Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (13)

13. Апартамент 3-D

Логан Спранглър, началникът по сигурността, излезе от северния асансьор на третия етаж, а двойната врата на апартамента на сестрите Къп му се падаше отляво. Единичната входна врата за апартамента на Сайлъс Кинсли беше точно пред него. Наричаше само в себе си това място „старческия ъгъл“. Харесваше възрастните дами и пенсионирания адвокат. Те бяха тихи, чисти и благонадеждни. Единствените собственици, които му създаваха по-малко грижи, бяха тези от 1-B, които бяха починали преди девет месеца и наследството им още не беше уредено, и господин Бошак от 1-D, отишъл си от пневмония преди две седмици.

След като се беше пенсионирал от полицията, Логан си казваше, че при следващото си оттегляне от длъжността си в „Пендълтън“ може да стане началник на охраната на някое гробище. Поле с вдървени тела в тесните им убежища би било по-тихо и безпроблемно дори от Една и Марта Къп. А когато дойдеше време да се оттегли и от тази работа, можеше просто да легне в приготвената за него дупка и да чака да го покрият с одеяло от пръст.

Не беше огорчен, задето бе принуден да си тръгне от управлението, когато навърши шейсет и две. Това беше преди шест години, цяла вечност. И въпреки че не беше огорчен, беше станал циничен. В действителност винаги си беше падал донякъде циник и мърморко в работата си — което му беше полезно, когато се разправяше с долни убийци, помагаше му да влезе в кожата им, да ги открие и да ги арестува — но имаше чувство за хумор и беше сговорчив и приятен за общуване в свободното си време. Сега, след като напрегнатото ежедневие вече го нямаше, на Логан му липсваше отдушник за негативната енергия от ежедневието и вследствие на това му се струваше, че се превръща в двайсет и четири часов мърморко.

Можеше да го преживее.

Зави надясно от асансьора, извървя около шест метра и отново зави надясно по северния коридор. Всичките три апартамента бяха от дясната страна с изглед към вътрешния двор. Най-далечният беше на Мики Дайм; освен че беше получил пари в наследство, предполагаше се, че Дайм има успешна кариера като консултант в решаването на проблеми в офис комуникациите. Наследените пари може и да не бяха лъжа, но Логан беше убеден, че всичко останало беше вятър и мъгла. Съседната врата беше на апартамента на Аброновиц. Бърнард Аброновиц беше в болница, възстановяваше се след операция.

Най-близкият и най-голям от трите апартамента принадлежеше на бившия сенатор Ърл Бландън. Ако дискредитираният политик се беше качил в асансьора, но така и не беше слязъл от него, както показваха охранителните камери, предстоеше да бъде разкрита мистерия, достойна да провери съобразителността на най-умните детективи. Предвид спокойствието в „Пендълтън“ през последните шест години Логан се съмняваше, че му предстои решаването на подобна загадка, и очакваше Ърл Бландън да отвори вратата в нетрезво състояние.

След като Логан позвъни три пъти, без никой да отвори, почука силно по вратата. Изчака и почука отново.

По-рано се беше обадил на портиера от дневната смяна, който беше сменил Норман Фиксър в шест сутринта и беше сигурен, че сенаторът не е напускал „Пендълтън“ през фоайето нито сутринта, нито през ранния следобед. Сега се обади на портиерката от вечерната смяна, Падмини Бахрати, която беше дошла на работа в два следобед и бе категорична, че откакто е на бюрото си, сенаторът не е излизал пеша от сградата, нито се е обаждал колата му да бъде докарана на Шадоу стрийт.

Разбира се, ако Бландън беше излязъл от приземния етаж през източната врата на вътрешния двор, имаше вероятност да е отишъл до гаражите зад „Пендълтън“ и да е отпътувал с колата си, без да ангажира портиера с това. Докато обмисляше тази възможност, Логан се обади на Том Тран и го помоли да провери гаражната клетка на сенатора. Две минути по-късно началникът по поддръжката докладва, че мерцедесът на Бландън е в гаража. Не беше отпътувал.

След като позвъни още веднъж на звънеца на 3-D и отново никой не отвори, Логан отключи със секретния си ключ. Ако сенаторът си беше у дома, той не беше заключил нито с веригата, нито с резето, които не можеха да се отворят отвън.

През отворената врата, но все още в коридора, Логан извика:

— Сенатор Бландън? Господине, у дома ли сте?

Апартаментът на сенатора беше два пъти по-малък от този на сестрите Къп. Стига да не беше в безсъзнание или под душа, щеше да чуе Логан.

