Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (21)

21. Тук и там

Свидетел

Леден дъжд се изливаше по комините от бял камък, вятърът свиреше тъничко край тях, сякаш се наостряше, и дори тук, където почти никой не можеше да ги види, величествените архитектурни детайли бяха намерили своето място. Всеки комин беше покрит с дялани акантови листа и всяка от четирите стени беше украсена с овален медальон от варовик, в който бяха гравирани буквите БВ за „Бел Виста“.

Покривът от гледжосани керамични керемиди на главната сграда изглеждаше плосък, но имаше лек наклон от центъра към четирите стени на високата до кръста балюстрада, формираща парапета. Дъждът се стичаше в медните улуци, които го отвеждаха към водосточните тръби по ъглите на сградата.

През водосточните тръби, лъкатушейки между комините и вентилационните отвори, които му бяха познати като белезите от дълга меланхолия, Свидетел се приближи към западния парапет. Носеше ботуши, джинси, пуловер и промазано яке, но не дъждобран.

Беше дошъл от нощ без дъжд; не го очакваше и тук.

Застана на високата балюстрада, загледан надолу към трафика по булеварда и към светлините на града, ширнал се в равнината долу. Виждаше метрополиса за четвърти път и той беше по-ярък и по-голям от преди. Ако светлините на улиците и сградите не бяха замъглени от дъжда, градът щеше да бъде още по-впечатляващ.

Свидетел зачака спирането на дъжда, дълбоката и всеобхватна тъмнина.

Сайлъс Кинсли

На връщане от срещата в бара „Топърс“, при която получи информация от Пери Кайзър, с наближаването си към главния вход на „Пендълтън“ Сайлъс се поколеба, защото светлината изглеждаше по-приглушена и жълтеникава от обичайното и правеше трудно видим прехода между първото и второто стъпало. Първото стъпало беше с широчината на две, а второто в действителност представляваше широк наклон, така че пийналите (какъвто Сайлъс не беше) или възрастните (какъвто категорично беше) понякога се препъваха там.

Заобиколени от архитрав от дялан варовик с бръшлянови мотиви, вратите от бронз и стъкло, увенчани с арки, бяха скрити под заоблен балдахин от стъкло и бронз на Луис Къмфърт Тифани. Поставени дискретно под балдахина, лампите светеха надолу към стълбите и вратите. Нито една не беше изгоряла, но входът изглеждаше едва наполовина осветен в сравнение с обичайното.

Щом отвори една от вратите и пристъпи във фоайето, Сайлъс откри, че и тук лампите светят по-слабо от обикновено. Свали качулката на дъждобрана си и забеляза, че осветлението е едва малка част от промените в помещението. Изпълнен с недоумение, вместо в познатото фоайе без килим се озова в трансформирано пространство с прекрасен старинен персийски килим, покриващ част от мраморния под, и две канапета, на които гостите да изчакат, докато бъдат приети. Бюрото на портиера от лявата страна го нямаше, а на негово място имаше масивна стена с красива ламперия и единична врата, завършваща с арка. Портиерът от вечерната смяна, Падмини Бахрати, я нямаше. От дясната страна вместо двете двойни френски врати, водещи към голямата зала, която обитателите използваха за партита, твърде големи, за да бъдат организирани в апартаментите им, в стената с ламперията имаше още една масивна врата с арка. Право напред двете френски врати към общия партерен коридор бяха заменени от достолепна арка, заобиколена с изящна резба. Вместо дискретното скрито осветление на тавана имаше величествен кристален полилей, а наоколо — лампиони с копринени абажури с ресни.

Разпозна мястото от снимките. Това не беше преддверието на „Пендълтън“ през 2011 година, а приемната на „Бел Виста“ от едно време; сградата с апартаменти я нямаше, беше се завърнал частният дом. В края на деветнайсети век Шадоу стрийт била първата в града, снабдена с електричество, а „Бел Виста“ била първата къща без газени лампи. Светлината била по-приглушена, тъй като крушките били от примитивното производство на Едисон от началото на революцията на осветлението.

Понякога под въздействието на стрес или силно вълнение Сайлъс получаваше познатия тремор в челюстта, от който устата му се изкривяваше, както и в лявата ръка. Започна да трепери и сега, не от страх, а от почуда. Миналото и настоящето сякаш имаха среща тук, като че всички отминали дни бяха просто през една врата, праг, стъпало разстояние.

Право срещу него се отвори врата и се случи нещо невероятно. Мъжът, който влезе, беше починал десетилетия преди раждането на Сайлъс Кинсли. Андрю Пендълтън. Милиардерът от Златната епоха. Първият собственик на този дом.

Не беше дух, не дрънкаше вериги с цел да тормози Ебенизър Скрудж, а пътешественик във времето. Облеклото му беше от друга епоха: панталони с широки маншети, сако с тесни ревери, жилетка с висока яка и собственоръчно вързана папийонка.

Изненадан, Пендълтън попита:

— Кой сте вие?

Преди Сайлъс да успее да отговори, „Бел Виста“ се разми и изчезна, сякаш е била само мираж, а отдавна починалият бизнесмен се загуби от погледа му заедно с приемната. Сайлъс се озова в ярко осветеното фоайе на „Пендълтън“, където всичко беше както обикновено.

Зад бюрото на портиера беше вратата на дрешника, който използваха по време на партитата в съседната зала. Падмини Бахрати излезе оттам — стройна красавица с невероятно тъмни очи, която напомняше на Сайлъс за неговата Нора.

— Господин Кинсли — обърна се към него тя, — как сте тази вечер?

Примигвайки и още разтреперан, Сайлъс остана безмълвен за миг, а после попита:

— Видя ли го?

Тя оправи маншетите на блузата си и попита:

— Кого?

Предвид поведението й, трансформацията на фоайето не беше засегнала дрешника. Тя нямаше представа за случилото се.

Сайлъс се стремеше да говори спокойно.

— Един мъж. Излизаше. Беше облечен като в края на деветнайсети век.

— Явно такива са новите модни тенденции — подхвърли Падмини. — Което е чудесно, като се има предвид как се обличат хората напоследък.

Туайла Треърн

Щом хлопна вратата на стаята на Уини с надежда каквито и зли сили да властваха, да си останат там и забърза с момчето по коридора към главната спалня, първата мисъл на Туайла беше да хвърли най-необходимите неща в един куфар и да напуснат „Пендълтън“. В момента, в който стигна до прага на спалнята си, реши, че ще е глупаво да се бави и минута повече от необходимото. Всичко се беше променило пред очите й и после отново се беше възстановило. Не й беше ясно какво се случваше, но трябваше да действа, както би действала, ако види призрака на обезглавен човек, който й говори, държейки главата си в ръка: да се махне на мига.

Нужна й бе единствено чантата й. Там бяха ключовете за колата, чековата й книжка и кредитните карти. Можеха да си купят дрехи и всичко, което им потрябваше.

— Върви до мен — подкани тя Уини, докато крачеше през дневната към онази част на апартамента, в която се намираше кабинетът й; беше оставила чантата си там.

Не ходеше често на църква, а може би трябваше. Туайла беше вярваща, израсла в дом, където често се цитираше Библията, молеха се всеки ден преди вечеря и още веднъж преди лягане. В родното й градче и в семейството й повечето хора се стараеха да живеят праведно с убеждението, че този живот е подготовка за следващия. Когато татко й Уинстън загина при експлозия във въглищната мина, много от присъстващите на погребението му казваха:

— Вече е на по-добро място — и вярваха в думите си.

Съществуваше този свят и другият след него и Туайла беше написала песен за нуждата от смирение пред светлината на смъртта и още една за тайнството на Божията благодат, като и двете се бяха превърнали в хитове.

Каквото и да представляваше следващият свят, тя беше убедена, че стените в рая не се рушаха, не бяха покрити с петна и черен мухъл като стената, която се беше променила в стаята на Уини. Ако в рая има телевизори — което беше също толкова малко вероятно, колкото и да има онкологични клиники — те няма да бъдат средство за шпиониране, нито устройства, които да дават заповед за унищожение с компютърно генериран глас. Това не приличаше дори и на ада, а на някакво адско място на Земята като Северна Корея или Иран, или друга държава, управлявана от луди.

Вече в кабинета, тя грабна чантичката си от столчето пред пианото и тръгна да излиза, но светкавица насочи вниманието й към прозорците и тя си спомни краткото усещане, което бяха създали по-рано облените от дъжд прозорци: че градът е изчезнал, а на негово място се вижда само празно пространство, море от трева, странни дървета — черни и груби — драскащи небето. Било е част от това, не илюзия, а поглед към друга реалност.

Възелът от страх в гърдите й се стегна. Чувствителен както винаги, Уини попита:

— Какво? Какво има?

— Не знам. Има нещо ненормално. Хайде, миличък. Тръгвай пред мен, не искам да те изпускам от поглед. Трябва да си вземем палтата и чадъри.

Техният апартамент беше най-големият на етажа, с два пъти по-голяма площ от следващия по големина и единственият с два входа. Предната врата водеше до къс коридор близо до северния асансьор, а допълнителната врата беше близо до южния асансьор. Зимните им палта и дъждобраните бяха в гардероб в мокрото помещение до задната врата.

Щом стигнаха до кухнята, Туайла каза:

— Почакай за секунда, Уини — и взе слушалката на телефона, закачен на стената.

Натисна О, което в телефонната централа на „Пендълтън“ щеше да позвъни едновременно на двата охранителни поста и на портиера във фоайето. Жената, която отговори, изрече:

— Оператор — което не беше стандартният отговор и не звучеше като Падмини Бахрати, единствената жена сред портиерите.

Туайла попита объркана:

— Портиерът ли е?

— Кое? Извинете. Не, госпожо. Тук е оператор.

Може би беше нова служителка, която не беше наясно с правилника.

— Обажда се Туайла Треърн от 2-А. Бихте ли се погрижили моят ескалейд да бъде изваден от гаража веднага?

