Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (9)

9. Апартамент 2-А

Почти деветгодишният Уини се беше свил на креслото в стаята си, разглеждаше три книги и се чудеше коя да започне да чете. Беше в четвърти клас, но четеше, сякаш е в седми. Наистина. Не се надуваше от гордост заради това. Знаеше, че не е необикновен умник. Ако беше такъв, щеше да знае как да заговаря хората. Никога не му идваше наум какво да каже. Майка му твърдеше, че просто е срамежлив, и може би беше истина, но той не намираше правилните думи, както би направил умният човек.

Причината да чете толкова добре беше, че го вършеше непрекъснато, откакто се помнеше. Отначало книжки с картинки само с по няколко думи. После четива с повече думи и по-малко картинки. Накрая такива без никакви картинки. Напоследък четеше предимно юношеска фантастика. След няколко години обаче сигурно щеше да чете книги за възрастни от по хиляда страници, докато главата му гръмне от четене и край.

Татко му, който имаше домове в Нашвил и Лос Анджелис и се появяваше по-рядко от доставчика на „ФедЕкс“ и дори от дядо Коледа, не искаше Уини да седи заровен в книгите през цялото време. Казваше, че момче, което постоянно чете, накрая ще се превърне в женчо или в аутист, каквото и да означаваше това. Татко му искаше той повече да се интересува от музика. Уини харесваше музиката, но беше по-привлечен от четенето и писането.

Освен това никога нямаше да влезе в света на музиката. Татко му беше известен певец, а майка му — също толкова известен композитор на песни, докато Уини никога не беше мечтал за известност. Нямаше по-лошо от това да си знаменитост и да не знаеш какво да кажеш, всеки да очаква да чуе думи, които не можеш да му дадеш. Би било като да падаш по лице в калта по двайсет пъти на ден, всеки ден. Всички в музикалния бизнес винаги знаеха какво да кажат. Някои изобщо не млъкваха. Дума да не става за музика.

Уини може и да беше женчо, каквито бяха опасенията на татко му. Той не знаеше дали е така. Щеше му се да вярва, че не е. Четири дни в седмицата посещаваше училището „Грейс Лаймън“, основано от госпожица Грейс Лаймън, починала преди трийсет години, което беше изключително учебно заведение, нищо че тя не беше жива. Нея вече я нямаше в училището, разбира се. Не държаха останките й в огромна стъкленица или нещо подобно. Това щеше да е страхотно. Той не знаеше къде са останките й. Никой не беше споменавал за това. Може би никой не беше наясно. Грейс Лаймън беше мъртва, но училището още се ръководеше по нейните правила, а едно от тях беше нулева толерантност към побойниците. Дори и да се изправеше лице в лице с побойник, нямаше как да разбере дали е женчо.

Може дори да е убиец. Ако някой грубиян започне да го тормози и успее да го вбеси докрай, току-виж откачил и му прерязал главата или нещо от сорта. Не вярваше да е луд убиец, но никога не беше поставян в такава ситуация. Уини беше научил от книгите, че трябва да бъдеш изправен пред предизвикателство в живота, за да разбереш кой си и на какво си способен. Безнадежден женчо, достоен воин, маниак… може да е всякакъв и няма да узнае, докато не бъде изпитан.

Не може да бъде единствено дядо Коледа. Никой не може да бъде дядо Коледа. Той не е истински като доставчика от „ФедЕкс“. Уини наскоро беше стигнал до това откритие. Не беше сигурен как точно да погледне на този въпрос. В началото му беше тъжно, почувства се сякаш дядо Коледа е умрял, но тъгата не продължи много дълго. Някой, който никога не е съществувал, не може да умре, няма как да тъжиш за него. Уини по-скоро се беше почувствал глупаво, задето толкова време беше вярвал във всички коледни измислици.

