Филипа Грегъри
Проклятието на краля (75)

Дворецът Ричмънд, западно то Лондон
Пролетта на 1529 г.

Тази пролет приемаме малко посетители от Лондон, но един ден поглеждам от прозореца си, откъдето се вижда реката, набъбнала от дъждовете, и виждам да се приближава една баржа. На носа и кърмата се вее знаме с цветовете на Дарси. Лорд Томас Дарси, старият лорд от Севера, идва да ни поздрави с пролетните празници.

Повиквам принцесата и излизаме да го посрещнем, гледаме как стъпва тежко върху подвижното мостче на баржата, махва на тримата си спътници да го последват, и пада на колене пред нея. И двете гледаме с известно безпокойство как се привежда с усилие, а после мъчителното му надигане, но се намръщвам, когато един от камериерите пристъпва напред да му помогне. Том Дарси може да е на повече от шейсет години, но не обича някой да подчертава това.

— Хрумна ми да ви донеса малко яйца от дъждосвирец — казва той на принцесата. — От моите ловни райони. На север.

Говори така, сякаш притежава всички ловни райони в северна Англия, и наистина притежава доста голям дял от тях. Томас, лорд Дарси е един от великите лордове на севера, посветил живота си на задачата да държи шотландците от тяхната страна на границата. За първи път го срещнах, когато живеех в замъка Мидълхам с моя чичо крал Ричард, а Том Дарси беше един от членовете на Северния Съвет. Сега пристъпвам напред и го целувам по двете червендалести бузи.

Той се усмихва, доволен от вниманието, и ми намига.

— Доведох тези благородници да видят двора ви — казва той, докато френските посетители застават един до друг и се кланят, поднасяйки малки подаръци. Придворната дама на Мери ги поема с реверанс, и всички влизаме в двореца. Принцесата ги въвежда в залата си за аудиенции, а после, след кратък разговор, ни оставя. Французите се разхождат бавно наоколо, оглеждат гоблените и сребърните съдове, скъпоценните предмети по бюфетите, и бъбрят с придворните дами. Лорд Дарси се накланя към мен.

— Тревожни времена — казва кратко. — Никога не съм мислил, че ще доживея да видя такива неща.

Кимвам. Отвеждам го до прозореца, за да може да се наслади на гледката на градините с причудливо оформени храсти и реката оттатък.

— Попитаха ме какво знам за първата брачна нощ! — оплаква се той. — Една първа брачна нощ преди четвърт век! А при това тогава бях на север.

— Наистина — казвам. — Но защо питат?

— Ще се съберат да отсъдят — казва той нещастно. — Има някакъв кардинал, довлякъл се чак от Рим, за да каже на нашата кралица, че не е била истински омъжена, и казва на краля, че през последните двайсет години е бил ерген и може да се ожени за която жена поиска. Не е ли удивително какво измислят?

— Удивително — съгласявам се.

— Не мога да приема това — казва той рязко. — Не мога да приема и онзи тлъст духовник, Улзи — поглежда ме с прозорливите си, проблясващи очи. — Бих предположил, че имате да кажете нещо по въпроса. Вие и близките ви.

— Никой не ме е питал за мнението ми — казвам предпазливо.

— Е, когато ви попитат, ако отговорите, че кралицата е негова съпруга и неговата съпруга е кралицата, можете да разчитате на Том Дарси да ви подкрепи — казва той. — И на други. Редно е кралят да бъде съветван от перовете си. Не от някакъв охранен глупак във вишневочервени одежди.

— Надявам се кралят да бъде съветван добре.

Старият барон протяга ръка.

— Дайте ми красивата си брошка — казва.

Разкопчавам брошката с родовия герб на съпруга ми: наситено пурпурна емайлирана теменужка, която нося на колана си. Пускам я в мазолестата ръка на Дарси.

— Ще я изпратя с вестител, ако някога трябва да ви предупредя — казва той. — За да знаете, че наистина е от мен.

Заставам нащрек.

— Винаги ще се радвам да получа вест от вас, милорд. Но се надявам никога да нямаме нужда от такъв знак.

Дарси кимва към затворената врата на покоите на принцесата:

— Аз също се надявам. Но при все това не е зле и да сме подготвени. Заради нея — казва кратко. — Хубаво малко създание. Розата на Англия.