— Съжалявам, госпожо. Избрали сте оператор. Ако знаете номера на този портиер, ще се радвам да ви свържа с него.

Избрала? Да ме свърже?

Докато гледаше майка си, Уини вдигна вежди. Туайла попита оператора:

— Не сте ли на рецепцията?

— Не, госпожо. Тук е „Сити Бел“. На кого искате да позвъните?

Туайла не беше чувала за „Сити Бел“. Тя каза:

— Искам да се свържа с рецепцията на „Пендълтън“.

— Семейство Пендълтън? За имението ли става въпрос? Изчакайте момент, моля. — След кратко мълчание тя се обади отново. — Семейство Пендълтън вече не са в списъка ни. Дали случайно… нямате предвид „Бел Виста“?

Туайла беше достатъчно наясно с историята на сградата, за да знае, че когато е била семеен дом, се е наричала „Бел Виста“. Но това е било някъде до седемдесетте години на двайсети век.

Операторът допълни:

— Господин Гифърд Осток и семейството му. Боя се обаче, че номерът е лична информация.

— Гифърд Осток? — Това име не говореше нищо на Туайла.

— Да, госпожо. След като господин Пендълтън… си отиде… ами… „Бел Виста“ е домът на господин Осток.

Андрю Пендълтън беше умрял преди повече от един век.

— Този Осток вече не живее тук — каза Туайла.

— О, напротив, госпожо. Живее там поне от трийсет години.

Туайла никога не беше попадала на толкова разговорлива и търпелива телефонистка. Ала колкото и приятно да звучеше жената, изкушаваща бе мисълта, че безпрецедентното й търпение може би представлява тънък присмех, ако не и нещо по-зловещо.

Въпреки че не си даваше сметка защо задава този въпрос, докато и последната дума не се отрони от устата й, Туайла попита:

— Съжалявам, обърках се за момент. Можете ли да ми дадете номера на кино „Парамаунт“?

Кино „Парамаунт“, салон в стил ар деко от трийсетте години на двайсети век, се намираше в подножието на Шадоу Хил, съвсем близо до „Пендълтън“.

Телефонистката не каза на Туайла да набере 411 за пряка връзка. Вместо това след кратка пауза отвърна:

— Да, госпожо. Номерът е Диърфийлд 227.

— ДЕ-227. Това са само пет цифри.

— Да ви свържа ли аз, госпожо?

— Не. Ще се обадя по-късно. Можете ли да ми кажете дали местата на буквите на телефоните с тонално избиране съответстват на тези с шайби?

След като вероятно помисли, че разговаря с пияна, телефонистката най-после въздъхна, но остана любезна.

— Съжалявам, госпожо, но не зная какво означава тонално избиране.

— Коя година е? — попита Туайла, а Уини отново повдигна вежди.

След кратко колебание телефонистката попита:

— Госпожо, имате ли нужда от медицинска помощ?

— Не. Не. Нямам. Просто искам да знам коя година е.

— 1935-а, разбира се.

Туайла затвори.

Логан Спранглър

В трансформираната тоалетна в апартамента на сенатор Бландън, под странното жълто амебовидно сияние от тавана, Логан Спранглър осветяваше с диодното си фенерче стените, покрити с гирлянди от светлозеленикава, изпъстрена с черно плесен, в която на шест места бяха израсли туфи от гъби със странна форма, подобен цвят и къси, дебели пънчета. Логан никога не беше виждал такива и ги разглеждаше, изпълнен с любопитство, но и с подозрение. Подозрението беше предизвикано не толкова, защото бяха необичайни, колкото заради неправилната им форма и зловещ цвят, тревожещи го на толкова дълбоко ниво, че не можеше да го достигне, може би също така дълбоко като расовата памет, интуитивно усещане, че се намира в присъствието на нещо не просто мръсно и отровно, но и чуждо на света, покварено и покваряващо.

Някой зад Логан изрече нещо, което той не успя да разбере, но щом се извърна да види кой говори, не видя никого на вратата, нито в коридора. Мълчание. После гласът прозвуча отново зад него на чужд език, тих, шепнещ и зловещ, не толкова заплашителен, колкото будещ лошо предчувствие, като у някой, който съобщава ужасяваща новина. Обърна се отново, щом говорещият замълча, но в банята не се беше появил никой, докато се бе разсеял. Беше сам.

Сам с плесента. Гласът прозвуча за трети път, изричайки още едно или две изречения на чужд език, съвсем близо вляво от него, където стената беше напълно обрасла в черно и зелено. Подобна поредица от срички чу от стената точно пред себе си и още веднъж някъде откъм до половина скритата от завеса тоалетна. Логан се опита да проследи неуловимия глас с диодната светлина и откри, че светлината се насочва върху сноп след сноп от гъбите, изникнали от неопределените змиевидни очертания на основата.

Връхлетян от подозрението, че гласът идва от плесента — или каквото беше това, по дяволите — Логан извади пистолета си. През всичките години като детектив в отдел „Убийства“ беше вадил пистолета си не повече от десетина пъти, а през шестте години в „Пендълтън“ той за пръв път излизаше от кобура. Мебелите изчезваха около него, стаите потъваха в разруха, а след това магически се възстановяваха. Тези странни събития не го караха да чувства непосредствена заплаха вероятно поради факта че престъпниците, с които се беше сблъсквал през целия си живот, бяха лишени от въображение зверове, които разчитаха на насилие, за да решават проблемите си, и на него не му трябваше особена изобретателност да ги намери и да ги изправи пред правосъдието. Въпреки че въображението му може и да беше изгубило от богатството си, оставаше си достатъчно развито и сега му се отплащаше с безпокойство.

Гласът без тяло, плътен, но шептящ, изведнъж се превърна в хор от гласове, всеки от които изричаше нещо различно от останалите, всички звучаха като тихо мърморене, невъзможно за превод, но бяха по-напрегнати от преди. Те като че не приказваха на Логан, а на някого другиго, сякаш заговорничеха. Лъчът на фенерчето се местеше насам-натам и той беше сигурен, че ако може да види долната част на шапчиците на гъбите, нишките им ще трептят като гласни струни.

Беше се извърнал от плесента, когато му се стори, че някой му говори от вратата зад гърба му; не беше склонен да се обръща отново с гръб към гадостта. С пистолет в дясната ръка и фенер в лявата, той започна да се отдалечава от гротескното образувание и вратата зад него се затръшна.

Част от съзнанието му спореше, че това е сън, халюцинация, че ако се събуди или се стегне, може да накара всичко това да спре или да избледнее, както беше станало в главната спалня. Никога досега обаче не беше халюцинирал и нямаше случай сънищата му да са били така дразнещо живи. Веднъж беше чел, че ако сънуваш, че си умрял, наистина си умрял, никога не се събуждаш. Тази теория му се струваше логична, но нямаше желание да я пробва.

Логан остави фенера върху мърлявата тоалетка до напуканата и осеяна с петна мивка. Без да смее да отклони поглед от многогласната колония, с насочен пистолет, той се протегна на сляпо към топката на вратата, хвана я, но откри, че не се завърта. Опипа бутона за заключване. Не беше натиснат. Вратите на баните не се заключваха от външната страна и въпреки това тази не помръдваше никак, беше като закована за касата.

Жълтият светещ диск на тавана, който го нямаше при първото претърсване на помещението, помръкна още и още. Логан грабна фенера си от тоалетката.

Гледката на разруха и запуснатост в главната спалня се беше задържала по-малко от минута. Появата на тази плесен беше от по-отдавна; със сигурност скоро щеше да изчезне и щяха да се възстановят предишните подредба и чистота.

На избледняващата светлина успя да забележи, че змиевидните плесени започват да туптят — не в унисон, а първо едните, след това другите. Движение, подобно на перисталтиката, която избутва храната надолу през хранопровода и храносмилателния тракт, пулсираше в тези цилиндрични организми, сякаш бяха погълнали живи гризачи или представляваха вътрешностите на огромно чудовище.

Доскоро закърнялата фантазия на Логан разцъфтяваше с всеки миг. Ако тези плесени бяха способни да извършват вътрешни движения, толкова различни от тези на останалия растителен свят, вероятно и самите те можеха да се движат, да пълзят и лазят. Или да се вкопчват и удрят.

Нещо ставаше с туфите гъби по стените и онези, които покриваха половината тоалетна. Сбръчканата част върху шапчиците им започна да се разтваря и да се бели и всяка от тях разкри препуциум, отдръпващ се от издута главичка. Сякаш някакви отворчета в шапчиците впръскаха светла пара във въздуха, наподобяваща дъха в зимна сутрин.

Светлината на тавана помръкна. В яркия лъч на фенера реещите се частици проблясваха като диамантен прах. Все пак не беше пара. Частиците бяха твърде големи за капчици мъгла, размерът им беше като зрънца сол — някои бяха дори по-големи — но явно бяха леки, защото продължаваха да се носят във въздуха. Спори.

Инстинктивно Логан Спранглър задържа дъха си. Усещането му за заплаха бързо се промени, вече не се тревожеше, че подобните на гирлянди образувания ще се разплетат от стените, за да увият пипалата си около него, притесняваше се, че облакът от спори ще направи онова, което правеха спорите: ще колонизират. Прибра пистолета и се обърна към вратата, за да огледа трите панти на светлината на фенерчето.

Върнън Клик

В стаята на охраната Върнън Клик беше насочил вниманието си само към два от шестте плазмени екрана. Единият показваше пълна картина на късата северна част на западния коридор на третия етаж пред северния асансьор, а другият — поглед към северния коридор на същия етаж.

Беше наблюдавал как изкуфелият полицай Логан Спранглър позвъни на звънеца на онзи кретен сенатора, видя как се обажда на някого… вероятно на онзи подмазвач, началника по поддръжката Том Тран, който се обличаше като почетен гост за среща на откачалките, и как влезе в апартамента, като си послужи с резервния ключ. Оттогава Върнън очакваше излизането на Спранглър от 3-D, където вероятно крадеше от деветнайсетгодишното уиски на къркача Бландън, като смучеше от бутилката със сламка.

