Подразнен от нахлуването на Бейли Хоукс в територията му, Върнън се отпусна на стола си и потърси записите от камерата пред северното стълбище на партера и в мазето. Загледан в плазмения екран, той превъртя на картина въпросните няколко минути, но никой не се появи от стълбищната клетка, освен господин Голям герой от войната, самият Бейли Хоукс, около минута по-рано.

Върнън заговори:

— Ако наистина ви е подминала надолу, когато сте слизали от втория етаж…

— Там бях и ме подмина — прекъсна го нетърпеливо Хоукс, сякаш човек нямаше право да се съмнява в думите му заради купчината медали, които беше получил, задето беше очистил към петстотин невъоръжени мюсюлмански баби и бе подпалил внуците им.

— Как изглеждаше тази жена? — попита Върнън.

— Беше момиче. На седем или осем години.

Върнън повдигна вежди.

— Преследвате малко момиченце из сградата?

— Не съм я преследвал. Беше облечена странно. В нещо подобно на карнавален костюм. Мина покрай мен надолу по стълбите.

— Е, камерите не показват такова нещо. Освен ако още е на стълбището, мъртва или не.

Хоукс се опита да се престори на объркан, но Върнън със сигурност забеляза гузни пламъчета в лукавия поглед на финансовия съветник.

— Какво означава това?

— Нищо — отговори Върнън. — Единствено, че така или иначе не сме разгадали мистерията с липсващите двайсет и три секунди от предишната нощ. Може да става въпрос за обир, нещо в стил Розовата пантера, но вероятно е по-лошо. А сега и изчезването на това момиче.

— Каза, че името й е София Пендълтън и баща й е господарят на този дом.

— Бива си я историйката — подхвърли Върнън и огледа изпитателно Хоукс, с надеждата да получи интересна реакция за своята книга на пълните разкрития.

От земята под сградата се надигна шум, бързо се усили, а след това бавно заглъхна.

— Проклети глупаци — изсумтя Върнън. — Никой не е искал разрешение за взривове толкова късно през деня.

— Не е взрив. Ударната вълна е твърде дълга, за да е това.

На Върнън му се прииска да попита дали Хоукс го е научил, докато се е изявявал като голям герой, взривявайки болници и начални училища, или просто си се е родил всезнайко. За да запази прикритието си обаче, за да е сигурен, че няма да привлече вниманието на адвокатите и органите на реда преди публикуването на книгата си, задържа устата си затворена.

— Нещо става тук. Нещо нередно — заяви Хоукс и бързо излезе от стаята на охраната.

— Нахлува тук, сякаш притежава тази стая — каза на себе си Върнън, — нарушава графика на охраната, иска от мен помощ, за да преследва момиченце, за бога, а после си тръгва без едно „благодаря“. Алчен, кръвожаден, самовлюбен, арогантен, лицемерен, невеж, перверзен негодник.

Насочи вниманието си към северния коридор на третия етаж. Още нямаше и помен от Логан Спранглър. Естествено, дъртият досадник можеше да е напуснал апартамента на сенатора, докато Хоукс разсейваше Върнън.

— Самодоволен войнолюбец, подъл, алчен психопат — негодуваше Върнън. — Извратен, неграмотен сифилитик. Безчестен, самомнителен убиец на дечица. Расистка свиня!

Сайлъс Кинсли

На партера при южния асансьор Сайлъс беше решен да стигне до стаята на охраната и да убеди пазача да евакуира „Пендълтън“ незабавно. Предвид факта, че проблемът не беше пожар или бомбена заплаха, а усещане, че в сградата се случва нещо нередно с фундаменталния механизъм на времето, щеше да има нужда от цялата си способност да убеждава.

Колкото и да беше разтревожен и да копнееше да задейства алармата, той се поколеба да натисне бутона за повикване на асансьора заради изненадващия звук от гласове в шахтата зад плъзгащите врати. Десетки гласове, говорещи едновременно. Не можеше да определи на какъв език, въпреки че говореше четири и имаше бегли познания за още два. Фонемите и морфемите на тази странна реч звучаха не просто примитивно, а направо дивашки; ограничен език, развит в култура, лишена от състрадание, от хора, готови за насилие и способни на големи жестокости, хора, чиито вярвания и цели са напълно чужди на човешкия начин на мислене. Интуицията винаги бе тихо гласче, лек подсъзнателен шепот, но този път виеше като сирена и Сайлъс отдръпна ръката си от бутона в момента, в който съвсем тесният процеп между вратите на асансьора се освети в синьо, сякаш стените на шахтата искряха.

Марта Къп

Марта започна да ръчка с ръжена от комплекта прибори за камина под канапето „Честърфийлд“, а Една вдигна поръбената си с дантела дълга вечерна рокля и обувките й се показаха. Явно очакваше оттам да изпълзи нещо, не задължително южноамерикански гущер като Кобейн, по-скоро мишка, но все пак нещо неприятно, което да потърси убежище под полата й и да се покатери по крака й.

— Моля те, мила, не ръчкай така агресивно — помоли Една.

— Явно ръчкам в нищото.

— Ако ще го удряш, бъди нежна. Да не го ядосаш.

— Каквото и да е то, сестричке, няма да ни благодари за грижите и да свали шапка на излизане. — Тя престана да ръчка. — Отдолу няма нищо.

Високо на етажерката Дим и Пепел изсъскаха в знак, че причината за отвращението и страха им още се намира в дневната.

Марта се отказа от канапето „Честърфийлд“ и започна да се провира между обемистите викториански мебели, които предлагаха редица възможности за скривалище на мишка… или на южноамерикански гущер.

— Нещо свръхестествено е — отсече Една, — няма да се уплаши от ръжен.

— Не е свръхестествено.

— Не можа да го видиш добре. Такива са свръхестествените същества. Бързи, с неясни очертания, загадъчни.

— Бърз, с неясни очертания и загадъчен — това е описание на първата изява на съпруга ми в спалнята, а не беше ни най-малко свръхестествен.

— Не, но беше сладък — отвърна Една.

От високото си укритие котките замяукаха и засъскаха още по-ожесточено.

Една се обади:

— Скъпа, канапето „Честърфийлд“!

Марта се обърна отново към издутото канапе и видя нещо да мърда в него. Тапицерията на неподвижните възглавници с пълнеж от конски косми приличаше на водопад в предния край. Под набраната материя нещото, което издуваше плата, беше с размери на котка, движеше се напред-назад в пълнежа яростно, но безмълвно. Явно се бе вмъкнало от дъното на канапето във вътрешността му.

Марта застана пред него, разтвори широко крака и вдигна ръжена над главата си.

— Може да е дух — отбеляза Една. — Недей да удряш дух.

— Не е дух — увери я Марта.

— Ако е добър дух и го удариш, това е светотатство.

Докато чакаше нещото в канапето да се забави или да спре на едно място, за да го удари силно още при първия опит, Марта попита саркастично:

— А ако е демон?

— Тогава е по-добре да не го закачаш, скъпа. Нека се обадим на господин Тран и да го оставим той да се справи с това.

Марта заяви:

— Ти си гениална в измислянето на рецепти за торти. Аз съм гений в бизнеса. Това е бизнес решение. Иди да изпечеш нещо, докато се справя тук.

Тапицерията на седалката на канапето „Честърфийлд“ се разпра и скритият натрапник изскочи сред дъжд от конски косми.

Мики Дайм

Докато Мики чакаше северния асансьор на третия етаж, „Пендълтън“ отново се разтресе. Той никак не се притесни от това.

Веднъж проследи двама мъже до кратера на вулкан във Филипините. Трябваше да ги убие, за да изпълни поръчка. Точно когато се канеше да дръпне спусъка, земята се разтърси от неочаквано леко изригване. Щом бялата лава попадна върху двамата мъже, плътта им се изпари, а костите им се овъглиха. Въпреки че Мики стоеше едва на пет метра от тях, нито капка не го засегна. Тръгна си със зачервено като след слънчево изгаряне лице.

