Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (33)

33. Тук и там

Том Тран

В живота на Том, дълго преди тази трансформация на „Пендълтън“, се бяха случвали събития от толкова гротескно естество, че сякаш изкривяваха самата тъкан на реалността, а след тези събития и природните закони добиваха разтегливост за известно време.

Хилядите тела в масовия гроб край На Транг бяха белег на тъй невъобразима жестокост, че след като той и баща му бяха вървели по ръба на ужаса, светът вече нямаше същия облик. Джунглата, през която бяха избягали, бе познатата, ала някак променена: палмите изглеждаха деформирани, клоните им бяха заострени вместо разперени; евкалиптите бяха прекалено тъмни, почти черни, и миришеха на бензин; шефлерата, чиито цветове обичайно бяха убиточервеникави, сега бе отрупана от съцветия в тъй алени багри, че изглеждаха като изкуствени; каучуковите дървета, папратите, татулът, храстите, филодендроните и дървесните лози не бяха на обичайните си места и някои от тях бяха видимо различни, а при други промените трудно можеха да се определят, но ги караха да изглеждат странни и неземни. Прекараха два дни в този див свят, вървяха по четиринайсет часа в денонощието, а им бяха нужни едва осем, за да стигнат до целта си. Не се бяха загубили, не бяха изпаднали в делириум, но разстоянието сякаш се беше удължило, а светът беше по-голям и недружелюбен от преди.

Подобно нещо се беше случило и в една малка лодка в морето, в която се бяха качили той и баща му с още петдесетима оцелели. След като бяха нападнати от тайландски пирати и трийсетима от техните хора бяха изклани, а пиратите дадоха достатъчно жертви, че да се оттеглят с палуба, обляна в кръв, времето в Южнокитайско море напълно се обърка, денят продължаваше само няколко часа, нощите бяха невероятно дълги, а всички звезди бяха разместени из небето. Том знаеше, че всеки, който не е бил там, би казал, че това е било делириум, но за всички присъствали беше нещо далеч по-загадъчно.

А сега, в този променен „Пендълтън“, двамата с Бейли Хоукс вървяха по коридори, които със сигурност бяха много по-дълги, и бродеха из порутените помещения в апартаментите и общите пространства, в които не си спомняха да е имало толкова много стаи. Не се бяха загубили нито веднъж, но на няколко пъти се оказваха дезориентирани, имаха чувството, че тази сграда е различна от „Пендълтън“ от тяхното време, и то не само заради ужасното й състояние.

Откриха още по-странни образувания от гъби и други израстъци, чуха движение в стените и усетиха тягостното присъствие на тайнствения господар на този „Пендълтън“. Трябва да бе някаква телепатична сила, тъй като Том чувстваше пълзене в мозъка си, подобно на студена мъгла. Внушаваше им презрение и неподправена омраза.

Колкото повече търсеха, толкова повече убеждението на Том, че ще загинат тук, при това скоро, се засилваше. И все пак нападението се бавеше.

Макар да му се струваше, че не са претърсили навсякъде и не можеше да си спомни как се бяха върнали в западното крило на втория етаж, където вече бяха проверявали, Том продължаваше да върви. Излязоха от 2-D, апартамента на Тюлис, и завиха надясно. Щом се озоваха в коридора, от отворената врата на 2-F се появи млад мъж, когото Том не беше виждал преди, и тръгна към тях.

— Свидетел — обърна се към него Бейли Хоукс.

Уини

Предвид обстоятелствата тайм аут за размисъл не бе лоша идея, стига да си достатъчно умен, за да си изградиш стратегия. Скрит между скелетите, притиснат от смрадта на мъртвешките дрехи, Уини обмисляше кое ще е най-доброто за него и Айрис, но единственото, което успя да измисли, беше да останат тук и да се преструват на мъртви, докато не бъдат открити от майките си или в крайна сметка самите те не умрат.

За миг се беше почувствал невероятно удовлетворен от себе си — макар и уплашен до смърт, безотказно продължаваше напред, но сега отново се превръщаше от герой в обичайния кльощав Уини. Създаването на стратегия означава сериозен вътрешен разговор, но за свое огромно учудване той откри, че под напрежение не знае какво да каже дори и на себе си. Почти чуваше баща си да го мъмри, че щеше да е по-добре подготвен за тази неочаквана ситуация, ако не беше отделял толкова време на проклетите си книги, а беше тренирал таекуондо и се бе учил да свири на някой музикален инструмент, ако беше прекарал лятото в борба с алигатори и се беше постарал да му пораснат косми по гърдите, което сега вероятно нямаше да му се случи.

Горкичката Айрис. Беше събрала всичкия си кураж и беше сторила най-трудното за нея само за да се остави в ръцете на най-големия загубеняк на годината, на десетилетието на века. Може би го мислеше за Кларк Кент, а всъщност, ако изобщо беше герой от комикс, по-скоро беше Спондж Боб Квадратни гащи. След като се беше провалил със стратегията, опита се да измисли начин да й съобщи лошите новини.

