Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (18)

18. Апартамент 1-C

По-рано, още преди срещата с демона в килера, Сали Холандър беше приготвила вечерята на Марта и Една и сега искаше да си тръгне. Всичко беше в хладилника и трябваше само да се притопли. Създанието или духът, каквото и да беше нещото, което беше видяла, може би не бродеше единствено в апартамента на Къп; можеше да й се яви дори и да стигнеше до другия край на света в опит да му се измъкне. И все пак щеше да се чувства по-добре в собствения си апартамент. Ако можеше да обмисли видяното насаме, без обясненията на Една, всяко по-абсурдно от предишното, може би щеше да събере кураж да се върне на работа на следващата сутрин.

Бейли Хоукс предложи да я изпрати до апартамента, в който живееше, от задната страна на „Пендълтън“, на партера в северното крило. Той принадлежеше на сестрите Къп и тя го ползваше безплатно. Те се грижеха добре за нея и тя не можеше да си представи какво би правила без тях; ето защо искаше да изясни случката в съзнанието си сред уюта и спокойствието на своя дом.

Сали не беше страхливка. Беше преживявала и по-тежки уплахи от онази в килера. Все пак прие с облекчение и благодарност предложението на Бейли.

Докато слизаха с асансьора от третия стаж, не споменаха необичайното събитие, а поговориха за сестрите Къп със споделена привързаност. С Бейли бяха почти на една и съща възраст и винаги бяха общували лесно, сякаш бяха стари приятели. Тя го харесваше и й се струваше, че и той я харесва.

Често се чудеше дали биха си паснали, но не беше типично за нея да предприеме първата крачка в романтични отношения. Не че беше боязлива, макар да признаваше пред себе си, че й липсва всякаква дързост на този фронт. Тъй като Къп бяха клиенти на Бейли, Сали бе решила, че за него е неуместно да я кани на срещи.

Това я устройваше. Беше преживяла провала на романтично увлечение и се справяше добре и без любов вече двайсет години. Подхлъзването в любовта можеше да прилича на подхлъзване от канара, а вместо вода долу да е покрито със скали.

Навремето беше омъжена. Съпругът й Винс беше музикант и свиреше в група, която се радваше на голяма популярност в нощни клубове и по частни партита. Понякога Винс започваше да пие в почивките, продължаваше да се налива с любимата си отрова след изпълнението и се прибираше здраво натряскан. Искаше секс, но не беше в състояние, тъй като беше прекалено пиян, и прибягваше до онова, което според него беше „следващото забавление в класацията“ — налагането на физически и психически тормоз.

Първия път беше изненадана. Той сграбчи кичур от косата й и го дръпна толкова силно, че очите й се насълзиха, шляпваше я непрестанно и ожесточено, като я мачкаше с тялото си в ъгъла така, та тя се боеше, че гръбнакът й ще се прекърши, ако той не се отдръпне. Докато я тормозеше, Винс я наричаше с отвратителни имена, за да й причини унижение наред с болката, и заради шока и пълното си объркване тя престана да се отбранява.

Сега се срамуваше от спомена, че в известен период приписваше част от вината за ставащото на самата себе си. Трезвеният Винс, нежният и любезен музикант, като че ли не можеше да бъде упрекнат за друго, освен че е ревнив, и често се извиняваше за това; пияният Винс обаче беше истински господин Хайд на стероиди и не се извиняваше за нищо. При втория случай му оказа съпротива и откри, че е много по-силен, отколкото тя предполагаше, а борбата го възбуждаше още повече. Пошляпването прерасна в удряне, а обидите се сипеха като истински порой. Когато приключи, а тя остана да лежи в краката му, насинена и кървяща, той отбеляза:

— Трябваше да стана барабанист, бива ме да създавам ритъм по кожата.

Обеща й, че ще я убие, ако посмее да го напусне.

В крайна сметка тя избяга от Винс, разведе се с него и започна нов живот. Сестрите Къп не само й осигуряваха добра заплата, но й вдъхваха чувство за семейство. Сали беше преминала от дълбоко отчаяние до истинско удовлетворение в рамките на няколко месеца, от омраза към себе си до самоуважение, дълго пътуване за кратко време, в което не я напускаше усещането, че животът й може да стане още по-лош, но изведнъж той стана по-добър.

Пред вратата на апартамента си тя пъхна ключа в ключалката, а Бейли попита:

— Ще се почувстваш ли по-спокойна, ако вляза, докато провериш дали всичко в стаите… е наред?

Въпросът му я накара да си припомни колко сериозно беше изслушал разказа й в кухнята на сестрите Къп, без капка съмнение, без да покаже и най-малкия признак на недоверие или да изрази присмех. В този момент забеляза у него напрежение, на което не бе обърнала внимание преди това, неприкрита тревога от коридора, от прага, който прекрачиха, сякаш беше убеден в заплахата, която дебнеше в тази сигурна сграда.

Ако това беше истина, тя не беше толкова заблудена да повярва, че историята за демона в килера е била толкова въздействаща, та да убеди стабилния финансов съветник и бивш морски пехотинец как наоколо броди нещо свръхестествено. Би се притеснил единствено, ако и той самият беше имал подобно изживяване, потвърдено от нейния разказ.

— Много мило от твоя страна, Бейли. Ще се възползвам. Още съм малко… разтреперана.

