Филипа Грегъри
Проклятието на краля (100)

Болийо, Есекс
Зимата на 1533 г.

Не очаквам да бъдем поканени в двора за Коледа, макар да чувам, че организират пищни тържества и празнуват нова бременност. Говори се, че жената, която нарича себе си кралица, върви с вдървено изправена глава, с ръка, вечно вкопчена в корема, и все кара да отпускат връзките на корсажа й. Казват, че е уверена, че този път ще бъде момче. Представям си я на колене всяка вечер, молейки се да стане така.

При тези обстоятелства се съмнявам, че ще искат помощта ми. Присъствала съм на толкова много кралски раждания, че разочарованието ме е обвило като тъмно наметало. Съмнявам се, че ще искат да видят в двора и принцесата, затова нареждам домакинството да се подготви за празненството в Болийо. Не очаквам принцесата да е много весела — не й е позволено дори да изпрати на майка си подарък или празнични благопожелания. Подозирам, че самозваната кралица е предупредила хората да не ни посещават, нито да изпращат подаръци; но за нас принцесата си е принцеса, и положението й изисква да организираме коледно пиршество.

Макар да им е забранено да поднасят почитанията си, трогателно е да се види как хората от провинцията й изпращат дарове в знак на обич и подкрепа. Пред вратата постоянно носят ябълки и сирене, и дори бутове пушена шунка, с благопожеланията на съпругите на местните фермери. Всичките ми роднини, дори най-далечните братовчеди, й изпращат малки коледни подаръци. Църквите, на мили наоколо, се молят поименно за нея и за майка й, а всеки слуга в къщата и всеки посетител говори за нея като за „Нейна светлост принцесата“ и й прислужва на едно коляно.

Не им нареждам да зачитат положението й и да се противопоставят на краля; но в къщата ни в Болийо по нищо не личи той някога да е проговарял. Много от хората на служба при нея са с нея, откакто тя беше малко момиче. За нас тя винаги е била „Нейна светлост“; дори и да искахме да я наречем с друго име, не бихме могли да го запомним. Лейди Ан Хъси дръзко я нарича с истинската й титла, а когато някой отбелязва това, тя казва, че е на четиридесет и три години и е твърде стара да променя навиците си.

Принцесата и аз възсядаме конете си, за да отидем на лов в една слънчева зимна утрин. Намираме се в централния вътрешен двор, с хората от малката й свита, възседнали конете си и готови да потеглят в тръс, подавайки си в кръг последната чаша греяно вино преди тръгване, за да се предпазят от студа; хрътките тичат навсякъде, душейки всичко, понякога избухвайки в развълнувано джафкане. Началникът на конницата на принцесата й помага да се качи на седлото, докато аз стоя до главата на коня и го потупвам по шията. Без да мисля, пъхам пръст под колана на коня й, за да се уверя, че е стегнат колкото трябва. Началникът на конницата ми се усмихва и свежда глава в лек поклон.

— Не бих оставил колана на коня на нейна светлост разхлабен — казва той. — Никога.

Изчервявам се смутено.

— Зная, че не бихте го допуснали — казвам. — Но не мога да я оставя да се качи, без да го проверя.

Принцеса Мери се разсмива.

— Тя би ме накарала да яздя на допълнително седло зад вас, ако можеше — казва палаво. — Би ме накарала да яздя магаре.

— От мен се очаква да ви пазя — казвам. — На седлото или където и да било другаде.

— Тя ще е в пълна сигурност на Блеки — казва той, а после нещо при портата привлича погледа му и той се обръща и ми казва тихо: — Войници!

Забързано се покатервам на издигнатото стъпало за възсядане на конете, за да мога да видя над мятащите се глави на конете, че в двора тичешком влизат войници, а зад тях — мъж върху едър кон, с развято знаме.

— Томас Хауард, херцогът на Норфолк.

Принцеса Мери се размърдва, сякаш се кани да слезе от коня, но аз й кимвам да остане на седлото и се изправям в цял ръст, като статуя на пиедестал, чакайки херцогът на Норфолк да се изравни с мен.