Беше му харесала миризмата на разтопена скала. Метална, свежа, секси.

На следващия ден вулканът изригна с пълна сила. Тогава той беше на сигурно място в хотел в Хонконг с млада проститутка и спрей бита сметана. Беше вкусна.

След като вулканът не успя да му навреди, нищо нямаше да успее.

Возеше се с асансьора към сутерена. Вратите се отвориха. Мики тръгна по коридора.

Диагонално от дясната му страна на другия край на коридора вратата към стълбището се полюшваше, след като някой бе минал през нея. Той я гледаше как се затваря. Обичаше звука от тракването на езичето. Силен звук за финал.

Напомняше му изщракването на тежките ключалки на пътническите куфари, в които беше прибрал останките на сервитьорката на име Малори, малката й сестричка и приятелката й. Бяха изминали петнайсет години, откакто се беше отървал от труповете, но онази вълнуваща нощ беше останала така свежа в съзнанието му, сякаш всичко се беше случило в началото на същия ден. С невероятната сила на волята си се беше ограничил единствено в професионалните убийства, при все че в сърцето му все още се спотайваше онзи аматьор, който би извършил същото само заради удоволствието.

Наслаждаваше се на лекия аромат на хлор и чакаше да види дали някой няма да се върне през вратата. Може би звънването от пристигналия на етажа асансьор щеше да събуди любопитството на човека. Не можеше да рискува да има свидетел, забелязал го тук в този час.

След около половин минута Мики зави наляво към стаята на охраната. Отвори вратата и влезе вътре.

На смяна беше Мръсника. Клик Мръсник. Въпреки че бяха бивши ченгета, другите пазачи ставаха. Този Клик беше самодоволен задник, който постоянно кроеше нещо.

Клик се извъртя на стола си и попита:

— Да не би изведнъж да съм добил популярността на Джъстин Тимбърлейк? Какво ви води насам, господин Дайм?

Мики извади пистолета със заглушител от кобура под мишницата си.

С разширени от ужас очи при приближаването на Мики Клик проплака:

— На никого няма да кажа за бельото.

Мики го простреля два пъти право в сърцето. Ако преустановиш изпомпването на кръвта от сърцето на мига, ще има по-малко за чистене.

Излезе от стаята на пазача и се отправи към склада в сутерена, откъдето по-рано беше изкарал ръчната количка. Този път взе здраво платнище и два от ремъците за връзване на мебели при транспортиране, които висяха от един рафт на стената.

Чак когато се върна в стаята на охраната, се замисли какво беше казал Върнън Клик: „На никого няма да кажа за бельото“.

Още докато Мики беше малко момче, майка му го предупреждаваше никога да не вярва на мъже в униформа. Колко права е била.

Доктор Кърби Игнис

Облечен в дъждобран, с чадър в ръка, почти закъснял за вечерята с колега в „Топърс“, Кърби заключи вратата на апартамента си на втория етаж и в този момент ударната вълна достигна скалата, върху която беше построен „Пендълтън“. Специалистите по експлозиви от другата страна на Шадоу Хил работеха до по-късно от обичайното. Учуди се, че някой би платил извънреден труд за бързо строителство при тази икономическа обстановка, но предположи, че се надяват на подобрение в следващите години.

Вървеше забързан към западния край на северния коридор, а мелодията на китайската опера още звучеше в съзнанието му. Изтананика част от любимата си ария.

Съседите от 2-E, Черил и Хенри Кордован бяха в Европа от предишната събота и нямаше да се върнат поне още дванайсет дни, затова бяха оставили своя бретон шпаньол Бисквитка при сина си и неговото семейство. На Кърби му липсваше кучето. Два пъти седмично, когато семейство Кордован излизаха да вечерят навън, а той си оставаше у дома, оставяха му Бисквитка за няколко часа. Шпаньолът беше сладък и му правеше чудесна компания като за куче.

Преди три години и той си имаше компания, черен лабрадор ретривър на име Луси, но тя умря от рак. Загубата беше съкрушителна за Кърби и той едва наскоро се замисли да вземе ново куче въпреки риска да страда отново. Тропическите рибки бяха красиви за гледане, но не бяха кой знае каква компания.

Да седи на удобно канапе с главата на кучето в скута си, да мачка ушите му и да го потупва по главата помагаше на Кърби да проясни ума си и да постигне много по-голям напредък в теориите си и технологиите, които бяха донесли успех на института „Игнис“. Доброто куче носеше със себе си забележителен покой, стимулиращ ума и насърчаващ решаването на задачи дори повече от музиката или грациозния спектакъл на плуващите риби.

През последните три години беше дарил значителни суми на различни организации за защита на кучетата, гледаше „Кучета 101“ по „Анимал планет“ и се грижеше за Бисквитка две вечери в седмицата, но сега, когато стигна до северния асансьор, вече беше решил да вземе ново куче още преди Коледа. Често си мислеше, че светът щеше да е по-добър, ако кучетата бяха най-развитите създания на планетата, а човешките същества с всичката им гордост, копнежи и омраза никога не бяха еволюирали.

Вратите на асансьора се отвориха и от него излезе висок мъж във вечерно облекло. Движеше се като кралска особа по време на събитие от голяма важност. Природата го беше дарила със забележително лице, аристократичен нос, очи, сини като чиста дълбока вода, високо чело и снежнобяла коса.

Кърби отстъпи стъписан назад. Ризата, лицето и косата на непознатия бяха опръскани с прясна кръв.

— Господине, добре ли сте? Ранен сте.

Вечерното облекло беше мръсно, намачкано, протрито на места, сякаш човекът беше участвал в бой и се бе изкалял на улицата — при все че не беше мокър от дъжда. Видимо озадачен, той огледа коридора, двойните врати на апартамента на Треърн от лявата му страна и вратата за апартамента на Хоукс срещу него.

— Какво е това място? „Бел Виста“ е… нали така?

В тона му се долавяше повече от недоумение, гласът му притреперваше от уплаха или може би от отчаяние.

Като се вгледа по-добре, Кърби забеляза, че лицето му с патрициански черти е бледо и посърнало. Ужас пропълзя в сините очи.

— Какво ви се е случило? — попита Кърби.

— Това място… Къде е? Как съм се озовал тук? Къде се намирам?

Кърби се приближи, за да подхване окървавения мъж за лакътя, тъй като се олюляваше и явно се нуждаеше от опора. Преди да успее да го докосне, непознатият вдигна двете си ръце. Бяха изцапани с кръв.

— Почти успяхме, всичко остана непокътнато — измърмори той, — а после тези спори…

Кърби отново отстъпи назад и попита:

— Спори?

— Свидетел каза, че са безвредни, че няма от какво да се боим. Но и той участва в това, не бива да му се вярва.

Погледът на мъжа не спираше да блуждае по стените и таваните, лицето му се сбръчка от мъка, сякаш недоумението му изведнъж беше прераснало в пълно объркване, а възприятията, паметта и разумът му изневеряваха.

— Убих ги всичките. Господинът и госпожата, децата, прислугата.

Кърби се вгледа по-добре и забеляза, че официалното облекло не е обикновен смокинг. Приличаше по-скоро на изискана ливрея, униформа, каквато би носил високопоставен служител.

— Бяха заразени, сигурен съм, затова трябваше да ги убия всичките, дори и красивите дечица, Господ да ми е на помощ, трябваше да ги убия, за да спася света.

Обзет от внезапно чувство за надвиснала смъртна опасност и сърцебиене, Кърби заотстъпва от мъжа към вратата на северното стълбище.

Икономът, ако наистина беше такъв, очевидно не се интересуваше от Кърби, не искаше да му стори зло. Той промълви:

— Трябва да намеря още муниции, за да убия и себе си.

