Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (12)

12. Апартамент 3-А

Дим на креслото и Пепел на табуретката следяха нетърпеливите крачки на Марта между прозорците в дневната, а оранжевите им очи блестяха като фенери.

Ако не се брояха външните белези — от дребни досадни детайли като побелялата коса до по-сериозното издайничество на деформираните от артрит ръце — Марта се чувстваше като двайсетгодишна. Мисълта й беше бърза, сякаш беше шейсет години по-млада, и изострена от мъдростта на богатия житейски опит.

Осемдесетгодишна, с усещането че е на двайсет, тя не проявяваше търпимост към глупости. Тревожеше се, че светът повече от всякога се е превърнал в храм на абсурда. Толкова хора бяха престанали да се уповават на истините, които дават надежда, а вместо това се хвърляха безкритично да приемат вярата в съживената безжизненост, каквато беше компютърният „интелект“, в бляскавата, но куха утопия на интернет и във всевъзможните дигитални устройства, в абсурдните икономически теории на завистливи социопати, в абсолютното морално и правно равенство на хората, мравките, маймуните и аспарагуса. Марта изпитваше особена неприязън към множеството вероизповедания, проповядващи края на света, привържениците на които като противния господин Удел от 3-H страстно вярваха в една или друга екзистенциална заплаха — от предстояща ледена епоха до неизбежно разтапяне на планетата или в установяването на сатанински ред и Армагедон.

Допреди няколко дни тяхната готвачка и домашна помощничка Сали Холандър си беше съвсем нормална. После внезапно започна да говори за реални и тревожни сънища. След третата нощ, изпълнена с кошмари, беше толкова съсипана, та започна да вярва, че това са пророчески видения за скорошното настъпване на деня на Страшния съд. Сега пък се кълнеше, че е видяла самия дявол в помощния килер.

Градът беше истински, бурята беше истинска, както и прозорецът пред Марта, но дявол в килера — това беше пълна глупост. Или Сали, на която до този момент можеше да се разчита и която се отличаваше със здрав разум, преживяваше криза на средната възраст, предизвикала личностно разстройство, или бедната жена страдаше от някакво заболяване, чиито симптоми включваха халюцинации и параноя. Тъй като Марта приемаше Сали като любима племенница, не искаше дори да мисли за втората възможност, при която можеше да става въпрос за мозъчен тумор или друго сериозно страдание.

Огромна светкавица разсече небето, а разтърсващата гръмотевица прозвуча, сякаш хиляда дървета бяха повалени отведнъж. За миг като че целият град угасна. Вероятно бе само краткотрайно заслепяване, защото след като примигна два пъти, градът си беше отново там с блещукащите светлинки и уличните лампи, отдалечаващи се в мрака.

Дим и Пепел, двойка сини британски късокосмести котки, бяха запазили типичното за вида си спокойствие по-рано, по време на пристъпа на Сали, застинали и вглъбени в себе си. Ушите им бяха потрепнали лекичко при първия писък и бяха обърнали глави по посока на шума. Мускулите им обаче не се напрегнаха и невероятно меката им синьо-сива козина не настръхна ни най-малко. Докато ужасените писъци на домашната помощничка утихнаха до хлипане, Дим и Пепел бяха загубили всякакъв интерес и отново се занимаваха с тоалета си. Поведението на котките беше достатъчно доказателство за Марта, че нищо демонично не се беше появило.

Една, по-възрастната сестра на Марта — на осемдесет и две — имаше склонност да се прехласва по глупости. През целия си живот Една вярваше в невероятни неща: от гледане на ръка до полтъргайст, от изгубения континент Атлантида до градове на обратната страна на луната. В момента седеше до кухненската маса със Сали и поеше бедната жена с кафе, подсилено с бренди, за да я успокои, и я подканяше да си спомни — или да си измисли — нови подробности за срещата си с принца на мрака в помощния килер.

Понякога Марта се чудеше как с Една, с която бяха толкова различни, бяха успели да изградят общ бизнес с толкова малко търкания помежду си през годините. Марта имаше делови усет, а Една сътворяваше невероятни рецепти. „Тортите на сестрите Къп“ се превърна в най-голямата компания за доставки на десерти в страната, произвеждаше изключително успешен асортимент от замразени торти, продавани в супермаркетите, и като цяло подемаше и овладяваше всяка нова тенденция в бранша.

Марта предполагаше, че са постигнали успех, тъй като имаха различни дарби, но се допълваха чудесно — ето защо и толкова много се обичаха.

Бяха продали компанията четири години по-рано и бяха дарили половината от състоянието си. Дотук пенсионирането им беше извънредно приятно с поредиците от обеди и социални изяви, доброволен труд за любимите им благотворителни дейности и много свободно време, което да посветят на личните си интереси. А ето какво се случваше сега с бедната Сали. Въпреки че от двете Една беше суеверната, Марта не можеше да се отърси от потискащото чувство, че този неприятен инцидент може би бележи края на дългия й период на късмет, както и този на сестра й.

