Филипа Грегъри
Проклятието на краля (139)

Каудрей Хаус, Съсекс
Пролетта на 1539 г.

Прекарвам деня, от зори до здрач, в параклиса в Каудрей, с гробницата на рода Де Боуън пред мен и сивата тишина на зимната дневна светлина около мен. Моля се за Монтагю, за братовчедите му Едуард и Хенри, изведени на Тауър Хил, където и чичо му положи невинната си глава и загина. Моля се за всичките ни родственици, които са в опасност днес. Моля се за синовете им, особено сина на Хенри Кортни, Едуард, който може би е гледал през прозореца си и е видял последното преминаване на баща си през заскрежената трева до външната порта, а отвъд нея — до Тауър Хил и дръвника, към палача с черната маска и смъртта.

Моля се за децата на Монтагю: сина му Хари, на сигурно място с майка си в Бокмър, дъщерите му Катерина и Уинифред, които дойдоха с мен на това злощастно бдение, а повече, отколкото за всички други, се моля за Джефри, който ни доведе до тази трагедия и сигурно — защото познавам сина си — и сам желае да е мъртъв тази вечер.

* * *

Държат ме тук, докато зимата преваля, макар че синът ми е в гроба си, а моето момче Джефри е все така в Тауър. Казват ми, че се опитал да се задуши, като се затиснал под леглото си с дюшека си върху лицето. Говори се, че именно така умрели братовчедите му, принцовете в Тауър, задушени под завивките си. Но за сина ми това не се оказало фатално; а може да не е вярно и за принцовете. Джефри остава все така през цялата тази зима, предател в очите на своя крал, предал брат си и себе си, ужасен предател на семейството си и на мен, своята майка. Оставят го зад студените стени на Тауър, и зная, че ако го оставят там достатъчно дълго, той и бездруго ще умре, от студа през зимата или от чумата през лятото, и едва ли ще има значение дали показанията му са били верни или лъжливи, защото това момче, момчето ми, което беше толкова многообещаващо, ще бъде мъртво. Мъртво като брат си Артур, който умря в разцвета на прекрасната си младост, мъртво като брат си Монтагю, който умря, запазвайки вярата си и опитвайки се да спаси братовчедите си.

Отвеждат сър Никълъс Кару в Тауър и разкриват, че е възнамерявал да погуби краля, да завземе трона и да ожени сина си за принцеса Мери. Уилям Фицуилям ми казва това с блеснали очи, сякаш очаква да падна на колене и да кажа, че това е бил тайният ми план през цялото време.

— Никълъс Кару? — изричам слисано. — Началникът на конницата на краля? Когото той обичаше и на когото се доверяваше във всеки един ден през тези четиридесет години? Най-обичаният му другар в турнири и война, откакто бяха момчета заедно?

— Да — казва Уилям: лицето му помръква, защото той също беше техен другар и знае какво безумие е това. — Същият. Не знаете ли, че Кару обичаше кралица Катерина и не беше съгласен с отношението на краля към принцесата?

Свивам рамене, сякаш това няма особено значение.

— Много хора обичаха кралица Катерина — казвам. — Кралят обичаше кралица Катерина. Нима вашият Томас Кромуел смята да осъди на смърт всички от двора й? Защото това ще са хиляди. И вие сред тях.

Уилям кипва и се изчервява.

— Мислите се за много мъдра! — изригва той. — Но в крайна сметка ще стигнете до ешафода! Помнете ми думите, графиньо. Най-сетне ще стигнете до ешафода!

Сдържам гнева и думите си, защото си мисля, че тук има нещо повече от безсилния гняв на един млад мъж към по-стара жена, която знае повече, отколкото той някога ще научи. Поглеждам го в лицето, сякаш искам да разчета червените вени и оредяващата коса, тлъстината под брадичката, плод на постоянния стремеж да си угажда, и дребнавата нацупена гримаса на лицето му.

