Филипа Грегъри
Проклятието на краля (50)

Англия
Лятото на 1517 г.

Потната болест избухва в Лондон. Вдовстващата кралица на Шотландия, Маргарет, се надява да я избегне, като потегля на север, връщайки се в собствената си страна, за да се присъедини отново към съпруга и детето си. Веднага щом тя заминава, кралят нарежда дворът да се приготви и да отиде в Ричмънд, по-далече от мръсотията, миризмите и ниско стелещите се мъгли в града.

— Той замина преди тях, само с конна свита — казва ми синът ми Монтагю, като се обляга на рамката на вратата към стаята ми и гледа как прислужничките ми сноват насам-натам, опаковайки всичките ни вещи в пътнически сандъци. — Обзет е от ужас.

— Тихо — казвам предпазливо.

— Не е тайна, че се е поболял от страх — Монтагю пристъпва вътре и затваря вратата зад себе си. — Той самият би го признал. Изпитва ужас от всякакви болести, но от потната болест се ужасява особено много.

— Нищо чудно, тъй като именно баща му я донесе в страната, и тя уби брат му Артур — отбелязвам. — Дори тогава я наричаха „проклятието на Тюдор“. Казваха, че царуването е започнало в пот и ще завърши в сълзи.

— Е, дай Боже да са сгрешили — казва синът ми бодро. — Кралицата ще дойде ли с нас днес?

— Веднага щом е готова. Но тя ще направи поклонение в Уолсингам по-късно този месец. Тя не би променила плановете си заради потната болест.

— Не, тя не си въобразява, че умира всеки път, щом се закашля — казва той. — Бедната жена. За ново дете ли ще се моли?

— Разбира се.

— Все още се надява на момче?

— Разбира се.

* * *

Съобщенията за болестта стават все по-лоши, и стават още по-ужасни в процеса на преразказването им. Болестта е най-ужасяваща заради бързината, с която убива. Човек, който на обяд съобщава на близките си, че е здрав и силен, и че са имали късмета да им се размине, скоро след това може да започне да се оплаква от главоболие и горещина, а до залез-слънце може да е мъртъв. Никой не знае как болестта се пренася от едно място на друго, нито защо отнася един здрав човек, но пощадява друг. Кардинал Улзи се разболява и всички очакваме съобщение за смъртта му, но кардиналът оцелява. Крал Хенри не се успокоява от това; той е твърдо решен да избегне дори полъх от заразата.

Отсядаме в Ричмънд, и тогава един от слугите прихваща болестта. Хенри веднага изпада в ужас при мисълта, че това момче, носещо в себе си смъртта, му е поднасяло месото; мисли за нещастната жертва като за платен убиец. Целият двор се готви отново за път. На всеки началник на всяка от службите е наредено да огледа служителите си и да прегледа щателно всекиго, да разпита всеки дали има някакви симптоми, температура, болка, слабост. Разбира се, всеки отрича, че е болен — никой не иска да бъде зарязан с умиращия паж в Ричмънд; а освен това болестта настъпва толкова бързо, че докато всички заявят, че са в добро здраве, първите от тях може вече да са повалени на легло.

Припряно продължаваме надолу по реката към Гринич, където чистият въздух мирише на сол от морето, а кралят настоява стаите да се метат и мият всеки ден и никой да не се доближава твърде много до него. Кралят, чието докосване според преданието би трябвало да изцелява болни, не допуска абсолютно никой да го доближава.

От страховете му го откъсват испанците, които изпращат дипломатически пратеници с предложение за съюз срещу Франция, и под прикрито критичния им поглед ние седмици наред се преструваме, че няма нищо нередно, че кралството не е нападнато от упорита болест, и че нашият крал не е измъчван от страхове. Както винаги, когато кралят се среща с испанците, той започва да цени своята съпруга испанка по-високо, затова е мил и внимателен с нея, вслушва се в съветите й, възхищава се как умело води разговорите с дипломатическите пратеници на техния език, идва в леглото й нощем, почива си в чистите й чаршафи. Скъпата й приятелка Мария де Салинас се е омъжила за английски благородник, Уилям Уилоуби, разменят се учтиви реплики за естествената обич между двете страни. Има пиршества, празненства и турнири, за кратко всичко прилича на едно време; но след като испанските гости си тръгват, научаваме за болни в селото Гринич и кралят решава, че ще е в по-голяма безопасност в замъка Уиндзор.

Този път той изцяло изолира придворните си. Само кралицата, малка конна свита от приятелите на краля и личният му лекар са допуснати до пътуването. Заминавам за собствената си къща в Бишам и се моля потната болест да отмине Бъркшър.

Но смъртта следва краля от династията на Тюдорите, точно както следваше навремето баща му. Пажовете, които служат в спалнята му, прихващат болестта, и когато един от тях умира, кралят е сигурен, че болестта го преследва като хрътка. Той се укрива, зарязва всичките си слуги, изоставя приятелите си и, като взема само кралицата и лекаря си, обикаля от една къща на друга като престъпник, който търси свято убежище.

Изпраща съгледвачи напред, на всички места, където се готви да отседне, а неговият лекар разпитва домакините му дали в къщата има някой болен или потната болест ги е отминала. Хенри приема да отиде само в къща, за която е уверен, че всичките й обитатели са добре, но въпреки това, отново и отново се налага да оседлават конете и бързо да продължат, защото прислужницата на някоя дама се е оплакала от горещината по пладне, или някое дете е плачело от зъбобол. Дворът губи достойнството и елегантността си, препускайки главоломно от една къща към друга, зарязвайки мебели, ленени чаршафи, дори сребърни прибори в суматохата. Домакините на краля не успяват да се подготвят за посрещането му, а след като поръчат скъпа храна и развлечения, той заявява, че мястото не е безопасно и не може да остане. Докато останалите хора си почиват у дома, опитват се да избягват пътувания и срещи с непознати, и безмълвно, доверчиво се уповават на Бог, кралят снове насам-натам, изисквайки безопасност и сигурност в един опасен свят, опитвайки се да получи гаранции в едно несигурно кралство, сякаш се бои, че самият въздух и потоците на Англия са отрова за човека, чийто баща ги завладя против волята им.

В Лондон, град без водачи, измъчван от болестта, чираците се събират по улиците, буйстват и предизвикват размирици, настоявайки да узнаят: Къде е кралят? Къде е лорд-канцлерът? Къде са кметът и видните личности от града? Ще бъде ли изоставен Лондон? Колко надалече ще избяга кралят? В Уелс ли ще отиде? В Ирландия? Още по-далече? Защо не остава редом със своя народ, за да сподели бедите му?

Обикновените хора — които припадат, вървейки зад плуга, отпускат пламналите си глави върху работния тезгях, пивоварите, които изпускат лъжиците за разбъркване на малца и казват, че трябва да си починат, предачите, които лягат, повалени от треска и не стават повече — обикновените хора се вдигат срещу младия крал, когото са обожавали. Казват, че е страхливец, щом бяга от болестта, с която е белязано името му. Проклинат го, казвайки, че неговият баща Тюдор е донесъл в страната смърт, а сега синът ги изоставя да гинат от нея в мъки.