Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (8)

8. Апартамент 2-C

Бейли светна всички лампи и полилеи в дневната, трапезарията, кухнята, спалнята, гостната и двете бани. Остави ги включени дори и след като се увери, че никой не се спотайва в апартамента. Не се беше уплашил от това, което видя. Беше по-скоро любопитен. Колкото по-светло беше, толкова повече се увеличаваше вероятността да го види — ако изобщо нещо се появеше — следващия път.

Не си губеше времето да обмисля възможността създанието в басейна или фантомът, минал през стената, да са били плод на халюцинация. Той не употребяваше наркотици. Не прекаляваше с пиенето. Ако имаше тумор в мозъка или друго опасно за здравето заболяване, не беше забелязал признаци до момента. От опит знаеше, че посттравматичният стрес, причинен от ужаса на бойното поле, беше до голяма степен измислен от психиатрите с цел заклеймяване на войната.

Извади пистолет от най-долното чекмедже на нощното шкафче в спалнята си. Деветмилиметровата берета имаше пълнител с двайсет патрона, удължена цев и мерник за нощно виждане. Беше купил оръжието след завръщането си към цивилния живот и никога не го беше използвал другаде освен на тренировки по стрелба.

Вече въоръжен, не знаеше какво да направи сега. Ако нещата, които беше видял, не бяха истински свръхестествени привидения, то бяха поне паранормални. И в двата случая пистолетът нямаше да е от особена полза. Все пак възнамеряваше да го държи под ръка.

Застана до леглото с оръжие в ръка и се почувства объркан и някак глупав. По време на война идентифицирането на враговете никога не беше представлявало проблем за него. Те бяха онези, които искаха смъртта му, стреляха по него и хората му. Може и да бягаха, когато изненадващата атака не им донасяше бърза победа, но не се изпаряваха. За да оцелеят в престрелка, за да победят в нея, морските пехотинци имаха нужда не само от постоянство; необходимо бе да са добри в стратегията и в тактиката, което означаваше, че трябва здраво да се придържат към реалността, да притежават способността да разсъждават ясно. Сега стоеше с беретата в очакване на материализирал се от стената враг, поява на чудовище, израз на ирационалното, сякаш не беше морски пехотинец и никога не е бил, а бе герой от филма „Ловци на духове“.

Както се случи при басейна единайсет часа по-рано, от земята под „Пендълтън“ се надигна тътен. Този път се усили бързо, стана по-шумен от предишния път и сградата се разтресе за около пет-шест секунди, преди звуците и треперенето да утихнат. Той не изпитваше и капка съмнение, че това сеизмично явление по някакъв начин е свързано с мистериозния плувец и тъмния призрак, минал бързо през кабинета му. Опитът му като финансов анализатор, както и този от бойното поле, му подсказваха, че съвпаденията са рядкост и наоколо е пълно с връзки, които само чакат да бъдат открити.

Бейли чу гласа веднага след като тишината и равновесието се завърнаха в „Пендълтън“. Тих и злокобен, той звучеше като водещ на новините, съобщаващ за бедствие по радиото в съседна стая, целостта на думите беше нарушена, значението им — недоловимо, ала гласът присъстваше, интимен като любовно мълвене.

Когато се наведе да чуе радиото с часовник на нощното шкафче, стори му се, че гласът идва от другия край на стаята. Приближи се до шкафа, в който беше поставен телевизорът, отвори вратичките и откри единствено тъмен екран; този път чу говора зад гърба си, струваше му се, че е още по-близо и въпреки това отново бе неразбираем.

В която и част на спалнята да отидеше, невидимото същество проговаряше от отсрещния ъгъл, сякаш се подиграваше с него.

Бейли влезе в банята до спалнята и гласът със сигурност присъстваше там, както преди това в стаята. Звучеше, сякаш долиташе иззад огледалото, след това от решетката към въздухопровода на тавана, а после — от гипсокартонените панели на самия таван.

Докато Бейли продължаваше да броди из ярко осветените стаи, стиснал пистолета в отпуснатата си надолу ръка, с дуло, насочено към пода, гласът взе да става по-мрачен и заплашителен. Посоката, от която се носеше, се сменяше все по-често, сякаш говорещият бе побъркан вентролог, поддал се на страха, че от двама им с куклата само тя е реалната.

И ето че в кухнята думите станаха по-отчетливи, по-завършени, но не по-разбираеми. Бейли осъзна, че това е чужд език. Не беше френски или италиански, нито испански. Не беше и немски. Нито руски. Не беше славянски. Не беше и азиатски. Никога не беше чувал нещо подобно и може би точно заради това трябваше да му заприлича на езика на извънземните от научнофантастичните филми. Вместо това му се стори древен и примитивен език, въпреки че не можеше да разбере откъде идва това му впечатление.

И за миг не предположи, че гласът се чува от съседния апартамент. „Пендълтън“ беше изграден с монолитна стоманобетонна конструкция, изливана на място, и при преустройството на сградата и разделянето й на отделни апартаменти беше използвана същата технология. Единствената му обща стена със съсед от етажа граничеше с апартамента на Туайла Треърн, която пишеше песни, и той не чуваше дори тихо звука от пианото й, докато композираше.

Застанал до острова в кухнята, той се заслуша в гласа, който се носеше във въздуха около него, в началото силен, но след това по-тих, сякаш някой намаляваше звука с копчето.

Гласът се бе снижил до мърморене, когато телефонът на стената звънна и той го вдигна.

— Ало?

— Бейли, миличък, с Една имаме нужда от успокояващото ти присъствие — заяви Марта Къп, една от възрастните сестри, негови клиенти от „Пендълтън“. Тонът й беше непоколебим, без да е властен, по-скоро като на взискателна и в същото време нежна учителка, очакваща да се справиш с високо вдигнатата летва. — Сали или се е побъркала, или е попрекалила с уискито. — Сали Холандър беше домашната им помощничка. — Казва, че видяла Сатаната в помощния килер и иска да напусне. Знаеш колко разчитаме на Сали.

— Ще дойда възможно най-бързо. Дайте ми само пет минути — отговори Бейли.

— Мило момче, ти си синът, когото не съм имала.

— Имаш син.

— Той не може да се сравнява с теб, колкото и да е жалко да го кажа. На път е да съсипе верига от ресторанти за суши и тогава ще бъде мъртъв като рибата, която се сервира в тях. Сега иска да му осигуря ветроенергиен парк на някакво тъпо поле в Невада, достатъчен да захрани с електричество единайсет къщи, убивайки шест хиляди птици на ден. Момчето е само по себе си един огромен ветрогенератор, приказва по-бързо от цирков викач. Побързай, моля те, за да влееш малко здрав разум на нашата Сали.

Бейли затвори телефона, изпълнен с подозрение, че срещата на Сали със самия дявол няма нищо общо с уискито.

— Какво става тук? — изрече той и остана един миг в очакване безплътният глас да му отговори на непознатия език. Ала сега кухнята бе също толкова тиха, колкото беше светла.