Тръгна по коридора и започна да става прозрачен, сякаш никога не бе бил истински, а само видение. Изчезна в стената към апартамента на Хоукс.

Кърби не вярваше в духове, но този май беше такъв — само дето кръвта, покапала от ръцете му, беше оставила трайни петна по пътеката в коридора.

Уини

Не можеха да използват асансьора, защото му имаше нещо, вътре се намираше огромна буболечка или нещо друго, което едва не изтръгна ръката му. От друга страна, се бояха да слязат по стълбите, затова с майка му останаха в апартамента на Сайкс, нямаше къде другаде да отидат.

Уини познаваше госпожа Сайкс бегло, поздравяваха се, когато се разминаваха в коридора или долу във фоайето, и знаеше коя е Айрис, въпреки че тя никога не поздравяваше. Айрис беше с три години по-голяма от Уини и не можеше да общува с хората не защото ги мислеше за глупави и отегчителни — въпреки че много от тях бяха точно такива — а защото страдаше от аутизъм. Майката на Уини каза, че Айрис почти никога не позволява да я докосват и се разстройва, ако наоколо има много хора. Донякъде беше наясно с аутизма, защото беше чел за него, но напълно разбираше отношението на Айрис към околните, той също имаше проблеми. Винаги казваше нещо погрешно, глупаво или някоя пълна безсмислица, защото пелтечеше. Айрис не можеше да каже нищо, а Уини не знаеше какво да каже, значи бяха в сходно положение.

Начинът, по който госпожа Сайкс завъртя двете ключалки, сложи веригата и отново провери дали вратата е добре заключена, след като беше очевидно, че е, подсказа на Уини, че и на нея й се е случило нещо зловещо съвсем наскоро и е силно уплашена.

— Може да заключвам нещо вътре с нас — каза госпожа Сайкс, — вместо да го заключвам навън. Освен това, след като успяват да минават през стените, за какво са ни ключалки?

Майката на Уини го погледна, а той направи гримаса, за да не разбере тя колко се е стреснал от думите на госпожа Сайкс. Каквото и да се случваше, беше истинско предизвикателство за усилията му да не се изложи като женчо.

— Трябва да ви покажа нещо — каза госпожа Сайкс. — Дано е още там. Или по-скоро да не е. Всъщност да. Дано да е там. Защото ако и вие можете да го видите, поне ще знам, че не губя разсъдъка си.

Уини отново отправи гримаса към майка си, но тази не му се получи като предишната. Сега не само че не знаеше какво да каже; не знаеше и какво да направи с лицето си, нито пък с ръцете. Пъхна ръцете в джобовете си, но лицето нямаше как да скрие.

Госпожа Сайкс ги поведе през дневната, но забеляза, че Айрис не ги следва. Момичето просто стоеше, загледано пред себе си, със стиснати в юмруци ръце. Майка й заговори особено, сякаш рецитираше откъс от стихотворение:

— Не се плаши. Ела с мен и не се плаши. Радвам се, че мога да ти покажа пътя.

Този път Айрис тръгна с тях, въпреки че изоставаше с няколко крачки. Минаха по коридора и влязоха в стая, която явно беше нейната, защото беше в момичешки цветове и навсякъде имаше натрупани играчки. Повечето от тях бяха зайчета, имаше няколко жаби, няколко смешни птички и една шантава катерица, всички плюшени и меки, не приличаха на истинските животни с остри зъби, убиващи се помежду си.

Уини се изненада при вида на толкова много книги, защото си мислеше, че аутистите не могат да четат добре или изобщо не могат. Очевидно Айрис четеше много. Разбираше защо. Книгите бяха различен свят. Ако си срамежлив, не знаеш какво да кажеш и никъде не се чувстваш на мястото си, книгите те отвеждат в свят, където си съвсем различен, какъвто пожелаеш. Уини не знаеше какво би правил без книгите си, вероятно щеше да обезумее, да започне да убива хора и да прави пепелници от черепите им, въпреки че не пушеше и не възнамеряваше да започва.

— Още е там — каза госпожа Сайкс и посочи към прозореца.

Нещо странно се беше вкопчило в прозореца под дъжда. По форма малко наподобяваше футболна топка, но беше по-голямо и плоско от долната страна, с много на брой късички крака, сякаш създадени за придвижване по друга планета, и почти човешко лице, като се изключи фактът, че лицето беше разположено на корема.

Част от стратегията на Уини да не прилича на женчо включваше да не извръща поглед от екрана, когато гледаше страшен филм. Никога. Винаги успяваше да издържи на гледката и в най-страховитите сцени, като коментираше наум, шегуваше се с глупавия диалог и се подиграваше на лошите ефекти. Често си гълташе езика при разговор с другите, но не спираше да приказва със себе си. Оценяваше серийните убийци и психопатите по десетобалната скала „Изпусни се в гащите и бягай“. Откри, че в ролята на строг критик може да намалява страха си от всяко същество, преминало през екрана, и никога не даваше по-висока оценка от шест, което не се равняваше и на напишкване от страх.

Нещото на прозореца печелеше седем.

Не се напика от страх, въпреки че майка му извика от ужас, когато видя съществото, а госпожа Сайкс заговори за някакви мескалинови сънища, каквото и да беше това. Уини не издаде нито звук, с който да покаже обзелия го страх.

Айрис му помогна да запази самообладание. Не каза нищо, не погледна и дори не помръдна от мястото си до леглото, от което беше взела плюшено зайче с клепнали уши. Лицето й обаче беше напрегнато и изглеждаше толкова ранима, че Уини се тревожеше повече за нея, отколкото за себе си. Струваше му се, че не е видяла нещото на прозореца, защото не би погледнала към него или към някого другиго, още по-малко към чудовище, и му се искаше да се увери, че не го е зърнала случайно. Фактът, че в стаята й са влезли двама съседи, предизвикваше такова напрежение у нея, че се виждаше колко й е трудно да се контролира — ако беше видяла нещото на прозореца, вероятно щеше да изхвърчи като коркова тапа. Животът й бездруго беше труден, не й трябваха чудовища; на никого не бяха нужни, но още по-малко на нея.

Под „Пендълтън“ отново премина един от призрачните влакове по несъществуващи релси и по високия прозорец се покатери още едно същество като първото; единствената разлика беше, че лицето на корема му не беше мъжко, а женско, дори на малко момиченце, приличаше на изопачен образ в криво огледало. Устните се разтвориха и по стъклото бързо пробяга език.

Ако Уини и майка му бяха успели да избягат от „Пендълтън“, вероятно нямаше да се спасят от това, което се случваше. Може би извън сградата всичко беше още по-шантаво, отколкото вътре.

Подтикнат от вътрешна сила, която изненада и самия него, Уини се приближи до прозореца и дръпна шнура, за да спусне завесите, така че чудовищата да не ги гледат, а и те също да не ги виждат.

Преди майка му или госпожа Сайкс да са успели да възразят, той просто промълви:

— Айрис.

Марта Къп

От седалката на канапето „Честърфийлд“ сред фонтан от конски косми изскочи нещо подобно на преплетени лъщящи вътрешности, но не кървави, а сиви на цвят. Вътрешностите на изкормен бозайник никога не биха се гърчили в спазми, както правеха тези, тъй че очевидно не излизаха от разпрания корем на животно, а бяха самото животно — дълго, подобно на памучно въже, прекъсвано от мускулни ивици — най-ужасната гледка, която Марта някога беше зървала наяве или насън.

Обзета от отвращение и погнуса, много по-силни от тези, които беше изпитвала някога към данъчните служби, Марта остана за миг като парализирана. Държеше ръжена с две ръце високо над главата си и беше обзета от толкова силно желание да удари с него, каквото не беше изпитвала от дълго време, ала ръцете й бяха неподвижни, тялото не й се подчиняваше, беше сковано не само от ужас, а и от мрачна почуда.

