Филипа Грегъри
Проклятието на краля (49)

Дворецът Гринич, Лондон
Пролетта на 1516 г.

Подготвяме покоите на кралицата за оттеглянето й в очакване на раждането. Дамите й наблюдават, докато слугите окачват пищните гоблени от стена до стена, закривайки цялата светлина от прозорците, и наглеждат подреждането на златните и сребърни чаши и чинии в бюфетите. Те няма да се използват от кралицата, която ще се храни от обичайните си златни чинии, но всяка родилна стая трябва да бъде богато обзаведена в чест на принца, който ще се роди тук.

Една от дамите, Елизабет Брайън, която вече носи името на съпруга си, Кару, надзирава оправянето на огромното кралско легло с бели ленени чаршафи и застилането на пищните кадифени покривки. Показва тези грижливи приготовления на новодошлите момичета в двора; те трябва да познават правилните ритуали за оттеглянето на една кралица преди раждане. Но това не е новост за Беси Блаунт и другите дами, и ние се залавяме за работа тихо, без вълнение.

Беси е толкова потисната, че прекъсвам работата си, за да я попитам дали се чувства добре. Тя изглежда толкова измъчена, че я дръпвам в личната стая на кралицата, и полюшващият се пламък на свещта върху малкия олтар хвърля по лицето й ту златна светлина, ту сенки.

— Това просто ми прилича на пилеене на време за нас, и печал за нея — казва тя.

— Тихо! — възкликвам на мига. — Внимавайте какво говорите, Беси.

— Но то е очевидно, нали? Не го казвам само аз. Всички знаят.

— Всички знаят какво?

— Че тя никога няма да му роди дете — прошепва Беси.

— Никой не може да знае това! — възкликвам. — Никой не може да знае какво ще се случи! Навярно този път тя ще роди силно, здраво момче и то ще носи името Хенри, херцог на Корнуол, а когато порасне, ще бъде Уелски принц, и всички ще бъдем щастливи.

— Е, аз със сигурност се надявам на това — отвръща тя достатъчно покорно; но погледът й се плъзва встрани, сякаш думите в устата й не означават нищо, и след миг тя се измъква през сводестия вход и си отива.

* * *

Веднага щом покоите са подготвени, кралицата се оттегля в уединение, стиснала устни в тънка линия на мрачна решителност. Влизам в познатите сенчести стаи с нея, и малодушно признавам пред себе си, че сякаш нямам сили да понеса още една смърт. Ако тя роди още един син, не мисля, че ще намеря кураж да го взема под грижите си. Страховете ми са станали толкова големи, че почти са удавили всякакви надежди. Изпълнила съм се с убеденост, че тя ще роди мъртво дете, или че всяко бебе, което роди, ще умира след броени дни.

Чувствам се още по-потисната, когато кралят ме повиква при себе си след утринната литургия една сутрин и тръгва с мен в тъмнината на ранната утрин обратно към сенчестата родилна стая.

— Бащата на кралицата, крал Фердинанд, е починал — казва ми кратко. — Не мисля, че е редно да й казваме, докато е в уединение. А вие?

— Не — казвам мигновено. Съществува изрично правило една кралица в уединение преди раждане да бъде пазена от лоши новини. Катерина обожаваше баща си, макар никой да не може да отрече, че той беше суров господар на малката си дъщеря. — Можете да й съобщите след раждането. Не трябва да я разстройваме сега.

— Но сестра ми Маргарет се оттегли в очакване на раждането, боейки се за живота си, заплашван от бунтовниците — възроптава той. — Едва пресече границата, за да намери убежище. И все пак роди здраво момиче.

— Зная — казвам. — Нейна светлост кралицата на Шотландия е смела жена. Но никой не би могъл да се съмнява в куража на нашата кралица.

— Тя е добре, нали? — пита той, сякаш съм лекар, сякаш моите уверения имат някаква стойност.

— Тя е добре — казвам решително. — Уверена съм.

— Наистина ли?

Има само един отговор, който той иска да чуе. Разбира се, аз го изричам:

— Да.

* * *

Опитвам се да се преструвам на уверена, когато я поздравявам бодро всяка сутрин и коленича до нея пред решетката, където свещеникът идва да се молят заедно три пъти дневно. Докато той измолва Божията благословия за плодовитостта на майката и здравето на бебето, убедено изричам: „Амин“, а понякога усещам как ръката й се промъква в моята, сякаш тя търси успокоение от мен. Винаги стискам здраво и уверено пръстите й. Никога не допускам дори сянка на съмнение в очите си, не допускам от устните ми да се откъсне и дума на колебание. Дори когато тя ми прошепва. „Понякога, Маргарет, се боя, че има нещо нередно.“

Никога не отвръщам: „И сте права. Онова, от което се боите, е ужасно проклятие.“ Вместо това винаги я гледам право в очите и заявявам:

— Всяка съпруга по света, всяка жена, която познавам, е изгубила поне едно бебе, а по-нататък е имала още. Вие произхождате от плодовито семейство и сте млада и силна, а кралят е мъж сред мъжете. Никой не може да се съмнява в енергията и силата му, никой не може да се съмнява, че сте плодовита като нара, изобразен на вашия герб. Този път, Катерина, този път съм сигурна.

