Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (26)

26. Тук и там

Мики Дайм

Не знаеше какво се беше случило с труповете. Нямаше представа защо инсталационното помещение се беше променило. Не знаеше какво да очаква.

Накрая реши, че трябва да се върне в апартамента си. Снимките на майка му, мебелите й, нещата, които тя обичаше, щяха да го доближат максимално до нея. Вещите й, спомените й, те щяха да го вдъхновят. Тогава щеше да знае какво да прави.

Ако това не подействаше, може би беше настъпил моментът за Спаркъл и Айрис. Все пак се чувстваше отхвърлен, както се беше почувствал унизен от онази сервитьорка преди петнайсет години. Тогава светът го беше отхвърлил. Беше се почувствал толкова малък и глупав от неуважителното й поведение, но му беше станало значително по-добре, когато получи каквото искаше от нея, сестра й и приятелката й; самочувствието му се беше възстановило на мига.

Излезе от инсталационното помещение и се оказа, че и коридорът в сутерена се е променил, също както стаята зад него. Мръсен, покрит с боклуци. Половината от лампите по тавана бяха счупени. По стените и по тавана бяха поникнали гъби, част от тях черни, а други искряха с жълтеникава светлина. Миришеше лошо, нямаше и помен от аромата на лимон и копринено бельо.

Загубил ориентация, той тръгна надясно, отдалечи се от северния асансьор, който му беше нужен. Под краката му хрущяха парчета от луминесцентните лампи. При всяка стъпка от мръсотията по пода се разнасяше остра, тежка воня.

След стаята на охраната и апартамента на началника по поддръжката, в ъгъла близо до тавана имаше малък телевизор. На екрана пулсираха концентрични кръгове от синя светлина. След като Мики направи десетина стъпки, някакъв изкуствен глас заговори от телевизора: „Възрастен, мъжки пол. Кестенява коса. Кафяви очи. Сутерен. Западно крило. Унищожи. Унищожи“.

Това беше прекалено. „Пендълтън“ се беше превърнал в руина за един миг. Джери и Клик Мръсник изчезнаха, както бяха мъртви. Нищо не беше както трябва. А сега някакъв умник си правеше майтап с него. Без такива. Мики беше този, който убива, не беше жертвата.

Силните действат, слабите реагират. Действието на Мики беше да извади пистолета си и да изстреля един куршум в синия екран.

Почувства се по-добре, все още объркан, но не напълно дезориентиран. Осъзна, че беше тръгнал в погрешна посока.

Преди да поеме обратно, реши да надникне в стаята на охраната. Не му беше ясно как тялото на Върнън Клик би могло да се върне там от инсталационното помещение, но се беше дянало някъде, а това беше най-вероятното място, на което да го търси.

Отвори вратата на стаята на охраната и откри, че и тя е променена не по-малко от всичко останало, въпреки че трансформацията беше различна. С изключение на финия слой прах по пода, помещението беше чисто. Всички лампи работеха. Кафемашината и хладилника под плота ги нямаше. Също и столовете и работната маса. Покрай стените имаше подредени компютри, екрани и рафтове с електронни устройства, непознати за Мики, и със сигурност беше невъзможно да са ги монтирали след предишното му идване тук.

Оборудването бръмчеше, щракаше и примигваше делово, системата сякаш се грижеше сама за себе си, нямаше нужда от загубеняци като Върнън Клик и Логан Спранглър да я наблюдават. Трупът на охранителя не беше там. Нито коланът с пистолета, който Мики беше оставил с намерението да го прибере по-късно. В прахта по пода имаше следи от стъпки, очевидно всички бяха от един чифт обувки.

Мики не знаеше как да възприеме тези неща. Не беше полицейски инспектор. Той беше този, който убиваше нещастниците и прикриваше следите след това. Знаеше как да избегне оставянето на улики, но нямаше представа как да навърже доказателствата, така че да разреши загадката.

Не искаше и да се учи на това. Нямаше желание да се променя. Обичаше се какъвто е. Обожаваше се какъвто е.

Ако фактите целят да преобърнат философията ти, не променяш убежденията си. Само слабаците го правят. Силните променят фактите. Майка му казваше, че най-добрите и блестящите не променят убежденията си в съответствие с реалността. Те променят реалността, така че да отговаря на убежденията им. Най-великите мечтатели в политиката харчат още и още пари, контролират образователната система и медиите, елиминират все повече и повече дисиденти, ако се наложи, докато оформят обществото според своите теории за идеална цивилизация. Глупаците биват погълнати от реалността. Умните поставят намордник на реалността и я карат да седне на задни лапи.

Всеки път, когато беше слушал майка си да говори тези неща, Мики се беше изпълвал с енергия, беше се вълнувал. Но в този момент реалността се беше обърнала на сто и осемдесет градуса; даваше си сметка, че няма представа как да постави нещата отново под контрол. Майка му щеше да знае. Тя беше наясно за всичко. Но въпреки че беше научила Мики как да възприема реалността, не му беше казала нищо за това как да я управлява. В момента реалността му се виждаше хлъзгава и мазна като змиорка.

Само да успееше да се върне в жилището си, заобиколен от нещата на майка си, сигурно мисълта му щеше да се проясни. Може би го беше научила как да се справя в подобна ситуация, не му беше дала само основни насоки за това как да мисли за реалността, а и специфични начини да я контролира. Със сигурност го беше инструктирала за всички тези неща. Той просто ги беше забравил. Заобиколен от спомените за нея, щеше да се отърси от объркването, да си припомни мъдростта й и отново щеше да бъде добре.

Излезе от стаята на охраната и тръгна по страховития коридор покрай инсталационното помещение. Докато приближаваше северния асансьор, появи се нова пулсираща синя светлина, същата като онази, която беше застрелял. Застреля и нея.

Асансьорът дойде, след като натисна бутона за повикване и вратите се отвориха, но кабината не беше онази, която познаваше. Рисунките с птиците ги нямаше. Всички повърхности бяха покрити с неръждаема стомана, а панелите на тавана излъчваха студена синя светлина. Не му харесваше новият вид на асансьора. Никак не му харесваше.

Реши да се качи по стълбите до третия етаж.

Сайлъс Кинсли

Сред отровножълтата светлина той остана в сенките между климатиците в очакване убиецът да се завърне. Зад вратата се разнесе силен, вероятно компютърен говор, който описваше Дайм, определяше местоположението му и нареди унищожението му — отношение, с което Сайлъс беше в съзвучие. Последва изстрел.

