно хората не знаят за какво сте подходяща. А имаше време, когато човек можеше да разчита, че администрацията ще си свърши работата прилично. — „Справедливо“ звънна като ехо зад последната дума. „Ползотворно“.

— Факт е, граждана, че аз загубих кораба си — каза Сейварден.

— Не по своя вина, капитана — възрази друга цивилна някъде зад мен. — Със сигурност не по своя вина.

— Всичко, което се случва по време на мое дежурство, е моя отговорност и следователно моя вина, граждана — отговори Сейварден.

Капитана Вел махна с ръка в знак на съгласие.

— Така е, но въпреки това идеята да държите отново тестовете е безумна.

Сейварден сведе поглед към чая си, погледна към мен — седях с празни ръце насреща й — и остави своята чаша на масата, без да отпие. Капитана Вел наля чай и ми го предложи, все едно не е забелязала жеста на Сейварден.

— Как ви си струва Радч след хиляда години, капитана? — попита някоя зад мен, докато вземах чашата. — Голяма ли е промяната?

Сейварден така и не посягаше към чашата си.

— В някои отношения има промяна. В други — не.

— Промяната за добро ли е, или за лошо?

— Трудно ми е да кажа — отвърна хладно Сейварден.

— Колко красиво говорите, капитана Сейварден — каза някоя друга. — В наши дни повечето млади хора говорят както им падне. Прекрасно е да чуеш някоя, която говори така изискано като вас.

Устните на Сейварден трепнаха, което би могло да мине за усмивка в отговор на комплимента, но почти със сигурност не беше това.

— Тези нисши къщи и провинциали с акцента си и ужасния си жаргон — съгласи се капитана Вел. — Сериозно. Ето, воините на моя кораб са чудесни, но като ги слушаш как говорят, ще решиш, че не са стъпвали в училище.

— Чиста проба мързел, това е проблемът — изказа се една лейтенанта зад Сейварден.

— Това при второстепенните го няма — каза някоя зад мен, вероятно друга капитана.

— Много неща при второстепенните ги няма — каза друга, коментар, който можеше да бъде разбран двояко, макар че аз бях в голяма степен сигурна какво точно има предвид. — Но тази тема не е безопасна.

— Не е безопасна? — попитах аз, излъчвайки невинност и неосведоменост. — Стига де, едва ли е незаконно да се обсъждат недъзите на младежта. Колко жестоко. Аз пък си мислех, че критикуването на младото поколение е изконна част от човешката природа, една от малкото традиции, които човечеството практикува навсякъде из космоса.

— Освен това — добави Сейварден с тънка усмивка, пробила през маската й, — винаги е безопасно да се оплакваш от нисшите къщи и провинциалите.

— Само така си мислите — каза Розово-синята до мен, разбрала погрешно подтекста в думите на Сейварден. — Ние, уви, много сме се променили от вашето време. Преди е можело да се разчита, че тестовете за пригодност ще подберат подходящите хора за подходящите им назначения. Но някои от решенията, които се вземат напоследък, са напълно необясними. Да не говорим за привилегиите, които се дават на атеисти. — Имаше предвид валскааианите, които всъщност не бяха атеисти, а строги монотеисти. За повечето радчаи тази разлика беше недоловима. — И човешки воини! В наши дни хората се гнусят от второстепенните, само че второстепенните не са напиват и не повръщат на булеварда.

Сейварден издаде звук на съпричастие.

— Никога не съм виждала офицери да се напият толкова, че да повръщат.

— По вашето време може и да е било така — каза някоя зад мен. — Сега е друго.

Розово-синята кривна глава към капитана Вел, която, ако се съдеше по изражението й, най-сетне беше доловила, за разлика от Розово-синята, сарказма в думите на Сейварден.

— С което не казваме, капитана, че вие не поддържате реда на собствения си кораб. Но ако разчитахте на второстепенни, не би имало нужда да поддържате реда.

Капитана Вел махна с ръка.

— Това е част от задълженията ми като капитана, граждана. Но има по-сериозни проблеми. Няма как да напълниш транспортните кораби с човешки воини. В момента всички кораби клас „Правда“ с човешки екипажи са полупразни.

— Да не забравяме — вметна Розово-синята, — че на всички тези хора трябва да се плащат заплати.

Капитана Вел махна пак, този път в знак на съгласие.

