Филипа Грегъри
Проклятието на краля (129)

Имението Бишам, Бъркшър
Лятото на 1537 г.

Мисля си за Том Дарси, и как той се надяваше да загине на кръстоносен поход, сражавайки се за вярата си, и когато ми съобщават, че е бил обезглавен като предател на Тауър Хил през юни, докато лястовиците се стрелкали припряно от реката към Тауър, строейки гнездата си за лятото, съзнавам, че е загинал за вярата си, точно както искаше.

Един амбулантен търговец идва до задната врата и казва, че има хубав подарък само за мен. Слизам в двора на конюшнята, където той седи на издигнатото стъпало за възсядане на конете с вързопа в краката си. Покланя се, когато ме вижда.

— Имам нещо за вас — казва. — Казах, че ще ви го предам и ще си тръгна. Затова сега продължавам.

— Колко?

Той поклаща глава и пуска в ръката ми малка кесия.

— Човекът, който ми го даде, каза да ви пожелая късмет, и че ще дойдат добри времена — казва той, мята на рамо вързопа си и излиза от двора.

Отварям кесията и преобръщам малката брошка в ръката си. Това е брошката с теменужката, която дадох на стария Том Дарси. Той така и не ме призова, защото мислеше, че е спечелил победа и че кралят е обещал помилване. Не ме призова, защото мислеше, че Бог го закриля. Прибирам брошката в джоба си и влизам вкъщи.

* * *

Изтребването на Севера продължава. Осем мъже и една жена, лордове и поземлени аристократи, двама от тях мои далечни роднини, всички до един — мои познати, всички до един — добри християни и верни поданици — се явяват пред съдебните заседатели по обвинение в държавна измяна. А сред тях е йоркшърецът Робърт Аск.

Младият мъж, който носеше сатенената дреха на краля, очаква процеса си в Тауър — без пари, без дрехи за преобличане, и почти без храна. Никой не смее да му изпрати нищо, а дори ако някой би го сторил, пазачите ще го отмъкнат. Той е получил пълно кралско помилване за това, че предвождаше поклонниците, и оттогава, макар да имаше бунтове и отчаяни мъже, борещи се за живота си, той нито ги е водил, нито ги е насърчавал. Откакто се върна на Север от двора, не е правил нищо друго, освен да се опитва да убеди хората да приемат помилването и да вярват на думата на краля. Заради това той е в Тауър. Кромуел хитро намеква, че след като Аск е повярвал, че на Север ще има парламент, след като е заявил, че манастирите ще бъдат възстановени, то той е уверявал хората, че поклонническият поход е постигнал целите си, и че това е — трябва да е — държавна измяна.

Вървя в горещата слънчева светлина из полята край дома си и гледам зреещата пшеница. Жътвата ще бъде добра тази година. Мисля си за Том Дарси и как той ми изпрати вест, че ще дойдат добри времена, и че Томас Кромуел е постановил, че такава надежда е предателска. Питам се дали семената на пшеницата се готвят да узреят и дали това е държавна измяна? По залез-слънце един заек изскача от житата и затичва в голям полукръг около мен по пътеката, а после спира, сяда на задните си крака, и поглежда назад към мен, с тъмни и интелигентни очи.

— А ти? — казвам му тихо. — И ти ли чакаш да дойде твоето време? И ти ли си предател, който чака да се върнат добрите времена?

Изправят на съд всички, които довеждат в Лондон, и намират всички за виновни. Обвиняват духовници: игумена на Гизбъро, абата на Жерво, абата на абатството Фаунтинс. Арестуват Маргарет Булмър, задето е обичала съпруга си толкова много, че го помолила да избяга, когато видяла, че поклонническият поход се е провалил. Собственият й домашен свещеник дава показания срещу нея, съпругът й, сър Джон Булмър, е обесен и разсечен на четири в Тайбърн, а съпругата му е изгорена в Смитфийлд. Сър Джон се е провинил в държавна измяна, тя е виновна, че го е обичала.

Отвеждат Робърт Аск от Тауър в съдебната зала за процеса му и обратно в затвора, макар че когато за последно беше в Лондон, той пируваше в двора, а кралят го прегърна. От Тауър го отвеждат в Северна Англия, за да умре пред очите на мъжете, които го чуха да им обещава помилване. Отвеждат го в Йорк и го развеждат на показ из града, зашеметен и безмълвен пред нещастието на най-храбрия си син. Отвеждат го до самия връх на кулата Клифърд на стените на Йорк и той прочита признание, а те нахлузват въже около врата му, където кралят окачи собствената си златна верижка; оковават го в железни вериги, и го обесват.

Някои от лордовете и аз поискахме от Кромуел милост за мъжете от Севера. „Милост! Милост! Милост!“

Той няма такава.

Монтагю идва да ме посети в средата на лятото. На пода във всяка стая има свежи тръстики, а прозорците са широко отворени, за да пускат вътре благоуханния въздух, така че къщата е изпълнена с птичи песни.

Той ме открива в градината да бера билки срещу чумата, защото миналото лято беше ужасно, особено за бедните, особено за Севера. Свършили са всички масла в склада ми за лекарства, че трябва да направя още. Монтагю коленичи пред мен, аз полагам изцапаната си със зелени петна ръка върху главата му, и забелязвам, за първи път, няколко сребристи косъма сред бронзовите.

— Сине Монтагю, посивяваш — казвам му строго. — Не може синът ми да е с посивяла коса, това ще ме накара да се чувствам твърде стара.

— Е, скъпият ти Джефри оплешивява — казва той весело, като се изправя. — А това как ще го понесеш?

— Как ще го понесе той?

Усмихвам се. Джефри винаги е бил ужасно суетен по отношение на хубавата си външност.

