Филипа Грегъри
Проклятието на краля (119)

Кинг’с Плейс, Хакни, Лондон
Юни 1536 г.

Почти пея от надежда, докато потегляме извън стените на града, излизаме в полята и тръгваме на север и изток към селото Хакни. Летният ден, позлатен от слънчева светлина, обещава хубаво време и, докато Джефри язди от дясната ми страна, а Монтагю — от лявата, за първи път, между моите момчета, отдалечавайки се от Лондон и заплашително извисяващия се Тауър, изживявам момент на силна радост.

Веднага щом принцеса Мери се отрече от майка си и отхвърли вярата си, кралят изпрати да я доведат, даде й красивото си ловно имение само на няколко мили от Уестминстър, и й обеща завръщане в двора. Позволяват й да вижда приятелите си, позволено й е да се разхожда и да язди, когато пожелае; тя е свободна. Веднага изпраща да ме повикат, и й позволяват да ме види.

— Ще бъдете поразена, когато я видите — предупреждава ме Джефри. — Минаха повече от две години, откакто я видяхте за последно, тя беше болна и много нещастна.

— И двете бяхме болни и много нещастни — казвам. — За мен тя винаги ще бъде прекрасна. Съжалявам единствено, че не можах да й спестя нещастието.

— Аз съжалявам за това, че не можахме да я измъкнем — казва Джефри мрачно.

— Достатъчно — Монтагю го прекъсва рязко. — Онези дни приключиха, слава Богу, и всички ги преживяхме, по един или друг начин. Никога не ги споменавайте отново.

— Някакви новини за Кару? — Джефри се обръща към Монтагю, като говори с нисък глас, макар че близо до нас няма никой освен половин дузина от собствените ни стражи, които яздят отпред и зад нас, твърде далече, за да ни подслушат.

Монтагю поклаща мрачно глава.

— Нали нищо не ни свързва с него? — настоява Джефри.

— Всички знаят, че почитаемата ни майка обича принцесата като дъщеря — казва Монтагю раздразнено. — Всички знаят, че съм говорил със съзаклятниците. Всички вечеряхме с Кромуел и заговорничихме за падането от власт на Ан. Не е нужно да си Кромуел, за да повдигнеш обвинения срещу нас. Просто трябва да се надяваме, че Кромуел не иска да повдигне обвинения срещу нас.

— Половината Таен съвет се противопостави на това, че кралят обезнаследява принцесата — възроптава Джефри. — Повечето от тях говориха за това пред мен.

— А ако Кромуел иска да отстрани половината Таен съвет, тогава можеш да си сигурен, че ще има доказателства — Монтагю поглежда през мен към по-младия си брат. — А както ми звучи, ти ще си първият, до когото ще стигне.

— Защото съм първият, който се застъпва за нея! — избухва Джефри. — Защитавам я!

— Тихо, момчета — казвам. — Никой не се съмнява в когото и да е от двама ви. Монтагю, недей да дразниш брат си, пак се държите като деца.

Монтагю свежда глава в неубедително извинение, а аз се заглеждам напред, към малкия хълм, върху който е разположена старата ловна хижа: куличките едва се виждат над дърветата.

— Значи тя ни очаква? — питам. Забелязвам, че съм нервна.

— Разбира се — потвърждава Монтагю. — Веднага щом поздрави краля, попита дали може да ви види. И той се съгласи. Каза, че знае, че тя ви обича и че винаги сте й била добра настойница.

От периферията на гората виждаме алеята, която води към замъка, а към нас в лек галоп се задават ездачи. Струва ми се, че виждам, засенчвам очи срещу ярката светлина на утринното слънце, виждам, че сред мъжете яздят дами, виждам потрепването на роклите им. Казвам си, че са излезли да ни посрещнат, усмихвам се леко и пришпорвам коня си напред в тръс, а после в лек галоп.

— Хеееееей! Хееееееей! — Джефри надава вик и ме следва, когато потеглям напред, а аз съм почти сигурна, а после — напълно сигурна, че в центъра на ездачите е самата принцеса, и че, също като мен, тя чувства, че не може да чака и миг повече, и е излязла да ни посрещне.

— Ваша светлост! — извиквам, напълно забравяйки за променената й титла. — Мери!

Конете забавят ход, когато двете групи се събират, и аз дръпвам юздите и спирам ловния си кон, който пръхти възбудено. Един от стражите изтичва напред и ми помага да сляза от седлото, а моята скъпа принцеса се смъква несръчно от коня си, сякаш отново е дете, скача долу при мен, хвърля се в обятията ми и аз я прегръщам силно.

Тя плаче, разбира се, че плаче, а аз навеждам глава и опирам мократа й буза в моята и чувствам как собствената ми скръб и чувство на загуба, и страхът за нея се надигат, докато също съм готова да се разплача.