— Казват, че вече нямаме нужда от тях. — Под „тях“ имаше предвид Анаандер Мианаай. Никоя не би дръзнала да я назове по име във връзка с критичен коментар. — Че границите ни са си добре каквито са. Нямам претенциите да разбирам от политика. Но ми се струва, че е много по-икономично да държиш второстепенни на склад, отколкото да обучаваш хора и да им плащаш заплати.

— Казват — добави Розово-синята и посегна да си вземе пастичка от подноса, — че ако „Правдата на Торен“ не беше изчезнал, досега да са нарязали за скрап някой от другите транспортни кораби.

Изненадата ми да чуя собственото си име със сигурност не стигна до вниманието на компанията в чайната, но Станцията със сигурност я беше отчела. А тази изненада, силното ми вътрешно трепване, определено не се вписваше в самоличността, която бях създала. Което означаваше, че Станцията ще внесе промени в преценката си за мен. Същото щеше да направи и Анаандер Мианаай.

— Е — каза една цивилна зад мен, — ако не друго, поне нашата гостена несъмнено е доволна от факта, че границите ни вече не подлежат на разширяване.

Завъртях съвсем леко глава да й отговоря:

— Герентат би бил много голяма хапка. — Гласът ми не трепна. Никоя тук не би могла да долови ехото на стреса отпреди малко, което все още ускоряваше пулса ми.

Освен, разбира се, Станцията и Анаандер Мианаай. А Анаандер Мианаай — или поне някаква част от нея — имаше сериозни основания да следи информационния поток за „Правдата на Торен“ и реакциите, когато това име бъде споменато.

— Не знам дали сте чули, капитана Сейварден — казваше капитана Вел, — за бунта на станция Име. Цяла единица отказала да изпълни дадената й заповед и дезертирала под закрилата на чужда сила.

— Нещо, което не би могло да се случи на кораб с екипаж от второстепенни — каза някоя зад Сейварден.

— Не ще да е твърде голяма хапка за Радч, мисля — каза особата зад мен.

— Ако ми позволите волността — отвърнах, подчертавайки отново герентатския си акцент, — ще кажа, че след като толкова дълго делите граница с Герентат, маниерите ви на маса са отбелязали видимо подобрение. — Не се обърнах назад да проверя дали тишината, която последва, е заредена с усмивка, негодувание или просто е страничен ефект от пренасоченото внимание към разговора между Сейварден и капитана Вел. Опитвах се да не мисля какви изводи ще си направи Анаандер Мианаай от реакцията ми, когато чух да произнасят „Правдата на Торен“.

— Май чух нещо за това — каза Сейварден, свъсила леко вежди. — Име. Това е станцията, където губернатората на провинцията и корабните капитани в системата убивали и присвоявали, и саботирали станцията и корабите, така че информацията за злоупотребите им да не стигне до централната власт. За това ли става въпрос?

Нямаше смисъл да се тревожа как ще изтълкуват настоящата ми реакция Станцията и лордата на Радч. Нека зарът покаже. Важното бе да запазя спокойствие.

— Това е подробност — отговори Розово-синята. — Основното е, че се е стигнало до бунт, неподчинение. Бунт, за който властта си затвори очите, но как ние да си затваряме очите пред опасността, която се поражда от издигането на прости и недостатъчно образовани хора на властови позиции, от политики, които насърчават най-противно поведение и на практика подриват основите на самата цивилизация? Принудени сме да мълчим, иначе рискуваме да загубим деловите си контакти и шанса си за повишение.

— Значи сте много смела, щом говорите така — отбелязах аз, макар да бях сигурна, че Розово-синята не е от най-смелите. Говореше тези неща само защото знаеше, че може да го прави безнаказано.

Спокойствие. Можех да контролирам дишането си, да го поддържам равномерно. Кожата ми беше достатъчно тъмна да прикрие червенината от притока на кръв към главата ми, но Станцията щеше да засече промяната на телесната ми температура. Може би щеше да реши, че просто съм ядосана на нещо. Имах достатъчно основания да съм ядосана.

— Почитаема — каза рязко Сейварден. Ако се съдеше по стиснатата челюст и напрежението в раменете, едва се сдържаше да не скръсти ръце. Скоро и това щеше да стане, поредният й пристъп на мрачно настроение. Знаех в какво се изразяват тези й настроения — млъкваше и забиваше поглед в най-близката стена. — Ще закъснеем за другия си ангажимент. — И се изправи, по-рязко, отколкото допускаше доброто възпитание.