Не знаеше дали някой беше застрелял Мики Дайм, или Дайм беше застрелял някого. Не гореше от желание да напуска укритието си, докато нямаше повече яснота относно положението, така че извади пистолета на Върнън Клик от джоба на дъждобрана си и остана да се ослушва неподвижно.

Сайлъс не се изненада от промяната в инсталационното помещение. Вече беше достигнал до стряскащото, но неизбежно заключение, че се случва нещо нередно с времето в тази сграда на всеки трийсет и осем години. Разрухата наоколо подсказваше, че вече не се намира в „Пендълтън“ през 2011 година, а в бъдещия „Пендълтън“ през неизвестна година, при все че не беше наясно колко дълго ще бъде тук.

Не се тревожеше толкова от промените, колкото от атмосферата в помещението, която бе, меко казано, нездрава. Едно време с Нора пътуваха до екзотични места и тази отровножълта светлина му напомняше димното сияние, издигащо се от гранитни купи, пълни с бавно горяща лой в храм сред джунглата, където усмивката на извисяващия се каменен бог не излъчваше благоразположение, а олтарът беше изцапан с кръвта на поколения, преди да се превърне в туристически обект. Сенките бяха тъмни като серни багрила, това не беше просто липса на светлина, а приведени фигури, живи и враждебни, изчакващи да настъпи техният миг. Непостоянните мрачни сенки не изпъстряха само стените и тавана като архипелаг от острови за атомни експерименти, а ги имаше и по машините. Присви очи, за да огледа по-добре най-близкия източник на светлина, оказа се, че това е колония от светещи фунги. Воня на мухъл, влажен бетон, ръжда, гранясала мазнина и гнусен полъх, който вероятно се дължеше на съсухрена плът. Ако злото все още не се беше спотаило тук, обстановката несъмнено приканваше пристигането му.

От коридора през отворената врата отново се чу компютърен глас, описващ Мики Дайм и местоположението му. Може би и той щеше да призове към унищожаването му, както в предишното съобщение, но в този момент прозвуча нов изстрел, последван от тишина.

Сайлъс внимателно се придвижи през гората от техника към широкото пространство в средата при капака на шахтата. Увитият труп на охранителя и натоварената ръчна количка ги нямаше, което означаваше, че те явно не бяха преминали от 2011 година в тази по-късна версия на сградата.

Беше видял железния капак да изскача от шахтата към тавана, да пада и да се търкулва към мрака, сякаш съдбата проявяваше неохота да се спре на ези или тура, и въпреки това сега дискът беше на мястото си. Той предположи, че през 2011 година, когато се бе случило събитието, дупката бе останала незатворена. Явно между онзи момент и сега пантите бяха ремонтирани.

С пистолета в дясната си ръка повдигна помощната халка в хлътнатината и издърпа тежкия ръждясал капак настрани. Уплътнението почти се разпадаше. Парченца от гумата се отрониха и паднаха долу в тъмнината.

Нещо се надигна от вулканичната тръба, потрепна пред лицето му и той отскочи назад, преди да осъзнае, че не е живо същество. Не беше възможно течност да образува такива ритмични вълни, трябва да беше някаква пулсираща енергия, може би остатък от синия поток, който изригна от дупката по-рано. Дълбоко в шахтата се формираха разпръснати змии от синя светлина, гърчеха се по извитата повърхност, изчезваха и се появяваха нови. Щом тази енергия затрептя към него, почувства как катарамата на колана се притиска в корема му, а очилата за четене с метални рамки, мушнати в джоба на ризата му, леко помръдват.

Ако явлението донякъде беше свързано с магнитно поле, той предполагаше, че вулканичната тръба е горната част на сложна система, водеща надолу към самото магнитно ядро на Земята. Но не можеше да си представи защо само живите същества и вещите, които бяха у тях в момента, се прехвърляха във времето, въпреки че очевидно се случваше точно това.

Каквото и да беше станало, те не бяха заседнали тук. Андрю Норт Пендълтън беше успял да се върне у дома, в своето време, при все че жена му и децата му не бяха успели. От деветимата членове на семейство Осток и седмината им прислужници, доведени в това бъдеще, петима от първите и трима от вторите се бяха върнали в 1935 година след преживяното изпитание — макар и само за да бъдат убити от иконома Нолан Толивър.

С лявата си ръка извади от джоба си малкото фенерче, което беше взел от колана на пазача в стаята на охраната преди промяната. Възнамеряваше да се качи горе, където останалите обитатели сигурно бяха изпаднали в шок от случилото се. Това, което можеше да им каже, вероятно поне щеше да ги обнадежди: отново ще се върнем у дома, тези от нас, които оцелеят до връщането във времето. Малка надежда, но не и сигурност.

Ярката светлина на диодното фенерче разкри разпръснати кости и черепи и няколко цели скелета на плъхове. Приличаха на бели йероглифи върху сивия под, символи, чакащи да бъдат разтълкувани.

Вероятно пистолетът вдъхваше на Сайлъс някакъв глупав кураж, но интуицията му подсказа, че трябва да открие нещо важно тук, преди да се качи горе, и той се поколеба само за миг, след което се отдръпна от вратата към коридора. Не можеш да постигнеш победа в съдебната зала без всички факти, а в този случай от процеса зависеха животът му и този на съседите му.

Стъпваше внимателно, за да не смачка костите на плъховете, придвижваше се навътре в обширното помещение и осветяваше големите машини. Когато лъчът докосна образувание от искрящи фунги, колонията затрептя по-ярко за миг, сякаш изпита удоволствие от контакта, а може би усети болка.

Спаркъл Сайкс

Застанала до прозореца в дневната на сестрите Къп, загледана в полето от светеща светлозелена трева, полюшваща се на лунната светлина, сякаш смяната на посоката й се отмерваше лежерно с метроном, заслушана в напрегнатия разговор на останалите, Спаркъл почувства, че ще преживее това, че когато и да й е писано да умре, нямаше да е нито тази нощ, нито на това място.

Щом имаше такава могъща сила, която да може да променя реалността и да ги доведе тук, където и да беше това тук, значи можеше да ги върне обратно там, откъдето всичко беше започнало, на мястото, към което принадлежаха. Метафоричните, променящи живота светкавици, можеха да се появяват една след друга точно като истинските, онези които бяха убили татко й и майка й.