Върнън Клик не беше търпелив човек. Беше трийсетгодишен и се целеше към върха, така че всеки, който бавеше възхода му към богатство и слава дори и с пет минути, намираше мястото си в списъка му с врагове. А той беше дълъг, изпълваше дванайсет страници от бележник А4 с редове. Наближаваше денят, в който щеше да е в състояние да прецака всеки един от тези хора по един или друг начин и то така, че да разберат кой точно им е отмъстил.

Ако ги нямаше безкрайните подлости и подмазването, Върнън вече щеше да се е издигнал на върха. Правилата на играта обаче не бяха измислени в полза на хора като него. Налагаше се да работи три пъти повече от онези, за които беше създадена играта, и да бъде десет пъти по-умен, за да постигне успеха, който му се полагаше. Дори и за извоюването на сегашното му положение му се беше наложило да преодолее редица трудности, причинени от евреите, банкерите от Уолстрийт, банкерите евреи от Уолстрийт, петролните компании, републиканците, всички нюйоркски издатели, които бяха част от конспирация, държаща говорещите истината и големите таланти далеч от пазара, нечестните арменци и Израел — който, ти да видиш, също се управлява от евреи — и не на последно място от двама глупави училищни психолози, които със сигурност заслужаваха да бъдат изядени живи от диви кучета, макар и тринайсет години след своята нелоялност.

Върнън беше толкова близо до постигането на отдавнашната си цел, че това вероятно беше предпоследната му нощ като пазач в „Пендълтън“, тази помийна яма, пълна с алчност и привилегии, сред нахалните кучки и самодоволните копелета, да не говорим за стари вещици като сестрите Къп и антични кукувци като Сайлъс Кинсли, който от години не даваше никакъв принос към обществото, но продължаваше да смуче от запасите си, вместо да направи услуга на всички и да пукне. Имаше още само два апартамента, които Върнън трябваше да проучи и да заснеме, и обитателите щяха да са напуснали града до почивните дни.

От месеци Върнън работеше първо през нощните смени, а после и във вечерните и използваше секретните универсални ключове на екипа, за да получи достъп до всяко място в сградата, което пожелае. В големия си куфар носеше фотоапарат, празни устройства с флаш памет, лаптоп и портативно записващо устройство, на което диктуваше бележки, докато провеждаше проучванията си и събираше доказателства.

Към края на осемчасовата си смяна винаги проникваше в архивите на охранителните камери и изтриваше моментите, в които бе заснет да броди по коридорите и да влиза в празните апартаменти, вместо да стои на бюрото си тук, в сутерена. Никой не беше забелязал намесата, тъй като никой не преглеждаше отегчителните записи, освен ако не се случеше инцидент — някой имаше нужда от спешна медицинска помощ или задействаше по грешка пожарната аларма — по време на тази смяна. Освен това Логан Спранглър беше истинска развалина и разбираше от компютри по-малко, отколкото Далай Лама от лов на едър дивеч; дядката си мислеше, че архивът на записите е защитен от намеса само защото беше заложена сигурност при създаването му. Старият изветрял Спранглър не беше подготвен за някой така съобразителен, умел и обречен на величие като Върнън Клик.

Но докато Спранглър не спреше да се налива с уиски в идиотския апартамент на сенатора, за да върне скъпоценния универсален ключ, да го сложи на мястото му в шкафа и да си отиде у дома при онази съсухрена вещица, жена му, и при бълхясалата си котка, Върнън не можеше да довърши тайното си дело. Взираше се напрегнато в плазмения екран, показващ северния коридор, и чакаше Спранглър да излезе от 3-D. Не спираше да мърмори.

— Хайде, хайде, дърт пръдливец такъв.

В дъното на коридора, след апартамента на Бландън, Мики Дайм излезе от 3-F и затвори вратата след себе си. Тръгна към камерата, подмина апартамента на крадливия сенатор и зави зад ъгъла, за да се качи в северния асансьор.

Върнън не се интересуваше от Дайм. Преди няколко седмици беше проверил апартамента му и не беше открил нищо интересно. Дайм не се отдаваше на луксозни разхищения с изключение на огромната баня, снабдена с душ, ползващ непозволено високо налягане и изразходващ невероятни количества вода, както и със сауна, която също така неоправдано източваше ресурс от енергийната мощност на града. Мебелите му бяха модерни, с изчистени линии, вероятно скъпи, но не прекалено. По стените имаше няколко големи грозни картини, но такива, че да те накарат да се вгледаш в тях и да кажеш:

— Да, такъв е животът.

След като провери художниците в интернет, Върнън откри, че творбите им не са особено скъпи; Дайм не прахосваше състояние, което можеше да послужи на обществото по-добре; всъщност двама от художниците се бяха самоубили преди години и вероятно причината се коренеше в оскъдните им продажби. Имаше сейф, в който Върнън не можеше да надникне, но предвид видяното в останалата част от апартамента, подозираше, че не съдържа нищо скандално.

Дайм пазеше малка колекция от луксозни дамски гащички и друго бельо в черна кожена чанта на горния рафт в големия дрешник. Нямаше обаче снимки, на които е облечен с тези неща, и Клик нямаше причина да подозира, че прави нещо нередно с тях. Без съмнение обичаше да ги помирисва и да заравя лицето си в тях, както правеше Върнън със собствената си дори по-голяма колекция, но в това нямаше нищо странно и не го възмущаваше толкова, че да го включи в книгата, която пишеше, нито в уебсайта към нея. Сигурно повечето мъже имаха подобни колекции и тъкмо затова продажбата на дамско бельо беше толкова печеливш бизнес — дори и в не така добри времена и двата пола го купуваха.

Къде беше Логан Спранглър, по дяволите, какво правеше толкова време в модерния апартамент на сенатора, може би дядката разследваше и събираше информация за собствена хитова книга и скандален уебсайт.

Мики Дайм

Мики Дайм слезе от асансьора в сутерена. Отдалечи се от залата за фитнес. Подмина двете двойни врати на инсталационното помещение, стаята на охраната и вратата на апартамента на началника по поддръжката.

Харесваше му как токовете му потропват по покрития с плочки под. Беше съвсем умишлено, звукът не беше случаен. Харесваше отекването на стъпките си в стените. Освен случаите, в които трябваше да се промъква крадешком, той винаги носеше обувки с кожени подметки и токове, защото обичаше да ходи насам-натам с авторитет.

Въпреки че плувният басейн беше чак в северния край на огромния сутерен и беше отделен с врати, във въздуха на целия етаж се усещаше миризмата на хлор. Останалите може и да не я усещаха. Ала сетивата на Мики бяха изключително чувствителни. И шестте.

Майката на Мики му беше помогнала да развие шестото си чувство: способността да определя почти мигновено степента — и определени нюанси — на физическите и емоционални слабости на останалите.

Зави наляво по коридора към складовите помещения, по едно за всеки апартамент.

Товарният асансьор тук обслужваше само южната част на сградата. Тъй като апартаментите 2-A и 3-A бяха огромни и имаха и преден, и заден вход, западните коридори на тези етажи не преминаваха през цялата сграда, така че да свържат останалите две успоредни крила. Северният товарен асансьор обслужваше само трите надземни етажа заради плувния басейн, разположен в тази част на сутерена.

Мики подкара ръчната количка обратно към главния асансьор, от който беше слязъл. Фреските със сини птици, весело извисяващи се в небе с блестящи в злато облаци, го смутиха. Нямаше представа защо. Това беше просто кич. Преднамерено красивите произведения на изкуството често го дразнеха. Тези рисунки обаче винаги го караха да се чувства… притеснен.

Отново в апартамента си, той закара ръчната количка в кабинета, където опакованият труп на брат му Джери чакаше да бъде изхвърлен.

На Мики ужасно му липсваше майка му, но се радваше, че не беше доживяла да види колко лесно беше убит Джери. Щеше да е разочарована от него, че се е оказал така неподготвен. Разочарованието й, естествено, щеше да се компенсира с гордостта й от Мики.

Спаркъл Сайкс

Спаркъл излезе от кабинета, а от телевизора зад гърба й отново прозвуча:

— Унищожи. Унищожи.

В своята стая Айрис продължаваше да чете книга в леглото. Не вдигна поглед. Както обикновено остана затворена в балона на аутизма.

Спаркъл бързо отиде до единия прозорец, а после и до другия и спусна завесите, които дъщеря й беше разтворила по-рано. В момента, в който покри и последните прозорци, небето се озари два пъти, три пъти и от разтърсващата огнена буря осветлението на двора примигна, както и светлините на всички прозорци в северното и западното крило, но не и в нейния апартамент. Всъщност след ярката светкавица златистият блясък на града, който обикновено заобикаляше като ореол комините и балюстрадата на парапета в горния край на сградата, също беше изчезнал, сякаш токът в целия метрополис беше спрял, само не и в тези стаи.

Като спусна завесите и се отдалечи от прозореца, Спаркъл се опита да си внуши, че за кратко не е могла да види двора и останалите крила на огромната къща от страх да не бъде изправена пред светкавица. Ала съзнаваше, че с това обяснение се самозалъгва. Беше видяла нещо — изчезването на околния пейзаж — и то беше свързано с чудовищното бебе, хлътнало в стената, и с гласа, който звучеше от трептящите сини кръгове на телевизора. Нито едно от тези неща не беше спомен вследствие на преживяното преди толкова години под въздействието на мескалина. Не беше илюзия. Всичко беше съвсем реално, невъзможно, но все пак истинско, и тя отчаяно се нуждаеше да го разбере.

Обърна се отново към прозореца, поколеба се, дръпна завесата и видя двора в обичайния му вид. Светлината зад комините беше величественото сияние на разрастващата се цивилизация, която нито буря, нито човешко безумие не бяха успели да изличат до този момент. Изпусна облекчено затаения си дъх и в този момент усети присъствие от другата страна на стъклото, промъкващо се по перваза, по повърхността на френските прозорци и плътните бронзови пречки.

