Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (30)

30. Тук и там

Филдинг Удел

Седнал с гръб към ъгъла, изтощен от трите дни недоспиване, останал без сили след съсипващото откритие, че уютният му „Пендълтън“ е бил лъжа, проектирана в съзнанието му от Управляващия елит, заслушан в приспивната песен на стените, Филдинг заспа.

Сънуваше дървета, каквито никога не беше виждал, огромни черни гиганти с дебела напукана кора, а в основата на пукнатините лъщеше нещо, което приличаше на сурово месо. Той се издигна през голите клони, от които висяха големи капковидни плодове със сива кора на петна, която изглеждаше плътна като на авокадо. Отблизо видя, че представлява по-фина мембрана, но не такава, която покрива семената и месестата част на ябълка, а гърчещо се нещо, подобно на неуморен пронизително пищящ фетус, който виси на опънатите си стегнати крила.

Безтегловен на лунната светлина, той се понесе за миг над дърветата от съня си и ги погледна отгоре. Бяха подредени в идеален кръг, сякаш бяха свикали конклав, за да вземат решение за издигането на един от тях в по-висша позиция. Земята по средата беше твърда и бяла, без стръкче трева или изсъхнал бурен.

При една от тези плавни смени на място и перспектива, типични за стила на сънищата, Филдинг се озова в един от масивните стволове на дърветата, спускаше се по извита тръба, улеснен от кървава слуз, сякаш беше бебе, преминаващо през родовия канал, на път да открие света. Около него ритмично туптеше жив организъм, но не приличаше на биещо сърце на същество от животинския свят, а по-скоро на сложно противопоставения ритъм на хиляди машини на пода на огромна фабрика, въпреки че звуците бяха биологични, а не механични.

Излязъл от корените през фини паяжини от нещо живо в почвата, бе притеглен в други по-нежни корени от дървесните и заблещука сред бледите стръкчета на светеща трева. В плътта на тревата пулсираха същите сложни ритми както в дървесния сок и в месото на дървото. Той беше в тревата и гледаше от тревата, защото тази трева умееше да вижда по свой специален начин, взираше се към леко наклонената равнина, покрита с безбройни редове трева, полюшващи се хипнотично напред-назад. Осъзна, че движението на тревата беше по-просто приложение на сложните ритми в тъканта на всички тези организми.

Безброй неща пълзяха, пъплеха и подскачаха из високата трева, един вид нападаше друг в неспирни боеве, като дори същества от един и същ вид се поглъщаха едно друго в яростни спазми на алчен канибализъм. С буйните си редици и вероятно с нещо като намерение тревата спускаше тежките си завеси, за да скрива непрестанното избиване. Със светкавично нанасящите удар стъбла и връхчета тревата също сграбчваше плячка под формата на всякакви сочни твари, които увиваше като подаръчета за себе си и се хранеше с тях, докато те още живееха в изпредените от нея бледозелени пашкули.

Едър диск като огромна риба скат прелетя ниско над ливадата и пътьом притегли в себе си сънуващия дух на Филдинг, докато се устремяваше на лунната светлина към „Пендълтън“. Вътре в ската съществуваха същите ритми като в плътта на голямото дърво и в плътта на тревата и на Филдинг му бе дадено да разбере, че всички неща в този свят са едно, едно съзнание, изразено в безбройни форми. Нямаше го състезанието между индивиди, разтърсващо предишния свят, не съществуваха несправедливост и различия, само едно нещо, което умираше безброй пъти в минута и също толкова често се прераждаше. Войната под тревата в полето, войната във въздуха и войната в моретата бяха граждански войни, така че нямаше победител или победен, защото губещият, консумиран и преработен, ставаше победител.

Това бе екологията на непрестанен мир чрез непрестанна война, екология от един, чрез един, за един, ефикасна екология без грам пропиляно, здрава нарцистична природа, която процъфтяваше, защото се състезаваше само със себе си без друг мотив освен личния интерес. Всичко беше чудесно в този най-добър от всички възможни светове, защото промяната, която го бе създала, беше финалната промяна. Отсега до края на времето той щеше да живее в пълното задоволство на самоизяждането без никаква нова мисъл, нова потребност, нова мечта, отдаден единствено на саморециклиране.

Когато рибата скат прелетя ниско над покрива на „Пендълтън“, сънуващият дух на Филдинг се установи в голямата къща. Тук Единственото също обитаваше във вид на фунги в таванския етаж, в междинните стени вътре в апартаментите, във всяка цепнатина на бетонните поддържащи греди, във вентилационните въздухопроводи, в тръбите, в асансьорните шахти.

Вътре в къщата, както и навън, Единственото приемаше многобройни форми, като нито една от тях не бе изцяло растение или изцяло животно и всяка включваше милиарди самокопиращи се наномашини, за да регулира стриктно и да усъвършенства Основната програма. Основната програма бе създала комбинацията от растително и животинско царство и поддържаше изкусен баланс на двете в безсмъртното Единствено.