Полазиха я тръпки по тила, но това се дължеше на странните обстоятелства, не беше признак на страх. Не се боеше за себе си. Животът й беше белязан от мълниите на съдбата до такава степен, че отдавна се беше предала на милостта им; контролираше това, което можеше, и не се тревожеше за останалото. Позволяваше си да се бои единствено от светкавиците, убили татко й и майка й, а сега беше загърбила дори и този ужас. Ако изведнъж се озовяха в прекрасния „Пендълтън“, какъвто трябваше да бъде, с яростната буря, заливаща града, щеше да слезе във вътрешния двор и да наблюдава спокойно с пълно доверие в небето, уверена, че когато и да й е писано да се срещне със смъртта, това ще стане в момента, който й е отреден още при раждането й.

Професор Талман Рингълс, мескалиновото отравяне, Айрис и останалите метафорични мълнии очертаха нови пътища в живота на Спаркъл, а това странно събитие беше просто най-скорошната от тях. Прие този факт по-бързо от съседите си, тъй като от няколко месеца усещаше, че й предстои нов поврат.

Преди почти тринайсет години, когато разбра, че е бременна с Айрис, скромното й наследство се оказа недостатъчно за разходите й за живот и таксите за обучение. Напусна колежа с намерението да си намери работа на рецепция или чиновническа длъжност. Никога до този момент не си беше купувала лотариен билет, но в същия ден си купи два и с втория спечели 245 000, които й бяха изплатени още следващата седмица. След приспадането на данъците парите щяха да осигурят издръжката й за четири-пет години дори предвид специалните грижи, необходими на Айрис; все пак реши да не се връща в университета, а се впусна в работата, с която се беше надявала да се занимава малко след като остана сираче през онзи бурен ден в Мейн.

Три години след печалбата от лотарията Спаркъл беше озарена от нова светкавица, когато работата й беше зрелищно наградена и тя реши, че този свят е изпълнен с дълбока мистерия и очарование, редувани от време на време с епизоди на ужас, придаващи му дълбочина. Смъртта беше едва ли не цената за вход, не беше висока, предвид всичко, което носеше. Да се страхуваш от смъртта, означава да се страхуваш от живота, а това лишава от смисъл самия живот.

Преди невероятните събития от тази вечер тя си позволяваше да се страхува от светкавиците, защото имаше чувството, че липсата на всякакъв страх може да предизвика съдбата, която да й прати някакво бедствие. Сега, когато не страдаше от страхове, боеше се единствено за Айрис, защото момичето като същински гръмоотвод привличаше несгодите на съдбата. Загубата на Айрис би била мълнията, която щеше да погуби и Спаркъл, беше й трудно да си представи, че светът ще продължава да я очарова без това проблемно, но безкрайно невинно момиче.

Айрис стоеше встрани от майка си, с гръб към прозорците, а момчето, Уини, беше застанало близо до нея, но на достатъчно разстояние, че да й покаже разбиране на нуждата й от лично пространство и граница с околния свят. Уини притежаваше някаква черта, която на Спаркъл й беше трудно да определи, детска наивност, която би могла да прерасне в срамежливост.

Момчето се включваше в разговора на групата с явни усилия, говореше за паралелните вселени, за които беше чел в някои от любимите си книги, за съседни планети Земя, съществуващи редом с нашата, част от тях притежаващи леки различия от нашата, а други съвсем различни.

Спаркъл не беше чела подобни книги. От няколко десетилетия обаче фантастиката беше повлияла до такава степен на книгите и филмите, че беше невъзможно да не си запознат с фантастичните понятия, за които говореха съседите й един през друг. Бяха напрегнати, прекъсваха се и това й заприлича на срещата на клуба на почитателите на „Стар Трек“, на която беше отишла една вечер в колежа, където истинската природа на клингонците — или някоя друга тема с подобна важност — бе дебатирана с такава страст и такъв псевдонаучен жаргон, че двете дузини участници звучаха като полусмахнати.

Спаркъл обгърна тялото си с ръце, за да се предпази от студа, който я пронизваше отвътре, извърна се от прозорците и зловещата ливада зад тях и застана с лице към съседите си. С изключение на двете деца, останалите — доктор Кърби Игнис, Бейли, Туайла и сестрите Къп — бяха застанали в кръг. Нямаше мебели, на които да седнат, а дървеният под беше нацепен, мръсен и покрит на места с отвратителен мухъл.

Доктор Игнис, когото Спаркъл не познаваше добре, пое контрол над положението със зрялото си поведение, което беше успокояващо, освен това ги уверяваше, че съществуването на паралелни светове е само теория и според него е почти невъзможно. Той каза:

— Тази концепция първоначално възникна като отчаян опит да се обясни причината нашата вселена да е така прецизно организирана, че възникването на живота да е неизбежно.

— Защо някой би имал нужда от обяснения? — попита Една Къп. — Каквото е, такова.

— Да, но съществуват двайсет универсални константи от тази на Планк за минимумите от време и пространство до гравитационната фина структура и ако дори само една от тях се различава съвсем леко от стойността си, вселената би се превърнала в един голям безпорядък, в който е невъзможно да се формират галактики, слънчеви системи или планети, на които да възникне каквато и да е форма на живот. Шансът да има друга вселена, гостоприемна като нашата, е… ами направо нищожен, квадрилион трилиони към едно.

— Каквото е, такова — повтори Една.

— Да, но строго специфичното естество на тези константи предполага проектиране, дори е задължително. Учените не могат и не биха приели теория за творец на вселената.

— Аз напълно я приемам — заяви Една.

— Мисълта ми е — продължи Игнис, — че вероятността всички двайсет универсални константи да са такива, каквито са, е толкова малка, че за да обяснят живота във вселената ни без наличието на творец, някои физици правят предположения за съществуването на безброй вселени освен нашата. Ако между трилиони и трилиони вселени има само една — нашата — с тези двайсет константи в точна пропорция за поддържането на ред и живот, тогава е по-вероятно да сме продукт на случайността, отколкото да сме създадени.

Игнис отмахна тази теория с пренебрежителен жест, сякаш беше досадна муха, и продължи:

— Независимо от убежденията ви, да мислите, че сме попаднали в паралелен свят, е просто загуба на време. Това е нашата вселена, нашата Земя, но в далечното бъдеще. Нещата, на които някои от вас са станали свидетели, неземният пейзаж, който всички виждаме през прозорците, са продукт на стотици хиляди години еволюция или резултат от някаква невъобразима катастрофа, довела до световни промени само за няколко века.

— Този „Пендълтън“ е в окаяно състояние — отбеляза Марта Къп, — но не е бил тук в продължение на няколко века, със сигурност не и стотици хиляди години.

