Филипа Грегъри
Проклятието на краля (41)

Замъкът Доувър, Кент
Есента на 1514 г.

Дворът потегля да придружи принцесата до Доувър и да види как тя отплава със свитата си. След като изчакваме бурите да утихнат, най-после конете и двуколките с огромния гардероб, мебели, вещи, килими и гоблени на Мери са натоварени на борда, най-сетне младата принцеса и дамите й се качват по дъсченото мостче, застават като елегантно облечени мъченици на най-високата палуба и махат на нас, които сме извадили късмета да останем в Англия.

— Сключих прекрасен съюз — заявява Хенри на кралицата, а всичките му приятели и придворни кимат. — А вашият баща, мадам, ще се разкайва за деня, когато се опита да ме направи на глупак. Ще научи кой е по-велик крал. Ще научи кой ще бъде създател и разрушител на кралствата на Европа.

Катерина свежда очи, за да не може той да види проблясъка на гнева й. Виждам я как сключва ръце толкова здраво, че пръстените се впиват в подутите й пръсти.

— Наистина мисля, милорд… — започва тя.

— Няма нужда да мислите — прекъсва я грубо той. — Единственото, което можете да направите за Англия, е да ни дадете син. Аз се разпореждам със страната си, аз се занимавам с мисленето, а вие ще ми родите наследник.

Тя му прави дълбок реверанс, успява да се усмихне. Успява да избегне жадните погледи на придворните, които току-що са чули един Тюдор да се сопва на испанска принцеса, и се обръща да тръгне обратно към замъка Доувър. Вървя на половин крачка зад нея. Когато наближаваме стената, от която се открива изглед към морето, тя се обръща и ме хваща под ръка, сякаш има нужда от тази опора.

— Съжалявам — казвам неубедително, изчервявайки се заради неговата грубост.

Тя леко свива рамене и казва:

— Когато родя син…