— Вярно — казах аз и оставих чашата си. Така и не бях отпила от чая. Надявах се, че Сейварден реагира така по свои собствени причини, а не защото е доловила моите тревоги. — Капитана Вел, благодаря за любезната покана. За мен беше чест да се запозная с всички вас.

Вървяхме по булеварда, Сейварден — на крачка зад мен. Чух я да си мърмори:

— Тъпи сноби.

Никоя не ни заглеждаше. Това беше добре. Беше нормално. Усещах как адреналинът в кръвта ми спада към обичайните си нива.

Заля ме облекчение. Спрях, обърнах се към Сейварден и вдигнах вежда.

— Какво, сноби са — натърти тя. — Нали точно това е целта на тестовете за пригодност! Цялата идея е, че всяка може да се тества за всичко.

Сетих се как двайсет години по-младата лейтенанта Скааиат пита, във влажния мрак на Горния град, кога тестовете за пригодност са били нагласени — преди или сега — и как сама си отговаря, че и едното е вярно, и другото. Спомних си болката и объркването на лейтенанта Оун.

Сейварден скръсти ръце, после ги отпусна, после ги сви в юмруци.

— Естествено, че хората от по-нисши къщи са по-зле образовани и говорят на диалект. Но не са виновни за това. И къде изобщо им беше акълът да водят такъв разговор! В чайна. На палатна станция. Едно е да пустословиш за младостта си и какви простаци са провинциалите, но какво беше онова за нагласените тестове? И за лошото управление на флота? — Не казах нищо, но тя продължи, все едно съм отговорила: — Да, знам, че всички се оплакват от лошо управление. Но не така. Какво става, по дяволите?

— Не питай мен. — Макар че аз, разбира се, знаех, или си мислех, че знам. И за пореден път се запитах защо Розово-синята и другите бяха дръзнали да говорят толкова спокойно и какво означава това. Коя Анаандер Мианаай имаше преимущество тук? Макар че такова свободно говорене можеше да означава само едно — че лордата на Радч предпочита враговете й сами да се посочат, ясно и недвусмислено. — А ти винаги ли си подкрепяла възможността ниско образованите да бъдат тествани за високи позиции? — попитах, макар да знаех отговора.

И внезапно си дадох сметка, че макар Станцията никога да не беше срещала жител на Герентат, това не важеше непременно и за Анаандер Мианаай. Защо не се бях сетила за това преди? Заради нещо, програмирано в корабния ми ум и останало невидимо за мен досега, или заради ограниченията на този едничък немощен мозък, който ми беше останал?

Може да бях измамила Станцията и останалите, но нито за миг не бях успяла да пробутам лъжата си на Мианаай. Сигурно още в мига, когато съм стъпила на доковете, тя е знаела, че не съм онова, за което се представям.

„Жребият ще покаже“, казах си.

— Мислех си за онова, което ти ми каза, за Име — рече Сейварден, сякаш така отговаряше на въпроса ми. И в пълно неведение за подновените ми тревоги. — Не знам дали онази воина е постъпила правилно. Не знам и какво е било правилно в онази ситуация. Не знам и дали бих имала куража да умра за въпросното правилно нещо, ако знаех кое е то. Тоест… Тоест, ще ми се да мисля, че бих го направила. Преди щях да съм сигурна в това. Но сега не мога дори да… — Не довърши, гласът й трепна и се прекърши. Имах чувството, че е на ръба на сълзите, като онази Сейварден отпреди година, чиито нерви бяха така оголени, че даваха на късо при всяка по-силна емоция. Упоритата й любезност в чайната явно я беше изтощила.

Не се бях заглеждала в хората, с които се разминавахме. Но сега изведнъж усетих, че нещо не е наред. Нещо в местоположението и посоката на хората около нас. Нещо ме глождеше, нещо в поведението на определени хора.

Поне четири ни наблюдаваха дискретно. Несъмнено ни бяха проследили, а аз не ги бях забелязала. Досега. Това несъмнено беше ново развитие на нещата. Ако ме следяха още от доковете, щях да съм забелязала. Непременно щях да забележа.