— Града го няма — припомни й Игнис. — Цял метрополис не може да се срине, да се разруши и да обрасне с трева за няколко десетки години.

— Защо „Пендълтън“ е оцелял, а нищо друго не е? — попита Бейли Хоукс. Той посочи към седем от дванайсетте бронзови аплика, очевидно монтирани след като апартаментът на сестрите Къп е бил продаден на нов собственик, които още светеха. — Откъде идва електричеството? И защо тези крушки още работят след векове? Има ли хора в това бъдеще? Ако е така, къде са те? Ако няма хора… кой произвежда електрическата енергия?

Спогледаха се, но никой не предложи обяснение.

Тогава Туайла заговори:

— Не сме тук за постоянно, нали? Не може да сме. Трябва да има път към дома.

— Не можем да отворим вратата към дома по собствена воля — обясни доктор Игнис, — както не сме отворили тази, която ни доведе тук. Това ще се случи, когато условията са правилни.

— Какви условия? — попита Туайла.

Доктор Игнис поклати глава.

— Не знам.

Туайла продължи:

— А защо само хората успяват… да се прехвърлят?

— Хората и котките — уточни Една, когато две прекрасни синьо-черни създания пристъпиха боязливо от другата стая. Тя гушна едното, но сестра й не искаше да остави пистолета, за да погали другото, така че доктор Игнис го вдигна от пода.

— Хората и котките — повтори Туайла, — и нещата, с които сме облечени или сме носили у себе си. Нищо друго.

— Всяко живо същество има постоянно слабо електромагнитно поле — каза доктор Игнис. — Може да е свързано с това. Всичко, което излъчва електромагнитно поле, може да се повлияе.

— И преди са изчезвали хора от „Пендълтън“ — намеси се Марга Къп. — Децата на Андрю Пендълтън в края на деветдесетте години на деветнайсети век.

— Те не са ли били отвлечени? — попита Спаркъл.

Марта отговори:

— Жена му и двете деца. Версията е била отвличане, но повече никой не ги е видял. Изчезнали. Не знам подробностите. Сайлъс Кинсли. Той живее в съседния апартамент. Той е историкът на „Пендълтън“. Веднъж спомена, че тук възниква насилие на всеки… мисля, че беше на всеки трийсет и осем години. Прозвуча ми като сладникаво заглавие в таблоид и не се заинтригувах. Мисля, че е по-добре да говорим със Сайлъс.

Доктор Игнис каза:

— Трябва да проучим това, да узнаем каквото можем. Колкото по-малко разбираме положението, в което се намираме — той хвърли поглед към децата, — толкова по-малко вероятно е да се измъкнем от него по начина, по който бихме желали.

— Сали — промълви Една Къп. — Сали Холандър. Наистина е видяла в килера онова, за което говореше. Тя е сама долу на партера. Трябва да я доведем.

— Ще го направим — отвърна Бейли, — ще претърсим сградата етаж по етаж и ще открием останалите. Може да не е по-безопасно, ако сме повече, но поне дава усещане за сигурност.

Падмини Бахрати

Точно преди светът да изчезне, Падмини седеше на стола зад портиерското гише, почиваше си и хапваше от домашно приготвената си индийска пица с ориз и леща. Чудеше се как е възможно леля й да готви толкова по-добре от майка й, след като бяха сестри и се бяха учили от майка си в една и съща кухня. За Маузи Анупама храната беше като боите и платното за художник, а за Субхадра, майката на Падмини, храната беше необходимост и приготвянето й често й досаждаше.

Субхадра беше математик, и то известен, ако може да се каже, че математиците могат да бъдат известни. Единствените идоли, които показваха по телевизията, бяха музикалните изпълнители, а математиците не се движеха заобиколени от тълпи почитатели на път към лимузините си. Без опасност Анупама да стане известна, тя с радост експериментираше с храната в опит да създаде нови и по-добри ястия. Субхадра приемаше рецептите както строителен инженер приема плановете на сграда или мост, със съзнанието, че и най-малката грешка може да доведе до фатално срутване; тя отмерваше всички съставки прецизно, следваше инструкциите възможно най-буквално, но дори когато ползваше рецептите на Анупама, ястията ставаха за ядене, но не бяха вълнуващи. От друга страна, на Анупама й беше трудно да следи баланса на банковата си сметка, а Субхадра имаше десет почетни доктората по математика освен официално признатия.

Урокът, който Падмини получи от успешния живот на Маузи Анупама и майка си, беше, че каквото и да правиш, трябва да влагаш страст и пълно отдаване. Падмини беше на двайсет и една, това беше първата й работа след дипломирането по специалност хотелски мениджмънт. Възнамеряваше да поработи в „Пендълтън“ две години, да се премести като рецепционист в някой луксозен хотел, да се издигне до генерален директор и един ден да има свой собствен хотел. Обичаше хората, харесваше й да решава проблемите им и да ги радва и беше еднакво добра в математиката и готвенето.

Приятелят й Санджай казваше също, че изглежда добре, че е фатакди, че е заредена с истински сексуален заряд и същевременно притежава достойнство, класа и сестрински чар, които винаги ще я спасяват от завистта на останалите жени. Санджай искаше единствено чодо, дума която Падмини не би произнесла на нито един език. Ако Санджай трябваше да избира между храна и чодо, вероятно щеше да умре от глад. Но беше добро момче, отнасяше се сериозно към кариерата си и тя никога не го беше хващала в лъжа, дори и за да намести винаги готовата си лауда където му се искаше.

Ако добрият външен вид беше предимство за портиер или управител на хотел и задължителен за собственик на хотел, то понякога можеше да се окаже и пречка. Сенатор Бландън й обръщаше специално внимание, а представата му за флирт бяха непристойни шегички, които понякога бяха дори цинични и я караха да се изчервява. Освен това беше накарал някого да го научи на десетина думи, с които да й покаже, че цени културата й. Понякога й казваше, че е аспара, което означава небесна нимфа, или я наричаше баташа, което означава захарче. Обръщаше се към нея с биби Падмини, което трябваше да означава „госпожице“. Но който и да го учеше на тези думи, вероятно го ненавиждаше, защото Бландън, без да осъзнава значението, я наричаше също баджаяс, което е вид пържена закуска, ака анда — в превод „абсолютно яйце“ и чоти гадда, което означава матраче. Той беше истинско изпитание за търпението и самообладанието й, но тя винаги успяваше да се престори, че е поласкана от нелепите му опити да говори на хинди, и никога не си позволи да му се изсмее в лицето.