Сега вече не можеше да каже, че татко му пристига не по-често от дядо Коледа, защото всъщност дядо Коледа не идваше никога, а татко му понякога се появяваше. Той, разбира се, не беше виждал татко си от доста дълго време, така че може да се окаже, че и той никога не е съществувал. Обаждаше се на Уини от време на време, но не се знаеше дали и това е истинско, човекът от другата страна можеше да е всеки. Ако татко му дойдеше за Коледа, щеше да донесе каквото носеше винаги: музикален инструмент или дори два, купчина компактдискове, не само негови, но и на други изпълнители, и своя рекламна снимка с автограф, ако имаше нова. Всеки път, когато се сдобиеше с нова рекламна снимка, Фаръл Барнет имаше грижата да я даде на Уини. Въпреки че дядо Коледа не съществува, подаръците от него винаги бяха по-хубави от тези на таткото на Уини, за когото бе по-вероятно да е истински, макар че и това не беше сигурно.

Уини почти беше избрал коя от трите книги да започне да чете, когато подът и стените се разтресоха. Лампата на масата до стола му имаше шнурче за включване, което се разклати и задрънча, докато се удряше в стойката. Завесите на прозорците се поместиха, сякаш някой ги дърпаше, но нямаше никого. По рафтовете в отворения шкаф за книги фигурките на дракони се заблъскаха в дървото. Разклатиха се, сякаш готови да оживеят. Клатеха се силно. Но, то се знае, бяха още по-безжизнени и от Грейс Лаймън.

Уини остана седнал, докато разтърсването, светкавиците и гръмотевиците преминаха. Не беше уплашен. Нямаше опасност да се напишка от страх. Все пак не беше и съвсем спокоен. Намираше се в някакво междинно състояние. Не знаеше точната дума. През последните няколко дни в „Пендълтън“ се случваха странни неща. Леко налудничави. Налудничавото обаче невинаги беше страшно. Понякога беше дори интересно. За миналата Коледа получи от татко си позлатен саксофон почти с размерите на самия Уини. Това си беше леко налудничаво, без да е нито интересно, нито страшно, просто странно по някакъв глупав начин.

Той беше запазил в тайна необичайното и интересно нещо, което му се беше случило два пъти през последните два дни. Въпреки че му се искаше да сподели чудноватото изживяване с майка си, подозираше, че тя ще се почувства длъжна да каже на татко му. От добри подбуди тя винаги се стараеше да включва Фаръл Барнет в живота на сина му. Татко му със сигурност щеше да реагира бурно, на Уини щеше да му се наложи да посещава психоаналитик два пъти седмично и щеше да последва битка за попечителство, което го поставяше в опасност да се озове в Нашвил или Лос Анджелис.

Щом трусът премина, Уини погледна към телевизора. Беше тъмен и тих. Въпреки че екранът от акрилно стъкло не беше достатъчно лъскав, за да го отразява, както беше седнал в креслото, не изглеждаше плосък, а загатваше за дълбини като размътено вирче в сенките на гора. Светлината от лампата му за четене, отразена в екрана, приличаше на бледото изкривено лице на удавник, носещ се под самата повърхност.

* * *

Туайла забърза от кабинета си към стаята на Уини в другия край на големия апартамент, разположен на площ от над хиляда квадратни метра, разделени на осем стаи, три бани и кухня — един от двата големи апартамента в сградата. Тя почука на вратата, той й каза да влезе и щом прекоси прага, завари го седнал на креслото с подвити под себе си крака и три книги в скута.

Излъчваше сияние, поне за нея, макар да й се струваше, че не само за нея, защото често забелязваше как привлича вниманието на хората. Имаше нейната тъмна коса — почти черна — и сините очи на баща си, но не и предизвикателния му поглед. Освен впечатляващата външност и сдържаността у него имаше нещо неопределимо, което караше хората да го харесат от пръв поглед. Ако можеше да се каже за такова малко момче, че притежава харизма, Уини беше харизматичен, при все че, изглежда, не се интересуваше от това.

— Добре ли си, миличък? — попита тя.

— Разбира се. Добре съм. А ти добре ли си?

