Филипа Грегъри
Проклятието на краля (134)

Л’Ербер, Лондон
Лятото на 1538 г.

Монтагю идва при мен в мига, когато пристигам в Лондон. Вечеряме в залата, сякаш това е обикновено гостуване, той говори безгрижно и весело за двора и доброто здраве на невръстния принц, а после се оттегляме в уединената стая зад господарската маса и затваряме вратата.

— Джефри е в Тауър — казва той тихо в момента, когато сядам, сякаш се е боял, че ще припадна при новината. Хваща ръката ми и се вглежда в зашеметеното ми лице. — Опитайте се да запазите спокойствие, почитаема майко. Не е обвинен в нищо, не могат да скалъпят нищо срещу него. Така действа Кромуел, спомнете си. Сплашва хората, за да изричат прибързани думи.

Имам чувството, че съм се задавила и се задушавам. Притискам ръка към сърцето си и усещам как пулсът блъска под пръстите ми като барабан. Мъча се да си поема дъх и откривам, че не мога да дишам. Разтревоженото лице на Монтагю, който се взира в мен, се размазва, когато зрението ми се замъглява, за момент дори си мисля, че умирам от страх.

После в лицето ме лъхва силна струя топъл въздух, аз дишам отново, а Монтагю казва:

— Не казвайте нищо, почитаема майко, докато не се съвземете, защото тук са Катерина и Уинифред, които повиках да ви помогнат, когато ви премаля.

Държи ръката ми и щипва връхчето на пръста ми, така че не мога да кажа нищо, освен да се усмихна на внучките си и да изрека:

— О, вече съм съвсем добре. Сигурно съм преяла на вечеря, защото изпитах такава стягаща болка. Това заслужавам, задето ядох толкова много от пудинга.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — пита Катерина, като мести поглед от мен към баща си. — Много сте бледа.

— Вече съм съвсем добре — казвам. — Би ли ми донесла малко вино, а Монтагю може да ми го загрее и да сложи подправки, и веднага ще се оправя.

Те забързват да го донесат, докато Монтагю затваря прозореца и вечерните звуци на една лондонска улица утихват рязко. Увивам стегнато един шал около раменете си и им благодаря, когато се връщат с виното, правят реверанс и излизат.

Не казваме нищо, докато Монтагю пъха загрятия ръжен в сребърната кана и виното закипява, а уханието на горещата напитка и подправките изпълва малката стая. Подава ми една чаша, налива и на себе си и придърпва едно столче, за да седне в краката ми, сякаш отново е момче, върнал се е в детството, каквото никога не е имал.

— Съжалявам — казвам. — Задето се държах като глупачка.

— Самият аз бях потресен. Добре ли си сега?

— Да. Можеш да ми разкажеш. Можеш да ми кажеш какво става.

— Когато пристигнахме тук, поискахме да се видим с Кромуел, а той отлагаше срещата с дни. Накрая го срещнах сякаш случайно и му казах, че за нас се носят слухове, които петнят доброто ни име, и че бих се радвал да узная, че езикът на Джарвис Тиндейл е отрязан като предупреждение за другите. Той не каза „да“, не каза и „не“, а ме помоли да заведа Джефри в къщата му.

Монтагю се надвесва напред и побутва пъновете от огъня с носа на ботуша си за езда.

— Знаеш каква е къщата на Кромуел — казва той. — Чираци навсякъде, писари навсякъде, не можеш да разбереш кой кой е, а Кромуел върви сред всичко това, сякаш е наемател.

— Никога не съм била в дома му — казвам презрително. — Не сме толкова близки, че да вечеряме заедно.

— Е, не — казва Монтагю с усмивка. — Но във всеки случай това е оживено, гостоприемно, интересно място, а при вида на хората, които чакат да се срещнат с него, направо ще ти изскочат очите! Всякакви хора от всякакъв произход и положение, и всички те имат някаква работа с него, или носят доклади за него, или шпионират за него — кой знае?

— И вие с Джефри се видяхте с него?

— Той разговаря с нас, а после ни покани да вечеряме с него, и ние останахме и вечеряхме добре. После той трябваше да излезе и покани Джефри да се върне на следващия ден, тъй като искал да изясни още няколко неща.

Усещам как нещо отново стяга гърдите ми и ги потупвам непосредствено под гърлото, сякаш за да напомня на сърцето си да продължава да бие.

— И Джефри отиде?