До този момент по време на смяната си не беше срещнала сенатора, което за нея беше истинско божествено провидение, но в момента, в който часовникът й показваше 5:51, се случи нещо по-лошо. От всички страни рязко прозвуча електронно пищене, стресна я и тя скочи от стола. Списанието „Хотелиер“, което четеше, се плъзна и падна на пода. Тя се мушна през вратичката на рецепцията във фоайето. Когато тестваха противопожарната аларма, във воя се долавяше електронна нотка, но не приличаше на това. И все пак Падмини знаеше, че подобно пищене не може да доведе до нищо добро.

Всичко наоколо се размаза, после размазаните форми, все още познати, се промениха до неузнаваемост, струваше й се, че пищенето е вътре в главата й, а не в стените, а при появата на зловещия тътен си помисли, че е получила удар. Беше само на двайсет и една, с безброй мечти, а бе постигнала толкова малко от тях, беше ужасно нечестно. Върна се на мястото си, присви очи, за да види нещата по-ясно, и си помисли за майка си, за баща си Ганеш, за брат си Викрам, за Анупама и, разбира се, за Санджей и беше покрусена от мисълта, че може да осакатее и да се превърне в бреме за тях или да умре и тъгата от смъртта й да ги съсипе; щеше да причини болка на онези, които обичаше най-много. Шумът спря и светът отново се изясни.

Падмини бе в състояние да приеме, че тромб или аневризъм могат да увредят мозъчната й тъкан, въпреки че бе съвсем млада, но не допускаше и за миг мисълта, че е налице вероятност да полудее. Беше така целеустремена, сякаш имаше имплантиран жироскоп в главата, свързан със сателитна навигационна система. Правилните разсъждения й служеха като бастун, здравомислието — като карта.

Фоайето, което внезапно се проясни около нея в настъпилата пълна тишина, беше познато, но не изглеждаше както трябва. Мраморният под беше напукан и липсваха парченца, беше мръсен, покрит с намачкани хартии и сбръчкани кафяви листа, които сигурно бяха влезли отвън. Само две от четирите диодни тръби на скритото осветление работеха. Основната плафониера не светеше. От югоизточната част на помещението идваше допълнителна светлина с цвят на сяра, там имаше човешки скелет с гръб към ъгъла; костите се виждаха само до половината, бяха покрити с някаква светеща инкрустация — кристали или вид гъби, не се виждаше добре — която беше плъзнала към ъгъла на тавана и се вееше оттам, сякаш се беше хранила с плътта на човека, а след това растежът й беше престанал. Тази страховита лампа и мрачната светлина, която хвърляше, й напомняха кошмарите й като дете — каменни пътеки, по които я преследва и преследва Кали, осморъката индийска богиня на смъртта и разрушението.

Това не можеше да се случва, но се случваше. Като портиер на смяна беше задължена да приеме фактите, без значение колко невероятни й се струват, да посрещне предизвикателството, да открие причината и да оправи нещата възможно най-бързо. Устата й беше пресъхнала, сърцето препускаше, но мисълта й беше ясна, а духът — непоколебим.

Падмини осъзна, че през предната врата и витрините отстрани вече не се виждат светлини от Шадоу стрийт, прекоси фоайето, недоволна от състоянието на някога прекрасния под, и застана под козирката. Само няколко от лампите на конструкцията в стил „Тифани“ работеха. Дъждът беше спрял. Небето беше ясно. Беше около десет-петнайсет градуса по-топло от обичайното за декемврийска нощ. Улицата, съседните сгради и града ги нямаше.

На лунната светлина в радиус от около петдесет метра хълмът изглеждаше пуст като лунната повърхност. Навън в мъртвешки тихата нощ нещо подобно на трева хвърляше фосфоресцираща светлина — вълна след вълна като морски анемонии в странен ритъм.

Вик в тъмнината накара Падмини да извърне глава точно навреме, за да види нещо странно и светло да лети към лицето й. Чак сега осъзна, че в дясната си ръка още държи вилицата, с която беше яла вкусната индийска пица на Маузи Анупама. Стисна я толкова силно, че кокалчетата я заболяха. Замахна с вилицата и спря нападателя си на една ръка разстояние, като заби зъбчетата в челото му. Видя й се, че е с размер на дълга двукилограмова тиква, с твърди крила и лице, което приличаше едновременно на плешива котка и на птица без пера с проблясващи сребристи очи. Вилицата сложи край на вика и създанието се отдалечи от нея, като се носеше във въздуха, без да падне на земята.

Падмини се върна във фоайето на „Пендълтън“. Когато на рецепцията имаше портиер на смяна, вратите никога не се заключваха. Падмини все пак ги заключи.

Мики Дайм

Мики се качи на третия етаж по северното стълбище, където цареше същата мрачна атмосфера като в сутерена. Не знаеше как да постъпи. Не можеше да поправи ситуацията, като убие някого. Дори и да можеше, това беше без значение, тъй като не знаеше кого трябва да убие, за да се върнат нещата в обичайния си вид. С изключение на Джери и Клик Мръсник жертвите му се избираха от хора, които не познаваше, чийто лица никога не беше виждал. Докато телефонът му не звъннеше, за да му съобщят име, щеше да се наложи да изтърпи тези окаяни обстоятелства.

Видя още един от пулсиращите сини екрани в ъгъла до тавана, насочен едновременно към късия западен и дългия северен коридор. Реши, че роботизираният глас звучи арогантно. Този път успя да изрече единствено „Възрастен, мъжки пол…“, преди Мики да стреля в екрана.

Реши да позвъни на звънеца на апартамент 3-D. Сенатор Ърл Бландън сигурно знае кой трябва да бъде убит, за да се оправят нещата. Майката на Мики харесваше сенатора. Според нея единствената му вина бе, че е използвал властта си, за да съсипе враговете си, а е трябвало да я използва, за да ги заличи. Хората, които беше съсипал, още съществуваха и заговорничеха срещу него. Като се замисли, Мики реши, че надали сенаторът е човекът, с когото трябва да се посъветва.

Подмина 3-E, а в края на коридора още един проклет син телевизор близо до товарния асансьор изрече: „Възрастен, мъжки пол, кестенява…“. Мики стреля по него, екранът потъмня и докато изстрелът още кънтеше между стените, някой извика зад гърба му:

— Господин Дайм!