Филдинг премина в съня си на нанониво, където под звуците на приспивната песен видя и научи, че всяка от хилядите типове наномашини може да изгради неограничено количество други от своя тип, като използва материали, извличани от Единственото от почвата чрез неговите корени. Той видя миналото, в което големите градове бяха изпразнени от човечеството и погромът бе завършен. Видя началото на Заличителя, когато Единственото нарасна чрез многото градове и безчетните му квадрилиони от наномашини се хранеха не само от почвата, а първо от многото произведения на човечеството, като за едно десетилетие бяха погълнали всички свидетелства за цивилизация, заличили бяха историята и бяха пренасочили екологията на планетата.

В целия свят само една сграда бе останала като символ — „Пендълтън“ — и щеше да остане завинаги. Целостта на конструкцията й бе поддържана от Единственото, носещите стоманени греди, бетонните стени и многото й прозорци бяха ремонтирани на нанониво. Това бе паметник на човешката арогантност, гордост и суета, а също и на глупостта и упоритото невежество на човечеството. И не на последно място бе паметник на човешката самоомраза, която през историята на биологичния вид се бе изразила чрез идеологии за масово избиване, подчинение на брутална власт, търгуване на свободата срещу минимално материално благосъстояние, преклонение пред лъжи, бягство от истината.

Без успокояващата приспивна песен от стените тези сънища щяха да са кошмари. Ала Филдинг бе нежно преведен през тях, съмненията му бяха успокоени, подозренията — премахнати, неприязънта му — укротена, страховете му — заличени. Той продължи да сънува и в този странен сън най-важното, което научи Филдинг, бе какво трябва да стори при събуждането си. Трудно бе за вършене, но Единственото го искаше от него, а със службата си на Единственото най-сетне щеше да пречисти и въздигне себе си.

Марта Къп

Постъпи правилно, като даде пистолета на Туайла, но на Марта й липсваше спокойствието да го държи в ръката си. Никога през живота си не беше използвала огнестрелно оръжие освен на уроците по стрелба. След обучението пистолетът беше останал в нощното й шкафче чак до случката с нещото в канапето и струящата синя светлина. Почувства се уязвима. Имаше усещането, че дори и да се върнат в собственото си време от това ужасно бъдеще, никога няма да бъде спокойна без оръжие.

Една, благословена с вятърничава душа, изглежда, беше твърдо решила да изопне докрай и без това опънатите нерви на Марта. Отначало обикаляше двете инертни купчини от сива лепкава маса, които някога бяха Дим и Пепел, редеше фрази от сорта на „Кръста Господен“ и „Избави ни от лукавия“ и бърбореше разни неща на латински, сякаш вярваше, че останките още притежават демонична сила, която във всеки момент ще се възроди в нова.

— Скъпа — припомни й Марта, — ти просто не си екзорсист.

— Не казвам, че съм. Само се застраховам.

— Не е ли рисковано аматьор да се опитва да се разправя с демони? Ако изобщо са демони. Аз мисля, че не са.

— Да ти се намира тебешир? — попита Една, а след това посочи едната от купчините и каза още нещо на латински.

— Откъде бих могла да имам тебешир? — попита Марта.

— Добре, ако нямаш тебешир, червило или молив за вежди могат да ми свършат работа.

— Не успях да си взема чантата. Нито пък куфар. Или кошница за пикник.

— Трябва ми нещо, с което да нарисувам пентаграм около всяко от тях. За да останат ограничени.

— На мен ми се струват доста ограничени. Изглеждат мъртви.

— Трябва да ги огранича — настоя Една и гласът й пресекна. Сълзите й започнаха да се леят. — Те убиха сладкия ми Дим и мъничката Пепел. Трябва да ги огранича, докато отец Мърфи или някой друг дойде да направи правилния ритуал и да ги изпрати обратно в ада, за да не навредят на нечии чужди котенца. Обади ли се на отец Мърфи? Каза ли му да побърза?

Марта беше обзета от нов страх, този път примесен с тъга. В треперещия глас на Една се усещаха униние и объркване, които, предвид силния стрес от случилото се, подсказваха, че може да е преминала границата между чаровната ексцентричност и не така симпатично, доста по-тревожно състояние. Онзи лековат чар, който притежаваше още от дете, бе изчезнал. Внезапно Една изглеждаше много по-възрастна от годините си.

— Да, скъпа — отговори Марта, — обадих се на отец Мърфи. Ела при мен за малко да го изчакаме. Ела, хвани ме за ръката.

Една поклати глава и възрази:

— Не мога, трябва да наблюдавам тези гадини.