Дим и Пепел врещяха до небето, изоставили обичайната си кротост и послушание. Чу ги да се плъзват по етажерката, да скачат във въздуха и да се приземяват на меката мебел, преди бързо да избягат от дневната на някое по-защитено място.

Западните прозорци се озариха от силен блясък, цялото небе избухна, сякаш от рая и ада едновременно валеше Божието проклятие, а ангелите се сипеха в недрата на земята. Лампите примигваха в синхрон с проблясващата нощ и изведнъж помръдващата лъщяща маса върху канапето заприлича на илюзия, на светлинен ефект от проблясъците.

Светкавиците престанаха и лампите възстановиха пълната си яркост, при което се видя, че гадорията на канапето има черни паешки крака, стърчащи от намотаните потни черва, представляващи тялото, при това не само крака, а и сноп червени човки, които потракваха ли, потракваха, сякаш нетърпеливи да клъвнат нещо и да го разкъсат.

Като се отърси от кратката си парализа, Марта замахна с ръжена и видя как гротескното, подобно на тарантула създание, избледня и изчезна, преди месинговата пръчка да стигне до него. Ръженът удари канапето „Честърфийлд“ и от процепа на разпраната тъкан изскочиха конски косми, но не последва удовлетворително размазване и скимтене от болка. Преливаща от отвращение, страх и гняв от нахлуването в дома й, тя стовари ръжена втори път, а след това трети и четвърти, преди да осъзнае, че няма мишена. Все още бясна, развълнувана и погнусена, не можеше да приеме факта, че гърчещото се чудовище се е изпарило във въздуха. Пусна ръжена, сграбчи предната част на канапето с две ръце и го преобърна, то падна на облегалката, но натрапникът го нямаше и отдолу. Видя дупката, която онзи звяр беше пробил в черната вата, за да се мушне между пружините, а оттам под тапицерията. Марта грабна отново ръжена, коленичи, сякаш никога през живота си не бе страдала от артрит, и започна да мушка в дупката на ватата с месинговата пръчка, с което изтръгна нестройни ноти от пружините, сякаш бяха струни на инструмент, на който се свиреше само в пъклената филхармония, но отново нямаше нито звук от живо същество.

Накрая се изправи на крака с ръжена в ръка и пулсиращи колене. Беше обляна в пот. Пред лицето й падаха влажни къдрици. Дишаше тежко, а сърцето й не беше било така силно от последната й гонитба в спалнята с втория й съпруг преди толкова много време.

Обърна се към сестра си за потвърждение, че и тя е видяла налудничавото видение. Изражението и позата на Една потвърждаваха реалността на събитието. Очите й бяха ококорени като на бухал, устата й — разтворена във формата на буква О от безмълвно изумление.

След кратко мълчание Една рече:

— Скъпа, не те бях виждала да действаш така от онова скандално заседание на Борда на директорите, на което размаха камшика, та да ги вкараш в пътя.

Мики Дайм

Свали колана с оръжието от трупа на Върнън Клик и го остави на пода настрани. Щеше да използва този пистолет за някой от следващите си удари, тъй като беше регистриран в службите по сигурността и щом бъдеше намерен на местопрестъплението, щяха да търсят проклетия Клик Мръсник. Малка шегичка.

След това Мики щеше да проникне в архивите на охранителните камери и да изтрие следите си от записите на всички камери. Нямаше да има доказателства за посещението на брат му Джери. Никакви догадки какво може да се е случило с Върнън Клик. Беше прикривал следите си по този начин в други градове. Знаеше какво да направи, че да не си личи намесата в дигиталните записи.

Повлече бързо Клик зад себе си вън от стаята на охраната през главния коридор в сутерена към входа на инсталационното помещение. Трупът беше увит в платнището, завързано с транспортни ремъци. Плъзгаше се лесно по настлания с плочки под.

Мики се наслаждаваше на усилието. Стегнатият му трапецовиден мускул формираше солидна връзка между раменете му. Делтоидните мускули. Яките трицепси. Беше в отлична физическа форма. С изрядно стегнато тяло.

Когато отиваше в къщичката си извън града, обичаше да усеща мускулите си, докато стои гол на двора в лятна буря. Да ги масажира силно. Да ги гали нежно. Лъснал от дъжда, сякаш бурята го беше смазала и поставила в пълен ред. Удоволствието беше двойно: получаваше ласки и самият той ги даваше, трепетът бе еднакво вълнуващ за ръцете и за тялото му.

Отключи вратата на инсталационното помещение с ключа, който беше взел от Клик. Тук бяха отоплителната инсталация на сградата, вентилационната и климатичната система, бойлерите за топла вода и редица електрически табла. Включи осветлението. Издърпа тялото през прага и затвори вратата.

Инсталационното помещение всъщност беше стая от подсилен бетон, широка около двайсет метра и дълга почти дванайсет. Вляво имаше редица от климатици с височина два метра. Вдясно — два различни по размер промишлени бойлера, като по-големият захранваше отоплителната система от четиритръбни вентилаторни конвектори, която позволяваше индивидуален контрол във всеки апартамент и всяка обща площ, а малкият — който също беше доста голям — осигуряваше топла вода на обитателите. Отстрани и отгоре имаше плетеница от тръби, клапани, помпи, контролни прибори и друго оборудване, непознато на Мики.

Том Тран поддържаше инсталационното помещение чисто като операционна зала. Лабиринтът от техника промърка, изсвистя и забарабани, което прозвуча на Мики като симфония. Симфония на ефикасността.

В края на живота си майка му казваше, че човешките същества са просто машини, създадени от природата посредством еволюцията. Можеше да си добра или лоша машина, но това нямаше нищо общо с морала. Единственият стандарт беше ефикасността. Добрите машини вършеха работата, която бяха избрали, ефикасно и надеждно.

Мики определяше себе си като отлична машина. Работата, която беше избрал, беше да убива други машини от същия вид. Ефикасните действия му носеха повече вълнение и удовлетворение от секса. В секса участваха други хора, а те винаги го разочароваха, защото не можеха да достигнат неговата ефикасност. Лесно се разсейваха с безсмислени неща като привличане и нежност. В секса нямаше място за привличане и нежност. Огромните помпи в това помещение, работещи безспирно, бяха по-наясно със секса от повечето хора.

Спаркъл Сайкс и дъщеря й отново изникнаха в мислите му точно като онази сервитьорка преди петнайсет години. Не го оставяха на мира. Появяваха се в съзнанието му голи. Отпъждаше ги, но те бяха настойчиви. Да бяха се отдръпнали. Да бяха престанали да го дразнят.

Извлече Клик до празното пространство в средата на инсталационното помещение. В пода имаше шахта със стоманен капак и плътно гумено уплътнение. След малко, когато Мики се върнеше с брат си, щеше да отвори капака на шахтата и да пусне двете тела в последния им дом, толкова дълбок, че никога нямаше да открият останките им. Дори гробищните плъхове не биха слезли чак дотам за пиршество с два трупа.

Бейли Хоукс

Бейли отвори вратата на стълбището на втория етаж и пристъпи в коридора, а доктор Кърби Игнис извика от изненада. Леко набръчканото му лице, което очевидно му беше придавало вид на чичко и като млад, но на петдесет вече го караше да изглежда като добродушен дядка, беше бледо и влажно от пот. Обикновено Игнис вдъхваше усещане за мъдрост и непоколебима увереност, но сега изглеждаше разтревожен, като че ли беше очаквал друг, а не Бейли да се появи от стълбището, някой със зли намерения, който до днес не би имал място в „Пендълтън“, тая обител на безопасността.

Бейли попита:

— Какво има? Какво видяхте?