Естествено, не можеше да намери подходящите думи и докато ги търсеше, пред него се посипаха парченца от светещите фунги, точно пред непокритото му око, като жълти снежинки, което изглеждаше уместно на общия фон. Щом втори залп се изсипа пред него, той най-сетне осъзна какво означава това.

Каза си „Не поглеждай нагоре“, сякаш това, което предстоеше, щеше да се случи само ако цялото това пътуване в бъдещето беше сън. Ако си представеше, че снежинките от светещите фунги не са се изсипвали пред него, тогава с Айрис щяха да бъдат в безопасност. Стига само да си въобразеше, че всички отново са в добрия стар „Пендълтън“ на своето време, изведнъж щяха да се озоват там и най-големият му проблем щеше да е, че татко му може да се появи с боксова круша и боксьорски ръкавици като подарък.

В сънищата в момента, в който си кажеш „Не поглеждай нагоре“, рано или късно поглеждаш, точно така беше и в истинския живот. Уини вдигна глава, смърдящият парцал се свлече от лицето му, той погледна през ухиления череп на скелета, който се беше катурнал върху него, право в ужасяващите очи на звяра с куршумовидна глава, който висеше на стената с главата надолу. Лицето му беше на не повече от шейсет сантиметра от неговото, а сивите му устни се бяха отдръпнали назад и разкриваха редовете остри сиви зъби.

Бейли Хоукс

Докато следваше Свидетел към апартамент 2-F, Бейли се чувстваше, сякаш се движи назад във времето към „Пендълтън“ от 2011 година. Апартаментът беше обзаведен както тогава, всичко беше както го помнеше — от мебелите до стените с тайнствени научни книги и осветения аквариум. Единствените разлики бяха мръсните прозорци и отсъствието на рибите в големия стъклен съд. Осветлението работеше и наоколо не се виждаха светещи фунги.

— Какво е това място? — попита Бейли, но му се струваше, че се досеща.

Свидетел отговори:

— Олтар. Може да се каже, че аз съм уредникът.

Том Тран стоеше изумен, като че ли това не беше просто домът на Кърби Игнис, а някаква магия или чудо в този бъдещ „Пендълтън“.

— Свидетел на какво си? — попита Бейли.

— На историята на света, който вече не съществува — отговори Свидетел. — И най-вече на произхода на Единственото.

— Ти не си част от него — припомни си Бейли. — Дава ти тази възможност.

— Роден съм през 1996. Когато бях двайсетгодишен, станах един от първите, които се възползваха от третиране с пълен спектър БиоМЕМС, не само с респироцити, и бях подложен на редица физически подобрения, включително усъвършенстване на мозъка. Ето защо пазя цялата световна история в паметта си. Не остарявам. Не се разболявам. Мога да бъда убит само при невероятно екстремна атака, защото… се възстановявам.

— Безсмъртие.

— Практически да.

— Най-съкровената мечта на човечеството, така желаната благодат.

— Да.

Загледан в Свидетел, Бейли виждаше меланхолия в погледа му и почти усещаше как струи от него.

— Безсмъртен… и сам.

— Да.

Том Тран каза:

— Последният човек на Земята.

— Технически погледнато, аз съм постхуманно същество. Хибрид. Човек, третиран с милиарди наномашини.

От друга част на апартамента някой извика:

— Бейли Хоукс ли чувам?

Уини

Съществото, увиснало на стената над Уини, изсъска и между острите му зъби се показа гладък сив цилиндричен език. Уини не знаеше за какво служи тази тръба, но не изпитваше никакво съмнение, че последствията от нея могат да бъдат също толкова ужасяващи, колкото от зъбите, може би щеше да засмуче плътта от костите му като вакуум, оставяйки ги гладки като тези на скелета до него.

Парализиран от ужас, чувстваше се още по-малък от обикновено. Знаеше, че трябва да избере трудния път, а не лесния. В този момент обаче неговата философия го предаде, защото най-трудно за него беше да умре, а така или иначе щеше да умре, независимо дали се бори, или се опитва да избяга. Не можеше да се бие с нещо толкова голямо и силно, но не можеше и да му се изплъзне. Имаше само две възможности: бърза или още по-бърза смърт.

Айрис сигурно също беше вдигнала главата си, беше видяла нещото на стената над тях. Ръката й се отпусна, престана да се опитва да му счупи кокалчетата и започна да дърпа настоятелно потните му пръсти, китката му, цялата ръка, сякаш беше заспал и се опитваше да го събуди, за да ги защити.

Изрече някаква пълна безсмислица:

— Отиваме на ливадата да се изсушим на слънце.