Марта се почувства още по-уязвима и чак сега си даде сметка какво я беше карало подсъзнателно да се усеща неуверена дълго преди тази вечер, още от момента, в който продадоха „Тортите на сестрите Къп“ и тя се оттегли от длъжността изпълнителен директор. Беше добра в бизнеса. Чувстваше се прекрасно, когато държеше положението под контрол. С оттеглянето си от работа замени руля на кораба със спасителна лодка, в която се чувстваше несигурна. Купи си пистолета месец след като напусна компанията. Не беше за да се предпази от престъпление, а като несъзнателна реакция на своята уязвимост, когато не управляваше кораба. В момента нямаше кораб, нямаше ги и чаровните й, но фриволни съпрузи, нямаше го оръжието й, а вероятно беше загубила и част от силата на сестрата, на която беше разчитала също толкова, колкото и Една на нея.

Марта се отдръпна от стената, пред която стоеше, и се приближи до Една. Хвана ръката й.

— Помниш ли първия ни котарак? Бяхме още момиченца. Ти беше на девет, а аз на седем, когато татко го донесе у дома.

В първия момент Една се намръщи, но милото й лице бързо светна.

— Господин Джингълс. Беше прекрасно момче.

— Целият черен с бели чорапки, помниш ли?

— И с бял диамант на гърдичките.

— Голям палавник беше — добави Марта.

Една погледна зад сестра си и каза на някого:

— Слава богу, че сте тук.

За миг на Марта й хрумна налудничавата мисъл, че отец Мърфи е пристигнал с необходимите за католическия ритуал светено масло, сол и вода, облечен в расо.

Оказа се, че е Логан Спранглър, началникът на охраната, който влизаше от преддверието. Смяната му беше приключила преди няколко часа, трябваше да си е тръгнал от „Пендълтън“ и да си е у дома по време на скока, но ето че беше тук — в униформа и кобур с оръжие.

Бейли Хоукс

Петимата си тръгнаха заедно от помещението с басейна. Овладял тремора, Сайлъс Кинсли извади пистолета от джоба на дъждобрана си и тръгна напред по северното стълбище към третия етаж. Единственият друг въоръжен от групата беше Бейли и той вървеше последен.

Докато държеше отворената врата и се готвеше да прекрачи прага към стълбището, чу някой да го вика тихо.

— Бейли, почакай.

Въпреки че беше повикан по име и очакваше да види познат, Бейли се отдръпна от вратата, като я задържа отворена с тяло, и насочи беретата по посока на гласа.

По средата на разстоянието до спортната зала стоеше мъж на възраст малко под трийсет.

— Кой си ти?

— Наричам себе си Свидетел. Слушай, обратният преход ще настъпи след шейсет и две минути. Тогава ще бъдете в безопасност във вашето време.

Мъжът носеше джинси, памучен пуловер и промазано яке. Косата му беше мокра, а джинсите — влажни. Кожените му ботуши бяха покрити с петна, където се бяха намокрили. Скоро беше стоял под дъжда. В това бъдеще нощта не беше дъждовна.

— При връщането няма да ги има колебанията, предшестващи първия преход.

Без да сваля пистолета от мишената, Бейли попита:

— Откъде знаеш тези неща?

— По-нагоре е по-сигурно. Най-силно е в мазето и в асансьорните шахти.

Бейли направи жест с пистолета.

— Ела насам. Ела с мен.

— На местата, където е по-силно, може да влезе в главата ти. Да те обърка. Вероятно да те контролира.

— Теб контролира ли те?

— Аз съм единственият тук, когото не контролира. Отделен съм. То го допуска.

— Какво е това „то“, по дяволите?

— В това бъдеще всички живи същества са едно. Единственото. Много индивиди с общо съзнание. Единственото е растение, животно, машина.

На стълбите осъзнаха, че Бейли не ги следва. Том Тран го извика. Бейли стисна беретата с две ръце и каза:

— Тръгвай.

— Не. Положението ми тук е деликатно. Трябва да приемеш това.

Щом мъжът се извърна от него, Бейли предупреди:

— Помогни ни или ще те застрелям. Кълна се.

— Не мога да бъда убит — отвърна непознатият и се изгуби от поглед в спортната зала.

