Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (7)

7. Апартамент 2-А

Бурята беше истински дар. Текстът на „Дъждовна нощ в Мемфис“ имаше нужда от ритмична мелодия, която да притежава и меланхолична нотка, а подобно съчетание не беше лесно за постигане, особено за Туайла Треърн. Ритмичната част не я затрудни, но меланхолията беше непознато чувство за нея, нещо, което другите хора изпитваха, и въпреки че вече беше написала няколко меланхолични песни, имаше нужда от вдъхновение. Тя седеше с китарата си до прозореца в кабинета на апартамента си на втория етаж в „Пендълтън“, загледана към появилия се навреме дъжд, към светлините на града, примигващи в преждевременно настъпилия мрак заради надвесените буреносните облаци, водеше си бележки и опитваше различни акорди в търсене на звука на тъгата.

Въпреки че невинаги композираше по този начин, започна от припева, тъй като ритъмът в него трябваше да бъде най-силно изразен. Напипваше го — финалното усъвършенстване щеше да направи на пианото, като остави осемтактовия контрастен мотив за по-късно, щеше да го напише, след като обобщи чистите линии на мелодията от припева.

Както обикновено беше подредила текста ред по ред, стих по стих, изглаждаше всеки от тях, докато добие блясък, без да е прекалено лигав. Такава комбинация не се постигаше лесно. Много от текстописците биха минали през цялата песен с пълното съзнание, че някои строфи не са идеални и ще трябва да се върнат да ги пренапишат, но Туайла не работеше по този начин. Понякога, за да постигне правилното синкопиране и да направи така, че сричките да се сливат елегантно с музиката, се налагаше да попромени думите, след като завърши мелодията, но резултатът винаги си струваше.

Тя композираше кънтри и беше от провинцията, дъщеря на фермер, загубил фермата си по време на рецесията през 1980 година, когато Туайла беше двегодишна.

След това баща й се хвана на работа по поддръжката на механизацията в електроцентрала, захранвана с въглища, предимно в камери без прозорци, където температурата можеше да достигне 130 градуса. Десет часа на ден по пет, а понякога и шест дни седмично. Непрекъснато потене. Често вършеше опасни дейности на задимено и сред въздух, изпълнен с фините частици на изгорели въглища, при постоянни контролирани експлозии. Уинстън Треърн търпя тази работа в продължение на двайсет и три години, за да може да издържа семейството си и да му осигури необходимите дрехи и храна. Туайла никога не чу баща си да се оплаква, винаги вземаше душ в електроцентралата след смяната си и се прибираше чист и свеж у дома. Когато Туайла беше двайсет и четири годишна, една от пещите за въглища избухна, като уби баща й и още двама души.

Тя беше наследила слънчевия му характер, което я затрудняваше при писането на тъжни песни, а такова наследство беше по-ценно и от гърне с пари.

Щом дъждовната завеса се спусна над града и заромоли по стъклото на прозореца, мелодията се сля с текста. Туайла осъзна, че никой не би изпял песента, която пишеше, по-добре от Фаръл Барнет, бившият й съпруг. Първият му голям хит като изпълнител и първа нейна песен в топ десет като композитор беше „Отивам си късно и смирено“ и докато напише четири песни за втория му компактдиск, вече бяха женени.

Тогава тя си мислеше, че обича Фаръл. Може и да е било така. В крайна сметка осъзна, че беше привлечена от очите му — в същия нюанс на синьото като тези на татко й — от неговата благонадеждност и неизменно доброто му настроение, напомнящи за Уин Треърн.