Станцията със сигурност беше отчела бурната ми реакция, когато Розово-синята спомена „Правдата на Торен“. И със сигурност се беше запитала какво може да означава това. И бе започнала да ме следи още по-внимателно. Само че Станцията нямаше нужда да праща хора след мен, защото и без тяхна помощ ме следеше неотлъчно. Очевидно не ставаше въпрос просто за наблюдение.

И не Станцията стоеше зад него.

Не се поддавам лесно на паника. Нямаше да се паникьосам и сега. Това хвърляне беше мое и дори да бях сгрешила с малко траекторията на една от личбите, не бях сгрешила с останалите. Казах на Сейварден, като контролирах внимателно гласа си:

— Ще подраним за срещата със старшата инспектора.

— Налага ли се да ходим и при онази Оуер? — попита Сейварден.

— Мисля, че да — казах аз и моментално съжалих, че съм го казала. Не исках Скааиат Оуер да ме вижда сега, в това ми състояние.

— Или пък не? — настоя Сейварден. — Дали да не се приберем право в стаята? Ти може да медитираш, да се молиш или каквото там правиш, после ще вечеряме и ще послушаме музика. Мисля, че така ще е по-добре.

Тревожеше се за мен. Определено. И беше права, че ще е по-добре да се приберем в стаята си. Това би ми дало възможност да се успокоя, да премисля стратегията си.

А Анаандер Мианаай би имала възможност да се отърве от мен без свидетели.

— При старшата инспектора — казах аз.

— Да, почитаема — отвърна Сейварден умърлушено.

 

 

Квартирата на Скааиат Оуер представляваше малък лабиринт от коридори и стаи. Тя живееше там заедно с набор от пристанищни инспектори, клиенти и дори клиенти на клиентите. Със сигурност не беше единствената представителка на Оуер тук и къщата вероятно имаше своя централа другаде на станцията, но Скааиат явно предпочиташе пренаселената квартира. Ексцентрично, но Оуер си бяха такива, ексцентрични. Макар че като при повечето от нейната къща, ексцентричността на Скааиат вървеше ръка за ръка с трезва практичност — квартирата се намираше съвсем близо до доковете.

Отвори ни слуга и ни заведе в дневна с под от бял и син камък, стените покрити от пода до тавана с цветя от всякакъв вид, някои тъмнозелени, други по-светли, било с широки листа, било с тесни, някои влачещи се, други с прави стъбла, имаше и такива, които цъфтяха — с единични цветове или на цели гроздове в бяло, червено, лилаво, жълто. Реших, че поне една от съквартирантите на Скааиат им отдава цялото си внимание и време.

Даос Цейт ни чакаше в дневната. Поклони се ниско и като че ли искрено се радваше да ни види.

— Почитаема Брек, граждана Сейварден. Старшата инспектора ще се зарадва, че сте дошли. Седнете, моля. — Махна към столовете, пръснати из стаята. — Ще пийнете ли чай? Или вече сте пили достатъчно? Знам, че сте имали и друга среща днес.

— Бихме пийнали чай, благодаря — казах аз. Всъщност нито аз, нито Сейварден бяхме опитали от чая на срещата с капитана Вел. Но не исках да сядам. Седнех ли, столът щеше да ограничи свободата на движенията ми, ако ме нападнат и трябва да се отбранявам.

— Брек? — тихо каза Сейварден. Усещаше, че нещо не е наред, но нямаше как да ме попита.

Даос Цейт ми връчи чаша чай. Усмихваше се широко и по всичко личеше — искрено. Сляпа за вътрешното ми напрежение, което Сейварден бе доловила безпогрешно. Чудех се как е възможно да не я позная веднага, още от пръв поглед. Да не различа орсианския й акцент.

На какво се бе основавала безумната ми надежда, че ще мога да заблудя Анаандер Мианаай дори за миг?

Не можех да стоя права през цялото време, би било груба обида към домакините ми. Трябваше да седна някъде. Никой от столовете в дневната не изглеждаше подходящ. Но дори седнала, аз бях много по-опасна, отколкото хората тук предполагаха. Пистолетът беше у мен, под сакото, притиснат към ребрата ми, вдъхващ ми увереност. Станцията несъмнено продължаваше да ме наблюдава зорко, тя, както и всички Анаандер Мианаай, да, но аз точно това исках. Това все още беше моята игра. Моята. Избери си място. Личбите щяха да паднат по един или друг начин.