— Елате — казва нежно Монтагю зад мен. — Елате, почитаема майко, елате, лейди Мери — кимва, сякаш за да се извини за погрешната титла. — Нека всички се върнем в къщата, и можете да си говорите цял ден.

— В безопасност сте — казва Мери, като вдига поглед към мен. Сега виждам тъмните сенки под очите й и умората в изражението й. Никога вече няма да има блесналия поглед на щастливо дете. Загубата на майка й и внезапната жестокост на баща й са я белязали, а бледата й кожа и стиснатата уста говорят за жена, която твърде млада се е научила да понася болката с дълбока решителност.

— В безопасност съм, но толкова се страхувах за вас!

Тя поклаща глава, сякаш за да каже, че никога няма да е в състояние да ми разкаже какво е изстрадала.

— Отишли сте на погребението на майка ми — казва тя, като подава на коняря юздите на коня си и ме хваща под ръка, така че тръгваме обратно към къщата заедно.

— Беше много тържествено, много красиво, и на доста от нас, които я обичахме, беше позволено да присъстват.

— На мен не ми позволиха да отида. Не ми позволиха дори да платя да прочетат молитви за нея. Освен това ми отнеха всичко.

— Знам.

— Но сега е по-добре — казва тя с храбра малка усмивка. — Баща ми прости упоритостта ми и никой не би могъл да се държи по-мило с мен от кралица Джейн. Тя ми подари диамантен пръстен, а баща ми ми даде хиляда крони.

— А имате ли подходящ управител, който да се грижи за нещата вместо вас? — питам неспокойно. — Шамбелан на домакинството ви?

По лицето й минава сянка.

— Сър Джон Шелтън е мой шамбелан. Лейди Ан, съпругата му, управлява домакинството.

Кимвам. Значи тъмничарите са се превърнали в служители. Предполагам, че все още докладват на лорд Кромуел.

— На лорд Джон Хъси не е позволено да ми служи, нито на съпругата му — казва Мери.

— Съпругата му е задържана — казвам много тихо. — В Тауър.

— А възпитателят ми Ричард Федърстън?

— В Тауър.

— Но вие сте в безопасност?

— Да — казвам. — И толкова щастлива да бъда отново с вас.

* * *

Разговаряме цял ден; затваряме вратата за всички и говорим свободно. Тя пита за децата ми. Разказвам й за моите малки придворни дами, моите внучки Катерина и Уинифред. Разказвам й колко се гордея с деветгодишния син на Монтагю, Хенри, и колко го обичам. „Наричаме го Хари“, казвам й. „Трябва да го видите на кон, може да язди всяко животно. Страх ме хваща, когато го гледам!“ Разказвам й, че сме загубили момчето на Артур, но че двете му момичета са добре. Урсула дари семейство Стафорд с голямо потомство от три момчета и едно момиче, а Джефри, най-малкият, има вече Артур, който е на пет години, Маргарет, която е на четири, Елизабет, която е на три, и новото ни бебе, малкият Томас.

Без да я питам, тя ми разказва истории за своята полусестра Елизабет, като се усмихва на нещата, които детето казва, и хвали будността и обаянието й. Пита за дамите, които са дошли да служат на Джейн, и се смее, когато й разказвам, че са все назначени от семейство Сиймор, или избрани от Кромуел, колкото и да са неподходящи за работа, и че понякога Джейн ги оглежда объркано, сякаш не разбира как всички те са се озовали в покоите на кралицата.

— А църквата? — пита ме тихо принцесата. — И манастирите?

— Изчезват един по един. Изгубихме абатството Бишам — казвам. — Хората на Кромуел го инспектираха и намериха, че не изпълнява необходимите изисквания, и го предадоха в ръцете на игумен, който вечно отсъства, и чието намерение е да го обяви за опетнено от поквара и да го предаде на тях.

— Не може да е вярно, че толкова много религиозни обители са изменили на вярата — казва тя. — Бишам беше добър молитвен дом, зная, че беше така.

— Никое от разследванията не е честно, използват ги само като начин да убедят абатисата или игумена да се откажат от поминъка си и да си отидат. Инспекторите на Кромуел са посетили почти всеки малък манастир. Смятам, че ще продължат и ще разследват и големите манастири и абатства. Обвиняват ги в ужасни престъпления, а после намират доказателства срещу тях. Имаше някои места, където се търгуваше с реликви — знаете тези неща — и някои места, където живееха по-богато, отколкото би било добре за душите им, но това не е реформация, макар че те държат да я наричат именно така — това е разрушение.

— За облаги?

— Да, единствено за облаги — казвам. — Един Бог знае колко много съкровища са отишли от църквите в хазната, а богатите земеделски земи и сградите са купени от съседите им. Кромуел трябваше да създаде цяла нова служба, за да управлява това богатство. Ако някога наследите короната, скъпа моя, няма да познаете кралството си; то беше ограбено и оголено.

— Ако някога наследя короната, ще поправя всичко това — казва тя много тихо. — Кълна се. Ще поправя всичко.