Филипа Грегъри
Проклятието на краля (13)

Дворецът Уестминстър, Лондон
Юни 1502 г.

Оставям вдовстващата принцеса на Уелс, както следва да бъде наричана сега, в Дърам Хаус на Странд и отивам в Уестминстър, където дворът е в дълбок траур. Вървя през познатите коридори към покоите на кралицата. Вратите стоят разтворени към приемната й, претъпкана с обичайните придворни и молители, но всички са потиснати и разговарят тихо, а жакетите на мнозина са поръбени с черно.

Минавам през тълпата, като кимвам на един-двама души, които познавам; но не спирам. Не искам да говоря. Не искам да бъда принудена да повтарям, отново и отново: „Да. Болестта беше съвсем внезапна. Да, опитахме това лекарство. Да, беше ужасен шок. Да, принцесата е сломена. Да, трагедия е, че няма дете.“ Потропвам на вътрешната врата, лейди Катрин Хънтли я отваря и ме поглежда. Тя е вдовицата на претендента, който бе екзекутиран с брат ми, и двете едва се понасяме. Тя отстъпва назад и аз минавам покрай нея без нито дума.

Кралицата е коленичила пред молитвения си стол, с лице, обърнато нагоре към златното разпятие, със затворени очи. Коленича до нея, свеждам глава и се моля за сила да говоря с майката на нашия принц за неговата смърт.

Тя въздиша и хвърля поглед към мен.

— Чаках те — казва тихо.

Улавям ръцете й.

— Не мога да опиша колко съжалявам.

— Знам.

Стоим на колене, хванати за ръце, мълчаливо, сякаш няма какво повече да бъде казано.

— Принцесата?

— Много тиха. Много тъжна.

— Няма ли възможност да очаква дете?

— Тя казва, че не.

Братовчедка ми кимва, сякаш не се е надявала на внук, който да замести сина, когото е изгубила.

— Направихме всичко възможно… — започвам.

Тя слага леко ръка на рамото ми.

— Знам, че със сигурност си се грижила за него, както би се грижила за собствения си син — казва тя. — Знам, че го обичаше още от бебе. Той беше истински принц на Йорк, той беше нашата бяла роза.

— Все още имаме Хари — казвам.

— Да — тя се обляга на рамото ми, докато се изправя на крака. — Но Хари не беше отгледан да бъде принц на Уелс или крал. Страхувам се, че го разглезих. Той е вятърничав и суетен.

Толкова съм изненадана да я чуя да изрича дори една дума против обичния си син, че за момент не мога да й отговоря.

— Той може да се научи… — изричам със запъване. — Ще порасне.

— Той никога няма да стане втори принц Артур — казва тя, сякаш измерва дълбочината на загубата си. — Артур беше синът, когото създадох за Англия. Във всеки случай — продължава тя, — хвала на Бога, мисля, че отново чакам дете.

— Наистина ли?

— Още е рано, но се моля да е така. Ще бъде такава утеха, нали? Още едно момче.

Тя е на трийсет и шест години, стара е за още едно раждане.

— Би било прекрасно — казвам, опитвайки се да се усмихна. — Божието благоволение за Тюдорите, милост след жертва.

Отивам с нея до прозореца и се заглеждаме навън към пъстрите градини и хората, които играят на кегли на моравата под нас.

— Той беше толкова скъпоценно момче, когато се появи така рано, в началото на брака ни, като благословия. И беше такова щастливо бебе, помниш ли, Маргарет?

— Помня — казвам кратко. Няма да й кажа, че тъгата ми е заради чувството, че съм забравила толкова много, че годините му с мен просто са се изплъзнали между пръстите ми, сякаш изпълнени с лишени от събития слънчеви дни. Той беше такова щастливо момче, а щастието не се помни толкова ясно.

Тя не ридае, макар че постоянно бърше сълзи от двете си бузи с опакото на дланите си.

— Кралят ще изпрати ли Хари в Лъдлоу? — питам. Ако съпругът ми трябва да бъде настойник на още един принц, тогава аз също ще трябва да се грижа за него, а не вярвам, че бих понесла да видя друго момче, нито дори принц Хари, на мястото на принц Артур.

Тя поклаща глава.

— Нейна светлост забранява — казва тя. — Казва, че той трябва да остане при нас, в двора. Ще бъде образован тук и обучаван за новото си призвание под нейния поглед, под нашия постоянен надзор.