Докато слушаше треперещия й глас, Уини си спомни, че Айрис не беше смелата героиня от приключенската история, която беше изградил в съзнанието си. Беше самотно момиче и винаги щеше да бъде така, беше извадила много по-лош късмет в живота от него. Да си кльощав и срамежлив, никога да не знаеш какво да кажеш на хората и да имаш татко, който е почти толкова нереален като Дядо Коледа, не беше нищо, абсолютно нищо в сравнение с аутизма. Щом тя беше събрала достатъчно кураж, за да хване ръката му, да стои тихо в скривалището им от кости и изгнили дрехи въпреки страховете и раздразнението, които я обземаха, тогава той може би щеше да успее да постигне нещо повече от избор между бърза и още по-бърза смърт.

Звярът се придържаше с краката и едната си ръка и бавно доближи Уини с лявата си ръка. Притисна челото му точно над основата на носа му с един от дългите си пръсти, както свещеникът прави на Пепелната сряда^[1]. Пръстът му беше мъртвешки студен.

Айрис беше слаба, а и Уини не беше особено силен, но беше по-силен от нея, значи трябваше да я защити. Татко му беше силен, наистина силен, биеше се с хората по баровете и пъхаше главите им в тоалетната, но не беше нужно да злоупотребяваш със силата си. Можеш да я използваш, колкото и да е малко, за правилните неща, дори и да си убеден, че ще изгубиш боя, дори да си обречен от самото начало, можеш да се изправиш и да размахаш хилавите си ръце, защото смисълът на живота е да се опитваш, когато шансът ти е най-малък. И ето че беше открил най-трудното, което можеше да направи: да постъпи правилно, независимо че няма изгледи да успее, нито пък го очаква награда.

Стисна ръката на Айрис отново и я дръпна от стената, хукна заедно с нея, като разбъркваше струпаните скелети и риташе месингови гилзи, за да се изправи срещу звяра. Той остана на стената, извърна глава и ги погледна с безизразен поглед, леден и сив като гранитна надгробна плоча.

Уини пусна ръката на момичето и го избута зад гърба си. Хвана стария байонет с щика с две ръце и се прицели напред. Приличаше на заек, който се опитва да изплаши вълк, и се боеше — о, да — но не се чувстваше нито нищожен, нито глупав.

Бейли Хоукс

Мики Дайм седеше в трапезарията към възстановената и безупречно чиста кухня на Кърби Игнис с ръце, скръстени на масата пред себе си. Лицето му беше някак детинско, а устата му беше извита в мила, почти ангелска усмивка. Наблизо лежеше пистолетът със заглушител.

Дайм кимна на Бейли и каза:

— Шерифе. — Кимна също към Том Тран и към мъжа, който наричаше себе си Свидетел. — Помощник-шерифи. Бих искал да се предам и да помоля за психиатрична помощ.

В този апартамент усещането за потискащата омраза на Единственото беше по-слабо, а съзнанието на Бейли беше по-ясно. И все пак подобно развитие беше също толкова странно, колкото всичко останало.

Бейли взе пистолета на Дайм и уточни:

— Не съм шериф.

— Шериф, бивш военен, какъвто и да си. Знам, че си някакъв. Загубил съм разсъдъка си, но не съм дезориентиран. Убих хора. Сега искам само да се предам и да бъда изпратен в клиника. Няма да бъда бреме за държавата. Разполагам със средства. Просто не искам повече да ми се налага да мисля. Не се справям добре с това.

Бейли подаде беретата си на Том и той я взе като че ли добре знаеше как се борави с такова оръжие.

Бейли се обърна към Свидетел.

— Какво значи това?

— Дори не бях разбрал, че е тук.

Мики Дайм се усмихна и кимна.

— Дойдох сам. Побъркал съм се. Виждам невъзможни неща.

Бейли извади пълнителя от конфискувания пистолет, видя, че е зареден, и отново го върна в оръжието.

Погледна ръчния си часовник.

Уини

Звярът слезе от стената, изправи се на крака, застана сред скелетите и на Уини му се стори, че го разглежда с учудване. После обаче реши, че това нещо не е способно да се учуди, че е безчувствено или може да изпитва единствено ярост.

В този момент във филмите звездата казва нещо от сорта на „Давай, зарадвай ме“ или пък „Хайде, изрод, адът те чака“. Уини не се опита да направи остроумна забележка, той не беше звезда, не беше и герой. Тази мечта сега беше далеч зад гърба му. Искаше само да довърши нещата по правилния начин, не по лесния, но не заради славата, в смъртта нямаше слава. Тя беше за филмовите звезди и кънтри музикантите и не си струваше. Той искаше само да не се срамува, да не е страхливец, да бъде по-добър, отколкото винаги се бе смятал.

— Айрис!

— Уини!

Хвърли поглед назад и видя госпожа Сайкс с фенер и майка си с оръжие. Ех, че момент беше.

Създанието изсъска.

Доктор Кърби Игнис

Ако беше прав относно плановете на тази Гея и решението, което бе взела при стопирането на всичко в природата, Кърби стигна до извода, че трябва да види апартамента си. Без някакво обяснение той изрази желание да слезе до втория етаж, като настоя Падмини и Сайлъс да останат в апартамента на Къп. Те не искаха да го пуснат сам и невъоръжен; затова, след като продължи да бъде все така настоятелен, че трябва да отиде, тръгнаха с него.