Преди да съм събрала кураж да седна, влезе Скааиат Оуер. Скромен набор от бижута както преди, но в онова скъпарско шивашко ателие, където си поръчах дрехите, бях мярнала бледожълтия плат, от който беше ушито елегантното й сако. На десния й маншет проблясваше евтината златна игла масово производство.

Поклони се.

— Почитаема Брек. Граждана Сейварден. Радвам се, че дойдохте. Виждам, че младша Цейт ви е поднесла чай. — Двете със Сейварден кимнахме любезно. — Нека кажа, преди останалите да са пристигнали, че се надявам двете да останете и за вечеря.

— Вчера се опитахте да ни предупредите, нали? — каза Сейварден.

— Сейварден… — започнах аз.

Старша инспектора Скааиат вдигна едната си ръка с красива жълта ръкавица.

— Няма проблем, почитаема. Знам, че капитана Вел има старомодни виждания и обича да ги изтъква. Да говори надълго и нашироко колко по-добре е било всичко, когато децата са уважавали възрастните, а добрият вкус и добрите маниери са се ценели високо. Старата песен на нов глас, която несъмнено сте чували често преди хиляда години, граждана. — Сейварден изсумтя тихо. — Със сигурност сте чули предостатъчно за това как Радч е длъжен да занесе благата на цивилизацията на цялото човечество. И че за тази цел второстепенните са много по-подходящи от човешките воини.

— Е, колкото до последното — каза Сейварден, — аз съм на същото мнение.

— Съвсем естествено. — Долових проблясък на гняв в гласа на Скааиат. Сейварден едва ли го беше усетила, но тя не я познаваше достатъчно добре. — Вероятно не знаете, граждана, но аз командвах човешки воини по време на едно анексиране. — Не го знаеше и изненадата й си пролича. Аз, разбира се, го знаех. И не се изненадах, факт, който нямаше да убегне от вниманието на Станцията. И на Анаандер Мианаай.

Нямаше смисъл да се тревожа за това.

— Вярно е — продължи Скааиат, — че второстепенните не получават заплата и нямат никакви лични проблеми. Правят каквото им кажеш, без да се оплакват и без да коментират заповедите, изпълняват ги добре и докрай. А всичко това не можеше да се каже за моите човешки воини. Повечето от тях бяха добри хора, имайте предвид, но е някак много лесно да забравиш, че враговете, с които се сражаваш, също са хора. Или пък това е защитна реакция на умовете ни, иначе не бихме могли да ги убиваме. Такива като капитана Вел обичат да изтъкват жестокостите, извършвани от човешките войски, жестокости и зверства, които второстепенните никога не биха допуснали. Сякаш направата на въпросните второстепенни не е била жестокост на свой ред. По-ефективни са, безспорно. — Когато още бяхме в Орс, Скааиат би говорила саркастично по тази тема, но сега говореше сериозно. Внимателно и прецизно. — И ако още се разширявахме, щяхме да ги използваме, по принуда. Защото не бихме могли да се разширяваме само с човешки воини, не и задълго. А ние сме създадени да се разширяваме, правим го повече от две хиляди години и да спрем би означавало да се променим из основи. За момента повечето хора не си дават сметка за това, не се замислят. И няма да се замислят, докато промяната не засегне пряко собствения им живот, което още не се е случило. За повечето това е един абстрактен въпрос, но не и за хора като капитана Вел.

— Но капитана Вел напразно вдига шум — каза Сейварден. — Тя, както и другите. Лордата на Радч вече го е решила, по някакви свои причини. Глупаво е да се говори срещу решенията й.

— Може да реши и друго, ако бъде убедена да премисли — отговори Скааиат. Все още стояхме прави. Аз бях твърде напрегната, за да седна, Сейварден — твърде развълнувана, а Скааиат ми се струваше ядосана. Даос Цейт стоеше неподвижно и се преструваше, че не чува всичко това. — Или пък решението е знак, че лордата на Радч се е поддала на външно, враждебно влияние. Хората като капитана Вел категорично не одобряват засилените ни контакти с чужди интелигентни видове. Радч открай време е поборник на цивилизацията, а цивилизацията винаги е била свързана единствено с човечеството, чисто и непокварено. Тоест контактите с не-човеци са нещо вредно за нас, защото не-човеците трябва да бъдат избивани по правило и традиция.