Обърна се и видя Бейли Хоукс, застанал сред отломките на първия монитор. Поздравяваха се, но не се познаваха добре. Хоукс беше бивш военен. Беше си вадил хляба с убиване, така да се каже, и Мики подозираше, че Хоукс подушва убиеца у него. Нямаше доверие на Хоукс. Нямаше доверие на никого, след като майка му умря. Едва преди часове собственият му брат се опита да го убие. Нямаше пречка и Хоукс да предприеме нещо такова.

— Осем души сме се събрали в апартамента на Къп. Ще обходим етажите един по един, за да съберем всички заедно.

— Не и мен — отвърна Мики, извърна се и влезе в апартамента си.

— Господин Дайм! Каквото и да се случва, трябва да останем заедно.

— Силният действа, слабите реагират — отсече Мики.

— Какво казахте?

— Онова, което се качва нагоре, няма да се озове долу, ако промените дефиницията на „долу“.

Това не бяха думи на майка му. Мики го беше измислил, когато беше на десет години, в опит да я впечатли. Той си мислеше, че се движи в правилна посока, но тя го затвори в дрешника за двайсет и четири часа без храна и вода, само с един буркан вместо тоалетна. Научи се да цени тъмнината. Научи също и че не е философ, нито културен критик.

Хоукс го извика отново, но Мики го игнорира.

Вратата на апартамента му зееше отворена. Ключът на лампата не работеше. И тук имаше още от светещия мухъл, мъх или каквото беше. Имаше го навсякъде, стаите бяха потънали в потискащата жълтеникава като урина светлина. На Мики му писна. Наистина.

Мебелите му ги нямаше. Нямаше как да са ги откраднати за няколкото минути, в които не беше тук.

Обзавеждането трябва да беше нейде заедно с мъртвия Джери и Върнън Клик. Не знаеше къде. Не можеше да обхване ситуацията.

Стоеше в спалнята си с пистолет в ръка, но нямаше кого да застреля. Това беше нова реалност, ужасна, и тя го заобикаляше от всички страни. Излязла бе извън контрол и той трябваше я накара да седне на задни лапи. Какво бе имала предвид тя, като каза, че трябва да й сложиш намордник и да я поставиш на задни лапи? Навремето му бе прозвучало толкова мъдро и дълбокомислено.

Ала реалността не беше куче, което да укротиш с намордник и да накараш да седне.

Майка му бе най-изтъкнатият интелектуалец на своето време. Значи, трябва да е била права. Явно грешката бе у Мики. Беше твърде глупав, за да разбере.

Трябваше да помисли повече над това. Вероятно трябваше да се затвори в дрешника за двайсет и четири часа с един буркан вместо тоалетна. Сигурно тогава щеше да възвърне здравия си разум и по-добрата реалност щеше да се върне, а ужасната щеше да е изчезнала, когато излезе. Може би. Но нямаше дори и буркан.

Джулиан Санчес

Повечето хора живеят сред бурна река от образи, винаги пълноводна, поток от цветове, течни хармонии от форми, плетеница от бързеи и този порой от гледки ги помита без оглед на това как въздейства на техните мисли, формира съзнанието им и влияе на пътя им през живота от извора на раждането до делтата на старостта. Когато разгледаш сетивните възприятия като цифрови данни, петдесет процента са възприети от очите, повече от другите четири сетива, взети заедно.

През четирийсетте години тъмна нощ Джулиан Санчес беше опознал света предимно чрез формите и повърхностите, по които се бяха плъзвали чувствителните му пръсти, и чрез постоянната музика на живота, която на моменти можеше да е просто лекото неритмично потропване на дъжда по прозорците, а в други случаи — симфонията на забързаната градска улица. Толкова беше чувствителен към звука от жуженето на муха, че в повечето случаи успяваше да я сграбчи още във въздуха и да я стисне в ръка.

Седеше в кухнята си в апартамент 1-А, отпиваше кафе от голяма керамична чаша и слушаше бурята през открехнатия прозорец, когато около него се разнесе електронно пищене, каквото не беше чувал досега, и беше невъзможно да се определи източникът. Заедно с него усети и зловещия интензивен грохот изпод сградата, както и по-рано през деня, когато се беше обадил на охраната да разпита.

При заглъхването на двата звука Джулиан на мига разбра, че се беше случило нещо значимо. Косо падащият по прозорците дъжд, свистенето и бълбукането при стичането му във водосточната тръба до кухненския му прозорец, шумоленето на мокрите листа по дърветата във вътрешния двор и всички останали шумове в хора на бурята замлъкнаха едновременно. Бръмченето на хладилника, въртенето на съдомиялната, думкането на генератора за лед, лекото потропване на стъклената кана на кафемашината върху плочата за подгряване: всички познати звуци бяха отмити с отминаването на бурята, настъпи абсолютна тишина.

Изчезнаха и познатите аромати в кухнята. Вече не миришеше на прясно сварено кафе. Нямаше го и остатъка от аромат на бор от почистващия препарат, който беше използвала домашната помощничка по-рано същия ден през второто от двете си седмични посещения. И ароматът на канела от ролцата за закуска в кутията за сладкиши на плота до него се беше изгубил.

През открехнатия прозорец не се носеше влажната, свежа миризма на озон от бурята, нито наситеният аромат на мократа пръст в градината. Джулиан протегна лявата си ръка през мивката и откри, че вътрешното стъкло на прозореца липсва. Понечи да хване дръжката върху лявото крило на прозореца, но тя не беше там; откри само гнездото, в което се пъхаше. Потърси дръжката от дясната страна, но се намръщи, защото беше покрита с паяжини. Опита се да я завърти — беше напълно неподвижна.

Отстъпи към мивката озадачен и остави чашата си за кафе, но тя не тропна на плота както обикновено, вместо това при допира с гранита се чу приглушен звук. Въпреки че домашната помощничка си беше тръгнала преди по-малко от два часа, той откри плътен слой мръсотия по камъка и някакви дрипи, най-вероятно останки от изгнили парцали, и нещо подобно на паднала мазилка, от която се разнасяше миризма на гипс и пясък. Джулиан се извърна от плота с лице към стаята и усети мирис на плесен. И на застояла урина.

Усещането му за пространството напълно се промени. Познаваше всеки квадратен метър от апартамента си толкова добре и беше дотам наясно с точните места на мебелите, че не само успяваше да се придвижи внимателно между тях, без да удря пищялите си, но и да усети формите с нещо като шесто чувство, вътрешен радар. Това изключително умение му подсказа, че кухненската маса и столовете не бяха по местата си, нямаше ги.