— Ваша светлост — казвам студено. Обичам баща му, стария херцог, който беше верен поддръжник на кралицата. Привързана съм към съпругата му, моята братовчедка, а той я прави много нещастна. Няма нищо, което да харесвам у него — този човек, който зае мястото на един по-изтъкнат баща, и наследи цялата му амбиция и нищо от мъдростта му.

— Почитаема графиньо — казва той. Поглежда покрай мен към принцесата. — Лейди Мери — казва много високо.

Настъпва раздвижване, когато всички го чуват, и сякаш всички искат да възразят. Виждам как началникът на стражата му се оглежда бързо наоколо, сякаш за да преброи колко души сме и да прецени в колко голяма опасност се намира. Виждам го как отбелязва, че отиваме на лов и че много от мъжете имат ками и ножове на кръста. Но Хауард е в безопасност: наредил е на стражите си да дойдат напълно въоръжени, готови за схватка.

Хладнокръвно преброявам тях и оръжията им, поглеждам херцога със суровото изражение и се питам какво ли се надява да постигне. Лицето на принцеса Мери е леко извърнато, сякаш не го чува, сякаш не знае, че той е там.

— Донесох ви новини за промени в домакинството — казва той, достатъчно високо, за да го чуе тя. Въпреки това тя не благоволява да го погледне. — Негова светлост кралят нарежда да дойдете в двора.

Това привлича вниманието й; тя се обръща, със светнало лице, усмихната:

— В двора ли? — пита.

Той мрачно продължава. Осъзнавам, че това не е удоволствие за него. Това е мръсна работа, която ще трябва да свърши, а вероятно и по-лошо, ако смята да служи на краля и на жената, която нарича себе си кралица.

— Трябва да отидете в двора, за да служите на принцеса Елизабет — казва той, с ясен глас над шума на конете и хрътките, и надигащия се недоволен ропот сред свитата на принцесата.

Радостта мигновено изчезва от лицето й. Тя поклаща глава и казва:

— Не мога да служа на принцеса, аз съм принцесата — казва тя.

— Не е възможно… — подемам.

Хауард се обръща грубо към мен и тиква в ръцете ми разтворен лист хартия с надраскания инициал „Х“ на краля в долния край, и с неговия печат.

— Прочетете го — казва грубо.

Слиза от коня си, хвърля юздите на един от хората си и влиза без покана през отворените двойни врати в голямата зала оттатък.

— Ще се видя с него — казвам бързо на принцесата. — Вие вървете на езда. Ще видя какво трябва да направим.

Тя се тресе от гняв. Хвърлям поглед към началника на конницата й.

— Погрижете се за нея — казвам предупредително.

— Аз съм принцеса — процежда тя. — Не служа на никого, освен на майка си, кралицата, и на баща си, краля. Кажете му това.

— Ще видя какво можем да направим — обещавам й, и скачам от стъпалото за качване, отпращам с махване на ръка ловния си кон, и влизам след Томас Хауард в тъмната зала.

* * *

— Не съм дошъл да обсъждам кое е правилно и кое — погрешно, дойдох да изпълня волята на краля — казва той в мига, щом пристъпвам в пищно обзаведената зала.

Съмнявам се, че херцогът би могъл да обсъжда правилните и погрешните страни на каквото и да било. Не е голям философ. Със сигурност не е Реджиналд.

Навеждам глава.

— Каква е волята на краля?

— Има нов закон.

— Още един нов закон?

— Нов закон, който определя наследниците на краля.

— Нима не е достатъчно всички да знаем, че на престола се възкачва първородният син?

— Бог е казал на краля, че бракът му с Ан Болейн е единственият му валиден брак, и че децата й ще бъдат негови наследници.

— Но принцеса Мери може все още да бъде принцеса — изтъквам. — Просто една от две. По-старшата, по-голямата от двете.

— Не — казва херцогът безцеремонно. Виждам, че това го озадачава и веднага го обзема раздразнение, задето съм повдигнала въпроса. — Няма да бъде така. Не съм дошъл да споря с вас, а да изпълня волята на краля. Трябва да я отведа в двореца Хатфийлд. Тя ще живее там, под опеката на сър Джон и лейди Ан Шелтън. Полага й се да вземе една камериерка, една почетна дама, и един коняр за конете си. Това е всичко.