— Това ли е основната причина за събитията на станция Име? — попита Сейварден. Явно бе размишлявала върху този именно проблем по пътя ни дотук. — Някоя е решила да създаде база и да складира второстепенни, и… и какво? Да постави въпроса на масата? Та това е бунт. Държавна измяна. И защо някоя би говорила по този начин сега, като Вел и нейната свита? Освен ако не са пропуснали някоя, когато са арестували отговорните за случилото се на Име. А сега позволяват на шепа хора да надигат глави и да вдигат шум и след като сметнат, че всички замесени са излезли на открито… — Вече не криеше гнева си. Догадката й беше доста добра между другото. Като нищо можеше да е вярна. В зависимост от това коя Анаандер Мианаай имаше превес тук. — Защо не ни предупредихте?

— Опитах се, граждана, но явно е трябвало да говоря по-открито. А и не бях сигурна, че капитана Вел е отишла толкова далече. Знаех само, че идеализира миналото по начин, с който аз не мога да се съглася. Дори най-благородните и най-добронамерените хора на света не могат да превърнат едно анексиране в добро нещо. Аргументът, че второстепенните са ефективни и удобни, според мен не е довод в полза на употребата им. Употребата им не прави нещата по-добри, просто изглеждат малко по-чисти, това е.

И то само ако си затвориш очите за факта какво всъщност представляват второстепенните.

— Кажете ми — започнах аз, като едва не добавих „лейтенанта“, но се спрях навреме. — Кажете ми, старша инспектора, какво се случва с хората, които чакат да бъдат превърнати във второстепенни?

— Някои още са на склад или на военните транспортни кораби — отговори Скааиат. — Но повечето бяха унищожени.

— Е, това подобрява значително нещата — казах аз сериозно. И със спокоен тон.

— Оуер са били срещу това от самото начало — каза Скааиат. Имаше предвид постоянното разширяване, а не разширяването по принцип. А и Радч използваше второстепенни много преди Анаандер Мианаай да се превърне в онова, което беше. Просто не са били толкова много. — Нашите лорди нееднократно са изразявали становището си пред лордата на Радч.

— Но не са отказали да печелят от анексиранията. — Стараех се гласът ми да е неутрален. Любезен.

— Толкова е лесно да следваш течението, нали — каза Скааиат. — Особено когато, както сама посочихте, имаш печалба от това. — Свъси вежди, кривна леко глава и се заслуша в нещо, което чуваше само тя. Погледна въпросително към мен, после и към Сейварден. — Службата за сигурност е тук, на вратата. Пита за граждана Сейварден. — Едва ли само „питаха“. — Извинете ме за момент. — Излезе в коридора, последвана от Даос Цейт.

Сейварден ме погледна със странно спокойствие.

— Все по-често си мисля, че щеше да ми е по-добре, ако си бях останала замръзнала в спасителната капсула. — Усмихнах се, но явно това не я убеди. — Добре ли си? Откакто си тръгнахме от чайната, изглеждаш странно. Проклета да е Скааиат Оуер задето говори с недомлъвки! Тези Оуер вечно дрънкат неприятни неща. А точно сега реши да е дискретна!

— Добре съм — излъгах аз.

В същия миг Скааиат се върна с граждана в светлокафявата униформа на службата за сигурност, която се поклони и каза на Сейварден:

— Граждана, бихте ли ме последвали заедно с тази особа?

Любезността беше чиста формалност, разбира се. Никоя не отказва на службата за сигурност. Дори да се опитахме, навън имаше подкрепления, които да ни принудят. Хората, които ни бяха проследили от срещата при капитана Вел, не бяха от местната служба за сигурност. Бяха или от специалните служби, или дори от личната гвардия на Анаандер Мианаай. Лордата на Радч беше сглобила картинката и бе решила да ме отстрани преди да съм нанесла сериозни щети на плановете й. Но за това вече бе твърде късно. Тя ме следеше с цялото си, нераздвоено внимание. Фактът, че беше пратила службата за сигурност да ме арестува, вместо някоя агента от специалните да ме убие бързо и без много шум, доказваше това.

— Разбира се — отговори Сейварден, образец на спокойствие и учтивост. И как иначе? Знаеше, че самата тя не е направила нищо лошо, а мен ме смяташе за агента на специални служби, която работи за самата Анаандер, така че защо да се тревожи? Но аз знаех, че моментът най-сетне е дошъл. Личбите, които се въртяха във въздуха вече близо двайсет години, сега най-сетне щяха да паднат и да ми покажат — да покажат на Мианаай — подредбата си.