Марта Къп

В момента, в който видя Логан Спранглър да влиза от коридора в дневната, Марта Къп си припомни добре усещането от нощта, през която умря първият й съпруг преди трийсет и девет години. Саймън беше покосен за един миг от масивен инфаркт в деветнайсет и трийсет часа. Техният син, единственото им дете, беше в пансион. Тялото беше отнесено, а след това приятели и роднини, дошли да утешават Марта, също си отидоха. Вече сама, тя нямаше желание да спи в леглото, което беше споделяла със Саймън, но установи, че и в стаята за гости сънят няма да я споходи. Саймън беше негоден за повечето неща, особено за тежка работа, беше суетен, клюкар, и сантиментален до степен, която беше малко срамна за мъж, но тя го обичаше заради хубавите му качества като неугасващото му чувство за хумор и непресторената му сърдечност. Може и да не беше съкрушена от загубата, във всеки случай не беше изпаднала в покруса, но определено изпитваше тъга. В два и половина през нощта, докато лежеше будна, чу жално мъжко хлипане някъде в къщата. Озадачена, тя стана, тръгна да търси скърбящия и не след дълго го откри. Саймън, който изглеждаше не по-малко жив, отколкото в деветнайсет и двайсет и девет часа, седеше на ръба на леглото в спалнята им с толкова самотен и измъчен вид, че й беше трудно да го гледа. Изненадващо тя промълви името му, но той нито я погледна, нито й отговори. Смутена, че го вижда така нещастен, но не уплашена, седна на леглото до него. Щом сложи ръка на рамото му, оказа се, че той не е материален и не усеща допира на треперещата ръка, която мина през него. Очевидно не можеше да види Марта и явно отказът му да я погледне не беше преднамерен. Начинът, по който притискаше лицето си с ръце, допираше юмруци до слепоочията си и от време на време се навеждаше напред в пристъп на мъчителни емоции, я навеждаше на мисълта, че не скърби заради собствената си смърт, а за нещо друго. Страданието му беше толкова впечатляващо, че тя нямаше сили да го гледа, и след няколко минути, объркана и озадачена, притеснена за собствения си разсъдък, се върна в леглото в стаята за гости. Измъченото хлипане продължи почти цял час след това, а когато заглъхна и настъпи тишина, Марта се опита да си внуши, че е сънувала тази случка, че си я е представила заради обзелата я тъга; обаче не беше много добра в самовнушенията и знаеше, че посещението на Саймън беше не по-малко реално от внезапната му кончина.

Въпреки че Логан Спранглър изобщо не приличаше на Саймън, въпреки че изглеждаше по същия начин, както и преди, тя веднага разбра, че не е жив. Може и да не беше дух, но не беше по-жив от Саймън, приседнал на ръба на общата им спалня. Това бе мигът, от който се бе ужасявала в продължение на трийсет и девет години, още откакто беше лежала в леглото, заслушана в жалното хлипане на Саймън: мигът, преди да направи финалното си откритие.

— Слава богу, че сте тук — каза Една.

Нямаше никакъв шанс Марта да я предупреди. В момента, в който Една забърза към Спранглър с шумолящия си по пода вечерен тоалет, той отвори устата си и изплю към нея залп от някакви неща. Бяха тъмни, големи колкото маслини четири или пет и се движеха с много по-голяма скорост от тази, с която човек може да изплюе нещо. Те уцелиха Една в гръдния кош и корема и тя се преви надве, като вместо да извика от болка, ахна тихо от изненада. Щом Спранглър се обърна към Марта, тя каза:

— Обичам те, Една — за в случай че сестра й бе успяла още един момент да остане на себе си и в съзнание.

Спранглър изстреля нови снаряди. Марта усети как я пробождат, но я заболя само за миг. После почувства нещо по-лошо от болка и й се прииска да беше простреляна смъртоносно с пистолет вместо с това. Онова, което я уцели, не я прониза като куршум, а започна да пълзи ужасяващо в нея. Отвори уста да извика, но не успя да издаде никакъв звук, защото нещо голямо и ледено се гърчеше в гърлото й. Направи само три опита да извика, тъй като след третия вече не беше Марта Къп.

Бейли Хоукс

Бейли не би застрелял непознатия в гърба и той вероятно беше усетил, че заканата му не беше сериозна. Може би думите му „Не мога да бъда убит“ бяха просто перчене, лъжливи като заканата на Бейли. И въпреки това Бейли повярва.

Забързани стъпки по стълбището и думите „Господин Хоукс!“ бяха последвани от появата на Том Тран. Бейли свали пистолета, извърна се от отворената врата на спортната зала към стълбищната клетка и каза:

— Добре съм, Том. Просто помислих, че съм видял… нещо.

— Какво видяхте?

„Положението ми тук е деликатно. Трябва да се съобразите с това.“

— Нищо — отговори Бейли. — Нямаше нищо.

Искаше му се да сподели с Том и останалите поне това, че ще се върнат у дома след шейсет и две минути. Не знаеше обаче дали е истина. Всяко известие от информатор по време на война може да е истина или огромна лъжа. А мотивите на този бяха напълно неизвестни.

Бейли последва Том по витите стълби към площадката на втория етаж, където останалите чакаха, в случай че се наложи да му помогнат.

Докато се качваха един след друг към третия етаж, Сайлъс и Кърби продължиха разговора, който очевидно бяха започнали на излизане от сутерена.

— Нещата, които видяха някои от нас, изчезваха в стените — припомни Кърби, — но всъщност не преминаваха през тях. В дните преди скока…

— Прехода — поправи го Бейли.

— Тази дума е по-подходяща — съгласи се Кърби. — Всъщност не сме скачали отникъде. Преди прехода нашето време и това бъдеще са се готвели за него, стремили са се да се сближат, така че имаше моменти на припокриване…

— Колебания — уточни Бейли.

— Точно така — потвърди Кърби. — А по време на колебанията имахме кратки срещи със създания от това време, а може би и с хора от предишните преходи през 1897 и 1935 година. Когато са преминавали през стените, това е бил просто краят на колебанията и те са отивали в собственото си време.