Доктор Игнис беше достатъчно наблюдателен, за да схване подтекста в думите на Бейли.

— И вие сте видели нещо. Нещо необичайно. Мъж в официално облекло ли беше, вероятно иконом, висок, с бяла коса и изцапан с кръв?

— Къде го срещнахте?

Игнис посочи петната от кръв по килима.

— Каза, че е убил всички — и децата също. Кои деца? В кой апартамент? И след това… — Докторът погледна намръщено стената до входната врата на Бейли. — Не знам… не знам къде отиде след това…

Сайлъс Кинсли

На партера Сайлъс се отдръпна от южния асансьор и страховитите гласове, които кънтяха зад плъзгащите врати. Бяха многобройни като гласовете от някои сънища — настойчиви, заплашителни и в същото време нечленоразделни, думите не можеха да се различат, нетърпеливи възгласи на устремена орда, чиито подбуди не успяваше да прозре, но която неумолимо целеше да го унищожи. Спомни си събуждането си по-рано в този ден и звука от пълзене в стената зад леглото си. Гласовете от шахтата не приличаха на този звук, но несъмнено имаха същия произход. Насочи се към близкото стълбище и тръгна бързо към сутерена.

Твърде стар и скърбящ по своята Нора, за да се страхува, че ще загуби живота си, Сайлъс беше изпълнен със страх за съседите си и загрижен да ги предупреди и изведе от сградата. Отвори вратата долу внимателно и тихо, притеснен, че тромавото чудовище, което Пери Кайзър беше видял през 1973 година, същото, което вероятно беше убило един от работниците му, чака готово за нападение. Щом Андрю Пендълтън можеше да е тук жив толкова време, след като се беше самоубил, тогава всеки и всичко от онзи период можеше да броди из сградата.

Южният коридор изглеждаше празен, водеше покрай складовите помещения към товарния асансьор в задната част и единственото живо същество беше мъж, който излезе от инсталационното помещение. Затвори вратата и бързо се отправи към отдалечения северен асансьор.

Сайлъс не виждаше мъжа достатъчно добре, но беше почти сигурен, че това е господин Мики Дайм. Като член на Борда на директорите на асоциацията на собствениците Сайлъс познаваше всеки от обитателите, но все пак не еднакво добре. Дайм му беше известен само по име, тъй като не беше особено общителен.

Щом Дайм се скри в асансьора, Сайлъс излезе от южното стълбище и забърза към апартамента на началника по поддръжката. Почука лекичко на вратата на охраната. Никой не отговори и той потропа по-силно. Накрая отвори вратата и влезе вътре.

Пред пулта на охраната нямаше човек. Нямаше никого и при кафемашината, нито в кухненския бокс. Вратата на малката баня с мивка и тоалетна беше отворена, но и там беше пусто.

Според устава на охраната пазачът на смяна можеше да напуска поста си само ако е повикан по спешност някъде в сградата или два пъти за по петнайсет минути на равни интервали във вечерната и нощната смяна, за да обходи мазето, партера и вътрешния двор. До този момент обаче обхождането се правеше не по-рано от осем или девет вечерта, а дотогава оставаха часове.

Сайлъс забеляза мокра червена удивителна на пода до един от столовете на пулта. Коленичи, за да я огледа по-добре. Дълга около два сантиметра кървава черта. Малко по-надолу — точка. Кръвта беше толкова прясна, че още не беше започнала да се съсирва, нито да засъхва по края. На пода под работното място лежеше коланът на пазача с кобура и пистолета му.

Устата на Сайлъс пресъхна. Осъзна, че е дишал през нея често и плитко още откакто беше чул гласовете в асансьорната шахта. Чуваше ритъм, лудешкия ритъм на сърцето си; то биеше учестено, но още не панически, трепкаше в дълбините на гръдния му кош.

Противопожарната аларма можеше да се задейства или с дим до сензорите за пожар във всяко помещение или коридор в сградата, или от пазача, седящ пред този компютър. Като предпазна мярка компютърът беше свързан към генератор, в случай че токът спре преди задействането на алармата.

Сайлъс не знаеше как да предизвика подобно нещо, но беше убеден, че Том Тран знае. Отиде пред съседния апартамент и позвъни на звънеца. Чу отекването на мелодията вътре, но въпреки че позвъни три пъти, никой не отговори.

Коридорът в сутерена не изглеждаше различен от обичайното, ала създаваше променено усещане. За нещо нередно. Таванът не беше провиснал, нито стените се бяха огънали, но Сайлъс почувства огромен товар върху сградата, сякаш бурята и небето над нея, цялата вселена бяха притиснали „Пендълтън“ с такава ужасна сила, че сградата щеше да рухне на парчета, а парчетата да се превърнат в пепел.

Бяха изминали много години, откакто беше специализирал криминално право, но Сайлъс не бе изгубил интуитивния си усет за измама и злонамереност. Господин Дайм не беше се движил крадешком, напротив, поведението му бе на открит човек, ангажиран с напълно законни дела, но пък Сайлъс не можеше да си представи защо му е на някого от обитателите да влиза в инсталационното помещение.

С нарастваща увереност не в това, че времето изтича, а че непонятното бедствие, свързано с времето, ще се стовари над „Пендълтън“, Сайлъс трябваше да се върне на партера, за да попита Падмини Бахрати дали знае къде е Том Тран и дали тя може да задейства алармата.

Преди това обаче се почувства длъжен да се върне в стаята на охраната и да вземе захвърления пистолет. Не беше ходил на стрелбището от десет години. Нямаше желание да използва оръжието, но нещата невинаги се развиват според човешките желания. Извади и спрея с нервнопаралитичен газ и фенерчето от колана. Излезе в коридора и бързо отиде до съседната врата вляво. Не беше заключена. Влезе в инсталационното помещение.

Уини

Айрис седна до масата в кухнята, стиснала здраво клепоухото зайче пред гърдите си, и започна да се клатушка напред-назад на стола си, като шепнеше на играчката си нещо, което Уини не успяваше да чуе, повтаряше го отново и отново.

Нещо у момичето — Уини не беше сигурен какво точно — го караше да иска да бъде смел. Не се дължеше на красотата на Айрис, а тя беше красива. При все че Уини беше твърде развит за възрастта си в много отношения, още беше малък да се интересува от момичета. Освен това тя беше прекалено възрастна за него, с три години по-голяма. Отчасти се дължеше на факта, че тя имаше нужда от книгите, както и той, и за разлика от повечето хора, които обичаха да обсъждат прочетеното в клубове, нито Уини, нито Айрис искаха да правят това. Тя — защото не можеше да говори, той — заради това, че неумението му да се изразява караше хубавите книги да изглеждат глупави.

Той не седна до масата при Айрис. Все още беше прекалено нервен, за да остане на едно място, обикаляше кухнята, разглеждаше чиниите зад стъклените витрини на някои от шкафовете и четеше бележките, които госпожа Сайкс беше нахвърляла за различни дни през декември на стенния календар: „Счетоводителят в 2:30, вечеря с Таня, доктор Абът, разпродажба на сирена“. Мъчеше се да прецени дали ябълките, крушите и бананите са грижливо подредени в плоската фруктиера в средата на кухненския остров, така че да приличат на жива картина, или просто са наслагани небрежно, което беше също толкова странно занимание, колкото и размишленията му дали случайно не е гей. Дори започна да брои плочките по пода, сякаш броят им — глупак, глупак! — беше съществена информация, която можеше да спаси живота на всички тях.

Слушаше също как майка му и госпожа Сайкс се опитват да се обадят по телефона в кухнята и от мобилните си телефони. Няколко пъти след набирането на телефонните номера се свързваха с хора, които говореха на чужди езици, чуваха се различни гласове едновременно, звукът напомняше на стадо пуйки. В един от случаите майка му се свърза с телефонистка в „Сити Бел“, различна от предишната, и тя също твърдеше, че годината е 1935, но не се държеше любезно като първата. Госпожа Сайкс изпусна своя телефон от изненада, когато стената в кухнята се освети от край до край от синя светлина.