При спешен случай, когато имаше причини да се вярва, че някой от живущите е смъртно болен или по някаква причина не е в състояние да осигури достъп, правилникът на асоциацията на собствениците гласеше, че охранителят може да отвори апартамента с шперц, но единствено в присъствието на портиера или началника по поддръжката. Целта беше да се намали и без това минималната възможност някой от служителите по сигурността да извърши кражба.

Тъй като Ърл Бландън беше раздразнителен и толкова пропит с алкохол, та би могъл да бъде наречен кибритлия, ако не експлозивен, Логан Спранглър реши да влезе в апартамента сам. Ако сенаторът не беше изпаднал в безпомощно състояние, щеше да е особено недоволен от нахлуването. Защитната броня на Бландън беше параноята, моралното негодувание — негов меч и той никога не пропускаше възможност да се обиди. Би се ядосал от един неканен посетител, но двама щяха да го вбесят.

Интериорът не беше в кръга на интереси на Логан, но когато включи осветлението в дневната, забеляза, че сенаторът бе копирал излъчващата власт атмосфера на някои мъжки клубове. Дълбоко касетирани тавани. Ламперия от тъмно дърво. Огромни кожени кресла. Тежки дървени масички на крака с форма на лъвски лапи. Бронзови лампи с пергаментови абажури. Над камината от варовик беше окачена огромна препарирана глава на елен със стъклени очи, която Бландън несъмнено беше купил, а не се бе сдобил с нея чрез уменията си на ловец.

Масата в трапезарията беше с дълъг, полиран до блясък махагонов плот. На всяко място имаше капитански стол с подръчници и висока облегалка, но този начело на масата беше по-голям и богато украсен, с инкрустация от сребро, сякаш за да подчертае, че стопанинът, въпреки липсата на благородническо потекло, е по-високопоставен от гостите си.

Докато обикаляше апартамента, без да докосва нищо освен електрическите ключове и дръжките на вратите, които не бяха отворени, Логан беше в готовност да извади пистолета, който носеше на десния си хълбок, въпреки че не вярваше да му се наложи. В този жесток свят, който ставаше все по-мрачен и жесток с всеки изминал ден, „Пендълтън“ изглеждаше като оазис на спокойствието.

Като все още разчиташе, че ще открие сенатора в покоите му, Логан стигна до главната спалня. Тук касетираните тавани и бароковите орнаменти по тях бяха боядисани в бяло, а светлите златисти тапети придаваха мекота и лек релеф на стените.

Леглото беше грижливо оправено, без гънчица. Тъй като Ърл Бландън не беше особено внимателен, нито много взискателен към личната си хигиена, Логан предположи, че предишната вечер така и не е стигнал до постелята.

Собствениците, които нямаха домашна помощничка на пълен работен ден или почасово, наемаха, какъвто бе случаят със сенатора, услугите на фирма за почистване, одобрена от управителния съвет. Обикновено я ползваше веднъж или два пъти седмично. Според графика, подаден на охраната от главния портиер, който организираше обслужването, прислужницата на Ърл Бландън идваше всеки вторник и петък. Днес беше четвъртък. Не беше идвала прислужница, за да оправи леглото.

На пода в основната баня лежаха намачкани две големи хавлиени кърпи. Когато Логан ги докосна с пръст, установи, че не са влажни. Отвори стъклената врата и не откри и капчица вода по облицованата с мрамор душкабина, а фугите също изглеждаха сухи.

Сенаторът беше взел душ най-малко преди двайсет и четири часа, още преди да излезе вечерта. Очевидно не беше спал в леглото си тази нощ. Доказателствата потвърждаваха, че при прибирането си у дома се беше качил в асансьора, но колкото и невероятно да изглеждаше, не беше излязъл от него.

При цялото старание на политиците да убедят обществото, че са магьосници, способни на чудеса, те нямаха вълшебни наметала, които да ги правят невидими, или хапченца, от които да се смалят като мравки. Щом сенаторът не беше излязъл от асансьора през вратите му, значи се беше измъкнал през аварийния изход на тавана.

Как Бландън беше успял да направи това през онези двайсет и три секунди, през които камерата в асансьора беше спряла да функционира, и защо би предприел подобно нещо, бе необяснимо за Логан Спранглър. Подробен оглед на асансьора можеше да го насочи към отговора.

В момента, в който излизаше от банята, изпод сградата се надигна нов тътен и лампите в тази и съседната стаи угаснаха. В непрогледната тъмнина откачи петнайсетсантиметровото фенерче от колана си и го включи. Яркият бял светодиоден лъч беше по-силен от тези на обикновените фенери и въпреки това почти беше излязъл от банята, преди да осъзнае, че всичко наоколо е променено.