Семейство Шелтън са сродници на семейство Болейн. Той взема моето момиче и го настанява в къща, управлявана от враговете й.

— Но придворните й дами? Шамбеланът й? Началникът на конницата й? Домашният й учител?

— Не й се полага да вземе никого от тях. Домакинството й ще бъде разпуснато.

— Но аз ще трябва да отида с нея — казвам, зашеметена.

— Няма да отидете — заявява той.

— Лично кралят я повери на грижите ми, когато тя беше бебе.

— С това е свършено. Кралят казва, че тя трябва да постъпи на служба при принцеса Елизабет. Няма да има хора, които да служат на нея. Освободена сте от служба. Домакинството й е разпуснато.

Поглеждам суровото му изражение, и си мисля за въоръжените му войници в нашия изпълнен с коледно настроение двор. Представям си как принцеса Мери се връща от езда, за да й кажа, че трябва да отиде и да живее в стария дворец Хатфийлд, без дори помен от подобаваща за принцеса свита, без никой от хората, които са около нея от детството й. Трябва да постъпи на служба при копелето на Болейн в дом, управляван от братовчедите на Болейн.

— Боже мой, Томас Хауард, как можете да се заставите да сторите това?

— Няма да откажа на краля — казва той рязко. — Нито пък вие. Нито един от вас.

* * *

Призлява й от болка, лицето й е бяло. Твърде зле е, за да язди, затова се налага да й помогна да се качи в носилка. Слагам гореща тухла под краката й, и друга, увита в коприна, в скута й. Тя подава малките си ръце през завесите и аз се вкопчвам в нея, сякаш ми е непоносимо да я пусна да си отиде.

— Ще пратя да ви доведат веднага щом мога — казва тя тихо. — Той не може да ви държи далече от мен. Всички знаят, че винаги сме били заедно.

— Попитах ги дали мога да дойда с вас, казах, че ще дойда на собствени разноски, че ще ви служа без възнаграждение. Ще плащам, за да ви служа — в тревогата си говоря бързо и неясно, когато с ъгълчето на окото си виждам Томас Хауард да се качва на коня си. Мулетата се размърдват неспокойно, носилката се разклаща и аз улавям ръцете й още по-здраво.

— Знам. Но те искат да ме хванат насаме, като майка ми, без нито един приятел наблизо.

— Ще дойда — обещавам. — Ще ви пиша.

— Няма да ми позволят да получавам писма. А аз няма да чета нищо, в което не се обръщат към мен като към принцеса.

— Ще пиша тайно — отчаяно искам тя да не ме види как плача, да й помогна да запази достойнството си, докато ни разделят със сила, в този ужасен момент.

— Кажете на майка ми, че съм добре, и че изобщо не се страхувам — казва тя, бяла като завесите на носилката и трепереща от страх. — Кажете й, че никога не забравям, че съм нейна дъщеря и че тя е кралица на Англия. Кажете й, че я обичам и никога няма да я предам.

— Хайде! — крещи Томас Хауард, застанал най-отпред, и изведнъж те потеглят: носилката се друса и се люлее, докато тя стиска по-силно ръката ми.

— Може да се наложи да се подчините на краля, не мога да предвидя какво ще поиска от вас — казвам бързо, като вървя успоредно с носилката и започвам да тичам. — Не му се противопоставяйте. Не го гневете.

— Обичам ви, Маргарет! — вика тя. — Дайте ми благословията си!

Устните ми оформят думите, но се задавям и не мога да говоря.

— Бог да ви благослови — прошепвам. — Бог да ви благослови, малка принцесо, обичам ви.

Отстъпвам назад и почти рухвам в реверанс, със сведена глава, за да не види тя разкривеното ми от мъка лице. Зад гърба си чувствам как цялото домакинство се снишава в най-ниски поклони, а простите хорица, редящи се от двете страни на пътя, дошли да видят как принцесата е похитена и отведена от собствения си дом, пренебрегват всички заповеди, които са чували да им крещят цял ден, свалят шапки и падат на колене, за да отдадат почит на единствената принцеса в Англия, докато тя минава край тях.