Филипа Грегъри
Проклятието на краля (101)

Замъкът Уорблингтън, Хампшър
Пролетта на 1534 г.

Би трябвало да съм радостна, че съм в собствения си дом, и доволна да си почина. Би трябвало да се радвам, че когато се събуждам, слънцето блести през прозорците ми от прозрачно венецианско стъкло, правейки белосаната стая ярка и светла. Би трябвало да се радвам на огъня зад решетката на огнището и на чистото ми бельо, което се проветрява пред него. Аз съм състоятелна жена, имам изтъкнато име и висока титла, а сега, когато съм освободена от службата си в двора, мога да си остана у дома и да посещавам внуците си, да управлявам земите си, да се моля в моята обител, и да знам, че съм в безопасност.

Не съм млада, брат ми е мъртъв, съпругът ми е мъртъв, братовчедка ми, кралицата, е мъртва. Поглеждам в огледалото и виждам дълбоките бръчки на лицето си и умората в тъмните си очи. Под триъгълната ми шапчица косата ми прелива в сребристо, сиво и бяло като кожата на стара петниста кобила. Помислям си, че е време да ме пуснат на свобода, в зелени пасища, време ми е да си почина, и се усмихвам при мисълта за това и знам, че никога няма да се заема да се готвя за смъртта: аз съм жена, която винаги оцелява, съмнявам се, че някога ще съм готова тихо и кротко да обърна лице към стената.

Радвам се на трудно извоюваната си безопасност. Обвиниха Томас Мор, че е водил изменнически разговори с Елизабет Бартън, и му се наложи да намери едно писмо, което й е написал, с предупреждение да не се намесва в държавни дела, за да докаже невинността си и да може да остане в спокойния си дом. Моят приятел Джон Фишър не можа да се защити срещу обвинението и сега, в тези влажни пролетни дни, спи в каменна килия в Тауър. Елизабет Бартън и онези, които бяха нейни приятели, също са в Тауър, и със сигурност ще умрат.

Би трябвало да се радвам, че съм в безопасност и съм свободна, но не изпитвам голяма радост, защото Джон Фишър не е нито в безопасност, нито на свобода, а някъде там, в равните, студени земи на Хънтингдъншър, е кралицата на Англия, зле обслужвана от хора, чиято мисъл е единствено да я охраняват. Нещо по-лошо, в двореца Хатфийлд принцеса Мери приготвя закуската си над огъня в спалнята си, страхувайки се да се храни на господарската маса, защото в кухнята има готвачи от домакинството на Болейн, които тровят супата.

Тя е затворена в къщата, не й позволяват дори да се разхожда в градините, държат я далеч от всички посетители от страх, че ще й предадат съобщение или утешителна дума, разделена от майка си, откъсната от баща си. Не ми позволяват да ходя при нея, макар че обсипах Томас Кромуел с умолителни писма и помолих графа на Съри и графа на Есекс да се застъпят пред краля. Никой не може да направи нищо. Ще бъда разделена от принцесата, която обичам като дъщеря.

Страдам от нещо като болест, макар че лекарите не могат да открият какво не е наред с мен. Залежавам се и откривам, че не мога лесно да стана отново. Чувствам се така, сякаш ме мъчи някаква загадъчна болест, линея, отпадам. Толкова се тревожа за принцесата и за кралицата и съм толкова безсилна да помогна на която и да е от тях, че усещането за слабост се разлива из тялото ми, докато едва успявам да стоя права.

* * *

Джефри идва да ме посети от дома си в близкия Лордингтън и ми казва, че е получил съобщение от Реджиналд, който е в Рим, молейки папата да отлъчи Хенри от Църквата, както бе обещал да стори, за да могат хората да въстанат срещу него; подготвяйки императора за момента, в който трябва да нахлуе.