— А вдовстващата принцеса?

— Тя ще се прибере у дома в Испания, предполагам. Тук не я задържа нищо.

— Нищо, бедното дете — съгласявам се, представяйки си момичето с побелялото лице в големия дворец.

* * *

Посещавам принцеса Катерина, преди да се прибера у дома в замъка Стортън. Тя е много млада, за да бъде оставена съвсем сама, само с хора, на които се плаща да й правят компания — строгата й дуеня и придворните й дами, изповедникът й и слугите й — в красивия дворец с големи терасирани градини, които водят надолу към реката. Иска ми се да я доведат в покоите на кралицата в двора, а не да я оставят тук, за да управлява собствено домакинство.

Станала е по-красива през месеците на траура, бледата й кожа блести на фона на бронзовата й коса. По-слаба е и това кара сините й очи да изглеждат по-големи на сърцевидното й лице.

— Дойдох да се сбогувам — казвам й с насилена бодрост. — Отивам си у дома в Стортън, а предполагам, че вие скоро ще потеглите обратно за Испания.

Тя се оглежда наоколо, сякаш за да се увери, че не ни подслушват, но дамите й са далече, а доня Елвира не говори английски.

— Не, няма да се прибера у дома — казва тя със сдържана решителност.

Чакам обяснение. Тя ми отправя бърза, дяволита усмивка, която разведрява мрачността на печалното й лице, и повтаря:

— Няма да си отида. Затова няма нужда да ме гледате така. Няма да си отида.

— Тук вече не ви задържа нищо — напомням й.

Тя ме хваща под ръка, за да може да говори много тихо, докато се разхождаме по дължината на галерията, далече от дамите, а шляпането на пантофите ни по дървения под заглушава звука на думите ни.

— Не, грешите. Има какво да ме задържи. Обещах на Артур на смъртното му легло, че ще служа на Англия, както съм родена и възпитана да сторя — казва тя тихо. — Вие самата го чухте да казва: „Обещай ми сега, любима“ — това бяха последните му думи към мен. Ще спазя това обещание.

— Не можете да останете.

— Мога, и то по най-простия начин. Ако се омъжа за Уелския принц, отново ставам принцеса на Уелс.

Млъквам зашеметено, после успявам да проговоря.

— Невъзможно е да искате да се омъжите за принц Хари — изтъквам очевидното.

— Трябва.

— Това ли беше обещанието ви към принц Артур?

Тя кимва.

— Не може да е искал да каже да се омъжите за малкия му брат.

— Това искаше да каже. Знаеше, че това е единственият начин да бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия, а ние с него имахме много планове, бяхме се споразумели за много неща. Той знаеше, че управлението на Тюдорите в Англия не е начинът, по който бяха управлявали кралете от династията Йорк. Искаше да бъде крал на двете династии. Искаше да управлява справедливо и състрадателно. Искаше да спечели уважението на хората, не да ги принуждава. Имахме планове. Когато разбра, че умира, той все така искаше аз да изпълня нашите планове — въпреки че той нямаше да може. Аз ще напътствам Хари и ще го уча. Ще го превърна в добър крал.

— Принц Хари има много добри страни — опитвам се да подбирам думите си. — Но той не е, и никога няма да бъде, принцът, когото изгубихме. Той е обаятелен и енергичен; храбър е като лъвче и е готов да служи на рода и страната си… — поколебавам се. — Но той е като емайл, скъпа моя. Той блести на повърхността, искри; но не е чисто злато. Не е като Артур — който беше верен, до мозъка на костите си.

— Въпреки това ще се омъжа за него. Ще го направя по-добър, отколкото е.

— Ваша светлост, скъпа моя, баща му ще търси изгодна партия за него, друга принцеса. А вашите родители ще търсят втори брак за вас.

— Тогава разрешаваме два проблема с един отговор. Освен това така кралят избягва плащането на вдовишката ми издръжка. Това ще му хареса. И ще получи остатъка от зестрата ми. Това ще му се понрави. И запазва съюза с Испания, който искаше толкова много, че… — тя млъква рязко.

— Който искаше толкова много, че уби брат ми за това — довършвам тихо изречението. — Да, знам. Но вие вече не сте испанската инфанта. Била сте омъжена. Не е същото. Вие не сте същата.

Тя се облива в гореща руменина.