Бейли си спомни малката София Пендълтън, която весело слизаше по-рано по същото стълбище на път към кухнята, за да посрещне доставчика на лед. „Пейте песничката за шест пенса, пълен джоб с ръж…“

Със сериозна категоричност, която щеше да е забавна при други обстоятелства, Падмини Бахрати заяви:

— Нямам намерение да умра на това ужасно място. Пред мен стоят важни цели, които трябва да постигна. Кажете ми, доктор Игнис, имате ли теория колко дълго ще престоим тук?

— Сайлъс — каза Кърби, — ти си наясно с историята. Някакви предположения?

— Нищо конкретно. Знам само, че живите се връщат. Андрю Пендълтън е успял. Някои от семейство Осток също.

Преди две минути човекът, който не можело да бъде убит, беше казал, че обратният преход ще настъпи след шейсет и две минути. Според часовника на Бейли това щеше да стане в седем и двайсет и една минути. В момента беше шест и двайсет и една минути.

Бейли се намеси в разговора.

— Не мога да кажа защо, но мисля, че за нас ще е най-сигурно на третия етаж. Сега, след като сме заедно, трябва просто да се прикрием и да чакаме всичко да приключи.

Когато стигнаха до апартамента на Къп, четирите жени и децата ги нямаше.

Мики Дайм

От стените се чуваше мърморене. И защо не? Сега всичко можеше да се случи. Вече нямаше правила.

Майка му беше казвала, че правилата са за слаботелесните и слабоумните, създадени заради онези, които трябва да бъдат контролирани в името на реда. Твърдеше, че за интелектуалците, за наложилите се господари на културата правилата и абсолютната свобода са напълно несъвместими.

И все пак не му се вярваше майка му да бе имала предвид отхвърляне и на природните закони. Надали за нея абсолютната свобода бе означавала гравитацията да бъде пратена по дяволите.

Преди малко Мики беше застанал до прозореца, загледан във вътрешния двор. Долу всичко беше променено. Промяната не беше за добро. Приличаше на самия ад. Някой беше виновен за това. Някой беше направил беля. Някой малоумен кретен.

Само ако майката на Мики научеше за случилото се, каквото и да беше то. Тя не можеше да търпи малоумни кретени. Знаеше как да се справя с тях. Само да почакат. Той нямаше търпение да види какво ще направи майка му.

Том Тран се беше появил по криволичещата пътека. Беше облечен с дъждобран и носеше безумната си шапка с периферия. Вече не валеше, а той все пак беше облечен като за дъжд. Какъв идиот.

Том Тран беше началникът по поддръжката. Плащаше му се достатъчно, за да поддържа „Пендълтън“ в идеално състояние. Ако някой има вина за ситуацията, то това трябва да е Том Тран.

Мики се беше опитал да отвори прозореца и да застреля Том Тран на мига. Ако това не оправеше нещата, нямаше какво да помогне. Прозорецът обаче не поддаде. Може би езичето беше счупено.

Том Тран беше стигнал до вратата от вътрешния двор към партерния етаж. Мики се замисли дали да не слезе долу и да застреля Том. Нямаше значение дали ще го направи извън сградата, или вътре. Ако го убиеше, това би оправило всичко.

Преди Мики да е помръднал, още нещо се заклатушка по извитата алея долу. Нещо. Не беше много запознат с биологията — с изключение на секса разбира се, за който знаеше всичко — но му се струваше, че това нещо не е сред познатите видове от гимназиалните учебници. Каквото и да беше, нямаше вид, че може да бъде убито лесно.

Реалността вече беше напълно излязла от контрол. Извърна се с гръб към прозорците. Не можеше да понася гледката на вътрешния двор. Поседя малко, неспособен да се примири.

Нямаше да позволи това да промени и света в неговото съзнание. Спаркъл и Айрис му се явиха по-ясно от всякога. Така изкусителни. Те бяха неговата фантазия и в същото време изглеждаха надменни и изпълнени с презрение. Бяха се появили в представите му неканени, а сега му се присмиваха. Трябваше да сложи намордник на реалността и щеше да започне, като постави на задни лапи писателката и дъщеря й.

На задни лапи. Това му напомни шашавия на вид професор, доктор Игнис, онзи, дето носеше папийонки, комбинирани със сака с кръпки на лактите, за бога. Игнис имаше куче преди. Голям лабрадор. Разхождаше го на каишка. Понякога ръмжеше на Мики. Игнис се извиняваше, казваше, че никога не е ръмжал преди. Игнис беше следващият, който трябваше да бъде застрелян. Това сигурно щеше да оправи нещата.

Но преди всичко, ако този объркан свят продължаваше да го отхвърля, щеше да открие Спаркъл и Айрис, независимо в коя част на „Пендълтън“ се намират, и щеше да ги накара да си платят точно както стори с онези жени преди петнайсет години. Щеше да ги умъртви по мъчителен начин, по-жесток от всичките му убийства дотук. Това вече със сигурност щеше да оправи нещата.