Като един вид пророческо потвърждение на мисълта й небето беше прорязано от нова серия ярки остриета. Градът се разтресе като дървено трупче под ударите на брадва и порой сребристи капчици се извиха в здрача в лудешки синкоп.

В стъклото на прозореца отражението на Марта потрепна, сякаш жизнените й сили приближаваха края си. Тя изпитваше страх от смъртта, който постоянно потискаше, този ужас датираше от нощта, в която умря Саймън, първият й съпруг, когато тя беше на четирийсет и една. Причината за страха й не беше смъртта на Саймън, а нещо, което се случи малко след това и което не можеше нито да обясни, нито да забрави през последните трийсет и девет години.

Когато се звънна на входната врата, Дим и Пепел извърнаха глави, но не благоволиха да станат от меките си местенца, за да посрещнат посетителя.

Пред отворената врата Бейли Хоукс поздрави Марта с целувка по бузата. Щом той прекрачи прага и се озова в преддверието, тревогата й намаля. Беше от типа мъже, които никога не биха я привлекли като млада: тих, начетен, добър слушател, стабилен във всяко отношение. Така и не разбра защо дори и на средна възраст продължаваше да харесва безволеви чаровници, които бяха забавни, но накрая винаги носеха разочарование. Беше успяла да се омъжи за един недорасъл мъж, а след това и за втори; все пак беше утешително да имаш приятел като Бейли, когато домашната помощничка не спира да бърбори как е видяла дявола между бюфета за порцелан и шкафа със сребърните прибори.

— Не знам лекар ли да повикам, или психиатър — обърна се тя към Бейли, — но със сигурност няма да викам екзорсист.

— Къде е Сали?

— В кухнята с Една. Вече сигурно и сестра ми е убедена, че е зърнала привидението с раздвоен като на змия език.

Една се интересуваше от обзавеждане далеч повече от сестра си, така че Марта трябваше да се примирява с последствията от страстта й към всичко викторианско: канапета „Честърфийлд“, тапицирани с тъмносин мохер, масички, покрити с кадифени или дантелени покривки, етажерки, пълни с порцеланови птици, текстилни тапети на цветя по оригинален дизайн на Филип Морис и всичко това, обточено с ширити, пискюли и ресни.

Въпреки че кухнята беше обзаведена в духа на края на деветнайсети век, изглеждаше по-модерна от останалата част от апартамента, защото Една предпочиташе уредите на газ и ток пред чугунените печки на дърва и огромните охладители. Нещото, което се доближаваше най-много до викторианската епоха в това уютно помещение, беше тоалетът на Една, реалистична репродукция на ежедневно облекло от периода, сътворено от шивачката й по автентичен каталог от същото време: лилава копринена следобедна рокля, покрита с лилав шифон на бели точки, с дантелена яка, три четвърти плисирани ръкави и дълга до земята клоширана пола.

Марта беше свикнала с вида на Една до такава степен, че дори не забелязваше колко е нестандартен, но от време на време, както в момента, си даваше сметка, че роклите й приличат повече на театрални костюми. Седнала до масата за закуска със Сали Холандър, която пък бе облечена в избрана от самата нея униформа, състояща се от черен панталон и обикновена бяла блуза, Една изглеждаше ексцентрична, сладка и мила, приятно живописна, но определено ексцентрична.

Като отказа предложеното кафе със или без бренди, Бейли седна до масата срещу Сали и каза:

— Ще ми разправиш ли какво видя?

Широкото лице на домашната помощничка, осеяно с лунички, преди неизменно беше огряно от нежна руменина, а зелените й очи бяха весели и винаги със закачливо пламъче в тях. Сега кожата й беше посивяла, а живецът в очите й бе помръкнал. Треперенето на гласа й изглеждаше неподправено.

— Прибирах официалните чинии, онези с дупчиците по ръба и розите. Мернах нещо с периферното си зрение… нещо бързо и тъмно. В началото беше сянка като сянка, но не точно. Появи се от кухнята, дойде в килера и мина покрай мен към вратата на трапезарията. Високо, над два метра, и много бързо.

Една се наведе напред, поставила ръце на масата, и зашепна, сякаш се опасяваше, че силите на мрака може да разберат, че е наясно със съществуването им.

— Казват, че самият Андрю Пембълтън броди из това място, откакто отнел живота си.

Облегната на плота, Марта въздъхна, но никой не забеляза.

— Може да е истина, а може и да не е — продължи Една, — но дори на Шадоу стрийт 77 да е пълно с не намерили покой сенки като в гробище, това не е някоя от тях. Не е безобиден бродещ дух. Кажи му, Сали.

— Господ да ми е на помощ, страх ме е да говоря за това — промълви домашната помощничка. — Говоренето за такива неща може да се изтълкува като покана. Нали така казват, госпожице Една? Не искам да каня пак онова нещо, каквото и да е било.