— Ще бъде същото. Ще го направя да бъде същото. Ще кажа, че съм девица, и че бракът не е бил консумиран.

Ахвам:

— Ваша светлост, никой не би ви повярвал…

— Но никой никога няма да попита! — заявява тя. — Кой би се осмелил да се усъмни в думите ми? Ако аз казвам така, значи е така. А вие ще ме подкрепите като моя приятелка, нали, Маргарет? Защото правя това за Артур, а вие го обичахте, както го обичах аз? Ако не отречете онова, което ще кажа, тогава никой няма да се усъмни в него. Всички ще искат да вярват, че мога да се омъжа за Хари, никой няма да разпитва слугите и придворните за клюки. Никоя от моите дами няма да отговори на въпрос от английски шпионин. Ако вие не кажете нищо, никой друг няма да го стори.

Толкова съм зашеметена от този скок от сърдечна мъка към заговор, че мога само да ахна и да я погледна. Изражението й е съвсем решително, челюстта — здраво стисната.

— Повярвайте ми, не можете да направите това.

— Ще направя това — казва тя мрачно. — Обещах. Ще направя това.

— Ваша светлост, Хари е дете…

— Нима мислите, че не зная това? Толкова по-добре. Именно затова Артур настояваше толкова. Хари трябва да бъде обучен. Аз ще напътствам Хари. Ще го съветвам. Знам, че е суетно, разглезено малко момче. Но аз ще го превърна в такъв крал, какъвто трябва да бъде.

Готвя се да възразя, но внезапно виждам у нея кралицата, каквато може да стане. Ще бъде внушителна. Това момиче е възпитавано като бъдеща кралица на Англия от тригодишна възраст. Изглежда, че ще бъде кралица на Англия, както и да й изневерява късметът.

— Не знам как е правилно да се постъпи — казвам несигурно. — Ако бях на ваше място…

Тя усмихнато поклаща глава.

— Лейди Маргарет, ако бяхте на мое място, щяхте да се приберете у дома в Испания и да се надявате да живеете тихо и в безопасност, защото сте се научили да стоите далече от трона; била сте възпитана в страх от краля, от който и да е крал. Но аз бях отгледана да бъда принцеса на Уелс, а после кралица на Англия. Аз нямам избор. Още от люлката ме наричаха принцеса на Уелс! Не мога просто да променя името си сега и да се скрия от предопределената ми съдба. Трябва да направя каквото обещах на Артур. Трябва да ми помогнете.

— Половината двор видя как ви слагат да си легнете заедно в първата ви брачна нощ.

— Ако се налага, ще кажа, че е бил неспособен.

Ахвам пред решителността й.

— Катерина! Нима ще го опозорите?

— Това не е позор за него — казва тя разпалено. — Позорът е за всеки, който ме пита. Знам какво беше той за мен, и какво бях аз за него. Зная как ме обичаше и какво бяхме един за друг. Но не е нужно никой друг да знае. Никой друг никога няма да узнае.

Виждам страстта, която още изпитва към него.

— Но вашата дуеня…

— Тя няма да каже нищо. Не иска да се върне в Испания с „повредена стока“ и наполовина похарчена зестра.

Катерина се обръща към мен и се усмихва с безстрашната си усмивка, сякаш ще бъде лесно.

— И ще родя син на Хари — обещава тя. — Точно както се надявахме двамата с Артур. И момиче на име Мери. Ще се грижите ли за децата ми, лейди Маргарет? Не искате ли да се грижите за децата, които Артур искаше да имам?

Би било по-благоразумно да не й казвам нищо, макар че би трябвало да й кажа, че жените трябва да променят имената си и да потискат собствената си воля, макар че можех да й кажа, че предопределените съдби са за мъжете.

— Да — казвам неохотно. — Да. Наистина искам да се грижа за децата, които му обещахте. Наистина искам да бъда гувернантка на Мери. И никога няма да кажа нищо за вас и Артур. Не знам нищо със сигурност, дори не бях в замъка през първата ви брачна нощ, и ако сте истински решена, тогава няма да ви предам. Няма да имам мнение.

Тя свежда глава и аз осъзнавам, че е дълбоко облекчена от решението ми.

— Правя това за него — напомня ми тя. — От любов към него. Не заради собствената си амбиция, нито дори заради родителите си. Той го поиска от мен, и аз ще го сторя.

— Ще ви помогна — обещавам й. — Заради него.