Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (34)

34. Шадоу стрийт 77

Отворът в тавана на сутерена се беше скрил, като че никога не беше съществувал. По стените и тавана не се виждаха пукнатини, нямаше ги хаотичното движение и гласовете. Демоничното множество се беше изпарило пред погледа им, а също и Свидетел.

Докато се придържаше за Том и още притискаше с една ръка раната на рамото си, Игнис заговори:

— Няма да съжаляваш, че ме пощади, Бейли. Ще оправя това. Всичко. Ще вкарам нещата в ред.

Бейли попита:

— Сайлъс, възможно ли е да е съвпадение, че от всички места на света тази къща е построена точно върху разлом в пространствено-времевия континуум?

— В съдебната зала разглеждаме причина и резултат, мотив и умисъл. Не обичаме съвпаденията.

— Нито пък аз. Том, дали е възможно да е съвпадение, че човекът, който ще унищожи бъдещето, живее точно в сградата, построена върху разлом в пространствено-времевия континуум?

— Малко вероятно е да е съвпадение — отговори Том Тран. — Аз вярвам в моделите и мистериозното.

Игнис, с лице, изкривено от болезнена гримаса, се намеси нетърпеливо:

— За какво е всичко това? Кървя. Имам нужда от медицинска помощ.

— Падмини — продължи Бейли, — ако истинският унищожител на света е мъж на име Фон Норкуист, защо не неговата сграда е била запазена като олтар?

— Въпросът ви е гатанка, която не мога да отгатна — отговори Падмини.

Мики Дайм се обади:

— Майка ми ви харесваше, доктор Игнис. Казваше, че имате добър поглед. Нямаше предвид зрението ви.

Бейли се обърна към Игнис.

— Времето и съдбата са сложни неща. Само едно бъдеще ли съществува… или са възможни различни варианти?

— Това е спорен въпрос — отвърна Игнис. Лицето му беше пребледняло. Ситни капчици пот покриваха челото му. — Няма да допусна да се стигне до това бъдеще. Никога няма да се случи.

Бейли попита:

— Кое беше предшестващото — работата ти, довела до съсипаното бъдеще, или идеята ти за бъдеще, в което управлява Единственото? Дали си създал това бъдеще, преди ние да го видим… или след като вече го видяхме, в резултат на вдъхновението си да създадеш „по-добър“ свят?

— Какви ги говориш? Виж, боли ме. Не мога да мисля трезво. Не те разбирам.

— Времето и съдбата — повтори Бейли — са сложни неща. Възприемаш ли всеки от нас, всеки човек на света, като инструмент на съдбата?

Игнис поклати глава.

— Не разбирам какво означава това.

— А аз, да — намеси се Падмини. — Аз съм инструмент на съдбата, господин Хоукс. Всички сме такива.

— Каква сила се е вселила в теб? — зададе въпрос Бейли на Игнис. — За каква мрачна съдба си създаден?

— Не ставай глупав, Бейли. Знам, че не си глупав мъж. Не ми говори за щуротии като съдба. Не съм обречен на бъдещето, което видяхме. Имам властта да създам по-добър свят, по-свободен, сигурен и чист като рая, свят, в който човешките импулси за разрушение и поквара ще бъдат затворени навеки в бутилка.

Бейли го застреля с три куршума в гърдите с пистолета на Мики Дайм и може би спаси света, макар че навремето не беше успял да спаси майка си от пияния си и агресивен баща.

* * *

Спаркъл Сайкс никога не се беше радвала толкова на прегръдки. След около минута Айрис се вдърви в ръцете на майка си, но продължи да допуска ласките й. Също толкова изненадващо беше, че им отвърна, доколкото й беше възможно.

Оттук нататък осмината действаха като един, не като общ разум, а като общност с една цел.

Том изтри записите от последните двайсет и четири часа от архива на охранителните камери. Той даде на Бейли оксижен, а Туайла му помогна да поправи пантите на капака на шахтата, избит от изригването на синята светлина от вулканичната тръба.

Тъй като беше писател и имаше богато въображение, Спаркъл седна на пода на инсталационното помещение с Мики Дайм и му обясни поредността и причините, поради които беше убил сенатор Бландън, Логан Спранглър, Сали Холандър и сестрите Къп. Като за хладнокръвен професионален убиец той беше изненадващо мил, почти като дете, и беше щастлив да му припомнят как беше застрелял тези хора и беше пуснал вързаните им тела във вулканичната тръба. Колкото и мил да изглеждаше, тя през цялото време го държеше на мушка. Разбира се, той беше убил Джери Дайм и Върнън Клик, но тя отново му го припомни, както и това, че беше застрелял доктор Кърби Игнис и беше оставил тялото в кухнята му.

— Майка ми харесваше доктор Игнис — каза Мики Дайм.

— Често я споменаваш. Трябва много да си я обичал.

— Обичах я. Обичам я. Толкова я обичам, че отдавна копнеех да убия Игнис.