Някои от предметите в шкафовете се разклатиха и задрънчаха. Няколко вратички на долния ред зейнаха, изпопадаха чекмеджета. От отворените вратички се изсипваха кухненски принадлежности, съдове от неръждаема стомана, прибори извираха от чекмеджетата и привлечени, полетяха във въздуха към осветената в синьо стена, удряха се тенджери и тигани. Вилици, лъжици и ножове във въздуха създаваха усещането, че десетки полтъргайсти дрънкат в протест срещу лошата храна за духове като в старите филми за затворнически бунтове срещу новия комендант, който присвоява част от бюджета и храни хората с помия.

Светлинните вълни преминаха отдясно наляво през шкафовете и изчезнаха, хаосът от литнали предмети внезапно секна и те се стовариха с трясък. Само че не се посипаха в безпорядък по пода, а се струпаха на странно крепящи се купчини, които гравитацията би трябвало да срине, но това не стана. След малко магнитните им свойства като че се изчерпаха, вибрирането престана, купчините рухнаха и всичко се разпиля по пода. След цялата тази суматоха в кухнята се възцари тишина като в дома на покойник, само Айрис скимтеше тихичко като кученце, което се е загубило и иска да си иде у дома.

Нито една от майките не се разпищя, не изпадна в истерия или в отрицание, както ставаше по филмите след странна случка. Уини се почувства горд и благодарен, защото и двете запазиха самообладание, иначе и той щеше да се побърка, нямаше да може да е смел заради Айрис.

Вълните от синя светлина напомниха на Уини за пулсиращите кръгове на телевизора и гласът, нареждащ „Унищожи“.

Подозираше, че и майка му мисли за същото, защото каза:

— Вероятно не е много безопасно да излезем при тези пълзящи навън същества, но вътре също не е безопасно.

Госпожа Сайкс отговори:

— Трябва да се съберем с повече хора. Ще е по-сигурно, ако сме много.

— Гари Дай е в Сингапур — отбеляза майката на Уини.

Долното ниво на мезонета на господин Дай беше в съседство с техния апартамент. Дай беше софтуерен факир и легенда в създаването на видеоигри и може би той би се ориентирал какво става и как да се оцелее през всички нива на играта.

— Съседите до нас са на гости при внука си — съобщи на свой ред госпожа Сайкс, — а крайният апартамент е празен, обявен е за продажба.

Майката на Уини предложи:

— Хайде да отидем до моя апартамент по северния коридор и да опитаме да намерим Бейли Хоукс от 2-C. Няма по-надежден човек в „Пендълтън“ при подобна ситуация.

Бейли Хоукс

Имаше две кутии с муниции на кухненския остров, Бейли ги беше донесъл от дрешника в спалнята си. Зареди двайсетте празни гнезда на деветмилиметровата си берета, докато слушаше разказа на Кърби Игнис за изненадващата му среща с аристократичния на вид изцапан с кръв мъж, който заявил, че е убил всички, а след това изчезнал в стената.

Докторът беше твърде интелигентен и практичен, за да губи време за лутане в рационални, но слабо вероятни обяснения от рода на тези, които предлагаха невярващите в НЛО: блатен газ, метеорологични балони, ята насекоми в преливащи цветове. Беше видял мъжа да изчезва в стената, но вместо да се усъмни в здравия си разум и надеждността на сетивата си, той бе започнал да преосмисля личната си дефиниция на думата „невъзможно“.

— Не съм наясно с цялата история — каза Бейли. — Сайлъс Кинсли от 3-C горе е историкът на „Пендълтън“. Той ще знае повече подробности. Някъде през трийсетте обаче семейството, което живеело в „Бел Виста“, било убито от иконома.

— Той би трябвало да е мъртъв сега.

— Абсолютно — съгласи се Бейли и натика останалите патрони в джобовете на сакото си. — Ако не ме лъже паметта, самоубил се е след това.

— Не съм от тези, които ходят по спиритични сеанси.

— Аз също. — Бейли се сети за София Пендълтън и как си пееше „Стария крал Коул беше весела стара душа, весела стара душа“, докато слизаше по стълбите. — Но това не са духове. Става въпрос за нещо по-странно, по-голямо.

— Какво си видял? — попита Игнис.

— Ще ти разкажа по пътя.

— За къде?

— Към Марта и Една Къп от 3-A. Те са над осемдесетгодишни. Каквото и да става тук, не бива да бъдат замесвани.

— Може би всички трябва да останем незамесени — подхвърли Игнис.

— Може би да.

Мики Дайм

Мики подкара ръчната количка с мъртвия Джери по северния коридор на третия етаж, обзет от носталгия по детството им. Капацитетът му от сантименталност се изчерпа още преди да стигне до ъгъла и да натисне бутона на асансьора.

Джери беше брат на Мики, но също и проблем. Проблем, който той беше решил. Майка му казваше, че силният действа, а слабият реагира. Казваше още, че слабият изпитва разкаяние, а силният триумфира. Казваше, че слабият вярва в Бог, а силният — в себе си. Казваше, че и слабият, и силният са част от хранителната верига, затова е по-добре да изядеш, вместо да бъдеш изяден. Казваше, че силният притежава гордост, а слабият — примирение, че е горда от своето смирение и скромна в гордостта. Казваше, че властта оправдава всичко, а абсолютната власт оправдава абсолютно всичко. Тъй като прочута калифорнийска винарна й плащаше щедро да направи реклама в списание и по телевизията в рамките на кампанията им „Какво пият изисканите хора“, тя беше обявила, че едно силно каберне совиньон играе централна роля в човешкия живот, че е метафора за трансценденталност и съществено средство за преразпределяне на шик, че е голямо изкуство и литература, събрани в бутилка. Тя твърдеше, че да осъждаш Каин за убийството на Авел е равносилно на това да упрекваш силното вълче, задето изсуква млякото на майката, вместо да го сподели с хилавото, чието оцеляване би донесло на глутницата само вреда.

Мики не разбираше всичко, което майка му казваше през годините, отчасти защото говореше и пишеше толкова много, че никой не можеше да издържи на темпото й. Той обаче знаеше, че всичките й думи са мъдри. Повечето бяха проникновени.

Кабината на асансьора пристигна на третия етаж. Мики вкара брат си вътре.

Сайлъс Кинсли

В инсталационното помещение всички лампи светеха — рамки с флуоресцентни тръби, висящи на вериги от тавана. Впечатляващите редици от сложни апарати бръмчаха по предназначение и създаваха усещане за такъв ред и нормалност, та Сайлъс почти беше готов да повярва, че в „Пендълтън“ нещата са наред, независимо от всичко, което беше чул и видял.

Затвори вратата след себе си.

— Има ли някой тук? Господин Тран? Том?

Никой не отговори и Сайлъс се зае да огледа пътеките между техническото оборудване. Внезапно погледът му бе привлечен към капака на шахтата в средата на помещението и вързопа до него.

Капакът на шахтата, който беше тук още от построяването на „Пендълтън“, осигуряваше достъп до тръба с диаметър деветдесет сантиметра, която проникваше в бетоновите основи на огромната сграда, дълбоки два метра и четирийсет сантиметра. Тръбата беше прецизно поставена, така че да заусти пробив в здравата скала отдолу.

Пробивът не беше дефект в скалата, а вулканична тръба с гладки стени, от която някога беше изригнала магма. Шадоу Хил и територията около него представляваха стабилна базалтова маса, изключително плътен вулканичен камък и риолит — вулканичната разновидност на гранита. Преди десетки хиляди години в края на вулканичната активност в този район, когато изригванията се бяха изчерпали, няколко дълги тунела бяха останали в твърдата скала, в това число онзи под „Пендълтън“ с приблизителна ширина между един и двайсет и един и петдесет метра.