— Може да стане и така — казвам тихо. — Но можете да кажете на вашия господар Кромуел, че не съм виновна в нищо, и че ако ме убие, убива невинна жена, и че кръвта ми и тази на моите родственици ще опетни списъка на делата му за цяла вечност.

Поглеждам внезапно пребледнялото му лице.

— И вашия също, Уилям Фицуилям — казвам. — Хората ще запомнят, че сте ме затворили в къщата си против волята ми. Съмнявам се, че ще задържите дълго къщата си.

* * *

През студеното време скърбя за сина си Монтагю, за неговата честност, за непреклонната му почтеност, липсва ми неговата близост. Виня себе си, задето не съм го ценила преди, задето го оставях да мисли, че обичта ми към Джефри е по-голяма от обичта ми към останалите ми момчета. Иска ми се да бях казала на Монтагю колко скъп ми беше, как разчитах на него, как обичах да го гледам да расте и да се издига на високия си пост, как неговият хумор ме топлеше, как предпазливостта му ми напомняше, че той е мъж, с когото баща му щеше да се гордее, че бях горда с него, че все още се гордея с него.

Пиша на снаха си, неговата вдовица, Джейн; тя не отговаря, а оставя дъщерите си на моите грижи. Вероятно се е наситила на писма, запечатани с бяла роза. Стаята ми в кулата на Каудрей е малка и тясна, а спалнята ми — дори още по-малка, затова настоявам внучките ми да се разхождат в градините край студената река всеки ден, независимо от времето, и да излизат на езда два пъти седмично. Постоянно ги наблюдават да не би да изпратят или получат писмо, и те стават бледи и тихи, предпазливи като хора, свикнали да бъдат затворници.

Странно, но загубата на Монтагю ми припомня загубата на брат му Артур, и аз скърбя за него отново, съвсем отначало. В известен смисъл се радвам, че Артур не доживя да види трагедията на семейството си и лудостта на някогашния си приятел, краля. Артур умря в годините на слънчева светлина, когато мислехме, че всичко е възможно. Сега сме в студеното сърце на дълга зима.

Сънувам брат си, който отиде на смърт там, където синът ми тръгна към своята, сънувам баща си, който също умря в Тауър. Понякога просто сънувам Тауър, квадратната заплашителна грамада, подобна на бял пръст, сочещ нагоре, обвиняващ небето, и си мисля, че прилича на надгробен камък за младите мъже от семейството ми.

Гъртруд Кортни, сега вдовица, все още е задържана там, в мразовита килия. Обвиненията срещу нея стават по-тежки, вместо да избледнеят с времето, докато Томас Кромуел продължава да намира писма, за които твърди, че са нейни, в стаите на други, които се надява да осъди. Ако трябва да се вярва на Кромуел, братовчедка ми Гъртруд е прекарала живота си, пишейки предателски писма на всеки, когото Кромуел подозира. Но Кромуел не може да бъде предизвикван, тъй като превръща прищевките на краля в действителност. Когато Никълъс Кару се изправя на съд тази пролет, със замах представят цял сноп с писмата на Гъртруд като доказателство срещу него, макар че освен Кромуел никой не ги поглежда отблизо.

Никълъс Кару, най-скъп приятел на краля, предан придворен на кралица Катерина, предан и надежден приятел на принцесата, отива на ешафода на Тауър Хил, вървейки по стъпките на сина ми, и умира като него, без никаква причина.

Клетият Джефри, с най-жалка съдба от всичките ми момчета, който води живот, по-лош и от смъртта, получава помилване и е освободен. Съпругата му очаква дете в дома им, затова той излиза със залитане от страничната порта в крепостната стена, наема си кон и се връща при нея в Лордингтън. Не ми пише, не изпраща съобщение, не се опитва да ме освободи, не се опитва да изчисти името ми. Представям си, че живее като мъртвец, затворник на своя позор. Питам се дали съпругата му го презира. Предполагам, че той мрази себе си.