Тя кимва. Виждам непоколебимата й малка усмивка, когато се заставя да изпитва увереност.

— Тогава ще се надявам — казва тя. — Ако сте сигурна. Ако наистина сте сигурна.

— Наистина съм сигурна — лъжа аз.

* * *

Раждането е по-лесно от предишното, и когато акушерките извикват, че виждат малкото окървавено теме, а Катерина се вкопчва в ръката ми, за миг си помислям: може би това бебе е силно? Може би всичко ще бъде наред.

Стискам ръката й и й казвам да чака, а после акушерките възкликват, че бебето идва, и че трябва да напъва. Катерина стиска зъби и сдържа един болезнен стон. Тя вярва — някоя благочестива глупачка й е казала — че една кралица не крещи, когато ражда, и вратът й се напряга като клон на изкривено дърво в усилието да запази царствено мълчание, тиха като Дева Мария.

После се чува плач, силен, роптаещ рев, Катерина изхълцва дрезгаво, и всички възкликват, че бебето е тук. Катерина обръща към мен изплашено лице и пита:

— Жив ли е?

Следва ново оживление, лицето й се присвива от болка, а акушерката казва:

— Момиче. Момиче, живо момиче, ваша светлост.

Почти ми призлява от разочарование заради кралицата, но после чувам бебето да плаче — висок и силен вик — и съм завладяна от мисълта, че тя е жива, че тук има живо дете, живо дете в тази стая, която е видяла толкова много смърт.

— Дайте ми да я видя! — казва Катерина.

Повиват я в благоуханен лен и я подават на майка й, докато акушерките се суетят, и Катерина подушва влажната главичка, като котка в панер с новородени котенца, и бебето спира да плаче и сгушва носле в шията на майка си.

Катерина замръзва и поглежда надолу.

— Диша ли?

— Да, да, просто е гладна — заявява една от акушерките усмихнато. — Ще я дадете ли на дойката, ваша светлост?

Катерина неохотно я подава на закръглената жена. Не откъсва очи от малкото вързопче дори за миг.

— Седнете до мен — казва тя. — Нека я гледам как се храни.

Жената се подчинява. Тази дойка е нова; не можех да понеса да взема същата жена, която беше хранила предишното бебе. Исках всичко да е ново: нови чаршафи, нови повои; нова люлка, нова бавачка. Не исках нищо да е същото, затова се ужасявам какво ще стане сега, докато кралицата се обръща към мен и казва сериозно:

— Скъпа Маргарет, ще съобщите ли на негова светлост?

Това вече не е чест, помислям си, докато излизам бавно от прекалено затоплената стая и излизам в студения коридор. Без да съм го викала, синът ми Монтагю ме чака отвън. Толкова съм облекчена да го видя, че ми идва да заплача. Вземам ръката му.

— Помислих си, че може би търсите някой, с когото да се поразходите? — пита той.

— Да — казвам кратко.

— Бебето?

— Живо. Момиче.

Той присвива устни при мисълта, че ще се наложи да съобщим на краля неприятни новини, и бързо тръгваме мълчаливо надолу по коридора, заедно, към личните покои на краля. Той чака, с кардинал Улзи до него, другарите му са тихи и разтревожени. Вече не чакат развълнувано и уверено, с пълни чаши в ръце, готови за тост. Виждам сред тях Артур и той ми кимва, с пребледняло от безпокойство лице.

— Ваша светлост, щастлива съм да ви съобщя, че имате дъщеря — казвам на крал Хенри.

Няма как да сбъркам радостта, която мигновено се появява на лицето му. Каквото и да е, все пак се е сдобил с живо дете от своята кралица.

— Тя добре ли е? — пита с надежда.

— Тя е здрава и силна. Оставих я на гръдта на дойката й и тя се храни.

— А нейна светлост?

— И тя е добре. По-добре от когато и да било преди.

Той се приближава към мен и ме хваща под ръка, за да ми заговори тихо, така че никой, нито дори кардиналът, който върви зад нас, да не може да чуе.

— Лейди Маргарет, вие сте имала много деца…

— Пет — отвръщам.

— И всичките — родени живи?

— Изгубих едно в първите месеци, веднъж. Обичайно е, ваша светлост.

— Знам. Знам. Но това бебе изглежда ли силно? Можете ли да прецените? Ще оживее ли?