— Така ли?

— Заради това, че тя го харесваше. Не обичах да харесва други мъже.

— Разбира се.

— Тя харесваше и сенатор Бландън.

— Наистина ли?

— Прииска ми се да го убия в момента, в който ги заварих да се целуват.

— Може да споменеш това пред полицаите.

— Винаги съм искал да узная кой е баща ми.

— Тъжно е да нямаш баща — каза Спаркъл.

— Който и да е баща ми, трябва поне веднъж да е правил секс с майка ми и с радост бих го убил заради това.

— Разбираемо — отговори Спаркъл.

— Мислиш ли, че ще ми позволят да взема бельото й със себе си в клиниката?

— Най-вероятно да. Каква опасност би могло да крие?

Нямаше какво да се направи със съсипаното канапе „Честърфийлд“ в апартамента на Къп. Какво обяснение можеше да се измисли за него? Че Мики Дайм го е съдрал и потрошил в пристъп на убийствена ярост? Дори и в такова състояние не би могъл да изкриви дотолкова тежката, украсена с орнаменти решетка на камината; накрая Сайлъс и Падмини я извадиха от камината и я отнесоха в склада в сутерена.

През цялото време Уини мълчаливо правеше компания на Айрис, която не му каза нищо повече до края на вечерта.

Телата на Джери Дайм и Върнън Клик бяха опаковани и изчакаха там, където Мики ги беше оставил по-рано, преди прехода в бъдещето. С тях, трупа на Кърби Игнис, признанията на Дайм и твърдението му, че е загубил разсъдъка си, властите вероятно щяха да получат всичко необходимо и нямаше да предприемат скъпо и опасно претърсване на предполагаемо бездънната вулканична тръба. Дори и да го направеха, нямаше да открият нищо.

* * *

След като приключиха вечерята си в „Топърс“, Мак и Шели Рийвс тръгнаха към „Пендълтън“ в студения дъжд и завариха улицата пред сградата задръстена от полицейски юли.

На рецепцията Падмини Бахрати ги посрещна с ужасните новини за кървава оргия. За момент не разбраха и си помислиха, че Филдинг Удел е прекрачил границата на параноята, но не се изненадаха, че всъщност е бил Мики Дайм. Кой друг би могъл да е?

* * *

Майка му винаги го беше предупреждавала да не се доверява на мъже в униформа. Те обаче бяха много мили с него. Онези, които го разпитваха, разбира се, бяха детективи в цивилни дрехи. Когато гърлото му започна да пресъхва от приказки, донесоха му прекрасен билков чай с приятен лимонов аромат. Щом се оплака, че ръцете му дращят, намериха му крем за ръце, който беше истинска наслада. Настояваха, че му трябва адвокат, но той беше толкова натрапчив, че се наложи Мики да му каже да млъкне. Не се интересуваха само от убийствата в „Пендълтън“, но и от другите убийства, които Мики беше извършил, и съживяването на кариерата му се оказа доста интересно. Все пак, макар да бяха от другата страна и разсъдъкът им да си беше наред, докато неговият не, бяха част от едно и също — бизнеса с убийства. Всички обичат да си споделят бойни истории.

* * *

След недоспиването в продължение на дни Филдинг Удел се събуди чак на сутринта, отпочинал, както отдавна не му се беше случвало. Странно, че бе заспал на пода в кабинета си. Събуди се в ембрионална поза, олигавен като бебе.

Или всичко беше се оказало само сън, или Управляващият елит беше успял да поправи излъчващия си апарат. Апартаментът му изглеждаше както трябва, папките му бяха по местата си, компютърът му беше в готовност за работния ден.

Видя през прозореца, че вътрешният двор е възстановен. Растенията вече не бяха като от друг свят, а фонтанът работеше. Дали беше зърнал реалността, или беше сън? Времето щеше да покаже. Всичко можеше да се случи в тази постоянна нестабилност в света.

След като си взе душ, поръча си обяд и вечеря от различни ресторанти. Обядът му беше му гу гай пан и докато го ядеше на бюрото си, не успя да вкуси, подуши или забележи зелен сойлент в него.

С напредването на деня чувството му за вина се засили. Беше се събудил с убеждението, че трябва да дари деветдесет процента от тристамилионното си наследство на доктор Кърби Игнис за важните проучвания на добрия човек. Това беше единственото, с което можеше да компенсира факта, че се беше родил богат, а не беше спечелил състоянието си, единствената възможност за изкупление и въпреки това той отлагаше. До четири часа следобед беше измъчен до такава степен от нов прилив на вина, че излезе от апартамента си и с нежелание се отправи към апартамент 2-F. В коридора се натъкна на съседката си Шели Рийвс и изпита огромно облекчение при новината, че Мики Дайм е убил Игнис предишната вечер. Върна се в апартамента си и си сипа нова чаша от домашно приготвената кола.