— Казах му да отиде. Казах му да бъде напълно искрен. Кромуел беше чел съобщението, което Холанд занесе на Реджиналд. Знаеше, че не се отнася за цената на пшеницата в Бъркшър миналото лято. Знаеше, че сме го предупредили, че Франсис Брайън е изпратен да го залови. Обвини Джефри в нелоялност.

— Но не държавна измяна?

— Не, не държавна измяна. Не е държавна измяна да кажеш на някого, на родния си брат, че някой идва да го убие.

— И Джефри призна?

Монтагю въздъхва.

— Отрече го отначало, но после стана очевидно, че Холанд е предал на Кромуел и двете съобщения. Съобщението на Джефри до Реджиналд, и отговорите на Джефри до нас.

— Въпреки това те не са държавна измяна.

Откривам, че съм се вкопчила в този факт.

— Не. Но той несъмнено трябва да е изтезавал Холанд, за да получи съобщенията.

Преглъщам, мислейки си за кръглоликия мъж, който дойде в къщата ми, и синината на бузата му, когато го преведоха припряно покрай нас по пътя.

— Би ли се осмелил Кромуел да изтезава един лондонски търговец? — питам. — А неговата гилдия? А приятелите му? А останалите търговци? Нима те не защитават своите?

— Кромуел сигурно мисли, че е попаднал на нещо. И очевидно наистина се осмелява, именно затова вчера е арестувал Джефри.

— Той няма… няма… — откривам, че не мога да назова страха си.

— Не, няма да изтезава Джефри, не би посмял да докосне някой от нас. Съветът на краля няма да го позволи. Но Джефри е в паника. Не знам какво може да каже.

— Никога не би казал нещо, което да ни навреди — казвам. Откривам, че се усмихвам, дори в тази опасност, при мисълта за любящото, предано сърце на сина ми. — Никога не би казал нещо, което да навреди на когото и да е от нас.

— Не, а освен това, в най-лошия случай, ние само сме предупредили брат си, че е в опасност. Никой не би могъл да ни вини за това.

— Какво можем да направим? — питам. Иска ми се да се втурна към Тауър начаса, но коленете ми са омекнали и не мога дори да се изправя.

— Не ни е позволено да го посещаваме; само съпругата му може да влиза в Тауър, за да го види. Затова изпратих да повикат Констанс. Ще бъде тук утре. А след като го види и се увери, че не е казал нищо, ще отида отново при Кромуел. Може дори да говоря с краля, когато се върне, ако успея да го хвана в добро настроение.

— Хенри знае ли?

— Надявам се да не знае нищо. Възможно е Кромуел да е надхвърлил правомощията си и кралят да се разгневи, когато научи. Напоследък нравът му е толкова непредсказуем, че се нахвърля бясно на Кромуел по-често, отколкото се съгласява с него. Ако успея да го хвана в подходящия момент, ако е обзет от добри чувства към нас, и подразнен от Кромуел, може да приеме това като оскърбление към нас, неговите сродници, и да отнеме властта на Кромуел заради това.

— Толкова променливи ли са настроенията му?

— Почитаема майко, от зори до здрач никой от нас не знае в какво настроение ще бъде той, нито кога или защо то внезапно ще се промени.

* * *

Прекарвам остатъка от вечерта и по-голямата част от нощта на колене в параклиса си, молейки се на своя Бог за безопасността на сина си; но не мога да бъда сигурна, че Той слуша. Помислям си за стотиците, хилядите майки, които са на колене в Англия тази вечер, молейки се за безопасността на синовете си или за душите на синовете си, загинали за по-малки провинения от това, което са извършили Джефри и Монтагю.

Представям си как вратите на абатствата се разтварят с трясък в лунната светлина на английската лятна нощ, как реликвариите и светата утвар се изсипват върху блестящия калдъръм на притъмнелите площади, докато хората на Кромуел събарят параклисите и изхвърлят реликвите. Казват, че параклисът на Томас Бекет, в който сам кралят се молеше на колене, е бил разбит, скъпите дарове и великолепните скъпоценности са изчезнали в новосъздадения от Кромуел Съд за приходите в хазната, а мощите на светеца са изгубени.

След малко се отпускам на пети и усещам болката в гърба си. Не мога да се заставя да безпокоя Бог; Той има да поправя много неща тази вечер. Представям си Го, стар и изнурен, както съм стара и изнурена аз, съзнаващ така, както го съзнавам и аз, че има твърде много за поправяне и че в Англия, обичаната от Него страна, всичко се е объркало напълно.