Още с прекрачването на прага на 2-F, той установи, че апартаментът му в този „Пендълтън“ беше почти същият като дома му в неговото време, запазен, докато навсякъде в сградата царяха упадък и мръсотия. Страхопочитанието, което бе изпитал по-рано, нахлу с такава сила у него, че коленете му омекнаха.

Със Сайлъс и Падмини подире си Кърби тръгна по посока на гласовете от кухнята, където откри Дайм, седнал до масата, Хоукс от едната му страна, Том Тран до хладилника и Джейсън Райнхолт, един от най-добрите членове на екипа му в института, до мивката.

— Джейсън? Защо си бил в сградата по време на скока?

— Не бях, доктор Игнис. Дойдох в „Пендълтън“ дълго след това събитие и съм тук вече почти от петнайсет години след като първият погром намали населението в света, и преди втория погром, който не беше планиран.

Кърби го зяпаше с изумление и за пръв път в живота си нямаше желание да разбере, но беше неспособен да отблъсне прозрението.

Уини

Айрис се отдалечи от Уини, за да застане до майка си. Той остана самичък за миг, а след това тръгна бавно назад към своята майка, като държеше байонета в готовност.

Създанието направи няколко крачки напред, но после отново спря. Оглеждаше ги един след друг, сякаш преценяваше в какъв ред да ги убие.

Госпожа Сайкс възкликна:

— Какво е това, по дяволите?

Уини не можеше да отговори, но в момента, в който се извърна, чудовището изрече една-единствена дума:

— Погромит.

Бейли Хоукс

Падмини и Сайлъс влязоха в кухнята едновременно с думите, изречени от Кърби Игнис.

— Джейсън, след толкова много години, изглеждаш… невероятно млад.

— Вече не използвам това име. Аз съм просто Свидетел. Млад съм, защото бях сред първите доброволци за пълен спектър БиоМЕМС подобрение. Всъщност бях първият ви експеримент.

Кърби докосна лицето на младия мъж и изрече с изумление:

— Значи е подействало. Вид безсмъртие.

— Подейства — потвърди Свидетел.

Кърби вдигна ръце с дланите нагоре и се загледа за кратко в тях, сякаш го изненадваха, като че ли бяха нещо отделно от него и бяха извършили неща, които му беше трудно да си представи. Обърна се отново към Свидетел и попита:

— А тази Гея, това световно съзнание, тя как…

— Нарича се Единственото. Светът вече няма пол. Началото на погрома дойде с намерението човечеството да бъде намалено до по-управляем брой… беше последвано от Заличителя, за да премахнем ненужната инфраструктура за вече намалялото население.

— А аз? Къде съм аз в това бъдеще?

— Мъртъв сте. Превърнат бяхте в погромит от друг погромит. Изживяхте последните си дни като програмирана машина за убиване.

Падмини пристъпи навътре в помещението и се обърна към Кърби Игнис.

— Вие сте направили това?

Всички с изключение на Мики Дайм, който вече се намираше в свой свят, изненадани затаиха дъх.

Тогава Игнис поклати глава в отрицание.

— Не. Не бих направил това. Не бих могъл. Не и това.

Извърна се, осенен от някаква идея. Промълви на Свидетел:

— Норкуист.

Вечно младият мъж кимна.

— Теориите ви, вашия труд… той ги приложи.

Игнис се завъртя на място и огледа лицата, насочени към него.

— Фон Норкуист е старши партньор в института. Гениален учен. Има някои спорни схващания… но не толкова крайни.

Свидетел се обърна към Бейли.

— Светът имаше късмет в продължение на векове. Учените рядко са харизматични. Норкуист обаче притежаваше едновременно блестящ ум и невероятна харизма. Страдаше от мегаломански стремеж да превърне науката си в религия — да привлече други като мен, при цялото ни неведение, да следваме каузата му. А на Игнис каза: „Стана далеч по-краен“.

Уини

Уини не мислеше, че това създание може да бъде спряно лесно с куршуми. Не вярваше оръжието да го притеснява. И все пак не се втурна към тях с убийствена ярост, трябваше да има причина за това.

Пистолетът даваше някаква увереност на майка му. Тя каза:

— Добре, всички тръгнете внимателно и бавно, застанете зад мен. — Звучеше спокойно, сякаш организираше посещение в музей. — Тръгнете към вратата, аз ще вървя след вас, но ще ви прикривам.

— Не стреляй по него — предупреди я Уини. — Сигурен съм, че това ще го вбеси.

Още преди да са помръднали, звярът се втурна, но не към тях, а ги заобиколи и препречи пътя им към изхода от инсталационното помещение.

Бейли Хоукс

Игнис се обърна към Бейли.

— Ще спра Норкуист. Категорично ще го спра. Ще го изхвърля от института по такъв начин, че няма да може да си намери работа на друго място. Трябва да е направил това зад гърба ми.