— Какъв беше този трус? — почуди се тя.

— Не знаеш ли? Мислех, че ти ще знаеш.

— Не ми се стори като земетресение.

Той предположи:

— Може нещо да е избухнало в мазето.

— Не. Алармата щеше да се включи.

— Случвало се е и преди.

— Кога?

— Преди, но не толкова силно. Може някой да предизвиква взрив някъде. Вероятно строители.

Спалнята му имаше касетиран таван с височина три метра и шейсет сантиметра, като във всяка касета имаше богато украсена позлатена емблема; изящната ламперия бе изрисувана в японски стил с водни кончета и бамбук върху златен фон, което бе оригиналната украса на „Пендълтън“.

Тази едва ли не стъписваща елегантност се компенсираше от играчките и книгите на Уини, но Туайла се чудеше — и то не за първи път — дали не беше сбъркала с покупката на този апартамент, дали беше подходяща среда за дете. Това беше сигурна сграда в сигурен град, привилегирована атмосфера, в която да расте. Но в „Пендълтън“ нямаше много деца, така че възможностите за създаване на приятелства бяха ограничени.

Уини не се интересуваше от другарчета за игри; винаги успяваше да се забавлява сам. Само да можеше да превъзмогне своята притеснителност, имаше нужда да бъде сред деца на своята възраст не само в училище, но и докато играе и се забавлява.

Седнала на табуретка пред креслото на сина си, Туайла попита:

— Миличък, харесва ли ти в „Пендълтън“?

— Не искам да живея в Нашвил или Ел Ей — веднага отвърна той.

— Не, не — каза тя, — нямам това предвид. И аз не искам да живея там. Мисълта ми беше, че можем да си купим къща в обикновен квартал, не луксозна като тази, а къща с двор, може би близо до някой парк, където има много деца. Може да си вземем и куче.

— Можем да си вземем куче и тук — отговори Уини.

— Само че в града грижите са по-трудни, отколкото в предградията. Кучетата обичат да тичат на воля.

Той се намръщи.

— Да, но не забравяй коя си. Ти не можеш да отидеш да живееш в обикновено предградие.

— Коя съм? Аз съм си аз, жена, която пише песни. Не съм нищо особено.

— Давали са те по телевизията. Дори те показаха веднъж как пееш. Много хубаво пя.

— Знаеш ли, аз отраснах в обикновен квартал. Дори донякъде беден квартал.

— Аз така или иначе не обичам много парковете. Винаги получавам обрив или нещо подобно. Не спирам да кихам от цветята и дърветата. Може и да е забавно да отидеш в парка през зимата, когато всичко е мъртво, замръзнало и покрито със сняг, но през повечето време не е особено приятно.

Тя се усмихна.

— Значи парк — това е кътче от ада тук на земята, така ли?

— Не знам как е в ада, освен че вероятно е горещо. Трябва да е по-зле от парка, след като е най-лошото място. Нека останем където сме.

Толкова обичаше Уини, че й се искаше да крещи. Цялата тази любов едва се побираше в нея.

— Искам да си щастлив, детенце.

— Щастлив съм. Ти щастлива ли си?

— С теб съм щастлива — отвърна тя. Той беше по чорапи, тя хвана пръстите на десния му крак и го раздруса от обич. — Където и да съм, щастлива съм, ако и ти си там.

Той извъртя очи, засрамен от признанието в любов.

— Тук ми харесва, разбираш ли? Това място е страхотно. Различно е.

— Винаги когато поискаш, можеш да каниш деца от училище за пренощуване или в събота следобед — увери го тя.

Той се намръщи и попита:

— Какви деца?

— Които ти поискаш. Приятели. Едно, две или цял куп, ако желаеш.

След леко колебание, притеснен от мисълта да покани деца у дома, Уини предложи:

— Или може двамата с теб да отидем в парка, щом толкова ти се ще.