Уини

Излъчващите светлина фунги в цялата стая потрепваха в тон с пеенето, в по-бавен ритъм, но подобни на светлините на дансинга в някой от старите глупави диско филми, само дето не предразполагаха към танцуване. Караха те да копнееш да се махнеш оттук, защото, като ту заискряваха, ту помръкваха и хвърляха сенки по всички повърхности, създаваха усещане за всевъзможни гадини, промъкващи се отвсякъде.

За разлика от повечето стени в „Пендълтън“, тези бяха изпълнени с декоративна мазилка вместо с гипсокартон. И те, и таванът бяха покрити с пукнатини. Криволичещите линии излъчваха светлина, сякаш в стените имаше скрито осветление, искрящо в зелено.

Уини не можеше да прецени дали Айрис знае, че той е с нея. Тя не беше с прегърбени рамене и наведена глава както обикновено. Стоеше изправена, с наклонена назад глава и затворени очи, сякаш унесена в простичкото пеене без думи на момичето, което Уини бе помислил за нея.

А се оказа, че пеещото момиче като че ли беше в стените, светещи в зелено. Не в една от тях. В четирите. Звукът идваше от всички страни, беше квадрофоничен. Честно казано, пеенето беше още по-зловещо, отколкото когато го беше последвал от горното ниво на апартамента. Представяше си мъртвото момиченце, чийто труп не е бил погребан, а вместо това е бил зазидан в стените от побъркан убиец. Може дори да е била оставена там, докато е била още жива и се е молела за живота си, така че не само духът й е тук, но е и побъркан заради ужасния начин, по който е умряла. Може би единствената опасност от четенето на безброй книги беше, че напомпваше въображението като стероиди спортист.

При все че на Айрис очевидно налудничавото пеене й харесваше, Уини знаеше, че е много чувствителна, когато някой й говори, особено ако е непознат. Не искаше да каже нещо, от което ще се разпищи. Най-добре беше да я заведе обратно там, откъдето бяха дошли, в апартамента на Къп, и да се надява да срещнат майките си по пътя. Само че след като татко му беше го предупредил, че ако чете прекалено много книги, ще се превърне в женчо или в аутист, Уини беше чел за аутизма и знаеше, че повечето аутисти — не всички, но по-голямата част — мразят да бъдат докосвани дори повече, отколкото мразят да бъдат заговаряни. Нямаше нужда да чете за женчовците, защото много добре знаеше какво представляват.

Аутизмът явно беше доста объркващ, тъжен и загадъчен. Не можеш да го придобиеш от четене на книги, разбира се; Уини се чудеше дали татко му го баламосва, или пък е пълен невежа. Все пак реши, че го е баламосвал, често се случваше, когато Фаръл Барнет беше наоколо, да се опитва да манипулира момчето си, като се мъчи да го превърне в състезател по борба, китарист, саксофонист виртуоз и печен тип.

Беше най-добре да изведе Айрис оттук, но все пак Уини се поколеба да я хване за ръката. Може би ако хванеше ръкава на пуловера й и я издърпаше по този начин, тя нямаше да се обиди, подразни или каквото беше чувството, което изпитваше при докосване.

Уини тъкмо щеше да рискува и да я хване за пуловера, когато внезапно усети нещо да помръдва лекичко в главата му, като че ли вътре имаше торбичка с яйца на паяци, които се излюпват. Вдигна ръце към ушите си и това не успя да накара бебетата паяци да престанат да танцуват в черепа му, но осъзна, че някак знае каква е целта на пеенето: да го хипнотизира, да го зомбира.

Преди да е успял да хване ръкава на Айрис, тя тръгна напред, напред към стената и в този момент нещо се размърда в пукнатините на мазилката. За миг Уини си помисли, че това е част от илюзията, създадена от трепкащата светлина на фунгите, но после видя, че не е така. Приличаха на белезникави гърчещи се червеи или филизи на някакво странно растение, което не спираше да расте като в анимационен филм или като месоядното цвете в „Магазинчето на ужасите“. Айрис разпери широко ръце, сякаш имаше намерение да се доближи до стената и да се притисне към тези лакоми филизи или корени, или каквото и да бяха.

Гласовете на бебетата паяци в главата на Уини приличаха на онези от „Паяжината на Шарлот“^[1]. Казваха му, че ако и той направи същото като Айрис, това ще е най-страхотното нещо на света. Той не разбираше езика им, но смисълът му беше ясен: че трябва да последва момичето и да приеме щастието, което тя се готви да прегърне.

Вероятно всичките години, през които беше подложен на агитациите на баща си, бяха създали у Уини бариера срещу промиване на мозъка и той не се поддаде на влиянието на паяците в главата си. Извика:

— Айрис, не!

Сграбчи пуловера й и започна да я тегли към вратата, а белите филизи трескаво се опитваха да ги достигнат.

Туайла Треърн

— Айрис, не!