Щом влязоха, той я поведе плътно до себе си, не по реда който тя беше намислила, но вероятно според тактиките, на които го бяха учили в армията. Не даваше вид, че търси нещо застрашаващо, а по-скоро се държеше като добър съсед, загрижен за спокойствието й, не заради опасност, която можеше да се изправи пред нея, но въпреки това Сали долови сериозността в действията му.

Той включи не само лампите на тавана, но и всички останали и след като не откриха никого и в последната стая, Бейли я посъветва:

— Може да оставиш всичките да светят или поне повечето, докато нервите ти се отпуснат и се успокоиш. Аз бих направил точно това, съвсем естествено е.

В преддверието, щом Бейли хвана дръжката на вратата, Сали попита:

— Какво си видял?

Погледна я, сякаш се канеше да каже, че не разбира за какво говори, но внезапно изражението му се промени.

— Не същото като теб. Но нещо… странно. Още го осмислям, мъча се да го разбера. Виж, сигурна ли си, че искаш да останеш сама? Марта и Една с удоволствие биха те настанили да пренощуваш в гостната им.

— Знам, че е така. Но живея в този апартамент почти от двайсет години. Ако не се чувствам спокойна тук, няма как да съм спокойна другаде. Всичките ми неща са тук. Най-добрите ми спомени. В момента ми е нужно да почувствам, че всичко е нормално, както обикновено. Добре съм. Ще се оправя.

Той кимна.

— Добре. Но ми звънни, ако имаш нужда от нещо. Веднага ще сляза.

Едва не го помоли да поседи за малко с нея; ако останеше насаме с Бейли, вероятно щеше да й е трудно да прикрие факта, че той я привлича. Можеше да загуби желание да го крие. През всичките тези години, които бе прекарала сама, тя не беше самотна; но от време на време й се искаше да има приятна компания. Ако разкриеше интереса си, без той да откликне, тя щеше да се почувства глупава и унизена. Ако, от друга страна, отговореше на чувствата й, не беше убедена, че е в състояние да се впусне в нещо повече от добро приятелство. Преди да се омъжи за Винс, беше имала няколко невинни увлечения и след преживяното с него не можеше да прогони усещането, че физическата любов крие възможността, макар и далечна, за назряване на насилие във връзката.

Благодари на Бейли за любезното отношение, затвори вратата и заключи двете ключалки. Беше си у дома, в гнездото си, в гнездото за един, и се радваше, че е тук, където всичко беше познато и й служеше добре, където нямаше някой, който й се е врекъл и чака да наруши обета си.

Трябваше да се успокои и най-добрият начин за това беше да приготви някой хубав десерт. Отиде в кухнята, решена да направи шоколадов кейк „Батенберг“ с марципанова глазура, и тръгна към мивката да си измие ръцете.

Щом Сали се обърна към водата, беше нападната в гръб, някой сграбчи кичур от косата й и лявата й ръка и я извърна с лице към нападателя й. Тя си помисли, че Винс я е открил след всичките тези години. Само че беше демонът от килера: почти човешката плешива глава с кожа в цвят на олово, ужасните сиви очи с черни ириси като бездънни кладенци, по-силен от човек, но без да излъчва сексапил. Пепелявите устни, прикриващи острите сиви зъби, със съскане и бърза като на змия атака достигнаха тила й, преди да е успяла да извика.

Парализира се в мига на ухапването, по тялото й плъзна студ и загуби чувствителността на крайниците си. Лицето й внезапно изтръпна, чувстваше го, сякаш беше покрито с гипсова смъртна маска, и нямаше глас, за да изкрещи, нито дори да прошепне. Не беше загубила обонянието и слуха си, можеше да мърда очите и езика си, можеше да диша, а сърцето й биеше лудо; ако обаче съществото я пуснеше, щеше да се строполи на пода абсолютно неподвижна.

Ужасът я беше завладял до такава степен, че и без ухапването щеше да се е парализирала от него. Повечето нощи, които беше прекарала сама през последните двайсет години, бяха изпълнени със сладко и спокойно уединение. В този миг обаче Сали Холандър беше обзета от отчайващо чувство на самота заради своята увереност, че страховитата бездна, която лежи под живота, ще се разтвори всеки момент, за да погълне всички и всичко. Мигновената смърт не я плашеше толкова, колкото мисълта, че е изживяла живота си в постоянно отстъпление, живот, който щеше да се сведе до далеч по-малко, отколкото се бе надявала, който щеше да приключи без свидетел в обятията на създание, чиито очи представляваха порти към безмилостна празнота.

Между острите му зъби бързо се показа език, но не човешки, както очакваше тя, а като на змия. Сив, лъскав, цилиндричен и кух, приличаше на дълга гъвкава гумена тръба, широка повече от два сантиметра, движеше се във въздуха пред нея, после се плъзваше отново в устата, като че ли всъщност не беше език, а друго същество, живеещо в гърлото на по-голямото.

С ръст от почти два метра, демонът държеше Сали в силните си ръце, приведен напред, снижаваше лицето си пред нейното, сякаш се канеше да я схруска и погълне жива. Тя осъзна, че устата й е отворена, но нямаше сили нито да я затвори, нито да изкрещи. Изпита отвращение, когато отворената уста на съществото се притисна към нейната, но не за да я целуне, а като че да поеме и последния дъх от живота й. Погнусена до крайна степен от допира на цилиндричния му език, който се плъзна по нейния, едва не загуби разсъдъка си заради невероятно дългото нещо, което се пъхна докрай в устата й, а след това и в гърлото, и от него бликна студена лепкава слуз, която отнемаше способността й да преглътне.