Тази пролет си мисля, че съм паднала по-ниско от когато и да било досега. Понякога си мисля за съпруга си, сър Ричард, и че той прекара живота си, като се опитваше да ме спаси от участта на семейството ми, и че не оправдах надеждите му. Не опазих синовете му, не успях да скрия името си в неговото.

— Ако признаете, ще бъдете помилвана и можете да излезете на свобода — казва Мейбъл при едно от редовните си посещения в малките ми покои. Идва веднъж седмично, сякаш за да се увери, като добра домакиня, че имам всичко, от което се нуждая. В действителност идва по нареждане на съпруга си да ме разпитва и да ме измъчва с мисли за спасение. — Просто признайте, ваше благородие. Признайте и можете да се върнете в дома си. Сигурно копнеете да отидете в дома си. Винаги казвате, че ви липсва толкова много.

— Наистина копнея да бъда у дома, и щях да си отида, ако можех — казвам спокойно. — Но нямам нищо за признаване.

— Но обвинението е почти нищожно! — изтъква тя. — Бихте могли да признаете, че някога сте си мислили, че кралят не е добър крал, това е достатъчно, това е всичко, което искат да чуят. Това би било признание за държавна измяна по силата на новия закон, и могат да ви помилват за това, както помилваха Джефри, и можете да бъдете освободена! Всички, които обичахте или с които заговорничехте, и бездруго са мъртви. Не спасявате никого, като съсипвате живота си.

— Но аз никога не съм и сънувала подобно нещо — казвам спокойно. — Никога не съм мислила такова нещо, нито съм казвала такова нещо, нито съм писала такова нещо. Никога не съм заговорничила с когото и да е, жив или мъртъв.

— Но сигурно сте съжалявала, когато Джон Фишър беше екзекутиран — казва тя бързо. — Такъв добър човек, такъв свят човек?

— Съжалявах, че се противопостави на краля — казвам. — Но аз не съм се противопоставяла на краля.

— Е, тогава, нали съжалявахте, когато кралят изостави вдовстващата принцеса Катерина Арагонска?

— Разбира се, че съжалявах. Тя беше моя приятелка. Съжалявах, че този брак е невалиден. Но не казах нищо в нейна защита и положих клетвата, с което потвърдих, че бракът е невалиден.

— И искахте да служите на лейди Мери дори когато кралят обяви, че тя е незаконородена. Зная, че искахте, не можете да отречете това!

— Обичах лейди Мери и все още я обичам — отвръщам. — Готова съм да й служа, каквото и да е положението й в света. Но не искам нищо от нея.

— Но мислите за нея като за принцеса — притиска ме тя. — В сърцето си.

— Мисля, че кралят трябва да реши това — казвам.

Тя прави пауза, изправя се и набързо обикаля тясната стая.

— Няма да ви търпя чук завинаги — предупреждава ме тя. — Казах на съпруга си, че не мога да давам подслон на вас и дамите ви цяла вечност. А милорд Кромуел ще иска да сложи край на това.

— Ще бъда щастлива да си тръгна — казвам тихо. — Бих приела като свое задължение да остана тихо и кротко в дома си и да не се виждам с никого и да не пиша на никого. Не ми останаха синове. Ще виждам само дъщеря си и внуците си. Бих могла да обещая това. Биха могли да ме освободят срещу честната ми дума.

Тя се обръща и ме поглежда, с оживено от злоба лице, и се изсмива неприкрито на нищожността на надеждите ми.

— Какъв дом? — пита. — Предателите нямат домове, те губят всичко. Къде си мислите, че ще отидете? В големия си замък? В прекрасното си имение? В красивата си къща в Лондон? Никое от тях вече не е ваше. Никъде няма да отидете, освен ако не признаете. А аз няма да ви търпя тук. Има само едно друго място за вас.

Безмълвно я чакам да назове именно онова място на света, от което се ужасявам най-много.

— Тауър.