Джефри ми разказва, че съпругата на братовчед ми Хенри Кортни, Гъртруд, се е застъпила толкова ясно и категорично в полза на кралицата и за справедливост към принцесата, че кралят отвел Кортни настрана и го предупредил, че още една нейна дума може да му струва главата. Кортни казал на Джефри как най-напред предположил, че кралят се шегува — защото кой обезглавява мъж заради думите на жена му? — но изобщо не е смешно; сега той е наредил на съпругата си да си мълчи. Джефри си взема поука от това и работи тайно, пътува без много шум, незабелязан, по студените, разкаляни пътища, за да посети кралицата и да предаде писмото й на принцесата.

— Писмото не я ободри — казва ми той потиснато. — Боя се даже, че влоши положението.

— Как? — питам. Лежа на един диван близо до прозореца, за да уловя последната светлина на залязващото слънце. Прилошава ми при мисълта, че Джефри е занесъл на Мери писмо, което я е накарало да се почувства по-зле. — Как?

— Защото това писмо беше сбогуване.

Повдигам се на лакът.

— Сбогуване ли? Кралицата заминава?

Завива ми се свят при тази мисъл. Възможно ли е племенникът й да смята да й предложи сигурно убежище в чужбина? Нима тя ще напусне Англия и ще остави Мери да се изправи сама срещу баща си?

Лицето на Джефри е пребледняло от ужас.

— Не. По-лошо е, далеч по-лошо. Кралицата пише, че принцесата не бива да спори с краля и трябва да му се подчинява във всичко, с изключение на въпросите, които се отнасят до Бог и спасението на душата й.

— Да — казвам неспокойно.

— И казва, че, що се отнася до нея самата, не се оплаква заради това, което са й сторили, защото е сигурна, че ще се срещнат на небето.

Сега се надигам и сядам.

— А ти как тълкуваш това?

— Не видях цялото писмо. Това е само каквато научих от принцесата, докато го четеше. Тя го притисна до сърцето си, целуна подписа, и каза, че майка й може да я води, а тя ще я следва, и няма да й измени.

— Възможно ли е кралицата да има предвид, че ще бъде екзекутирана, и да иска да каже на принцесата също да се подготви?

Джефри кимва.

— Тя казва, че няма да измени.

Изправям се на крака, но стаята плува около мен, и аз се вкопчвам в горната табла на леглото. Ще трябва да отида при Мери. Трябва да й кажа, че трябва да положи всяка клетва, да сключи всяко споразумение; не трябва да рискува живота си. Единственото, което има тя, това скъпоценно момиче на Тюдорите, е животът й. Не съм я повивала в пелени като новородено бебе, не съм я носила, загърната в хермелин, след кръщението й, нито съм я отгледала като родна дъщеря, за да се откаже от живота си. Нищо не е по-важно от живота. Тя не трябва да жертва живота си като изкупление за бащиното си прегрешение. Не трябва да умира за това.

— Говори се за клетва, която всеки ще трябва да положи. Всеки от нас ще трябва да се закълне върху Библията, че първият брак на краля е бил невалиден, че вторият е законен, и че принцеса Елизабет е единствената наследница на краля, а принцеса Мери е негова незаконородена дъщеря.

— Тя не може да се закълне в това — заявявам. — Нито аз. Нито който и да било друг. Това е просто лъжа. Тя не може да положи ръка върху светата Библия и да оскърби майка си.

— Мисля, че ще бъде принудена — казва Джефри. — Мисля, че всички ще бъдем принудени. Защото мисля, че ще обявят отказа от клетвата за държавна измяна.

— Не могат да екзекутират човек заради това, че е казал истината. — Не мога да си представя страна, където палачът ще ритне столчето изпод краката на човек, изричащ истина, която палачът знае така добре, както и жертвата му. — Кралят е твърдо решен, разбирам това. Но не би постъпил така.

— Мисля, че ще се случи — предупреждава Джефри.

— Как може тя да се закълне, че не е принцесата, когато всички знаят, че е? — повтарям. — Не мога да се закълна в това, никой не може.