* * *

Уини продължи да чете много книги и да отбягва мъжествените музикални инструменти. Прекарваше по малко време с Айрис почти всеки ден. Не беше привличане между момче и момиче и не би могло да бъде. Бяха приятели.

Не говореха за света на Единственото отчасти защото тя не говореше много, а и той не знаеше какво точно да каже. Освен това, дори и да знаеше какво да каже за това изживяване, не можеше да го сподели с никого, без да свърши в лудница като Мики Дайм. Трябваше да помисли и за господин Хоукс. Той беше убил господин Игнис и ако историята се разчуеше, можеше да отиде в затвора. Убийството на господин Игнис беше най-трудната правилна постъпка и господин Хоукс беше героят, в когото Уини никога нямаше да успее да се превърне. Една нощ Уини сънува сестрите Къп. Дядо му Уинстън, който беше загинал в минна експлозия, когато Уини е бил бебе, също присъстваше в съня и той си спомняше само, че се чувстваше добре, както се чувстваше добре при всяко от посещенията си при баба Треърн във фермата, купена й от майка му. Но сънят беше странен, защото се събуди на два пъти и сестрите Къп седяха на ръба на леглото му, не онова от съня, а истинското му легло, седяха и му се усмихваха. Можеше да се закълне, че усети как едната гальовно отмахна косата от челото му, както понякога правеше майка му, а другата го целуна по бузата, но чувството не беше като в сънищата, а съвсем истинско. Едната от тях каза „Смело момче“ и независимо дали бяха реални или просто сън, Уини не знаеше какво да им отговори. Един ден Айрис получи куче с цел социализиране от организация, която предоставяше кучета помощници на хора със специални потребности, и това беше голяма промяна. Дори преди Айрис да е била понякога щастлива, не си личеше, но сега се виждаше колко е радостна с този голдън ретривър. Казаха, че може да кръсти кучето както поиска, и за известно време Уини се надяваше, че ще го нарече Уини, но това, разбира се, щеше да е доста объркващо. Тя го кръсти Бамби, а Уини не се засегна.

Един ден майка му показа статия във вестника за някакъв учен, който умрял в катастрофа, след като по някаква причина беше карал по ръба на канара. Казваше се Норкуист и беше работил с доктор Игнис. Скоро след това майка му и господин Хоукс се сгодиха и предстоеше да се оженят. Боже, новите песни, които започна да пише, бяха страхотни. Тя винаги композираше хубави неща, но тези бяха повече от страхотни.

Старият Фаръл Барнет също се ожени отново за някакво момиче на име Лулу с огромна коса и около четири месеца по-късно тя роди две бебета — момченца близнаци. Майка му беше абонирана за „Варайъти“ и един ден Уини видя поздравления за новия хит на баща си, беше публикувана и нова снимка, въпреки че Уини така и не получи екземпляр с автограф. Новият му баща водеше Уини къде ли не: в музеи, в увеселителни паркове, на кино, само да каже и щеше да го заведе навсякъде. В началото се обръщаше към него с „господин Хоукс“, а после с „Бейли“, защото всички решиха, че така е добре. Един ден обаче осъзна, че го нарича „татко“, че го прави от доста време, без да си е дал сметка, и това беше хубаво. Имаше двама бащи и ги обичаше и двамата — или поне му се искаше — беше му приятно, че ги има и двамата, въпреки че старият Фаръл Барнет беше татко с малко „т“, докато Бейли Хоукс беше с главно.

Взеха си свое куче, голдън ретривър, кръстен Мърл като в книгата, която четеше. Не след дълго се заговори за сестричка. Всичко в живота се случваше едно след друго. Понякога се появяваха сестрички, понякога чудовища, преспиване при приятел, стомашен вирус, ученик на годината в училището на госпожица Лаймън или топка за боулинг, изпусната върху крака.

На Уини му се струваше, че онова с чудовищата беше най-лошото, обаче нищо не траеше вечно освен може би хилавите ръце. Затова, каквото и да застане на пътя ти, трябва да се справиш по най-добрия начин, да се ухилиш и да го понесеш, ако се усмихваш при всяка буря, нещата няма да са толкова ужасни, колкото очакваш, а хубавите са много по-хубави от това, което някога си пожелал. Дори започна да мисли, че ще настъпи денят, в който ще знае как да заговори някого, независимо от времето и мястото. Това, което разбра, беше, че от безбройните хубави неща на света най-хубавото са самите хора, всеки един от тях е нов очарователен свят. Затова винаги толкова много беше обичал да чете книги: за да среща нови хора — преди, когато това не му се случваше често. Продължаваше да очаква кошмари за видяното през 2049, но те така и не го споходиха. Имаше и хубави спомени от това пътешествие. Най-хубавият беше майка му, застанала с пистолета, с непоколебимо изражение над погромита, а също как Айрис за пръв път го погледна право в очите, каза, че е уплашена, и му повери живота си. Честно казано, и в 2049, и тук, в настоящето, нещата нямаше как да са по-добри.