Появило се със светването на лампите в двора и най-вече заради светлината в тази стая, създанието върху разделения на сегменти прозорец имаше още по-неземен вид от чудовището, пропълзяло по-рано покрай вратата на дрешника. С форма и размери на плато за сервиране на риба, бледо като гниещата плът на удавник, изсветляла от слънцето и морската вода, крачеше с четирите си подобни на рачешки крака, чиито завършек не бяха щипки, а по-скоро жабешки крака с вендузи, които му позволяваха да прилепва уверено към вертикални повърхности. Тя го виждаше само откъм корема, но имаше чувството, че е поне дванайсет-петнайсет сантиметра дебело.

Най-притеснителният аспект на привидението беше наличието на лице върху корема, на съвсем неприсъщо място: деформиран овален лик, който въпреки изкривените си черти по-скоро приличаше на човешки и излъчваше едновременно гняв и мъка. Ужасът беше дори повече завладяващ, отколкото отблъскващ и Спаркъл се наведе към прозореца, въпреки страха си, за да се увери, че това лице не е плод на сенките и светлината. Очите бяха затворени, но докато го гледаше, бледите клепачи се отвориха и разкриха млечни сфери. Въпреки че тези очи бяха покрити с плътни катаракти, тя беше убедена, че са взрени в нея през прозореца, че този урод я вижда — усещането й се потвърди при отварянето на уста с тънки устни, от която се показа белезникав език и облиза стъклото.

Бейли Хоукс

Притесняваше се да остави Сали Холандър сама въпреки упоритото й настояване, че се нуждае от спокойствието и уединението на апартамента си. Бързият тъмен силует, който беше мернал, и страховитият плувец в басейна със сигурност бяха образи на същия „демон“, който беше изтичал покрай нея в килера на сестрите Къп. Каквото и да се случваше в „Пендълтън“, независимо дали беше свръхестествено или не, уединението очевидно не беше препоръчително.

От друга страна, въпреки че беше сграбчен за глезена, докато се измъкваше от басейна, Бейли лесно се освободи с ритник. А и Сали не беше пострадала, само беше уплашена. Тези видения явно имаха зли намерения, но не и способността да извършат насилието, за което копнееха, значи вероятно попадаха в категорията на духовете, които преследваха, но бяха безобидни.

Бейли не вярваше в духове, но нямаше друго обяснение за ситуацията: духове, призраци, видения, разтърсващи нощта. Ако не беше нещо такова, той не можеше да си представи какво е.

След като изпрати Сали до 1-C, той тръгна по северното стълбище, вместо да се качи с асансьора до втория етаж. Често отбягваше асансьорите, за да поддържа физическата си форма. Затвореното вътрешно стълбище беше оригинален елемент от „Бел Виста“; не беше прибавено при преустройването на сградата в „Пендълтън“ през 1973 година. Полираните мраморни стъпала бяха широки, а декорираната бронзова ръкохватка, прикрепена към вътрешната стена, беше пример за изкусна занаятчийска работа от деветнайсети век, чието пресъздаване в наши дни би струвало цяло състояние. Докато се изкачваше по това стълбище, Бейли си спомни за един френски замък, който веднъж беше посетил.

Тъй като стълбището беше кръгло, имаше площадки само на етажите, но не и на полунивата. Щом стигна до площадката и докосна с ръка вратата на изхода, чу стъпки от слизане и пеещо детенце.

— Пейте песничката за шест пенса, пълен джоб с ръж, двайсет и четири коса, изпечени в пай наведнъж…

Гласът беше толкова чист и мелодичен, че Бейли спря, за да види кой пее.

— Щом разрязали пая, косовете запели…

На стълбището над него се появи момиченце на около седем или осем години, красиво като гласа си, с живи сини очи. Беше облечена в нещо като театрален костюм: небесносиня памучна рокля с плисирана пола и набрани ръкави, а отгоре — ленена престилка в цвят екрю с дантели и дълги бели чорапи. Белите й кожени боти се закопчаваха, вместо да се връзват.

Щом видя Бейли, тя спря и направи реверанс.

— Добър ден, господине.

— Трябва да си взела тази рокля от Една Къп — отвърна Бейли.

Момичето го погледна озадачено.

— От магазина на Партридж е, мама купува всичките ни дрехи от там. Аз съм София. Вие приятел на татко ли сте?

— Може и да съм. Кой е татко ти?

— Господарят на този дом, разбира се. Трябва да вървя. Доставчикът на лед ще се появи в кухнята всеки момент. Ще остържем малко от блоковете и ще го залеем с черешов сироп, получава се чудесно.

Тя се плъзна покрай Бейли и тръгна от площадката надолу по стълбите, а той попита:

— Каква е фамилията ти, София?

— Пендълтън, разбира се — отвърна тя и започна нова песничка, завивайки надолу по стълбите. — Старият крал Коул беше весела стара душа, весела стара душа…

Стъпките и гласът на момиченцето заглъхнаха по-бързо, отколкото предполагаха стълбите.

Бейли очакваше да чуе отваряне и затваряне на врата, но тишината в стълбищната клетка без прозорци премина в дълбока тишина.

Без да е съвсем наясно какво възнамерява да предприеме, той слезе до партера, а после и до сутерена, в очакване да открие момиченцето долу. Тежките противопожарни врати не можеха да се отварят и затварят безшумно. И въпреки това тя беше изчезнала.

Туайла Треърн

След като приключи разговора с телефонистката от „Сити Бел“ през 1935-а или с някоя измамница, която беше част от странен мащабен заговор с неясна цел, Туайла поведе бързо Уини от кухнята към мокрото помещение. Измъкна дъждобран и чадър от ъгловия гардероб, а Уини навлече яке с качулка.

Тъмната шир, която беше зърнала по-рано, изникна в съзнанието й. Извади два фенера от шкафа и ги пъхна в джобовете на палтото си.

Излязоха през задната врата, тя заключи и поеха бързо по късия коридор към южния асансьор, където Туайла натисна бутона за повикване.

Уини попита:

— Как можа да се промени така? За стената питам.

— Нямам представа, миличък.

— Кое беше това порутено място, което се появяваше и избледняваше?

— Не зная. Аз пиша песни, не фантастика. — Тя натисна бутона отново. — Хайде, хайде.

— Беше същата стена, но някак различна. Като „Пендълтън“ от някакъв друг свят. Като паралелните светове от книгите, сещаш ли се?

— Аз не чета такива книги. Май и ти не бива да ги четеш.

— Не съм причинил онова със стената — увери я той.

— Не, разбира се, че не си. Нямах това предвид.

Не знаеше какво има предвид. Объркването, което изпитваше, я тревожеше. През по-голямата част от живота си знаеше как да се справя с всичко, което заставаше на пътя й, без да си позволява колебание или оправдания. От единайсетгодишна всеки път, щом й се случеше нещо страшно или беше наранена, тя композираше балада, религиозна песен или кънтри буги-вуги по повода и страхът или болката биваха излекувани с написването на текста и изпяването на песента. Понесла бе болезнени събития като загубата на скъпия си баща, душевен смут при осъзнаването, че бракът й с Фаръл се разпада… Това бяха типично човешки преживявания, които музиката можеше да лекува. Ала в тези безумни обстоятелства мелодиите и поезията бяха безсилни да й помогнат. Искаше й се да разполага с толкова оръжия — или поне едно — колкото музикални инструменти имаше.

При пристигането на асансьора на втория етаж се чу звън. Уини се мушна в кабината, преди вратите да са се отворили докрай. Туайла се спря, преди да влезе, тъй като забеляза разлика в кабината. Нямаше ги фреските със сините птици и мраморния под. Всички повърхности бяха от неръждаема стомана. От полупрозрачни пана в тавана струеше зловеща синя светлина, същото синьо, което трептеше на телевизионния екран и нареждаше:

— Унищожи. Унищожи.

— Излез веднага оттам! — нареди тя на Уини, а вратите започнаха да се затварят.

Логан Спранглър

В ужасяващата тъмнина наподобяващото перисталтика пулсиране на змиевидната плесен издаваше мляскащ отвратителен звук, а гнусните гъби свистяха всеки път, когато изхвърляха спорите, напомнящи сол.

С помощта на тесния диоден лъч Логан успя да види, че оста на пантите може да се разхлаби с джобното му ножче. Преди да се е захванал за работа обаче, лампите в тоалетната светнаха, не жълтото нещо на тавана — то беше изчезнало — а вградените лампи отгоре, както и тези на окачения таван над тоалетката, които по-рано бяха счупени и ръждиви. Цялото помещение беше възвърнало предишния си вид, а плесените в светлозеленикаво на черни петна, онези, който приличаха на гирлянди, както и гъбите, вече ги нямаше, сякаш никога не бяха съществували.

Пробва заключената допреди малко врата и тя се отвори. Избяга от малката баня в коридора, щастлив, че е на свобода.

Кихна, а след това още веднъж. Стисна носа си между палеца и показалеца, за да спре гъделичкането в ноздрите си. Почувства устните си пресъхнали и щом ги облиза, усети някаква коричка върху тях. Вдигна ръка към устата си. По пръстите и дланта му имаше стотици мънички спори.

Марта Къп

След като Бейли Хоукс си тръгна със Сали, Марта реши да прогони от съзнанието си цялата история за демон в килера чрез усъвършенстване на уменията си по бридж. Седна пред компютъра в кабинета, за да играе с виртуална партньорка на име Алис срещу виртуален отбор с играчи Морис и Уанда. Спря се на най-високото ниво от меню, което предлагаше пет степени на трудност, но няколко минути по-късно вече съжаляваше за избора си. Играеше истински бридж с истински хора от плът и кръв едва от година. Без значение от усилията, които полагаше, не беше готова за най-високото ниво. Ядоса се твърде бързо и дори обвини Морис, че мами, при все че той беше просто софтуерен продукт, неспособен да я чуе. Колкото до Уанда — тя беше самодоволна малка уличница, така дразнещо самоуверена.