Офицерата от службата за сигурност каза невъзмутимо:

— Лордата на Радч иска да разговаря с вас насаме, граждана. — Мен дори не ме погледна. Вероятно не знаеше защо са я пратили да ни заведе при лордата на Радч, не си даваше сметка, че съм опасна, че ще й трябва подкреплението, което чакаше в коридорите на станцията. Може би дори не знаеше, че са пратили такова подкрепление.

Пистолетът все така беше под сакото ми, както и допълнителни пълнители. Дрехата падаше свободно и прикриваше издутините. Анаандер Мианаай едва ли подозираше какво съм планирала.

— За аудиенцията ми ли става въпрос? — попита Сейварден.

Офицерата от сигурността вдигна рамене.

— Не знам, граждана.

Анаандер Мианаай не би могла да знае с каква цел съм дошла, знаеше само, че съм изчезнала преди двайсетина години. Част от нея вероятно знаеше, че е била на борда ми при моето последно пътуване, ала никоя част от нея не можеше да знае какво е станало след като избягах през портал от системата на Шис’урна.

— Попитах — каза старша инспектора Скааиат — дали може първо да пием чай и да вечеряме. — Фактът, че изобщо е дръзнала да попита, говореше красноречиво за отношенията й със службата за сигурност. Фактът, че й е било отказано, говореше красноречиво за неотложността на този арест, а че е арест бях повече от сигурна.

Офицерата махна извинително.

— Такива заповеди получих, старша инспектора. Граждана.

— Разбира се — каза Скааиат, съвсем спокойно, но аз я познавах и различих тревогата в гласа й. — Граждана Сейварден. Почитаема Брек. Ако мога да ви съдействам с нещо, моля, не се колебайте да ме потърсите.

— Благодаря ви, старша инспектора — казах и се поклоних. Страхът и несигурността ми, нарастващата паника се отредиха. Неподвижност се беше завъртяла, превръщайки се в Движение. А Правда щеше всеки миг да падне пред мен, ясна и недвусмислена.

 

 

Офицерата от службата за сигурност ни заведе не до централния вход на палатата, а до храма, тих и пуст по това време на деня, когато повечето хора бяха на гости или си седяха у дома и пиеха чай със семействата си. Млада жреца седеше зад полупразните кошници с цветя, отегчена и мрачна. Стрелна ни с негодуващ поглед, когато прекрачихме прага, но дори не обърна глава, когато минахме покрай нея.

Прекосихме централното помещение — четириръката Амаат се издигаше над главите ни, въздухът още миришеше на тамян и на цветята, струпани на висока купчина до коленете на богинята — и се отправихме към малък параклис в един ъгъл, посветен на някакъв древен и полузабравен провинциален бог, поредната персонификация на абстрактни идеи, каквито съществуват в повечето пантеони — в този конкретен случай олицетворение на законната политическа власт. Явно, когато са строили храма никоя не е поставяла под съмнение правото на въпросния бог да съжителства рамо до рамо с Амаат, но изглежда впоследствие е изпаднал в немилост поради промяна в демографския състав на местното население или просто защото модите са се сменили. Или пък го е застигнало нещо по-зловещо.

В стената зад образа на бога с плъзгане се отвори панел. Зад панела стоеше въоръжена и бронирана стража, оръжието си беше прибрала в кобур, но държеше ръката си близо до него, сребристата броня покриваше лицето й. Второстепенен, помислих си, но не можех да съм сигурна. Запитах се, както често се бях питала през последните двайсет години, как е организирана охраната на палатата. Със сигурност не я охраняваше Станцията. Възможно ли беше стражите на Анаандер Мианаай също да са някаква част от самата нея?

Сейварден ме погледна с раздразнение. Стори ми се и леко уплашена.

— Не подозирах, че съм достатъчно важна да ме вкарват през тайния вход. — Макар че едва ли бе чак толкова таен, просто не толкова видим и често използван като онзи на булеварда.

Офицерата от службата за сигурност вдигна отново рамене, но този път не каза нищо.

— Е — рекох в отговор на въпросителния й поглед. Явно Сейварден все още вярваше, че всичко това се дължи на моя „специален“ статут. Прекрачих през прага и минах покрай неподвижната стража, която не погледна нито към мен, нито към Сейварден. Панелът се затвори след нас.