Филипа Грегъри
Проклятието на краля (60)

Дворецът Гринич, Лондон
Пролетта на 1520 г.

Момчето на Беси преживява първите няколко месеца, макар че никоя от нас, дамите в покоите на кралицата, които сме погребали полуоформените тела на принцове от династията на Тюдорите, не би заложила и пукнато пени за оцеляването му. Разбира се, никой не може да каже нищо, но в двора се е зародило безмълвното убеждение, че кралят не може да има момчета, или ако му се родят, няма да отраснат големи. Кръщават горкото незаконородено дете Хенри, сякаш вече не сме погребали две бебета със същото име. Дават му фамилното име Фицрой^[1], тъй като кралят признава изневярата си. На Беси е отпусната издръжка, за да отглежда момчето си, той е широко известен като роден син на краля. Не се съмнявам, че човекът, който публично приема ролята на негов кръстник, кардинал Томас Улзи, насърчава клюките, които се разнасят из кралството, назовавайки момчето като роден син на краля, за да чуят всички, че кралят може да стане баща на здрав малък син и че това вече е факт.

Беси излиза от усамотението и след като преминава набързо през обичайното пречистване в църква, бива омъжена за повереника на кардинал Улзи, младият Гилбърт Тейлбойс, чийто баща е толкова слабоумен, че не може да предпази сина си от една съпруга, която е „употребявана стока“. Точно както предвиди кралицата, кралят не се връща при предишната си любовница, сякаш с раждането тя му е опротивяла. Със съзряването си кралят явно развива вкус или към красавици с шумна слава, или към непокварени момичета.

Кралица Катерина не казва нищо: нищо за Беси, нищо за Хенри Фицрой, нищо за Мери Болейн, дъщерята на моя управител сър Томас, която пристига в кралския двор от Франция и привлича вниманието със светлата си русокоса хубост. Тя е незначително малко създание, току-що омъжена за Уилям Кери, който като че ли се наслаждава на възхищението на придворните пред очарователната му съпруга. Кралят й обръща особено внимание, кани я да танцуват, обещава й добър кон само за нея. Тя се смее на шегите и закачките му, възхищава се на песните му и пляска възторжено с ръце като хубаво дете, когато вижда коня. Играе ролята на невинно създание, а кралят обича да я глези.

— По-добре е за мен, че се забавлява със съпруга, а не с девойка — отбелязва тихо кралицата. — Чувството е по-малко… — тя подбира внимателно думата — оскърбително.

— По-добре е за всички ни — отвръщам. — Ако я прелъсти и тя роди син, тогава незаконното дете ще бъде сложено в люлката на рода Кери, ще бъде кръстено Хенри Кери, и няма да имаме още един Хенри Фицрой.

— Мислите ли, че и тя ще има момче? — пита ме тя с тъжна усмивка. — Мислите, че и Мери Болейн може да износи едно момче за Тюдорите? Да го роди живо? Да го отгледа? Мислите, че само аз не мога да даря краля със син?

Вземам ръката й, но не мога да я погледна в очите и да видя болката й.

— Не исках да кажа това, защото не знам дали е така, ваша светлост. Никой не може да знае.

Това, което със сигурност знам, когато жълтите нарциси поникват покрай брега на реката, а косовете започват да пеят още със зората, която изгрява все по-рано всеки ден, е че кралят със сигурност ще сподели легло с Мери Болейн, защото връзката е стигнала отвъд дребните подаръци — той съчинява поезия. Наема хор да пее под прозореца й сутринта на първи май, а дворът я увенчава за Майска кралица. Родителите й — моят управител сър Томас и съпругата му, Елизабет, дъщеря на стария херцог на Норфолк — виждат хубавата си дъщеря в нова светлина, като стъпка към богатство и положение, и като двама весели сводници я къпят и обличат, окичват я с бижута и я поднасят на краля, като угоено гълъбче, готово за плънка на пая.