Надигайки се от табуретката, тя промълви:

— Ти си джентълмен. Наистина си такъв. — Наведе се и го целуна по челото. — Ще вечеряме в шест.

— Ще почета тук дотогава.

— Имаш ли домашно?

— Направих го в колата на връщане от училище с госпожа Дорфман.

Икономката, госпожа Дорфман, беше също и шофьор на Уини.

— Не ми звучи като много голямо домашно за ученик в „Грейс Лаймън“.

— Огромно беше, но ми беше лесно. Не беше някаква гадна математика или нещо подобно.

Туайла веднъж беше казала на момчето, че й е вървяло по математика, защото тя има нещо общо с музиката. Оттогава Уини се преструваше, че математиката го затруднява, за да е сигурен, че ще избегне всякакъв натиск да става музикант.

Проблеснаха светкавици, далеч по-слаби от предишните, но вместо да погледне през прозореца, момчето се обърна към телевизора на стената с шкафове и етажерки за книги срещу леглото му. Веждите му бяха свъсени, изражението му издаваше, че е в напрегнато очакване.

След като гръмотевицата само изръмжа, вместо да изтрещи като преди, Туайла беше обзета от майчинска загриженост.

— Има ли нещо, Уини?

Той я погледна в очите.

— Какво да има?

— Нещо, каквото и да е.

След кратко колебание той отговори:

— Не. Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Да. Добре съм. Чувствам се чудесно.

— Обичам те, малкият ми мъж.

— И аз теб.

Той се изчерви и разтвори една от книгите в скута си.

* * *

Майка му беше страхотна, най-добрата, може би дори колкото ангел, само дето казваше неща като „малкият ми мъж“, което никой ангел не би изрекъл, защото щеше да знае как се засрамваше Уини от това. Добре, малък беше, но не беше мъж. Беше кльощаво момче, което може да падне от подухване на вятъра. Още се надяваше бицепсите му да станат по-големи от пъпки, но това така и не се случваше, въпреки че беше почти на девет години. Сигурно щеше да остане кльощаво хлапе през целия си живот, докато изведнъж се превърне в кльощав дядка, без нищо да се случи между двете състояния.

Майка му обаче винаги беше добронамерена. Никога не беше подла или лицемерна. Освен това беше добър слушател. Можеше да споделя с нея и тя проявяваше интерес.

Когато го попита дали нещо се е случило, може би трябваше да й довери скорошните си преживявания, дори и да кажеше на татко му. По време на вечеря може би щеше да й признае за гласа, който му говореше от странния канал по телевизията.

* * *

Свидетел пристъпи към пианото в кабинета на Туайла Треърн, щом тя тръгна да излиза от стаята, в неведение за присъствието му зад гърба си. Той я последва към вратата и застана на прага, колкото да се увери, че се е запътила към кухнята най-вероятно за да приготви вечеря за себе си и сина си.

Каквото и да възнамеряваше да готви, нямаше да бъдат тук, за да го изядат. Времето изтичаше. Моментът наближаваше.

Свидетел се разходи отново към пианото и спря пред витрината с наградите на Туайла. Беше постигнала забележителен успех, преди да навърши трийсет години. Помнеше песните й, тъй като той не забравяше нищо. Беше притежавал компактдиска й, в който сама изпълняваше композициите си с топлия си гърлен глас.

Там, откъдето идваше сега, нямаше композитори, песни, певци, нито музиканти или публика. Утрото започваше без песен, а през деня и през нощта въздухът нито веднъж не се озаряваше от звуците на природата. Сред последните хора, които беше убил, имаше виртуозен китарист и малко момиче, може би дванайсетгодишно, което имаше чист и сладък ангелски глас.

Той не беше на себе си в онези дни. Някога беше обичал и правото, и музиката. Но после се промени, беше променен, в някои отношения по свое намерение, в други — не. Някога се беше наслаждавал на музиката. Сега, в живота си без нея, я почиташе.

Почитта не можеше да го задържи в кабинета на Туайла Треърн. Всичко изчезна в проблясъка.