Една се обади през отворената врата:

— Реших, че ситуацията изисква незабавна намеса.

Марта промърмори на виртуалната си партньорка Алис:

— Съжалявам, не съм от голяма полза. Трябваше да избера ниво за страдащи от деменция.

— Първата ми задача за утре сутринта — заяви Една — ще е да извикам екзорсист.

Когато вдигна поглед от компютъра, Марта забеляза, че сестра й вече се е преоблякла. Вместо лилавия копринен дневен тоалет носеше вечерен: от черна коприна, с черен шифон на точки отгоре и бие от дантела в черно и златно, която се повтаряше и над ръба на полата, ръкавите й бяха набрани, с изобилие от къдрички и гарнирани с черна кадифена панделка. Окичена едновременно с дълга перлена огърлица, вързана на възел на нивото на бюста, диамантено колие с висулка, както и с малки висящи обици и дълги бели ръкавици, имаше вид, сякаш ще присъства на прием с кралицата, а не че се кани да сподели предварително приготвената и притоплена в микровълновата фурна вечеря със сестра си, посредствения играч на бридж.

— Щом всички зли духове бъдат подложени на екзорсизъм, ще направя освещаване на апартамента — заяви Една.

— Но къде ще намериш екзорсист, мила? Отец Мърфи е наясно с вярата ти в античните астронавти, хората сенки, вещиците сред нас… И все пак не ги възприема, както и никой друг свещеник. Няма да заложи честта на Църквата, като доведе екзорсист, защото е наясно, че докато дойдат, вече ще си стигнала до извода, че все пак не е бил демон, а трол.

Една се усмихна и поклати глава.

— Понякога имам чувството, че въобще не ме слушаш, Марта. Не вярвам в съществуването на тролове. Това са само герои от детските приказки, нищо повече.

— Вярваш в съществуването на гремлини — напомни й Марта.

— Разбира се, защото гремлините са истински. Знаеш ли къде нашият гремлин беше скрил очилата ми за четене този път? Най-накрая ги открих на долния рафт в хладилника при плодовите млека. Малкият калпазанин.

— Може ти да си ги забравила там.

Една вдигна вежди.

— Че защо бих го направила? Със сигурност не се завирам в хладилника, докато чета.

Отнякъде в къщата се чу мяукане и пищене, което звучеше като котешка свада, въпреки че Дим и Пепел никога не се караха.

— Какво ги е прихванало? — почуди се Една.

Тя се обърна и пое забързано, а шлейфът на вечерния й тоалет шумолеше по пода.

Спаркъл Сайкс

Когато от деформирания лик върху долната страна на чудовищното влечуго се подаде език и се плъзна по мокрото от дъжда стъкло, Спаркъл знаеше, че не просто ближе студената вода или прави нещо друго, а дразни тъкмо нея. Лицето първоначално изглеждаше белязано по-скоро от мъка, отколкото от гняв, но сега изражението беше помрачено от неподправена ярост и присмех, а устата се изкриви в тънка неприлична усмивка.

Помътнелите от катаракта очи определено я бяха забелязали, тя така и не спусна завесите, защото, докато виждаше този ужас, поне знаеше къде точно се намира. При пълзенето си нагоре по прозореца нещото не изглеждаше толкова заинтересовано от напредването си, колкото от проучването чрез вендузите по пръстите на краката си на местата, където бронзовите пречки се съединяваха със стъклото, сякаш търсеше пролука, през която да проникне.

Остра светкавица разсече небето и за пръв път, откакто Спаркъл видя баща си изпепелен, не се разтрепери от уплаха, че ще загине. Отвратителното създание от другата страна на прозореца заслужаваше ужаса й повече от бляскавия гняв на природата. Всъщност изглеждаше, че ослепителната нощ обгръща съществото, сякаш то бе рожба на бурята.

Тя трябваше да се обади на охраната. Не знаеше какво да каже, за да не звучи като луда. Щеше просто да съобщи на човека, че има нещо, което трябва да види сам. Да го убеди, че е спешно.

В стаята на Айрис нямаше телефон. Без значение колко приятен бе тонът на звънене, той я разстройваше.

Без да изпуска от поглед изрода на прозореца, Спаркъл тръгна бавно назад към леглото на дъщеря си. Заговори нежно, без да показва притеснение, за да не предизвика пристъп на паника у момичето.

— Миличка, Айрис, време е за лакомство. Сладолед, миличка. Сладолед в кухнята.

Момичето нито отговори, нито помръдна.

Гнусното същество се движеше от прозорец на прозорец и краката му скърцаха по стъклото.

Не можеше да остави детето си тук само дори и само колкото да се добере до най-близкия телефон и да се обади на охраната. Аутизмът безпощадно лишаваше Айрис от способността да общува. Запаметило големи откъси от любимата си книжка „Бамби“, момичето откри начин да използва цитати от нея вместо код, който от време на време й позволяваше да промъкне мисъл през задръжките си, като я маскираше с чужди думи.

С надеждата да намери път между себе си и психологически изолираната си дъщеря Спаркъл беше чела и препрочитала книжката. Понякога, щом чуеше познати фрази от Бамби, момичето реагираше, въпреки че ако същият смисъл бе предаван с различни думи, тя го игнорираше или реагираше бурно. Спаркъл беше разграничила и запомнила отделни реплики, които се бяха оказали полезни.

— Той е в гората и трябва да вървим — каза тя, като имаше предвид ловеца, подплашил елена в гората край река Дунав.

Айрис вдигна поглед от книгата, но не срещна погледа на майка си, тъй като това я притесняваше.

— Не се бой — каза Спаркъл, цитирайки стария елен, таткото на Бамби, от предпоследната глава в книгата. — Ела с мен, не се бой. Радвам се, че мога да ти покажа пътя…

Забележителната творба отново подейства като магия. Айрис остави настрани книгата, която четеше в момента, стана от леглото и приближи към майка си, без да забелязва отвратителното същество, което се примъкваше и търсеше начин да влезе през прозореца.

На Спаркъл й се искаше да хване ръката на момиченцето си, но подобен контакт щеше да промени настроението й, щеше да прекрати съдействието й, а може би и да предизвика нервна реакция. Вместо това тя се обърна и излезе през отворената врата, сякаш не се съмняваше, че дъщеря й ще я последва, както сърнето следва кошутата, която го е създала. Щом пристъпи в антрето, хвърли поглед назад и видя, че Айрис се движи след нея.

На Спаркъл й се стори, че чува нечовешки рев, изразяващ остър копнеж, яд и гняв, заглушени от стъклото на прозореца. Звукът обаче беше толкова неземен, така пронизващ, та на нея й се искаше да вярва, че това е воят на вятъра, преминал в тънък фалцет.

Уини

Щом се мушна през отварящите се врати на асансьора, Уини веднага забеляза, че рисунките на птици ги няма, че всичко е покрито с неръждаема стомана, обичайното скрито осветление и кристалната плафониера на тавана липсват, заменени от кръгове, излъчващи синя светлина. Миг по-късно той направи връзката между тази синя светлина и трептящите кръгове на екрана на телевизора в стаята си и в този момент майка му каза:

— Излез веднага оттам! — и вратите започнаха да се затварят.

Тези врати трябваше да спрат да се затварят, ако стъпиш помежду им, но притиснаха Уини като челюсти. Не бяха остри, не можеха да го ухапят, но вероятно бяха достатъчно здрави, че да спрат бавно дъха му или да строшат ребрата му и те да се забият в сърцето му. Майка му го сграбчи за якето, а той си представи как му тече кръв от носа и ушите и толкова се изплаши, че започна да се гърчи и извива, докато не се освободи от вратите.

Почти. Вратите прищипаха лявата му китка достатъчно силно, че да го заболи и да не може да дръпне ръката си толкова енергично, та да я освободи. Майка му пъхна пръстите си в процепа и се помъчи да разтвори вратите, та Уини да измъкне ръката си, но не успя, тъй като вратите бяха ужасно мощни. Тя пъшкаше от усилието и ругаеше, а майка му никога не ругаеше.

Тогава, може би си въобразяваше сцената или пък тя беше реалност, само че в кабината на асансьора нещо сграбчи прищипаната му ръка и я задърпа.

— Има буболечка! — проплака Уини, като наруши правилото си да не показва слабост, готов да бъде наказан, задето се държи като женчо, загубил контрол над себе си. — Вътре на ръката ми има голяма буболечка или кой знае какво!

Пипалата или антенките й обхващаха едновременно всичките му пръсти, дланта и опакото на ръката му, нещо огромно и гнусно, може би грамадна стоножка, толкова подвижна, че успяваше да овърже като канап пръстите му, или пък беше цял рояк от малки насекоми. Не изкрещя, стисна зъби, сподави вика и зачака нещото — или нещата — да го ухапе или ужили, като тръскаше ръката си, за да го отпъди или да я измъкне, но вратите притискаха китката му още по-силно, майка му се опитваше да ги разтвори с почервеняло от усилието лице и опънати жили на врата и изведнъж той се освободи и от вратите, и от буболечката.

Уини се стрелна покрай майка си през коридора и опря гръб във вратата на 2-B, апартамента на Дай, убеден, че нещо страховито ще излезе от асансьора. Вратите обаче се бяха затворили. Майка му беше уплашена, но не беше ранена, по челото й имаше капчици пот и по дъждобрана й към лицето не лазеше буболечка.

Намираха се едва на девет метра от южното стълбище, единственият изход, след като не можеха да използват асансьора. Майка му взе чантата си от пода и без да я е грижа за падналия чадър, избута Уини пред себе си и каза:

— Да вървим към стълбите.