— Вие бяхте наясно с всичко — заяви Свидетел. — В началото се преструвахте, че не виждате, че не разбирате накъде води всичко това. Когато най-сетне схванахте намеренията му, негласно ги одобрихте, като не направихте възражение.

Игнис клатеше глава развълнувано, отказваше да приеме чутото, а после изрече:

— Не, не, ще спра това. Няма да допусна да се случи. Ще започна със затварянето на оръжейния отдел. Ще прекратя договорите ни с военния департамент.

— Докъде е стигнала работата ви в оръжейния отдел? — попита Том Тран.

Притеснен от пистолета в ръката на Том, Игнис отговори:

— Всичко може да се върне обратно. Всичко сторено може да се анулира.

— Това не беше подходящ отговор — намеси се Сайлъс. — Не би удовлетворил никой прокурор.

— Ликвидирайте всичко, не само оръжейния отдел — настоя Том. — Премахнете целия институт.

В шока на Игнис вследствие на вината му сега се усещаше и известно раздразнение.

— В науката няма нищо лошо. Всичко зависи от начина, по който тя се използва. Трябва да правите разлика. Не е задължително светът да се превърне в това тук заради науката. Беше ни даден шанс да поправим нещата.

Никой не му отговори.

Като се обърна към Бейли, тъй като очевидно той му се струваше най-разумен, Игнис се залови да обяснява.

— Да, това бъдеще е катастрофа, но всъщност доказва, че светът може да бъде променен радикално. Щом може да бъде така силно променен към лошо, значи може да бъде променен и към добро. Всичко се крие в начина, по който се прилага знанието, зависи от технологиите, които се развиват благодарение на науката, и от мъдростта, с която се използват. Можем да създадем идеален свят.

— Единственото изведнъж престана да ни избива — отбеляза Бейли.

Игнис примигна.

— Какво?

— Може да е спряло да ни убива, защото е решило, че ако се върнеш сам в нашето време, а всички нас ни няма, това ще привлече прекалено много внимание към теб. Как ще го обясниш? Спря да ни убива, за да е сигурно, че когато се върнем в нашето време, безпрепятствено ще продължиш работата си.

Игнис поклати глава.

— То не ме управлява. Не ми е господар. Ще направя каквото трябва да се направи, когато се върна.

— Каквото трябва да се направи? — вдигна вежди Бейли. — Интересна формулировка, нали, Сайлъс?

— Измама, маскирана като искреност — отсече адвокатът.

Игнис затвори очи. Мускулите на челюстта му се напрегнаха, сякаш стискаше зъби, а присвитите му устни бяха побелели. Или преглъщаше яда си, или търсеше думи, с които да ги убеди в своята добронамереност.

След като стана ясно, че тази неподвижност и мълчанието ще останат единственият отговор на Игнис на обвинението на Сайлъс в измама, Бейли попита:

— Какво точно смяташ, че „трябва да се направи“, Кърби?

Игнис отвори очи. Поклати глава, сякаш примирен с подозренията им, но натъжен от тях.

— Няма защо да давам обяснения за това.

Обърна им гръб и тръгна към вратата.

Бейли вдигна пистолета на Мики Дайм към гърба на учения и заповяда:

— Спри на място.

Игнис продължи.

— Няма да посмееш да ме убиеш.

Таванът изскърца и нещо помръдна зад гипсокартона. Свидетел поясни:

— Единственото е навсякъде около нас.

Игнис излезе от кухнята и мина през дневната.

Бейли погледна Падмини, Падмини се обърна към Том, а Том проговори:

— Накъде е тръгнал? Намислил е нещо.

Уини

Погромитът стоеше между тях и изхода, наблюдаваше — ги, но явно не беше агресивно настроен. След това вдигна високо глава, като че ли слушаше глас, който само той можеше да чуе. Блестящите му очи помръкнаха под нещо, което приличаше на вътрешни полупрозрачни клепачи. Създанието започна да се поклаща напред-назад като в ритъма на мелодия. Звярът беше толкова гъвкав, че напомни на Уини за кобра, омаяна от флейта.

— То… отнесе се нанякъде — пошепна госпожа Сайкс.

Майката на Уини каза:

— Оставаме заедно. Да го заобиколим. Тихо.

Бейли Хоукс

Докато Бейли стигне до общия коридор, Кърби Игнис беше прекосил една трета от разстоянието до северното стълбище. Не тичаше, но вървеше бързо, с определена цел.

Застанала до Бейли, Падмини се обади:

— Погледнете нагоре.

Таванът беше подгизнал и размекнат от нещо влажно и тежко и панелите се бяха разместили, като че ли щяха да се срутят.

Том Тран излезе от апартамента на Игнис, като не изпускаше от прицел Мики Дайм. Замечтаната усмивка на убиеца беше непоколебима, сякаш устните му бяха зашити във вид на арка.

Сайлъс също ги последва, но Свидетел остана.