В момента, в който пристъпи от последното стъпало на долното ниво в апартамента на Дай, Туайла чу вика на сина си от съседната или още по-вътрешната стая. Изпадна във възторг, защото тези думи означаваха, че е жив. Тревожният му тон обаче прониза сърцето й, което блъскаше в ребрата й като копита във вратата на конюшня. Със Спаркъл до себе си хукна през празното помещение по посока на песента, като крещеше:

— Уини! Тук съм!

Доближиха арката между стаите и в този момент Уини извиси глас над мелодията.

— Мамо, не се приближавай!

Беше готова да не обърне внимание на предупреждението му. Нищо не можеше да я задържи настрани от него. Спаркъл несъмнено изпитваше същия копнеж да се добере до Айрис, но хвана ръката на Туайла и те спряха в края на стаята.

Зад прага светещите образувания по стените и тавана проблясваха и угасваха, но не едновременно, а сенките се издължаваха и завъртаха. Стотици белезникави въженца, дълги два до три метра, по-тънки от молив, се промушваха през процепите, които покриваха мазилката по стените и тавана. Част от тях блуждаеха мързеливо, други плющяха във въздуха в опит да накажат някого, а трети удряха като камшици.

В другия край на стаята, на шест-седем метра разстояние от отворената врата, Уини стоеше до Айрис. Изглеждаха невредими.

— Не влизайте тук — предупреди Уини. — То ви иска, недейте.

Туайла усещаше още по-силно отколкото досега призрачните пръсти по гънките на мозъка си, сякаш четяха на брайл. Или пък пишеха някаква малка история за желанието й да влезе в стаята, колко лесно щеше да мине през тези белезникави камшици, които само даваха вид, че могат да я наранят, а всъщност бяха тънки като копринените нишки на паяжина, можеше да стигне до момчето си за секунди, да го прегърне, имаше оръжие, така че нямаше от какво да се страхува. Уини е толкова близо, толкова близо, няма от какво да се бои…

Спаркъл прекрачи прага и влезе в стаята.

Стресната от собственото си състояние на полутранс, Туайла сграбчи ръката й и я дръпна назад в момента, в който близките камшици започнаха да се извиват към нея във въздуха.

— Мисли си за текста на някоя песен, на която и да е, и не спирай да си го пееш, спри тази гадост — викна тя към Уини. — Стой там, детенцето ми. Ще открием друг начин да стигнем до теб.

Тананикането се промени, от тъжно и меланхолично се превърна в подигравателно и заплашително. Независимо че тонът още звучеше като на малко момиченце, в него се проявиха мрачно настроение и жестокост.

Докато си повтаряше наум припев от своя песен — „Сипи ми нова бира и пращай ги насам, Джо. Аз на жените дадох гръб и ще си тръгна късно сам“ — Туайла отведе Спаркъл Сайкс далече от арката към една затворена врата.

Уини

Айрис се остави да я избута от стаята, но щом прекосиха прага и стигнаха до антрето, където нямаше пукнатини по мазилката, тя започна тихо да сумти и нетърпеливо се мъчеше да издърпа ръкава на пуловера си. Малко след като майка му поръча да остане където е, че тя ще намери друг начин да стигне до него, Айрис се дръпна и го удари по лицето. Не го заболя много, но се изненада. Инстинктивно пусна пуловера. Айрис го ритна силно по крака и той падна по дупе, а тя хукна бързо като сърна.

Мики Дайм

Работата му и фактът, че беше син на забележителната си майка, му даваха някои незаконни привилегии: Мики почти винаги носеше със себе си заредено оръжие със или без заглушител. Тъй като неизменно беше добре подготвен, носеше и резервен пълнител с муниции.

Беше използвал един куршум да убие брат си Джери и още два за Клик Мръсник. Тревожеше го това, че беше стрелял в четири от сините телевизионни екрани. Оставаха му три куршума. Мики смени използвания пълнител с пълен.

Мушна пълнителя в джоба на спортното си яке и откри запечатано пакетче с влажна кърпичка. Обзе го кратко чувство на задоволство и настроението му се оправи за миг. Светът не беше абсолютно чужд и заплашителен; имаше и нещо нормално все пак.

Спря в средата на мръсната си празна дневна и много грижливо отвори пакетчето. Лимоновият аромат беше опияняващ. Отдели му дълъг момент на наслада. Внимателно извади влажната кърпичка. Пусна празното пакетче на пода. Спомни си за онази гейша, която беше убил в Киото. Стройна млада жена, която застреля и тя падна на земята като това алуминиево пакетче.

Разтвори кърпичката и ароматът разцъфна, щом развя хартията във въздуха. Поднесе я под носа си и вдиша дълбоко. Първо избърса лицето си. Течността, с която беше напоена кърпичката, беше изключително освежаваща. Охлади кожата му и дори лекичко му защипа, подобно на афтършейв след острия бръснач. След това избърса ръцете си. Не беше забелязал, че са станали лепкави, най-вече от пипането на трупа на Върнън Клик, който приживе не се славеше с особена чистоплътност. Щом лимоновата течност се изпари от пръстите му, Мики се почувства несравнимо по-добре.