Може и да беше чист инстинкт или момент на женчовска слабост, който щеше да остави позора в паметта му, но докато приближаваха към противопожарната врата, Уини си помисли, че стълбището може да се окаже капан. Нещо ги чакаше по спиралата и нямаше начин да стигнат живи до партера.

Вероятно и майка му беше почувствала същото, защото прошепна:

— Уини, не. Почакай.

Върнън Клик

Върнън следеше толкова напрегнато случващото се на третия етаж в очакване на гадняра Логан Спранглър да излезе от апартамента на оня простак сенатора, че скочи стреснато от стола при почукването на вратата. Преди да е успял да каже „Влез“, вратата се отвори и Бейли Хоукс влетя, сякаш притежаваше стаята и бе дошъл за наема.

Върнън мразеше Хоукс не по-малко от останалите обитатели в „Пендълтън“ и дори повече от някои. В подмазваческия си стил Логан Спранглър беше нарекъл Хоукс герой може би заради факта че беше морски пехотинец, участвал във война и получил медали, вероятно като награда за убиването на десет хиляди невинни цивилни, обяздването на хиляди проститутки от Третия свят и измъчването на сираци. Истинските герои бяха мъже като Върнън, които се осмеляваха да разкрият личния живот и мръсните тайни на лицемерните алчни демони в лицето на паразитите, обитаващи тази сграда.

При претърсването на апартамента на Хоукс Върнън не успя да открие шокиращи мръсни тайни, които биха помогнали книгата му да оглави класациите за най-четени издания, и сайтът му, когато го създадеше, да се превърне в най-търсеното пространство в интернет. Но това, че не беше успял да намери скандални материали, засягащи Хоукс, не означаваше, че такива не съществуват. Означаваше, че този убиец на сираци беше невероятно умел в прикриването на доказателствата за престъпленията си и гнусните си перверзии.

И все пак Върнън успя да открие достатъчно косвени доказателства, че Хоукс далеч не е героят, за когото го мислеше дъртият Логан Спранглър. Така например Хоукс беше абониран за девет издания на тема финанси, което разкриваше извратената му жажда за печелене на пари. Имаше охладител за вино, пълен със скъпо каберне, няколко луксозни костюма, шити по поръчка, цената на всеки от които надхвърляше шесткратно тази на конфекцията, и колекция от редки бакелитени радиоапарати в стил ар деко. Почтен човек не би похарчил толкова пари за егоистични несериозни покупки. Въпреки че Върнън знаеше доста за сейфовете и как да ги отваря, моделът на Хоукс изглеждаше непробиваем, което доказваше, че е пълен със скандална информация. И въпреки че Върнън имаше добри познания на компютърен хакер, не можа да се добере до файловете на клиентите на Хоукс — бяха защитени твърде добре; дори беше започнал да се съмнява, че ги държи в отделен компютър, който заключваше в сейфа всяка вечер, тъй като без съмнение Хоукс и клиентите му участваха в борсови измами, стокови манипулации и дори по-лоши неща.

Щом влезе в стаята на охраната, той каза:

— Господин Клик, току-що видях някого на северното стълбище и се съмнявам, че живее тук.

Върнън седна отново и подразнен, че го наричат господин вместо офицер, попита:

— Кого?

— Не знам коя беше. Чудех се дали не можете да проверите записите от охранителните камери и да ми кажете дали е излязла от стълбищната клетка на първия етаж или в сутерена. Мина покрай мен надолу, когато бях на площадката на втория етаж.

— Ако живее тук и ви позволя да проследите движението й, това ще е нарушаване на личното й пространство.

— Не мисля, че живее тук.

— Но не сте сигурен.

— Слушайте, тук става нещо нередно. — Хоукс се поколеба. Гледаше хитро, типично за безскрупулен финансов съветник. — Случват се странни неща. Последното, за което ви съобщавам, стана преди три-четири минути, но вероятно няма да я видим на записа. Не бих се изненадал.

Върнън изрече намръщено:

— Значи Спранглър ви е казал за липсващите двайсет и три секунди. Говорих му аз, че е имало обир или пък някой е убил някого. Ако все пак се окаже, че е така, той ще твърди, че е подозирал от самото начало, но не той подозираше, а аз. Щом заявявате, че има още някой натрапник или проблем със записите, няма да оставя това така по време на смяната ми. Да проверим.

Върнън изключи образите в реално време на централния екран и пусна записите. Тъй като в стълбищната клетка нямаше камери, той включи първо коридора пред северното стълбище в сутерена и превъртя пет минути назад, за да види дали някой ще излезе през вратата. Ако се извършваше обир, или убийство, или следващо убийство, или пък се въртеше някаква престъпна схема сред привилегированите паразити в „Пендълтън“, книгата му щеше да се превърне не просто в бестселър, а в невероятен бестселър. Сочно масово убийство би било чудесно, особено ако ставаше въпрос и за сексуални извращения или канибализъм, за каквито вероятно беше пресилено да мечтае, но пък, от друга страна, никога не можеш да предположиш докъде е способен да стигне фрашканият с пари елит.

Мики Дайм

В кабинета увитият в одеяло мъртъв Джери седеше изправен на ръба на товарната ръчна количка. Беше вързан на три места за рамката, за да не се килва.

Мики оглеждаше трупа от различни страни. Отвсякъде изглеждаше като мъртвец в одеяло.

Извади две възглавници от гардероба за бельо. Беше ги сложил в полиетиленови пликове с торбички с лимонов аромат. Спря и зарови лице във всяка от възглавниците, попивайки миризмата на лимон и гъши пера.

Закрепи възглавниците с тиксо за микрофибърното одеяло в долната част, където се очертаваха крайниците. Обичаше здравината, гъвкавостта и усещането на тиксото. Тиксото беше секси.

Извади кофа от шкафа под мивката. Сложи кофата върху главата на Джери и я залепи с тиксото.

В дрешника в спалнята му имаше няколко кашона от книги, пълни с кореспонденцията между майка му и други известни интелектуалци. Мики щеше да ги подреди и да ги дари на Харвард, където тя щеше да бъде обезсмъртена.

Един от кашоните беше едва една трета пълен. Той извади писмата внимателно — от тях се носеше едва доловим полъх на знаковия й парфюм „Найтшейд“ — и ги остави настрани. Занесе празния кашон в кабинета и го залепи за гърдите на Джери.

Извади от дрешника още едно одеяло от микрофибър. Уви го свободно около опакования труп и залепените за него предмети. Сега мъртвият Джери приличаше на нестабилна камара боклуци.

Мики избута ръчната количка назад. Мина през кабинета и дневната. Остави я в преддверието, близо до входната врата.

В спалнята Мики си надяна колана с кобура. Сложи в него 32-калибров пистолет със заглушител и облече сако, шито по поръчка, така че да прикрива оръжието. Огледа се в огледалото в цял ръст. Имаше секси вид.

Всъщност изглеждаше толкова добре, че може би нямаше причина да погребва надеждите си за среща със Спаркъл Сайкс единствено в мислите си. Тя като нищо щеше да реши, че е неустоим. Голяма част от жените го смятаха за неустоим и то не заради това, че им плащаше. Често му казваха, че при него не всичко опира до парите, и той знаеше, че са искрени. Рискът се криеше в отхвърлянето, което той не приемаше добре. Ако не се отнесеше учтиво с него, щеше да бъде само въпрос на чест да получи исканото и да разчисти след себе си. По добре бе да задържи връзката със Спаркъл само във въображението си.

Мики остави Джери на ръчната количка в преддверието. Пристъпи в коридора, заключи апартамента и тръгна да убие охранителя в стаята му.

Логан Спранглър

В кухнята на апартамента на Ърл Бландън Логан изплакваше устата си с част от запасите му от уиски и изплюваше в мивката, като се надяваше да унищожи — или поне да отмие — спорите, полепнали в устата и гърлото му. Издуха носа си толкова пъти и така силно, че рискуваше да спука някой от кръвоносните си съдове, като се опитваше да прогони възможно повече семенца от носоглътката и синусите си.

Логан се тревожеше, че спорите може да са токсични. Вероятно отровата им не бе смъртоносна, но със сигурност беше вредна. Има гъби, които след поглъщане предизвикват халюцинации и дори трайни психически увреждания. Странните плесени в тоалетната приличаха на нещо, на което Алиса би попаднала, ако бе преминала през толкова тъмно огледало, та намиращото се отвъд да наподобява повече ада, отколкото Страната на чудесата, и бе трудно да си представи човек, че са нещо невинно.

Чудеше се дали контактът със спорите предизвикваше виденията за изоставени и порутени помещения, но не беше логично, тъй като плесените и техните спори също бяха част от тези видения, а не от реалността. И въпреки това не можеше да прогони тази мисъл. Без да го предизвика съзнателно, образът на бледозелените, осеяни с черни петна организми изникна в съзнанието му, но не точно като спомен за видяното в тоалетната, защото се движеха. Това не беше просто напомнящото перисталтика потрепване. Огъване. Навиване. Гърчене и преливане на едни в други. Не можеше да се отърси от тази гледка. Беше станала по-истинска от кухнята, в която стоеше; представяше си, че въздействието на LSD потиска действителността точно по този начин, въпреки че никога не беше използвал халюциногенни вещества. В туфите гъби, около които се гърчеха плесените, сбръчканата ципа по шапчиците им се обели, както се беше случило по-рано в тоалетната, но този път не изпуснаха облачета от спори. Вместо това в тази странна фантазия от някои шапчици се показаха сиви езици, а от други се издигнаха жълти очи върху нещо, подобно на стъбълца, сякаш бяха някаква смесица между растения и животни, демонични създания. Изненадващо — невероятно — гледната точка в този делириум се промени и той вече не гледаше плесените, а гледаше през тях, сякаш очите им на стъбълцата бяха неговите очи, и видя себе си, облечен в униформата си, с бледо и потно лице и очи, мрачни като арктическа зора.