— Хайде — каза Бейли и ги поведе след учения.

Струваше им се, че Игнис не може да направи нищо, за да ги постави в още по-голяма опасност. Бейли не можеше да си представи мъжът да е под заблудата, че ще избяга от отговорност след прехода. Но тази устременост на Игнис подсказваше, че има цел и план, което нямаше как да е добре за останалите.

Таванът зад тях простенваше, а този отпред се размекваше. Винтовете за гипсокартона със скърцане бавно се изтръгваха от конструкцията и от дървените й елементи се раздаваше тревожен шум, който подсказваше, че са под огромно, бързо увеличаващо се напрежение. Вляво и вдясно електрически разпределителни кутии изхвърчаха от стените, щръкнаха зелени, черни и бели кабели и се видя как нещо белезникаво се гърчи в образувалите се правоъгълни дупки, сякаш нетърпеливо да се измъкне от стените и да нахлуе в коридора.

Игнис изчезна през вратата на стълбището, но Падмини и Бейли бяха близо зад него, а и Сайлъс, Том и Мики не бяха далеч. Игнис тръгна надолу, движеше се по-бързо, отколкото в коридора, като вземаше по две стъпала наведнъж, дишането му беше учестено, а тихото ритмично пъшкане издаваше тревогата му. Подминаха партера. Бейли си спомни предупреждението на Свидетел, че в сградата Единственото е най-силно в асансьорните шахти и сутерена.

Доктор Кърби Игнис

Оцеляването на Единственото — самото му създаване — зависеше от успешното завръщане на Кърби в 2011 година жив, а това оцеляване изглеждаше гарантирано само ако успееше да се върне сам. Не можеше да се разчита на Бейли Хоукс. Бързаше да изпада в крайности като морален съдник, всичко беше черно или бяло, без нюанси на сиво. Опитът на Сайлъс Кинсли в съдебната зала го караше да усеща всяка уклончивост и той щеше да поддържа интуицията на Хоукс. След като беше ходил на война и беше оцелял, Хоукс знаеше как да действа при подобни обстоятелства и нямаше да си губи времето. Най-лошото беше да имаш такъв враг.

Единственото беше се свързало с Кърби в кухнята. Беше говорило в съзнанието му, не с думи, а с образи, от които той си беше направил изводи. „Долу“, каза му. „Сутерена, басейна“, съобщи му чрез показване на тези места. Тук той вече нямаше приятели, не и сред собствения си вид, и можеше да се довери само на Единственото и на сградата, която то обитаваше в безбройните си форми.

Бейли Хоукс

Когато Бейли изтича от стълбищната клетка в коридора на сутерена, вратата към басейна тъкмо се хлопваше. Падмини и Сайлъс го настигнаха и се насочиха натам, но той я хвана за рамото и спря нея и адвоката.

— Вратите винаги са проблем — каза, когато Том Тран ги настигна с Мики Дайм, — а басейнът в сегашното му състояние… си е истински капан. Бяхме подмамени да дойдем всички тук.

Каньонът, в който се беше превърнал басейнът, с неговите хиляди метри дълбочина и всичко, което можеше да се намира под „Пендълтън“, може би беше прокопан и създаден от наномашините, прояли път през скалата. Какъвто и да беше произходът на това укрепление, то очевидно събираше на едно място злото в бъдещето, принадлежащо на Единственото, и злото от предходните времена, случки, предавани от уста на уста в историята на човечеството във вид на пещерни рисунки, а после и като писания. Тук всичкото хилядолетно земно зло беше съсредоточено в един момент, а тази сграда, която бе мост над разлома в пространствено-времевия континуум, беше също и храм на силите, стремили се тъй дълго към всеобщо унищожение.

— Той вътре ли е? — попита Том. — Нима няма да го последваме? Какво ще правим тогава?

Таванът изскърца. Около тях се посипаха парченца от светещите фунги. Няколкото работещи лампи над главите им помръкнаха, отново присветнаха, пак помръкнаха. Както и на горните етажи, от стените започнаха да изскачат контактите и разпределителните кутии, а по плоскостите от гипсокартон и през отворилите се дупки се появиха белезникави силуети. От асансьорната шахта се разнесе шумът от кабината, изкачваща се от огромна дълбочина. Отново ги примамваха, предизвикваха ги да влязат в помещението с басейна.

— Чакайте — настоя Бейли.

По средата на коридора от дясната им страна от инсталационното помещение се появиха Туайла и Спаркъл с децата.

Бейли погледна часовника си.

— Чакайте. Чакайте.

Вратата на басейна се отвори рязко от вътрешната страна, увисна на пантите, и се сгромоляса встрани.