Веселият нрав на Фаръл беше непресторен, въпреки че понякога стигаше до маниакалност, а в определени ситуации бе не съвсем уместен. Ала неговата благонадеждност се оказа мимолетна като светлинен лъч, рисуващ образи по филмов екран. Той минаваше през жените като торнадо през Канзас, разрушаваше бракове, отнемаше самоуважението на по-чувствителните си любовници, сякаш изпитваше удоволствие не толкова от секса, а от опустошението, което оставяше след себе си. Въпреки че винаги се беше отнасял към Туайла с нежност, не показваше подобно уважение към другите жени. Неведнъж се беше случвало някоя от тези клетници, изтерзана от огорчението, да се появи на прага на Туайла, сякаш страданието, причинено от Фаръл Барнет, ги превръщаше в сестри по неволя, които могат взаимно да се утешават и да обмислят отмъщение.

Четири години по-късно тя вече не го обичаше. Трябваха й още две години, за да осъзнае, че ако не се разведе с него, той ще съсипе живота й и ще пръсне останките на всички страни, така че тя никога да не успее да се възстанови. До този момент петнайсет от песните на Фаръл присъстваха в класациите за кънтри музика, дванайсет написани от Туайла, а осем от тях достигнаха първо място.

По важното бе, че създадоха дете — Уинстън, кръстен на бащата на Туайла — и Туайла беше твърдо решена Уини да не расте без татко. Накрая разбра, че в редки случаи разбитото семейство може да е по-добро за едно момче от нарцистичен баща, който се появява от време на време да се възстанови от похожденията си и маратона от изневери и се интересува от малкия си син по-малко, отколкото от антуража си психопати.

Въпреки че вече не обичаше Фаръл, дори не го харесваше, тя не го мразеше. Когато довършеше „Дъждовна нощ в Мемфис“, щеше да я предложи на Фаръл, защото той щеше да се справи най-добре с нея. Песните осигуряваха издръжката на възрастната й майка. Те бяха бъдещето на Уини. Успехът на песента имаше предимство пред уреждането на стари сметки.

Когато тътенът се надигна не от разкъсваното от бурята небе, а от земята под сградата, пръстите на Туайла замръзнаха от тревога и перцето се вдигна от струните. С отзвучаването на последните акорди тя почувства как „Пендълтън“ се разтърсва. Грамитата й и наградите от Асоциацията на кънтри музикантите издрънчаха по стъклените лавици във витрината зад пианото.

В очакване на надвиснало бедствие остана загледана във високия прозорец, докато назъбените светкавици разцепваха небето и накъсваха падащите струи дъжд с някаква апокалиптична мощ на блясъка си, заличаващ околните сгради по Шадоу стрийт. Когато треперенето, идващо от земята, отмина и силни гръмотевици разтърсиха следобеда, светкавиците и дъждът се съюзиха за миг и накараха четирилентовия паваж да изчезне. Изгубиха се улиците в подножието на града, сградите и светлините от тях. Под светлинното небесно шоу като че остана само един обширен, пуст пейзаж с дълъг хълм и мъртвешка равнина под него, подобна на море от високи треви с групи черни дървета сред тях, чиито клони се протягаха като костеливи ръце към сивата мрачнота.

Това видение трябва да бе измамен ефект от светкавиците или мокрите от дъжда стъкла, нищо повече, защото щом фойерверките престанаха, градът отново си беше там, както и сградите и парковете. Гъст трафик пъплеше нагоре и надолу по дългия булевард, дъждът се лееше по черната настилка, а отраженията от фаровете проблясваха и се сливаха с червените вадички, оставяни от стоповете.

Туайла откри, че е станала от стола и е оставила китарата на килима, без да осъзнава това. Стоеше до прозореца. Това, което видя, не можеше да е друго, освен оптическа измама. И все пак устата й пресъхна в очакване на следващата поредица от светкавици. При новата серия градът не изчезна, а остана на мястото си. Пустата шир, която зърна преди, не се появи отново. Мираж. Илюзия.

Тя се обърна и погледна към витрината зад пианото. Нито една от наградите не беше паднала, но разтърсването на сградата беше реално, а не ефект от светкавиците или дъжда, замъглил прозореца.