Осъзна, че се е върнал в тоалетната, въпреки че не си спомняше да е напускал кухнята. Стоеше пред мивката, държеше се за мраморния плот с две ръце, сякаш да се закрепи при турбуленция, загледан в огледалото. Стената зад него беше покрита с гнусните плесени, но светлината не беше мътна като преди и щом се извърна от огледалото към хлъзгавата колония, нея я нямаше. Съществуваше единствено в отражението. Огледалата показваха Логан какъвто беше в момента, но стената зад него беше като преди. Проблемът не беше в огледалото. Нещо не беше наред с Логан.

Вниманието му беше привлечено от някакво гъделичкане в ръцете, стиснали мраморния плот. Ноктите му бяха черни.

Марта Къп

Когато Марта влезе в дневната, следвайки сестра си по петите, Дим и Пепел бяха спрели да се бият. При все че котките рядко се катереха, и двете бяха на най-горния рафт на етажерката, пълна с порцеланови птици. Надничаха иззад фронтона на шкафа с разширени оранжеви очи. Тези котки обикновено бяха невероятно доволни и самоуверени, но сега изглеждаха тревожни. Марта се обърна към разположилата се горе двойка.

— Какво ви уплаши?

— Ти как мислиш? — Тонът на Една подсказваше, че и двете са наясно с отговора.

— Не и Сатаната — възрази нетърпеливо Марта. — При положение че има цял свят, който да покварява, защо принцът на ада би си губил времето да всява уплаха тук? Защото правим такива вкусни кексчета ли?

— Той е крал на ада и принц на този свят.

— Кралските особи винаги са ме отегчавали.

— Освен това аз никога не съм назовавала Сатаната, скъпа. Казах, че Сали е видяла демон. Все пак той има редица имена и цяла армия, която работи за него.

Загледана към сгушените на високото си укрепление котки, Марта каза:

— Никога не са гонили мишки. В това отношение са истински позор за вида си.

— В „Пендълтън“ не се въдят мишки, за да разберем. Сигурна съм, че ако имаше, щяха да ни оставят голям брой опашати подаръчета. Не са се уплашили от мишка.

— Значи от гръмотевица.

— Или пък не — добави Една.

Дим и Пепел реагираха едновременно, обърнаха глави към противоположния ъгъл на стаята и изсъскаха, сякаш бяха забелязали нещо омразно.

Сестрите се обърнаха, за да видят причината за котешкото недоволство, и Марта зърна за миг как нещо притича между стола и голямото издуто кресло „Честърфийлд“.

— Какво беше това? — попита.

— Кое какво беше?

— Нещо. Мернах нещо.

Светкавици озариха прозорците, гръм разтърси стъклата, а дъждът ги обля и те отново станаха черни.

След като взе дълъг ръжен от окачените край камината месингови инструменти, Марта пресече голямото помещение, като слаломираше помежду изобилието от викториански кресла, масички с ценни украшения по тях, цветарници с папрати, бюстове на класически поети, към канапето, зад което, изглежда, се беше скрил малкият и бърз натрапник. Ръката, стиснала ръжена, я заболя, но в изкривените от артрит стави на Марта останаха достатъчно сили, че да го стовари върху някой плъх или опасното екзотично животно, което някой глупак от сградата отново бе оставил да избяга.

Преди осем години в „Пендълтън“ беше живял един рокендрол музикант. Той се радваше на три хитови парчета и едно национално турне, преди кариерата му да рухне поради липса на талант. Преди да е успял да пропие, изшмърка или пропилее по друг начин скромното си състояние, той купи апартамент на втория етаж и се нанесе с блондинка на име Бита със зелена коса и гърди, огромни като замразени пуйки. Без знанието на асоциацията на собствениците заедно със звездната двойка се беше нанесъл и южноамерикански гущер, кръстен Кобейн, който беше избягал през входната врата на апартамента им, след като я бяха оставили открехната, едва добрали се у дома след запой, пеещи мръсни песни по коридорите. В следващите единайсет часа, докато волният Кобейн бъде приклещен в ъгъла, хванат и изнесен от „Пендълтън“, беше настанал истински хаос.

Година по-късно след катастрофална нощ на залагания във Вегас рокендрол музикантът загуби парите си и Бита. Отдавна беше напуснал „Пендълтън“, но бяха настъпили времена с по-голямо изобилие от глупаци от всякога. Марта почти очакваше да открие поредното екзотично животно. Ако се окажеше създание с остри зъби, зъл нрав и лоши намерения, тя щеше да се защитава с необходимата ярост, без значение дали се казва Кобейн или Флъфи.

— Но какво правиш? — обърна се Една към Марта, вдигнала ръжена в очакване на натрапника.

— Спомняш ли си Кобейн?

Дим и Пепел изсъскаха от най-горната етажерка, въпреки че случката с Кобейн предшестваше появата им.

— Видя южноамерикански гущер ли? — попита Една.

— Ако бях видяла него, щях да ти кажа. Видях нещо, не знам какво.

— Трябва да се обадим на някого.

— Със сигурност не смятам да викам екзорсист — отсече Марта и предпазливо заобиколи канапето „Честърфийлд“.

— Имах предвид началника по поддръжката, господин Тран.

Нищо не се спотайваше зад огромното канапе.

Вероятно нещото, което беше зърнала да притичва от креслото, се беше скрило под канапето. Марта се наведе и взе да ръчка под него с ръжена.

Спаркъл Сайкс

Докато вървеше през дневната към кухнята с Айрис след себе си, изгаряща от нетърпение да се обади на охраната, за да съобщи за създанието, което без съмнение още се опитваше да проникне през прозореца на спалнята, Спаркъл чу суматоха в общия коридор. Детенце крещеше нещо за „огромна буболечка“.

Тя промени посоката, забърза съм преддверието и надникна през шпионката. Не видя никого в южния коридор, но чу разтревожен женски глас да казва:

— Хайде, към стълбите!

След кратко колебание Спаркъл отвори вратата. Вдясно, на три метра от ъгъла между южното и северното крило, двама души се движеха към вратата на стълбището. Туайла Треърн, приятната жена от 2-А, композиторката на песни и съпруга на известния певец. Малкият й син беше Уинслоу, или Уинстън, или нещо подобно. Тя го наричаше Уини. Бяха облечени като за буря.

Видимо разстроено, момчето вървеше напред, но се спря с ръка на вратата към стълбите, щом майка му го предупреди:

— Уини, не! Почакай.

Уини отвърна:

— Знам, почувствах го, май нещо ни причаква на стълбите.

Спаркъл ги стресна, като попита:

— Имате ли нужда от помощ?

Когато се обърнаха към нея и видя изопнатите им лица, Спаркъл разпозна в тях собствените си усещания: объркване, притеснение и уплаха.

Сали Холандър

Парализирана от първото ухапване и с дългия цилиндричен език на демона дълбоко в гърлото си, давеща се от студената гъста субстанция, която се изливаше от тази куха тръба в нея, Сали остана в съзнание както заради силния ужас, така и заради невероятната погнуса. Неспособна да се движи, тя не можеше да се освободи, за да се почисти, а се чувстваше безкрайно омърсена от допира на това същество, от ухапването и насилието.

Щом езикът му най-сетне се прибра, то пусна Сали от ръцете си и тя се свлече на пода. Студенината в стомаха й нямаше да е по-голяма дори ако чудовището го беше напълнило с ледена каша. Гадеше й се и искаше да повърне, да се прочисти, но не можеше.

Не чувстваше крайниците си, всяко издишване бе сякаш вик за помощ, който никой не можеше да чуе, от всяко вдишване гърдите й свистяха, докато Сали гледаше краката на нападателя си, който обикаляше кухнята и оглеждаше нещата с явно любопитство. Шест издължени ципести пръста. Първият и шестият бяха по-дълги от четирите между тях, с по една допълнителна става и завършваха с голяма възглавничка, сякаш служеха като двойка противоположни палци. Сиви крака, кожата им бе с едва доловима шарка, подобна на люспи. Не обикновени люспи като на змия или гущер, не предназначени единствено за по-голяма подвижност, а да служат като… броня. Може да й приличаха на броня заради цвета си, напомнящ потъмнелите сребърни прибори, преди да ги лъсне. И в този момент, точно както в килера на сестрите Къп, чертите на демона потъмняха и той се превърна в силует, прокрадваща се сянка, която се скри в стената.

Стомахът й започна да се бунтува още по-силно, но все още не можеше да повърне, и в този момент гаденето беше заменено от нещо още по-лошо. Вместо топлината на тялото й да размрази нещото, вкарано в нея, студът започна да прониква в останалата плът, първо нагоре към ребрата, което я накара да почувства гръдния си кош като никога досега, като че ли не беше част от нея, а бе хирургически поставена арматура, чужда и студена в топлото й тяло. Плъзна се надолу към бедрата й и тя усети точната форма и положение на таза си като че ли за първи път; тези кости се вледениха също като гръдния й кош.

За миг, щом студът достигна бедрените кости, а след това и останалите в краката й, тя си помисли, че това са последните минути от живота й. Но после разбра, без самата тя да знае как, че животът не я напуска. Щеше да оцелее. Не умираше: превръщаше се в нещо друго, нещо различно от жената, която винаги е била.

Сайлъс Кинсли

След кратката среща с Андрю Норт Пендълтън в края на деветнайсети век във фоайето, което бе представлявало приемна преди повече от век, и след последвалия кратък разговор с Падмини Бахрати, след като „Бел Виста“ се трансформира отново в „Пендълтън“, Сайлъс беше наясно, че каквото и да ставаше в тази сграда на всеки трийсет и осем години, случваше се отново и то по-рано, отколкото беше очаквал. Разговорът му с Пери Кайзър в ресторант „Топърс“ му подсказа, че това няма да бъде парти, на което всеки копнее да присъства — или пък ще има достатъчно късмет да оцелее — и първата му мисъл беше веднага да напусне сградата, да излезе от входната врата на дъжда и да бяга.