Сайлъс Кинсли

През вратата излязоха две от съществата, които Свидетел беше нарекъл погромити, мокри от басейна, по-малки от другите, с детски ръст. Едното се хвърли право към Сайлъс, по-бързо от котка, покатери се по десния му крак и се вкопчи с нокти и зъби в дъждобрана му. Демоничните му очи бяха втренчени в очите на мъжа, като че гравитацията на тези зеници, подобни на черна дупка, можеше да го притегли в пълното забвение. Той го удари с юмрук, зъбите не успяха да захапят ръката му и се забиха в ръкава, а той залитна назад. Падмини се приближи, ръкавът се разпра, нещото пусна парчето плат от устата си, обърна се към Падмини и се спусна към нея, но вместо да захапе ръката й, захапа дулото на пистолета и тя пръсна пълзящия му сив мозък по пода на коридора.

Вторият малък погромит се хвърли към Бейли. Той бързо се отдръпна в мига, в който го зърна, изстреля четири куршума, като размаза лицето му и тилът му се пръсна. Строполи се в краката му и се загърчи, останало почти без мозък, но все пак се опитваше да захапе обувките му. Той го изрита и се извърна към вратата за басейна, откъдето се появи трето чудовище, по-едро от предишните.

Беше забелязал нещо познато в първите две и сега разбра какво. Подобно на погромита, създаден от плътта на Сали Холандър, който бегло приличаше на нея, това създание напомняше Маргарет Пендълтън, съпругата на Андрю, която беше изчезнала заедно със сина им и дъщеря им през 1897 година. Сайлъс беше виждал снимка на жената и децата й — ето в какво се бяха превърнали. Този погромит беше с ръста на Падмини, която нападна.

Туайла Треърн

Изненадващата поява на създанията от вратата към басейна разсея Туайла за миг и точно тогава погромитът от инсталационното помещение изскочи през вратата зад гърба й. С мощно и стремително движение я блъсна настрани, повали я и оръжието се изплъзна от ръката й. Тя падна на левия си хълбок и я прониза силна болка в крака. Спаркъл изпищя, Айрис също. Туайла се превъртя, изправи се в седнало положение и на жълтеникавата светлина видя как сивият звяр изтръгва байонета с щика от ръцете на Уини и го хвърля встрани.

Погромит. Беше се нарекло погромит. Тя опита да се добере до пистолета, но нещо на пода й попречи — мазните парченца от светещите фунги, които падаха от тавана, бяха хлъзгави като лед. Погромитът хвана Уини за ръцете, вдигна го високо, сякаш го принасяше в жертва, и изведнъж „Пендълтън“ се изпълни с налудничави гласове, върху Туайла се стовари някаква мислена вълна от омраза, докато се опитваше да се добере до пистолета, разтресе я със силата си, главата й искреше в жълта светлина и тя импулсивно натисна спусъка на пистолета, откъртиха се парченца от бетона и се забиха в лицето й…

Том Тран

С една ръка, на която имаше шест пръста, нещото стисна гърлото на Падмини, а с другата ръка я завъртя и я придърпа към себе си. Оръжието й беше между тях, тя успя да стреля два пъти в корема му, но тъй като чудовището представляваше в по-голяма степен машина, отколкото плът, само изстрелите в главата, прекъсващи мисловната верига, можеха да го спрат. Погромитът насочи челюстите си към лицето й, докато я влачеше назад, тя отметна глава встрани, за да избегне ухапването, а после и още едно.

Щом създанието я завлече през прага в помещението с басейна, Том ги последва, стиснал беретата с две ръце и дебнещ точния момент за чист изстрел в отвратителното лице на нещото; не смееше да стреля веднага, защото Падмини се мяташе в различни посоки и отчаяно се опитваше да избегне ухапването. Доктор Игнис стоеше отстрани, приличаше на лунатик с изражение, което показваше едновременно ужас и триумф. Том се довери на инстинкта си и стреля в рамото на Игнис и безбройните гласове на Единственото избухнаха от всички стени и от басейна, пищящи от гняв. Погромитът хвърли Падмини встрани и се насочи към Том, за да защити Игнис. Въпреки че не беше напълно автоматичен, пистолетът произведе изстрел в момента, в който тя успя да докосне спусъка. Куршумът разцепи лицето на съществото, щом достигна до него, и го повали на земята.

Туайла Треърн

Уини е вдигнат високо над главата на погромита — кротко агне на върховния олтар — но после е свален лице в лице със сивия жрец, който съска, съсредоточен в жертвоприношението, оголва зъби за смъртоносно ухапване. Спаркъл бързо грабва пушката с щика и го забива в гърба на звяра, но няма никаква полза. Туайла е бърза, сега в нея няма музика, само пронизителен вик на омраза и ужас, и разтърсваща любов, пистолетът стреля в ръцете й веднъж, после втори и трети път. Сиви зъби до меката бузка — после главата се пръсва, погромитът пада, изпуска Уини, Уини не е ухапан, по лицето на Уини пълзят сиви нанокомпютри.

Бейли Хоукс

Падмини се върна разтреперана от басейна в коридора. Том Тран я последва, хванал Кърби Игнис с една ръка и притиснал дулото на пистолета в гърлото му.