— Ще носи шапка през цялото време — предрича Монтагю. — И ще си пусне брада като краля.

Усмивката се изпарява от лицето ми.

— Как са нещата в двора? — питам кратко.

— Ще се поразходим ли?

Той ме хваща под ръка и аз тръгвам бавно с него, далече от градинаря и помощниците, навън през градината с билките, през малката дървена порта, към ливадата, която се спуска надолу към реката. Окосената трева отново е израсла и стига почти до коленете ни; ще приберем втора реколта сено от това поле, сочно и зелено, осеяно с маргаритки, лютичета и ярките, румени главици на маковете.

Високо над нас в безоблачното небе се издига чучулига, песента й става все по-силна с всяко пърхане на крилете й. Спираме и гледаме извисяващата се точица, докато става почти невидима, а после звукът рязко спира и птицата се стрелва надолу, към скритото си гнездо.

— Поддържам връзка с Реджиналд — казва Монтагю. — Кралят изпрати Франсис Брайън да го залови и трябваше да го предупредя.

— Къде е сега?

— Беше в Камбре. Известно време бил като в капан в града, а Брайън го чакал само да пристъпи навън. Брайън каза, че ако Реджиналд стъпи дори с един крак във Франция, ще нареди да го застрелят.

— О, Монтагю! Получил ли е предупреждението?

— Да, но той така или иначе знае, че трябва да внимава. Знае, че кралят и Кромуел няма да се спрат пред нищо, за да го накарат да замлъкне. Знаят, че е общувал с поклонниците и че пише на принцесата. Знаят, че събира армия срещу тях. Джефри искаше да отнесе съобщението. После ми каза, че иска да се присъедини към Реджиналд в изгнанието.

— Каза ли му, че не може?

— Разбира се, че не може. Но той вече не може да понася тази страна. Кралят не желае да го приеме в двора, отново е потънал в дългове, и не може да се застави да живее под управлението на един Тюдор. Беше убеден, че поклонниците са победили, мислеше, че кралят се е вразумил. Сега не иска да остава в Англия.

— А какво мисли, че ще стане с децата му? А съпругата му? А земите му?

Монтагю се усмихва.

— О, знаеш какъв е. Избухна и заяви, че ще замине, а после размисли и каза, че ще остане и ще се надява на по-добри времена. Знае, че ако още един от нас отиде в изгнание, ще стане още по-лошо за онези, които останат. Знае, че ще изгуби всичко, ако замине.

— Кой занесе съобщението ти на Реджиналд?

— Хю Холанд, бившият управител на Джефри. Заловил се е да докарва пшеница в Лондон.

— Познавам го.

Това е търговецът, който пътува до Фландрия и откара Джон Хелиър с кораб на безопасно място.

— Холанд пренасяше товар пшеница, искаше да види Реджиналд и да бъде от полза на каузата.

Слизаме по малкия хълм и пристигаме при реката. Остър син проблясък, подобно на крилат сапфир, се плъзва надолу по реката, по-бързо от стрела — кралско рибарче.

— Никога не бих могла да замина — казвам. — Никога дори не помислям за заминаване. Чувствам се така, сякаш трябва да остана тук като свидетел. Трябва да бъда тук, дори когато манастирите вече ги няма, дори когато костите на светците са извадени от светилищата и изсипани в канавките.

— Зная — казва той тъжно. — Изпитвам същото. Това е моята страна. Каквото и да се наложи да изстрада тя, аз също трябва да бъда тук.

— Той не може да продължава така вечно — казвам, съзнавайки, че тези думи са държавна измяна, но съм подтикната към измяна. — Скоро трябва да умре. И няма истински наследник освен нашата принцеса.

— Не мислиш ли, че кралицата може да му роди син? — пита ме Монтагю. — Тя е в доста напреднала бременност. Той отслужи голяма благодарствена литургия в „Сейнт Пол“, а после я изпрати в Хамптън Корт за раждането.

— А нашата принцеса?

— И тя е в Хамптън Корт, придружава кралицата. Държат се с нея, както подобава на истинското й положение — той ми се усмихва. — Кралицата е нежна с нея, а принцеса Мери обича мащехата си.

— А кралят няма ли да остане с тях?

— Страхува се от чумата. Замина с конна свита.

— Остави кралицата сама в очакване на раждането?

Монтагю свива рамене.

— Не мислиш ли, че ако и това бебе умре, той би предпочел да е далече? Достатъчно хора казват, че той не може да има здрав син. Едва ли ще иска да види още едно бебе погребано.

Поклащам глава при мисълта за една млада жена, оставена сама да роди първото си дете, а съпругът й стои надалеч от нея, за в случай, че то умре, за в случай, че тя умре.

— Не мислиш, че тя ще роди здраво момче, нали? — предизвиква ме Монтагю. — Поклонниците до един твърдяха, че неговият род е прокълнат. Казваха, че той никога няма да има жив наследник, защото на съвестта на баща му тежала кръвта на невинни, защото убил принцовете на Йорк, нашите принцове. Това ли си мислиш? Че той е убил двамата принцове на Йорк, както после е убил брат ти?

Поклащам глава.

— Не обичам да мисля за това — казвам тихо, като се обръщам да тръгна по малката пътека край реката. — Опитвам се никога да не мисля за това.

— Но наистина мислиш, че Тюдорите са убили принцовете? — пита той, с много нисък глас. — Дали е била нейна светлост майката на краля? Когато беше омъжена за коменданта на Тауър и чакаше сина си да нахлуе в Англия? Съзнавайки, че той не може да претендира за трона, докато те са живи?

— Кой друг? — отвръщам. — Никой друг не печелеше нищо от смъртта им. А сега вече знаем със сигурност, че на Тюдорите не им липсва дързост да извършат почти всякакъв грях, без да се замислят.