— Знаем какво е било — каза Една.

Марта очакваше Бейли да й отправи красноречив поглед, но вниманието му остана насочено към домашната помощничка.

— Каза, че в началото приличало на сянка.

Сали кимна.

— Беше наситеночерно. Без детайли. Но когато го погледнах, докато минаваше покрай мен… го видях ясно, както вас сега. На около два и половина метра от мен се обърна и ме погледна, сякаш не ме беше забелязало дотогава и беше изненадано от присъствието ми. Като човек, но не съвсем. Имаше нещо различно във формата на главата, нещо странно, не мога да определя какво. Обаче нямаше никаква коса, също и вежди. Кожата му беше сива като олово. Дори очите му бяха сиви, без бяло, а ирисите бяха черни, черни и дълбоки като дуло на оръжие. — Тя потрепери и надигна подсиленото си кафе за утеха. После промълви: — Той… то… то беше слабо, но изглеждаше силно. Отвори уста с ужасните си сиви устни, зъбите също бяха сиви и остри. Изсъска и искаше да ме ухапе, сигурна съм в това. Изпищях и то се приближи до мен ужасно бързо, по-бързо от котка или дори от змия, по-бързо от всичко.

Въпреки че Марта беше твърдо решена да не се държи лековерно като Една, нито скептицизмът й, нито нормалният й костюм с панталон я предпазиха от тръпките, които полазиха по гърба й. Тя си каза, че е разтревожена от промяната у Сали, от тази й нетипична увереност в свръхестествено преживяване, изместила стремежа да потърси разумно обяснение.

— Демон — заключи Една. — Създание от ада. Не просто дух.

Бейли се обърна към домашната помощничка.

— Но не те ухапа.

Тя поклати глава.

— Звучи налудничаво… но щом се приближи, отново се преобрази от нещо реално в обикновена черна сянка и профуча. Усетих допира му, като мина покрай мен.

— А как си тръгна от килера? — попита Бейли.

— Как си тръгна? Ами, просто така. Профуча и изчезна.

— Мина ли през някоя стена?

— Стена? Не знам. Просто изчезна.

— О, стените не означават нищо за демоните — увери го Една.

— Демони — намеси се Марта, достатъчно подигравателно, че да е ясно колко безсмислено й звучат тези приказки.

Сали отвърна:

— Не зная дали с бил демон, госпожо. Не мога да кажа със сигурност. Но имаше нещо. Истинско като мен самата. Не надигам бутилката, докато съм на работа, и не халюцинирам.

Както и по-рано, изпод земята се надигна тътен и този път „Пендълтън“ се разлюля достатъчно силно, че стъкларията и другите неща в шкафовете да се раздрънчат. Закачените над централно разположения работен плот тенджери и тигани се разклатиха на куките си, но не толкова силно, че да се блъснат помежду си.

Разтърсването продължи по-дълго от предишния път, десет или петнайсет секунди, и през половината от това време Бейли се опитваше да избута стола си от масата и да се изправи, сякаш в очакване на бедствие.

Сали Холандър притеснено огледа кухнята, като че ли очакваше зигзаговидни пукнатини да се спуснат по стените, а Марта се отдръпна от плота, когато горните шкафове задрънчаха зад нея.

Очевидно развеселена от тревогата на околните и подръпваща закачливо дантелената си яка, Една съобщи:

— По-рано говорих с господин Тран и той беше уверен, че тези трусове са причинени от взривовете при изграждането на основите на новата висока сграда от източната страна на Шадоу Хил.

Тран Ван Лунг, който беше променил името си на американското Томас Тран, беше началник по поддръжката в сградата. Той живееше в апартамент в сутерена точно до стаята на охраната.

— Не. Това продължи дълго, твърде дълго за ударна вълна — възрази Бейли. — Освен това усетих първия трус, когато бях в басейна тази сутрин около четири и петнайсет. Не може да са започнали работа толкова рано.

— Господин Тран е най-добрият отговорник по поддръжката, който някога е работил в „Пендълтън“ — настоя Една. — Той знае всичко за сградата. Може да поправи какво ли не или поне знае кой може да го стори и е по-благонадежден от всеки друг.

— Съгласен съм — отвърна Бейли. — Но дори Том Тран може да не е достатъчно информиран понякога.

Щом повечето млади мъже на възрастта на Бейли Хоукс присвиеха очи, в ъгълчетата край тях се появяваха една или най-много две леки бръчици. Ала годините война така трайно бяха отпечатали спомена за тревога върху лицето му, че когато биваше разтревожен, гладката му кожа силно се нагъваше, което го състаряваше и му придаваше страховитото изражение на човек със свирепи намерения.

Когато Бейли се надигна от стола, Марта Къп зърна нещо, което даваше още по-добра представа за душевното му състояние. Под спортното му сако имаше кобур с пистолет.