— Патова ситуация — извика Бейли.

Осъзнавайки, че ако Игнис умре, Единственото може никога да не просъществува, пронизителните му орди утихнаха, но омразата, струяща от тях, не намаля.

Кърби Игнис притискаше раната на рамото си с лявата си ръка и изглеждаше изненадан, което не говореше добре за него, нямаше от какво да се изненадва, след като беше видял Единственото и последствията, причинени на света от института. Не беше очаквал раната, защото въпреки съжалението, което беше изразил, и признанието, че не бива да се допуска подобно бъдеще, продължаваше да не вижда грешката у себе си. Беше втрещен от непредвидените обстоятелства, но не беше способен да поеме отговорността си за случилото се.

Ордите в стените продължаваха да се бунтуват, всички изразяваха безсловесната си омраза в един глас — последен вариант на безликата тълпа от историята. Единственото като че спореше със себе си, обмисляше следващия си ход.

— Бейли, допускаш ужасна грешка — протестираше Игнис. — Моята работа… нашата работа в института обещава да облекчи всички човешки страдания. Светът може да се поправи.

Бейли се замисли за това колко често се оказваше, че хората не са каквито изглеждат. Мъжете около Хитлер можеха да бъдат симпатичният ти чичо, бузестият ти братовчед, дядо ти с лулата, пантофите и спокойната усмивка. В някакъв период от живота си Алберт Шпеер донякъде е приличал на Грегъри Пек, най-подходящия по външност актьор за положителните филмови роли. Рузвелт е наричал Сталин „Чичо Джо“. Чичо Джо и Чичо Хо Ши Мин. Усмихнат, Пол Пот от камбоджанските полета на смъртта досущ приличаше на добродушен служител от ателие за химическо чистене.

На фона на разбунените гласове в стените Игнис се обърна към Падмини с умолителен тон:

— С наномашините ще може да се поправи ДНК на фетуса още в утробата и няма да се раждат деца с недъзи.

— Или по-скоро ще престанат да се раждат деца — отговори му тя.

— Не, не. Чуйте. Чуйте ме. С помощта на нанороботите и изкуствените бели кръвни клетки, плуващи в кръвния поток може да се дават инструкции за разпознаване на всеки вирус или бактерия и всички болести ще бъдат лекувани стотици пъти по-бързо, отколкото с антибиотиците.

Свидетел влезе от стълбището и отсече:

— В това бъдеще няма болести.

Игнис възрази:

— Забравете за това бъдеще. То не беше планирано.

Призовавайки всички да обединят силите си със Спаркъл и Туайла в средата на коридора, Бейли отново погледна към Свидетел, решил да не се присъединява към тях, и го попита:

— Коя година всъщност е сега?

— Не толкова далеч от вашето време, колкото си мислите. Годината е 2049.

Мики Дайм продължаваше да се усмихва и поклати глава.

— Това не съм го чул. Не искам да го чувам. Пълни безсмислици.

Звън възвести пристигането на асансьора от долните земи в сутерена.

Спаркъл Сайкс

Тя бършеше трескаво слузта от лицето на Уини, уплашена, че ордите ще разкъсат плътта му, когато изведнъж Айрис застана редом с нея и показа загриженост. Събрало кураж да осъществи контакт с някого, момичето се залови нежно да бърше лявото ухо и врата на Уини. Наногадостите по ръцете на Спаркъл бяха ледени, приличаха на хиляди мравки, но не хапеха, нито щипеха, а лицето на Уини остана невредимо. Докато триеше ожесточено ръце в дрехите си, армията върху кожата й като че стана по-мудна в движенията си.

Бейли Хоукс

Всички се скупчиха в средата на коридора и в този момент мазилката се напука и падна отгоре, а носачите се разхлабиха. Едно парче гипсокартон се завъртя като таванска капандура, посипа Бейли с гипсов прах и едва не събори Том Тран на колене. Отгоре, възбудено гъмжащи между гредите от конструкцията на тавана, бледи форми на живот, жадни за смърт, се виеха и протягаха към тях.

Том Тран притисна дулото още по-силно към врата на Игнис и викна:

— Ще го убия!

Очевидно Единственото беше решило, че се налага да рискува живота на своя създател, защото от синята светлина в асансьора се показа гневен рояк от отвратителни твари, някакви странни смесици от животно, растение и машина. При вида им зрението му се бунтуваше, а сърцето му се свиваше — цяла армия от уродливи зли духове, от тези, които вероятно населяват сънищата на демоните от ада. Тази шайка би ги разкъсала на парченца, но в същия миг по стените внезапно заблестяха екрани със синя светлина.

Обратният преход настъпи, врявата от налудничави гласове внезапно секна, ръждата и мръсотията изчезнаха, а с тях и мъртвите погромити, както и появилите се от асансьора. Тук бяха оцелелите съседи, тук беше и още неосъщественото бъдеще, тук беше и оста на колелото на живота, където всичко беше възможно и още нищо не беше загубено.

У дома.