Обикновено не се придвижваше с протегнати напред ръце, но сега прибягна до това, разтревожен от подозрението, че вероятно не само познатите му мебели липсват, но може би на местата им имаше други неща. Оказа се, че кухнята е празна, както беше подсказал вътрешният му радар. Под краката му хрущяха пясък и по-едри боклуци.

Джулиан се гордееше, че живее независимо и много рядко му се налага да разчита за нещо на някого. Странната трансформация на кухнята обаче го стресна. Трябваше му някой зрящ да дойде и да му обясни какво се е случило.

Опипа джобовете на жилетката си и с облекчение откри, че мобилният му телефон е където очакваше. Натисна бутона, чу мелодията за включване и след кратко колебание набра номера на портиера. Падмини беше услужлива, без да показва и намек за съжаление към незрящия човек. Джулиан ненавиждаше да го съжаляват. След като набра номера, натисна бутона „повикване“ и зачака, допрял телефона до дясното си ухо… докато се увери, че мобилните връзки не работят.

Объркан и притеснен, но все още не уплашен, той тръгна към мястото, на което винаги се беше намирала вратата за трапезарията — все още си беше там. Застанал на прага, Джулиан чу приглушени гласове някъде в апартамента, тревожещи и странни, макар да се предполагаше, че е сам.

Филдинг Удел

Светът беше в по-лошо състояние, отколкото и в най-окаяните му фантазии. Положението се доближаваше повече до това във филма „Матрицата“, отколкото Филдинг бе предполагал. Всичко беше лъжа, проекция на по-добра реалност, насочена към съзнанието му от Управляващия елит, но сега машината им се беше повредила, продукцията беше избледняла и реалността излезе наяве. Беше си представял покрити с куполи градове, в които последните двайсет или трийсет милиона граждани с промити мозъци са защитени от задушаване с токсини, прегряване, измръзване, глад вследствие на сушата, измиране по време на бури, епидемии, атомно унищожаване, пустош без жаби, представляваща по-голямата част от планетата, отровен ад, в който милиарди трупове се разлагат по полята и по улиците. Сега обаче разбра, че не е в покрит от купол град, че не се намира в непроницаемо силово поле, както си беше мислил.

Беше обитавал руини, но в съзнанието му бе проектирана представата, че живее в луксозна сграда. Дори и мебелите му не са били истински. Сега, когато машината им се повреди, той видя, че в стаите му няма нищо освен боклук, няколко мъртви вредители и пожълтели листове хартия.

Приближи се до прозореца, избърса мръсотията от стъклото и погледна към вътрешния двор от третия етаж, но на лунната светлина вместо цветя, подкастрени храсти, добре оформени дървета и фонтана, които винаги си бяха там, видя опустошение и шир от девствена растителност. Басейните на стъпаловидните фонтани бяха килнати и изпочупени, приличаха на черупки от гигантски разтворени миди. Нямаше дървета. Останалите растения не се различаваха добре на лунната светлина, но можеше да прецени, че не приличат на нищо, което беше виждал досега; в най-добрия случай бяха отлъчени от извечната църква на природата, в най-лошия бяха мутации и то дотолкова гротескни, че изглеждаха чак демонични, издигащи се като вълни на побъркано море над виещата се пътека от двойните врати на западния вход до източната стена, където порта водеше към гаражите на „Пендълтън“ зад основната сграда.

В други вечери Филдинг виждаше покрива на преустроената постройка за карети, издигащ се над задната стена на вътрешния двор, и покрива на високия гараж зад него, пристроен при преобразуването на „Бел Виста“ в „Пендълтън“. Сега не виждаше нито една от постройките, въпреки че пълнолунието би трябвало да освети в сребристо шиндлите. Огромната порта на двора висеше отворена на повредените си панти, но зад разкривените бронзови железа нямаше нищо освен тъмнина. Не се виждаха и светлините на града зад парапета на покрива на северното крило, нито на изток, където трябваше да са гаражите.

Откъдето и да идваше храната му, не беше приготвена в „Пицарията на Салватино“, нито в някой от другите ресторанти, от които поръчваше всеки ден. Щом града го нямаше, както предполагаше липсата на светлини, значи нямаше и доставки на храна по домовете. Ароматните пакети, които получаваше, очевидно се приготвяха от мизерните слуги на Управляващия елит и средиземноморските сандвичи, спагети болонезе и „му гу гай“ не бяха нищо повече от зелен сойлент с фалшиви аромати.

Филдинг беше по-скоро разгневен, отколкото уплашен, но най-вече обзет от чувството, че всичко се е оправдало, че през цялото време е бил прав за състоянието на света, че се е оказал по-мъдър, отколкото сам е очаквал.

Някакво движение във вътрешния двор привлече вниманието му. Нещо се появи от завоя на алеята, създание, скрито до момента в буйната дива растителност. Филдинг издиша през стиснати зъби и при все че не знаеше какво е това чудовище, беше изпълнен с убеждението, че несъмнено е враждебно настроено към човешкия живот, че е зло.

Беше светло, но не просто бледо, а леко светещо, и не защото повърхността му отразяваше или излъчваше светлина, а защото я генерираше в себе си. Представляваше предимно сенчести форми с бавно пулсираща светлина, която бе неравномерно разпределена, мръсножълта, примесена с отровнозелено. Светлината преминаваше през загадъчната плът на леки вълни и кръгове с различна плътност и интензивност, като загатваше тъмни подутини, вероятно вътрешните органи, много по-плътни от заобикалящата ги тъкан. Дългото дебнещо тяло на лъв, но почти с човешки ръст, беше осветено от лунната светлина и се виждаше, че има дълги като на насекомо крака, само че месести като на йерусалимски щурец. На Филдинг му заприлича на съвкупност от крушовидни форми — издути мехури, провиснали торбички — всичките навити около някакво образувание, разделено на сегменти и подобно на тлъста тения. Нещото не се движеше бързо, макар Филдинг да бе сигурен, че би ускорило темпото при наличието на плячка; явно беше съсредоточено в пътя пред себе си, сякаш душеше следа.

Тази гледка беше най-гротескният образ, който Филдинг Удел би си представил и след хиляда години кошмари без халюциноген, който да въздейства на съзнанието му, по-ужасяваща с неземния си произход и от тиранозавър рекс, ако внезапно се бе появил в задния двор със зейнала паст и остри, дълги като саби зъби. Замисли се за далечните звезди, за безвъздушното пространство в далечния космос, за пътуване, измервано в светлинни години, защото нещото във вътрешния двор със сигурност не произхождаше от Земята. Студ прониза тялото и душата му, дланите му се покриха със студена пот, като че ледената смелост, която го бе поддържала по време на дългите му проучвания, се стопяваше и изчезваше от него.