В края на деветнайсети век, по време на строителството на великолепната сграда, околната среда не бе представлявала въпрос от такова значение както в наши дни. Никой не се бе замислял за вероятното замърсяване на подпочвените води при източването на водата от ваните, мивките и тоалетните на „Пендълтън“ в привидно бездънната вулканична тръба. По онова време градът бе имал значително по-малки размери и планирането на канализационна система едва бе започвало. Септичните ями бяха представлявали основно средство за събиране на отпадъчните води и вулканичната тръба с вместимост хиляди кубични метри се бе оказала евтина алтернатива, спестяваща нуждата от поддръжка.

Строителите бяха поставили капак на шахтата, за да осигурят ревизионен достъп в случай на малко вероятен проблем. С вдигането на чугунения капак вулканичната тръба можеше да поеме и функциите на отточен канал при спукване на тръба в мазето и така да предотврати наводнение. През 1928 година отточната вода от ваните, мивките и тоалетните в „Пендълтън“ бе отведена в обществената канализационна система, но капакът на шахтата бе останал.

С преустройството на „Бел Виста“ в „Пендълтън“ през 1973 година огромните бойлери на новата отоплителна и климатична инсталация бяха повишили риска от наводнение. Наличието на достъп до вулканичната тръба бе дало възможност на архитектите и предприемачите да си спестят инсталирането на огромни аварийни помпи, държани в постоянна готовност, и да разчитат на гравитачното оттичане в оригиналния проект.

Подпрян на коляно, Сайлъс Кинсли се интересуваше не от капака на шахтата, а от навитото на руло платнище, което Дайм беше завързал с транспортни ремъци за мебели. Като опипваше вързопа с две ръце, той разпозна крака, почти със сигурност ръце и несъмнено глава. В единия край рулото се беше развило леко, тъй като възелът на ремъка се беше разхлабил. Сайлъс бръкна и напипа темето на нечия глава. Къдравата коса и споменът за кървавата удивителна в необяснимо празната стая на охраната бяха основание да смята, че мъртвецът е Върнън Клик. Вулканичната тръба щеше да бъде неговият гроб.

Сайлъс предположи, че това убийство вероятно бе свързано с трагедиите, случващи се тук на всеки трийсет и осем години. Фактът, че Дайм бе убил Върнън Клик, трябваше неизбежно да е свързан с разтърсването на земята, появата на възрастния Андрю Пендълтън във фоайето, гласовете в асансьорната шахта и всичко останало. Но как точно свързано?

Беше още по-неотложно Падмини Бахрати да открие Том Тран или тя самата да включи противопожарната аларма, ако знаеше как. Изправи се на крака, тръгна през помещението и беше на три стъпки от вратата, когато нещо изтропа от другия край.

Филдинг Удел

След като светлинното синьо силово поле се разпростря по тавана и привлече кламерите и останалите метални предмети, а с изчезването на светлината те се посипаха по пода, Филдинг остана като прикован. Съзнанието му търсеше начин да отхвърли видяното, но явно това беше невъзможно. Управляващият елит го беше открил.

Научили бяха, че той знае.

Той знаеше. Първоначалното научно твърдение, свързващо живеенето в близост до електропроводи с по-големия брой заболели от рак, отхвърлено впоследствие, се беше оказало вярно. Милиони умираха годишно, а ужасяващата истина се укриваше от политическата върхушка, която ограничаваше свободното слово на лекари и учени, и от поддръжниците им, които подправяха медицинските картони и смъртните актове.

Той знаеше. Твърдението, че химикалът алар, използван от производителите на ябълки, причинява злокачествени образувания, беше широко оповестено от известна актриса, а впоследствие оборено, само че и то беше вярно. Браво на науката, браво. Голяма част от фермерите, отглеждащи ябълки, фалираха, бяха закрити много работни места и затова Управляващият елит и последователите му застанаха на страната на търговията вместо на страната на здравето. Бебета умираха от ябълковия сок, малки деца — от ябълковото пюре, цели групи ученици — от пресните ябълки и ябълковия пай. Управляващият елит и недостойните му последователи обаче бяха подправили доказателствата и провеждаха кампания в защита на препарата алар. Сега повсеместно умираха невинни дечица и вероятно броят им беше толкова голям, че ги заравяха заедно в масови гробове.

Трепкащата синя светлина не се появи отново и той тревожно обиколи останалите стаи на апартамента, готов да се срещне с феномена на всяко друго място. Подозираше, че това може да са били лъчи за четене на мисли, с които да го проверяват за бунтовнически намерения. Ала му се щеше да вярва, че е нещо не толкова зловещо, че е по-просто като скенер за преброяване на населението, който Управляващият елит редовно използваше, за да определи скоростта на измиране на популацията и приближаването към изчезване.

Филдинг Удел знаеше. Изтъкнатият професор Пол Ерлих и група учени бяха обявили през 1981 година, че изчезващите видове са 250 000 годишно. Подобна катастрофа вещаеше, че до 2011 година — което означаваше тази година — на Земята няма да има живот. Наскоро някакви учени излязоха с твърдението, че изчезват само два или три вида на година, което означава, че или са корумпирани, или семействата им са взети за заложници от Управляващия елит. Филдинг знаеше, че 250 000 годишно трябва да е правилната цифра, че по-голямата част от света в момента е пустош, а образите по телевизията до голяма степен винаги са били сложно планирани лъжливи специални ефекти, фалшиви като стъпването на Луната, показано пред света през юли 1969 година, а в действителност заснето в пустинята Мохаве. Горчивата истина: голяма част от Земята беше загинала с изключение на градските зони и предградията, покрити със защитни куполи от силово поле, в които гражданите с промити мозъци живееха в илюзия за изобилие и сигурност.

След като никъде не откри трептящи кръгове от синя светлина, Филдинг отнесе празната си чаша в кухнята, за да я напълни отново с домашно приготвена кола.

Понякога се чудеше откъде идва храната за хората под куполите като него самия, след като земеделската земя беше замърсена и неплодородна. Сети се за стария научнофантастичен филм „Зеленият сойлент“, в който се беше оказало, че революционна нова храна в свръхзамърсеното бъдеще тайно се приготвя от трупове. Чарлтън Хестън крещи: „Зеленият сойлент е човешко!“. Може би всички онези изтровени с ябълки дечица все пак не лежаха в масови гробове, а бяха откарани за преработване.

На Филдинг му беше трудно да изяде вечерята си, въпреки че приличаше на храната, която беше ял през целия си живот. Единственото, което го предпазваше от булимия, беше фактът, че в „Зеленият сойлент“ действието се развиваше през 2022 година, което означава, че оставаха още десет години, преди Управляващият елит да обрече човечеството на канибализъм.

Той се върна в главното си работно помещение пред компютъра с чашата кола в ръка. Възобнови разследването си в интернет, сондираше и сондираше в опит да проследи кой всъщност се крие зад Управляващия елит. Очакваше на вратата да потропа отряд смешници със съдебна заповед в резултат от сканирането на мозъка му със синята светлина, да изтрият паметта му с някаква джаджа, така че да не остане и спомен от всичката работа, която беше свършил през последните двайсет години.

Нямаше да им се получи. Беше се подготвил. В спалнята държеше две папки, залепени на дъното на шкафчето за чорапи, съдържащи доклад от общо сто и четири страници за обвинителния акт срещу Управляващия елит. Докладът започваше по следния начин: „Най-големите злодеи на този свят са изтрили част от паметта ви, но тук се разкрива голямата истина за онова, което са ви ограбили“. Ако му отнемеха миналото, в крайна сметка щеше да намери папките и да преоткрие своята цел и съдба.