Сякаш няколкото секунди тъмнина всъщност бяха години. Белият мраморен под, доскоро блестящ от чистота, беше покрит с мръсотия. Липсваха парченца от декоративния фриз от зелен и черен гранит. Никелираната мивка беше набраздена от зелени и ръждиви петна. От кранчетата и чучура висяха мърляви паяжини, сякаш от тях много отдавна не беше текла вода. Отражението на Логан в огледалото, сега замъглено и осеяно с петна, все едно зад него беше пораснала плесен, изяла част от сребърното покритие, не беше пълно — като че ли липсваше част от истинския човек. Необяснимата внезапна разруха около него за миг го остави без дъх и той донякъде очакваше да открие, че е остарял заедно с помещението. Ала беше си останал същият, както когато се бръснеше пред огледалото в собствената си баня тази сутрин: късо подстригана прошарена коса, лице, излъчващо опит, но все още без умората от възрастта.

Щом шумът утихна, Логан забеляза, че стъклото на душкабината е изчезнало. Беше останала само рамката, ръждясала и огъната. Хавлиите на пода ги нямаше.

Изпълнен с недоумение, но все още способен да диша, той прекрачи прага към спалнята, в която нямаше никакви мебели. Светодиодният лъч разкри, че леглото, нощните шкафчета, тоалетката, креслото и картините по стените бяха изчезнали. Имитацията на персийска пътека също я нямаше, на мястото й се виждаше голият дървен под.

Изненадата от вида на необзаведеното пространство отстъпи пред смайването и тревогата за здравия му разум, когато трепкащата светлина му позволи да види, че спалнята се намира в отдавна изоставена къща. Изтърканата и деформирана под мръсотията махагонова настилка на места се беше изметнала от бетона, за който е била прикрепена отдавна. Върху тапетите имаше изсветлели петна, наподобяващи кадифените крила на огромни пеперуди, които обхващаха и някога бялата, но вече жълто-сива боя на обелените места, като че ли дълбоките касети на тавана са били какавиди, от които са се излюпили насекомите.

Като детектив Логан хранеше непоклатима вяра в това, което разкриваха петте му сетива, и в това как го тълкуваше съзнанието му — било чрез разсъждения или интуитивно. Фактите можеха да бъдат изопачени от лъжците, но всеки факт, подобно на парче метал с памет, в крайна сметка възвръщаше първоначалния си вид.

Нямаше начин очите му да го лъжат, въпреки че се опита да отпъди с мигане тези невероятни промени в спалнята на сенатора.

След толкова години работа като полицай той гледаше на света като на мащабно местопрестъпление, а на всяко местопрестъпление истината чакаше да бъде разкрита. В началото доказателствата можеше и да са трудно различими, но рядко за дълго, а за него — никога. По време на кариерата му другите полицаи го наричаха Орлово око не само заради доброто му зрение, а и заради способността му да погледне случая от дистанция и да открие истината, както орелът вижда полската мишка дори и сред високата трева. Макар да беше наясно, че всичко наоколо трябва да беше лъжа, не можеше да разграничи истината от илюзията.

След един миг, сякаш някой използваше потенциометър, светлината се усили, в началото от тайнствени източници, след това от полупрозрачни очертания, които напомняха лампите, съществували тук при влизането на Логан. Не само лампите, но и мебелите се материализираха, отначало като призрачни форми, като бледи изображения на размазана фотографска снимка, но постепенно станаха по-ясни и с повече детайли. Персийският килим се завърна под краката му.

Щом спалнята на сенатора възстанови реалния си вид, а гледката на изоставената и рушаща се сграда избледня, Логан бавно се завъртя на място. Обилната светлина почисти петната от пеперуди по светлозлатистите тапети. Сиво-жълтата олющена боя по касетите на тавана отново изглеждаше гладка и бяла.

През годините Логан Спранглър толкова често бе успявал да се овладее и да постигне пълно самообладание в мигове на опасност, та се смяташе за имунизиран от страх за живота си. Изумлението му обаче бързо прерасна в страхопочитание пред тази гигантска загадка на преобразяването на стаята и у него пропълзя ужас, докато се питаше каква сила би могла да предизвика подобна промяна и защо.

Логан Спранглър се обърна на сто и осемдесет градуса и застана с лице към банята. Лампите светеха силно зад отворената врата. Мръсният и повреден мраморен под изглеждаше отново чист и здрав.

Тогава нещо изсъска зад гърба му.