Докато Филдинг стоеше втренчен в отвратителния образ, омагьосан като заек при неочаквана среща с гърмяща змия, нещото надигна подобие на глава — безформена, подобна на буца маса, лишена от симетрия ляво-дясно, каквато притежаваха всички животни в природата. Обърна се към него с лице, зловещо в двояк смисъл: първо, защото приличаше на усукан злокачествен тумор; второ, защото бе маската на чистото зло.

Може би гледаше само към луната — нищо чудно такъв изрод да бе и лунатик — ала Филдинг вярваше, че съществото се взира именно в него, ако трите светещи сребристи орбити, събрани в средата на лицето, бяха действително очи. Излязъл от транса си, Филдинг отстъпи назад от мръсния прозорец, за да се скрие от погледа, убеден, че най-сетне бе видял един от членовете на тайнствения Управляващ елит.

Сайлъс Кинсли

На призрачната жълтеникава светлина мазните сенки се отдръпваха от лъча на фенерчето и цялото помещение изглеждаше като под вода, а лъчите отгоре идваха през огромно разстояние. Изпотрошеното и корозирало инсталационно оборудване беше килнато като огромен потънал кораб, отдавна настанил се на морското дъно.

Помещението беше тихо, нямаше и бегъл шум от вода където и да е в сградата, която да се процежда в плетеницата от тръби на климатичната инсталация, някои от които повредени или извадени от връзките помежду си. Сайлъс не можеше да се отърси от подозрението, че след като не може да е вода, това, което чува, е шепот на хора, наблюдаващи го скрити зад нефункциониращото оборудване. А може би не бяха хора, а създания като онова, което предприемачът Пери Кайзър беше видял през 1973 година, отвратителната твар, която му беше заговорила с измъчения глас на изчезналия бояджия.

С пистолета на охранителя в ръка Сайлъс продължи по-навътре в лабиринта. Трябваше да разбере истината за положението. Ако допуснеше страхът да победи, щеше да се поддаде на емоциите вместо на разума, най-бързия начин да бъде застигнат от смъртта.

Очевидно каналът на инсталационното помещение беше мястото, през което през определен период от време се освобождаваше магнитна или някаква друга енергия, която причиняваше временното преместване на настоящето в бъдещето. Интуицията му на адвокат му подсказваше, че тук, в епицентъра, има най-голяма вероятност да открие важни следи, които, свързани заедно във верига от доказателства, можеха да помогнат на него и съседите му да избегнат смъртната присъда.

Освети с фенерчето си един от климатиците. По тънката ламаринена обшивка имаше дупки от куршуми, в част от които паяци бяха изплели миниатюрни мрежи, сякаш са били твърде уморени за по-мащабни архитектурни конструкции. Колкото по-навътре влизаше Сайлъс, толкова повече дупки от куршуми и следи от рикошети откриваше. Стигна до купчина месингови гилзи, първоначално десетки, а после стотици, и въпреки че стъпваше внимателно, нямаше как част от тях да не се изтъркалят и да не се ударят в останалите с тих, но мелодичен звън като от вълшебни камбанки.

Очакваше да се натъкне на останки от бойците на всеки завой и не след дълго това се случи, но останките не бяха човешки. Близо един до друг на пътеката между бойлерите и пречиствателите на вода имаше два скелета, които не притежаваха ъгловатите очертания и топчестите стави на човешките кости. Екземплярите не лежаха на купчина и в безпорядък, нямаше я разкрачената, донякъде комична поза на човешките скелети от рухнали тела, сякаш стоварили се на земята след финала на древен танц. Тези оголени от смъртта кости бяха изящни, гладки като почерка на майстор калиграф, който се старае да създаде истинско произведение на изкуството от изписан в курсив текст. Височината им беше над два метра. Двукраки. Имаха допълнителни фаланги по издължените си крака и ръце. По шест пръста на всеки крак, първият и последният по-дълги от останалите четири за по-лесно катерене. Черепите им не бяха заоблени като човешките, а приличаха по-скоро на издължени бейзболни топки с не така подчертани върхове. Челюстите им бяха дълги, със сериозна захапка, ужасяващи зъби и мъртвешка усмивка, разкриваща остри като на акула зъби.

На светлината на фенерчето се видя, че костите не са бели, а сиви, дори и зъбите бяха сиви. Общото потъмняване подсказваше, че винаги са били сиви, а обезцветяването не е причинено от времето или разлагането на плътта. Сайлъс се наведе и вдигна едната ръка, оказа се, че е много по-лека от кост, но щом я пусна на пода, издрънча с почти металически звук.

Недалеч от първите два скелета той откри още три. По костите си личеше със сигурност, че тези създания са били силни, пъргави и бързи. Дори и в смъртта зъбите им създаваха внушение за хищник.

Накрая в югозападния ъгъл на дългото помещение се натъкна на четиринайсет човешки скелета, седнали с гръб към стената, десет на възрастни и четири детски. По костите им не беше останала плът, а от постоянната влага в инсталационното помещение дрехите им бяха изгнили. От изпаренията при разлагането бетонът около тях беше потъмнял и покрит с мухъл. Беше минало много време, откакто тези нещастни хора бяха срещнали края си, но на Сайлъс му се струваше, че наоколо още витае бегла миризма на разложение.

Един от скелетите на възрастен още стискаше оръжието, което не беше паднало, след като беше пръснало задната част на черепа му. Още двама от възрастните бяха простреляни. Петната по стената накараха Сайлъс да огледа внимателно всичките четиринайсет и откри изходна рана в задната част на всеки череп. Бяха се изправили за последно пред хищниците тук на дъното на сградата, в лишеното от прозорци инсталационно помещение — запазили последните муниции за себе си. Очевидно възрастните бяха убили първо децата, за да им спестят ужаса, който хищниците можеха да причинят.

Вероятно това са били последните обитатели на „Пендълтън“, преди сградата да изпадне в разруха. Сайлъс вече не можеше да отбягва въпроса, който така не му се искаше да зададе, не можеше повече да отлага качването си горе, за да потърси отговора: ако се бе стигнало дотам, че из тази прекрасна сграда да бродят фантастични създания от неизвестен произход, какво се бе случило с останалия свят?