Колко хубаво беше да си припомни, че усещането е всичко, че е единственото, че е причината за съществуването. От настъпването на необяснимата промяна в „Пендълтън“ през последния половин час Мики се беше опитвал да си обясни случилото се, причините и последствията. Не беше преставал да се чуди какво да прави и му беше дошло в повече, само мислене, мислене и никакво чувство. Майка му беше мислител, но все пак никога не забравяше, че най-важно е усещането. Мики не беше способен да мисли усилено и да продължава да чувства.

Кърпичката започна да се втвърдява, да изсъхва и доби нещастен вид, банален, почти цялата й магия изчезна — изглеждаше почти толкова жалка, колкото и светът наоколо. Смачка я на топка, стисна я в дясната си ръка и се зачуди дали ще му е необходима още, дали може да извлече допълнително усещане от нея. Предполагаше, че ще има лимонов вкус и не е лошо да я подъвче, но все пак се съмняваше, че ще изпита удоволствие от преглъщането й. После му хрумна, че като избърса ръцете си, мръсотията на Върнън Клик е останала по кърпичката, и това я направи далеч не толкова апетитна.

Изхвърли мизерната хартийка и го връхлетя нова идея, въпреки че се опитваше да не мисли твърде много. Зачуди се дали не е полудял. Имаше чувството, че е прекрачил ръба на перваза и е предприел бавно свободно падане. Загубата на майка му беше ужасен шок, подобна загуба можеше да изкара от равновесие всекиго, а това, че се наложи да убие безплатно собствения си брат, може би го беше довело до много по-голям стрес, отколкото осъзнаваше. Ако беше загубил разсъдъка си, това би обяснило промяната на света: можеше всичко да е плод на илюзия. Нищо чудно светът да си беше като всякога; сега обаче го виждаше по различен начин, защото се беше подхлъзнал от ръба.

Проблемът беше толкова голям, труден и обезкуражителен, че Мики застана съвсем неподвижно, докато го осмисли.

В момента, в който застина, гласовете в стените замлъкнаха. Не заглъхнаха, а престанаха да звучат също толкова внезапно, както започнаха.

Имаше чувството, че целият свят, без значение дали беше реален или илюзия, е спрял да се замисли за нещо, хрумнала му е нова идея точно както на него и трескаво обмисля последиците от нея, ако е вярна, а те на свой ред се разклоняват в още и още варианти.

Бейли Хоукс

Докато Сайлъс и Кърби претърсваха едната половина на апартамента на Къп, Бейли оглеждаше другата. Беше започнала да го обзема тревога, докато отваряше внимателно вратите една след друга и проверяваше всеки ъгъл в очакване да открие нещо ужасяващо. Трябваше да обиколят „Пендълтън“ заедно. Изобщо не биваше да се разделят, независимо че такава голяма група изглежда странно и е по-уязвима при нападение. Имаше чувството, че ги е предал, и споменът за смъртта на майка му го прониза със своята неизбежност.

Когато всички едновременно стигнаха до дневната, нямаше и следа от жените и децата, нито от котките. Не откриха нищо по-различно от преди, освен двете купчини нанослуз.

Том Тран и Падмини стояха един до друг до западните прозорци, хипнотизирани от полето, осветено от лунната светлина, огромните дървета и светещата трева.

Докато Бейли, Сайлъс и Кърби трескаво обсъждаха какво да предприемат по-нататък, Падмини съобщи:

— Спря.

— Изведнъж — допълни Том.

Бейли погледна през прозореца към тревата, която до този миг не преставаше да се вее, а сега седеше изправена и скована, напълно неподвижна.

— В далечината имаше някакви летящи неща — обясни Падмини. — Не се виждаха много ясно, но всички паднаха на земята в момента, в който тревата спря да се движи.

В движение странният пейзаж бе изглеждал завладяващ, ритъмът на тревата бе наподобявал омагьосващото движение на косата на Смъртта в някой сън или танцьори в забавен каданс, или лениви вълни на застинало безмълвно море. Ала тази бездиханна неподвижност също беше заплашителна в своята абсолютна величина. Бейли никога не беше виждал природата така статична, сякаш към нея беше отправено заклинание и всичко се беше превърнало в лед и камък под студената лунна светлина.

Спомни си какво беше казал безсмъртният мъж в мазето: „… животът на всички става едно. Единственото. Много индивиди, едно съзнание“.

Бейли би предположил, че застиналият пейзаж означава заспиване на Единственото, само дето налице бе отчетливо внушавано чувство за очакване. Цялата земя, всяко живо същество, докъдето поглед стигаше, беше обсебено от едно и също намерение и обмисляше дали и как да действа. Другите явно също го почувстваха, защото Падмини промълви:

— Нещо ще се случи.

Том Тран се обади въпросително:

— Доктор Игнис?

— Нямам представа — отвърна Кърби, — не мога дори да предположа.

Единственото се подготвяше за нещо.