Три години след загубата на Нора, без деца, с повечето от приятелите му вече покойници, Сайлъс нямаше къде да избяга, нито за кого да живее. Имаше дълг към хората в „Пендълтън“, към съседите си, сред които не познаваше всички.

За миг бе в недоумение какво да предприеме. Противопожарната инсталация на сградата не беше снабдена с ръчка за издърпване зад стъкло, което да счупи, за да я задейства, системата беше напълно автоматизирана и на всеки таван бяха монтирани сензори за дим и спринклери. Не разполагаше с нищо да запали пожар, за да се задейства алармата и хората да се евакуират.

Падмини вдигна глава, усмихната въпросително, и попита:

— Има ли някакъв проблем, господин Кинсли?

Той се почувства стар, уморен и безпомощен. Всичко, което се сещаше, че може да й каже, му се струваше глупаво и се боеше тя да не си помисли, че страда от деменция.

— Трябва да говоря с началника на охраната — каза той и влезе навътре към вратите между фоайето и коридора на партера.

Сайлъс направи неуспешен опит да извади ключовете от джоба на дъждобрана си, а Падмини пристъпи зад портиерското бюро и натисна бутона, за да отвори.

— Да му позвъня ли? — попита, но Сайлъс не отговори, а продължи към коридора на партера и остави стъклените врати да се хлопнат зад гърба му. Електронната ключалка се задейства с жужене.

Каквото имаше да става тук — всъщност беше започнало още в ранния следобед — включваше някакъв проблем с времето, заради който краят на деветнайсети век се преливаше в 2011 година и миналото се объркваше с настоящето. А може би смесването не засягаше само миналото и настоящето. Може би и бъдещето също.

Видяното от Пери Кайзър в коридора на мазето през 1973 година по време на ремонта не бе от 2011 година или която и да е преди това.

Думите на Пери зловещо отекваха в паметта му: „Голямо е. Голямо колкото мен. Дори по-голямо. Бледо като ларва, прилича на ларва, но не е, защото прилича и на паяк, при все че не е насекомо, твърде месесто е за паяк…“.

Сайлъс зави наляво и забърза към южния асансьор. Той щеше да го свали точно срещу стаята на охраната.

Чудеше се кой ли беше на смяна и се надяваше да е бивш полицай, каквито, изглежда, бяха повечето. Невинаги беше работил като адвокат по гражданско право. Беше започнал като криминален защитник, но не се справяше много добре, защото не успяваше да намери у себе си достатъчно съчувствие към повечето отрепки, които трябваше да защитава. Беше на страната на жертвите. Разбира се, всеки заслужаваше защита, дори и най-закоравелите изнасилвачи и убийци. Ето защо няколко години по-късно той смени работата си и остави криминалните дела на онези, които имаха по-благородно отношение и по-големи — или по-студени — сърца от неговото. Но през този първи етап от кариерата си се беше научил да разговаря с ченгетата и беше харесвал почти всички тях неизмеримо повече от клиентите си.

„Има подобие на глава без очи, без оформено лице. Притежава нещо като хриле на врата, но без уста…“

Никога не беше говорил с полицаи за изкривяване на времето — или каквото можеше да е това — нито за ларви или чудовищни паяци. Не знаеше как ще го направи сега, как ще формулира невъзможното, за да прозвучи като истина, освен ако не само той беше имал странни изживявания в „Пендълтън“ през последните няколко дни, ако охранителят не бе видял нещо необяснимо, от което космите по тила му да настръхнат.

Сайлъс се пресегна да натисне бутона за повикване на асансьора, но се поколеба, щом чу странен шум в шахтата зад плъзгащите се врати.

Свидетел

Застанал до западния парапет на покрива под дъжда, стичащ се по непромокаемото му яке, с подгизнали сини джинси и мокри ботуши, Свидетел не се боеше от светкавиците, които раздираха черното небе и разкриваха яростта на другата страна. Надяваше се да го покоси мълния, но се съмняваше, че ще има достатъчно късмет да умре тук.

Досега трансформацията не беше настъпвала в един и същ час и минута. Не можеше да прецени момента толкова точно, че като магьосник да го призове с вълшебна дума. Всъщност някои от преходите ставаха с цял ден по-рано или по-късно от други. Но щом колебанията започнеха, моментът на промяната бе близък и неизбежен.

Къщата под него не беше същият вариант на онази, в която живееше. Повечето от хората тук му бяха непознати, въпреки че знаеше много за тях.

В следващата секунда дъждът спря. Покривът беше сух, с изключение на мястото, върху което се отцеждаха дрехите му. Заедно с дъжда се изпари и градът; изчезна огромната прекрасна шир от светлинки, която беше най-красивото нещо, попадало пред погледа на Свидетел.

Сега къщата под него, под това безоблачно небе, беше онази, която познаваше, в която живееше, ако това съществуване можеше да се нарече живот.

В небето се носеше луна, бавно преминаваща през море от звезди. Стори му се студена и някак обвиняваща. Нямаше желание да погледне нагоре, защото небето не притежаваше чара на изгубения град.

Дългият гол хълм и осветената от луната равнина отвъд бяха още по-отчайващи от небето. През деня високата до кръста трева беше в толкова блед нюанс на зелено, че изглеждаше почти бяла, но на лунната светлина изглеждаше малко по-зелена, някак светеше, сякаш фосфоресцираше.

Нощта беше спокойна, притихнала и въпреки че нямаше вятър, който да раздвижи огромната ливада, искрящата трева се полюшваше на юг, а след това на север, на юг, на север, съвсем ритмично като подобното на перушина покритие на заспал левиатан, движещо се при неговото вдишване и издишване. Тревистата равнина не бе привлекателна нито призори, нито на дневна светлина, нито по здрач, нито както сега, през нощта. Тя бе смущаващо неестествена с непрестанното си движение и дори още по-неестествена, ако вятърът я доведеше до лудешка аритмия, когато пърхаше не като обикновено разлюлявано от буря пасбище, а сякаш бе медуза с развята коса и с гънещо се змиевидно тяло.

В тази лишена от пътеки шир се въдеха всевъзможни създания, които не можеха да се нарекат точно животни, при все че бяха подвижни и вечно в търсене. Представляваха по-скоро плод на налудничави сънища, отколкото дело на природата, сякаш се бяха родили в представите на побъркани богове. Този легион от ненаситни същества се хранеха едни от други като канибали, а тревата ги поглъщаше всичките, когато пожелаеше.

Огромната ливада и обитателите й бяха управлявани от дърветата, чиито корени караха тревата да се съсухря и под огромните клони на които земята беше гола, сякаш почвата беше пропита със сол. Всички дървета се издигаха високо и разперваха широко клоните си, но не с достойнство, а протегнали измъчено вейки, ръбести като каменни отломки. Някои от тях растяха отделно, но повечето оформяха големи групи; всяка от групите беше разположена в кръг около свободно пространство в центъра, подходящо за сбор на вещици около казана. Бяха черни от корените чак до най-високите клони. Кората на стволовете им беше напукана и в най-дълбоките цепнатини проблясваше влажна червена тъкан като кръвонаситено месо под кората на овъглен труп. През пролетта дърветата не напъпваха и не разцъфтяваха, не се и разлистваха, но пък даваха плод. При първото затопляне за сезона по клоните се появяваха мехурчета, набъбваха, увисваха като сълзи и съзряваха, докато достигаха трийсет сантиметра дължина и дванайсет до петнайсет сантиметра в диаметър в най-широката си част, покрити с петниста сива кора. Това не бяха плодове в биологичния смисъл, а по-скоро метафорично, тъй като нямаха семена и не бяха сладки. Щом узрееха, обикновено в нощ с разгневена луна, която сякаш метализираше тревистата шир, плодовете капеха от огромните дървета и при падането си се разлитаха, защото това не бе толкова събиране на урожай, колкото раждане. За известно време небето гъмжеше от зъби. Когато силните се нахранеха със слабите, останалото ято се понасяше на запад, сякаш подгонено от зората към мрака. Къде отиваха и какво правеха, като стигнеха там, Свидетел не знаеше, а те никога не се връщаха в тази територия.

През тази нощ дърветата, чиито плодове месеци преди това бяха отлетели на запад, протягаха черни клони с криви вейки към луната, сякаш за да я смъкнат, а заедно с нея и цялото небе, та най-сетне да бъде задушена умиращата земя във вакуума на междузвездните пространства.

В миг бурята започна отново и сухата тишина бе изместена от шума на проливен дъжд, а бляскавите звезди изчезнаха напълно. С влагата се появи осветеният град и Свидетел отново стоеше не на покрива на „Пендълтън“, в който живееше, а на покрива на „Пендълтън“, обитаван от непознати. Двете бяха една и съща сграда, но в различно време.

При следващата вълна, или при по-следващата, или при другата след нея щеше да настъпи преходът. Моментът и загадката приближаваха и Свидетел не беше по-наясно със странните случки, отколкото обитателите, местени от един „Пендълтън“ в друг. Не разбираше също така и защо той, пренесен в „Пендълтън“ от бъдещето, не можеше да остане в това прекрасно време за няколко часа, както сегашните хора щяха да се озоват в капан в неговата безнадеждна епоха. Живите организми бяха пращани назад във времето по време на вълните, водещи до прехода, ала оставаха в миналото само за кратко. Когато трансформацията настъпеше, всеки в сградата под него — всяко живо същество и всичко, което носеха или държаха в този съдбовен миг, щеше да бъде транспортирано и този „Пендълтън“ щеше да остане празен до обратната трансформация, а тя щеше да върне само онези, които принадлежаха на това време. Щеше да ги върне, ако оживееха, не и ако бяха мъртви.

Подгизнал от дъжда, Свидетел се облегна на парапета балюстрада, като се любуваше на морето от светлинни, яркия град, носещ се в бурята, проблясващите улични лампи, сградите, издигащи се като стъпаловидни площадки на гигантски кораб, поел на чудно пътешествие. Свидетел заплака пред красотата му и трагедията, която му предстоеше.