Метаданни
Данни
- Серия
- Войната на братовчедите (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The King’s Curse, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деница Райкова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Филипа Грегъри
Заглавие: Проклятието на краля
Преводач: Деница Райкова
Издание: първо
Издател: Еднорог
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Боряна Джанабетска
Художник: Христо Хаджитанев
ISBN: 978-954-365-155-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3445
История
- — Добавяне
Тауър, Лондон
Пролетта на 1540 г.
Понасяме цяла една дълга година и люта зима като затворници в килиите си: виждаме небето само като тънки сиви линии, обрамчени от железни решетки, усещаме мириса на вятъра откъм реката в студените повеи под дебелите врати, чуваме самотния зов на зимната червеношийка и неспирното оплакване на чайките някъде надалече.
Хари става все по-висок и по-висок, израства от панталоните и обувките си, и се налага да моля тъмничаря за нови дрехи за него. Позволяват ни огън в стаите само когато става много студено, и аз виждам как пръстите ми отичат и се зачервяват от измръзвания. В малките стаи се смрачава много рано, остава тъмно задълго, зората идва все по-късно и по-късно през тази студена зима, а когато откъм реката се надигне мъгла или облаците са много ниски, изобщо не става светло.
Опитвам се да бъда бодра и да гледам ведро на нещата заради Хари, чета с него на латински и френски, но след като той заспи в малката си килия, а аз оставам заключена в моята, издърпвам тънката завивка над главата си, лежа със сухи очи в задушната тъмнина и съзнавам, че съм твърде смазана от скръб, за да плача.
Чакаме, докато пролетта идва, за да раззелени дърветата в градината на Тауър и можем да чуем как косовете пеят в овощната градина на коменданта. Позволяват на двете момчета да излизат на моравата да играят, някой им поставя мишена за стрелба и им дава лъкове и стрели, друг им дава кегли и им разчертава игрище. Макар че дните стават по-топли, в стаите ни още е много студено, и затова моля тъмничаря да ми позволи да изпратя някого за дрехи. Обслужват ме почетната ми дама и прислужницата на главния домакин, а аз се срамувам, че не мога да им плащам надниците. Тъмничарят представя прошение от мое име, и аз получавам малко дрехи и пари, а после, изненадващо, без никаква причина, Гъртруд Кортни е освободена.
Уилям Фицуилям лично пристига заедно с тъмничаря да ми съобщи добрата новина.
— И ние ли ще си тръгнем? — питам го спокойно. Слагам ръка върху слабото рамо на Хари и чувствам как потръпва като малък пленен сокол при мисълта за свобода.
— Съжалявам, ваше благородие — казва Томас Филипс, тъмничарят. — Все още няма заповеди да ви освободим.
Усещам как раменете на Хари се отпускат, а Томас вижда изражението на лицето ми.
— Може би скоро — казва той. Обръща се към Хари: — Но ти няма да изгубиш другаря си в игрите, така че няма да бъдеш самотен — казва той, опитвайки се да звучи бодро.
— Едуард не отива ли с майка си? — питам. — Защо им е да освобождават лейди Кортни, а да задържат малкия й син като затворник?
Когато среща погледа ми, той осъзнава, както и аз, че става дума за хвърляне в тъмница на Плантагенети, не на предатели. Гъртруд може да си върви, защото е родена Блаунт, дъщеря на барон Маунтджой. Но синът й, Едуард, трябва да остане, защото неговото име е Кортни.
Няма обвинение, не може да има обвинение, той е дете и никога дори не е напускал дома си. Това е дело на краля: събира синовете на Плантагенетите под свой надзор, като Кърта, подкопаващ основите на къща, като чудовище в приказка, което яде деца, едно по едно.
Помислям си за малките Хари и Едуард, будните им, жадни очи и къдравата кестенява коса на Хари, и си мисля за студените стени на Тауър и безкрайно дългите дни на пленничество, и откривам ново ниво на издръжливост, на болка. Поглеждам Уилям Фицуилям и му казвам:
— Както желае кралят.
— Нима не намирате това за несправедливо? — пита той удивено, сякаш е мой приятел и би могъл да пледира за освобождаването на момчетата. — Нима не мислите, че би трябвало да проговорите? Да обжалвате?
Свивам рамене.
— Той е кралят — казвам. — Той е императорът, върховният глава на Църквата. Преценката му трябва да е правилна. Не мислите ли, че преценката му е безпогрешна, милорд?
При тези думи той примигва, примигва като своя господар, Кърта, и преглъща мъчително.
— Той не греши — казва бързо, сякаш може аз да го шпионирам.
— Разбира се, че не — казвам.