— Изглежда силна — казвам.

— Сигурна ли сте? Лейди Маргарет, бихте ми казали, ако имате съмнения, нали?

Поглеждам го съчувствено. Как някой изобщо ще намери смелост да му каже нещо, което не му се нрави? Как това разглезено момче някога ще се научи на мъдрост, когато стане мъж, ако никой никога не смее да му противоречи? Как ще се научи да отличава един лъжец от честен човек, ако всички, дори най-честните, не могат да му кажат и дума, която не е добра новина?

— Ваша светлост, казвам ви истината: тя изглежда здрава и силна сега. Само Бог може да каже какво ще стане с нея. Но кралицата благополучно се освободи от бременността си и роди здраво момиче, и те и двете се чувстват добре този следобед.

— Благодаря на Бога — казва той. — Амин. — Той е дълбоко разчувстван, виждам го. — Благодаря на Бог — казва отново.

Обръща се към чакащите придворни.

— Имаме момиче! — оповестява. — Принцеса Мери.

Всички надават ликуващи възгласи; никой не издава дори най-леко безпокойство. Никой не би се осмелил да покаже и най-малко съмнение.

— Ура! Бог да пази принцесата! Бог да пази кралицата! Бог да пази краля! — възкликват всички.

Крал Хенри се обръща отново към мен с въпроса, от който се ужасявам:

— А ще бъдете ли нейна гувернантка, скъпа моя лейди Маргарет?

Не мога да го направя. Наистина не мога да го направя този път. Не мога отново да лежа безсънна, в очакване на уплашеното ахване откъм детската стая и шума от тичащи крака и почукването по вратата ми, момичето с побеляло лице, проплакващо, че бебето току-що е спряло да диша, без никаква причина, без абсолютно никаква причина, и ще дойда ли да видя? И кой ще съобщи на кралицата?

Синът ми Монтагю среща погледа ми и кимва. Не е нужно да прави нищо повече, за да ми напомни, че всички трябва да понасяме неща, които бихме предпочели да избегнем, ако искаме да запазим титлите си и земите си, и облагодетелстваното си положение в двора. Реджиналд трябва да замине далече от дома си, Артур трябва да се усмихва и да играе тенис, когато гърбът му го боли от турнирите, трябва да се качва обратно на кон, който го е хвърлил, и да се смее, сякаш няма страх. Монтагю трябва да губи на карти, когато по-скоро би предпочел да не залага, а аз трябва да бдя над бебе, чийто живот е непоносимо несигурен.

— За мен ще бъде чест — отговарям, и се принуждавам да се усмихна.

Кралят се обръща към лорд Джон Хъси.

— А вие ще бъдете ли неин настойник? — пита го той.

Лорд Джон свежда глава, сякаш възхитен от честта, но когато вдига очи, среща погледа ми и аз виждам в лицето му собствения си безмълвен ужас.

* * *

Кръщаваме я набързо, сякаш не смеем да чакаме, в близкия параклис на капуцините-обсерванти, сякаш не смеем да я заведем по-далече в студения зимен въздух. Тя получава и първо причастие, сякаш не можем да бъдем сигурни, че ще живее достатъчно дълго, за да изрече сама обетите си. Поемам ролята на нейна настойница за първото й причастие, изричайки обетите вместо нея, сякаш те биха я опазили, когато повеят носещите чума ветрове, когато болестните миазми се надигнат откъм реката, когато студените вихри накарат капаците на прозорците да задрънчат. Когато приемам свещения елей върху челото си и свещта в ръката си, не мога да не се запитам дали тя ще доживее да й кажа, че е била утвърдена във вярата в Светата църква и че съм стояла там вместо нея и съм се молила отчаяно за малката й душица.

Кръстницата й, моята братовчедка Катерина, я носи по пътеката, а пред вратата на църквата я предава на другата й кръстница, Агнес Хауард, херцогиня на Норфолк. След като дамите минават една по една и всяка прави реверанс на кралското дете, херцогинята ми я подава обратно. Тя не е сантиментална жена, не обича да държи бебета; виждам как кимва рязко към доведената си дъщеря, лейди Елизабет Болейн. Нежно слагам малката принцеса в ръцете на бавачката й, лейди Маргарет Брайън, и вървя до нея, загърната в хермелин, за да се предпазя от студения вятър, който духа по долината на Темза, заобиколена от кралски телохранители, с кралския балдахин, който носят над царствените ни глави, а всички дами от детската стая на бебето ме следват.

За мен това е великолепен миг, миг на величие. Аз съм гувернантка на кралската дъщеря и наследница; би трябвало да се наслаждавам на този момент. Но не мога да изпитвам наслада от него. Единственото, което мога и искам да направя, е да падна на колене и да се моля това бебе да живее по-дълго от горките си малки братя.