Логан Спранглър

Не знаеше колко дълго беше стоял в тоалетната в апартамента на сенатора, загледан в почернелите си нокти. Вече не изглеждаха като нокти, а по-скоро като десет извити прозорчета, през които виждаше абсолютната тъмнина в ръцете си.

Логан си спомни за убиец, когото беше арестувал преди трийсет години. Казваше се Марсдън, беше около трийсетгодишен и обичаше да убива и изнасилва. Беше си признал, че желанието му да убива е толкова силно, та понякога забравял да изнасили жертвите си преди това. У Марсдън нямаше раздразнителност или хиперактивност, типични за повечето психопати. Беше спокоен като овца, пасяща на ливада, засята с марихуана, и твърдеше, че е бил в същото състояние по време на убийствата. Обясни, че вътрешният му свят е безкрайна тъмнина, че си спомня целия си живот, но може да възпроизведе в съзнанието си единствено случки, ставали през нощта. Когато спял, сънищата му винаги се разигравали на тъмни места, понякога до такава степен лишени от светлина, че насън бил сляп.

— Аз — заявяваше той с гордост от себе си — съм толкова тъмен отвътре, че несъмнено и кръвта, която тече във вените ми, е черна.

Загледан в черните си нокти, Логан не се чувстваше притеснен, а спокоен като Марсдън. Беше в невероятен мир със себе си, почувства се издигнат над бурята и сенките, напълно невъзмутим. Не помнеше защо се намира в тоалетната на сенатора, нито защо ноктите му са черни или какво е възнамерявал да прави след това.

Миг — или часове — по-късно той се озова в спалнята на сенатора, без да има спомен как е стигнал там. Прекоси стаята и отвори стъклената врата на просторната душкабина. В нея имаше вградена мраморна пейка в тон със стените, функционираща и като парна баня. Включи парата, мина през стаята и изгаси лампите. Вървеше в непрогледния мрак и някак налучкваше пътя, върна се в душкабината без нито една погрешна стъпка. Влезе и затвори вратата след себе си. Седна напълно облечен на мраморната пейка и облаците от пара го обгърнаха.

Нуждаеше се от тъмнина, влага и топлина. Само за мъничко. Нямаше къде да ходи или нещо да върши. Можеше да си почине малко. Тъмнина, влага, топлина. Започнаха да му се явяват откъси от миналото му, обикновени моменти от живота му, не в определен ред и без връзка помежду си, приличаха на кратки филмчета, но бяха единствено неща, които му се бяха случвали през нощта, също като при Марсдън. Сред абсолютната тъмнина на банята без прозорци и не така тъмните си спомени въздъхна леко и вдиша гъстата топла пара, която го успокои. Тъмнина, влага, топлина. Пое и трите, изпълвайки се с тъмнина, влага и топлина. Беше спокоен, отпуснат, напълно овладян. Завладян. Нямаше къде да ходи и какво да прави. Скоро нощните спомени от живота му избледняха и вътрешният му свят се затъмни повече и от банята, в която седеше. За кратко се опита да открие един спомен или друг, каквото и да е, но беше слепец в лабиринт от празни стаи. Така или иначе нямаше къде да ходи, нито нещо да върши, не беше нужно да бъде някой. Отпусна се. Престана да изучава вътрешната си тъмнина. Престана да мисли. Беше в мрака и мракът беше в него. След малко усети нещо дълбоко у себе си, което слепешком си пробиваше път.

Мики Дайм

Прехвърли ръчната количка през високия праг на инсталационното помещение и затвори вратата след себе си. Караше мъртвия Джери към трупа на Клик Мръсник.

Всички машини наоколо бръмчаха и бучаха. Мики намираше мащабното оборудване, без значение от предназначението му, за много секси. Мощ. Ефективност. Безкомпромисното преследване на целта.

Веднъж беше разгледал излязъл от употреба хангар за ядрени ракети. Интерконтиненталните балистични ракети и съпътстващата апаратура отдавна ги нямаше. Въпреки това мястото притежаваше невероятен еротичен заряд. Влажният въздух миришеше на преседяла сперма.

Някъде в плетеницата от тръби се отвори предпазен клапан. Чу как водата потече под налягане по тръбопровода. Много секси.

Уплътнителният пръстен беше стегнат върху капака на шахтата. Той го повдигна. Прокара ръка по пръстена и дръпна силно. Печатът между капака и уплътнението се счупи и се раздаде свистене. Железният диск се отмести встрани, закачен на пантите отдолу.

Флуоресцентните лампи не успяваха да осветят черната дупка много навътре. От шахтата не потече нищо, което означаваше, че ако е свързана с дълбоки каверни, те нямат съществени отвори към повърхността. Разнесе се слаба миризма на вар, вероятно от масивните бетонови основи на „Пендълтън“, а не от вулканичния отвор отдолу.

Майката на Мики му беше казала за тръбата от лава. Чула бе за нея от Гари Дай, факира на видеоигрите и социалните мрежи. Самият Гари Дай беше научил за тръбата от брошурата, която получаваха собствениците след сключването на сделката. Майката на Мики не беше чела брошурата. Тя не четеше нищо освен собствените си есета и книги или материали, писани за нея. Мики не четеше.

Никой не знаеше със сигурност каква е дължината на вулканичната тръба. Специалистите смятаха, че вероятно е между два и четири километра, а може би и повече. Когато Андрю Норт Пембълтън построил имението си, бяха се опитали да измерят дълбочината на естествената шахта. Завързали оловна тежест с въженце и я спуснали на 456,5 метра, като смятали, че това е дъното. Когато обаче пуснали едновременно стоманени лагери с диаметър два и половина сантиметра, оказало се, че това е извивка в тръбата, на мястото, където вертикалният участък преминава в наклонен тунел. Лагерите се завъртели силно на завоя и се спуснали шумно по наклона.

Така и не ги чули да спират; звукът от падането им заглъхвал дълго, докато те пътували толкова, че от тръбата вече не се разнасяло ехото от шума им.

След като тунелът не се разширяваше повече от метър и петдесет при завоя — което вероятно беше така според вулканолог, цитиран в брошурата на собствениците — двамата мъртъвци можеха да заседнат там. Но Мики разчиташе, че четиристотин петдесет и шестте метра спускане щяха да ги засилят през завоя и да ги запратят далеч надолу по наклона.

През следващия месец щеше да идва в инсталационното помещение през няколко дни, да отваря капака на шахтата и да души въздуха. Ако замиришеше на разложено, щеше да знае, че не са минали през завоя. Тогава щеше да пробие дупка в някоя от огромните тръби, да наводни инсталационното помещение и да отмие труповете на по-далечно място за вечен покой.

Ако не се появеше миризма, тръбата от лава щеше да осъществи фантазията му за Спаркъл и Айрис Сайкс. Можеше да си мечтае как ги има, а също и как ги убива и изхвърля труповете им, което щеше да направи фантазията му по-завършена, отколкото само изнасилването. Надяваше се да ги засече скоро някъде по коридорите. Можеше да се опита да ги приближи достатъчно, за да усети аромата им и да разпали въображението си.

Щом Мики се извърна с намерението да прати тялото на Върнън Клик в дълго падане надолу, по стените на вулканичната тръба се появи спирала от синя светлина, проблесна през отворения капак на шахтата и се изстреля към тавана, където се разпръсна по бетона с лек пукот и бързо се разсея.

Айрис

Стаята й е безопасна. Останалите стаи в апартамента са по-малко сигурни. Светът извън апартамента е опасен, непоносим. Толкова много хора. Винаги различни. Тя иска да остане в стаята си.

В стаята й нищо не се променя. Промените са плашещи. Иска да е някъде, където няма промени. Стаята й. Стаята й.

Но майка й я вика по начина на Бамби. Начинът на Бамби е да приемаш нещата каквито са. Да се довериш на природата и да обичаш света.

Толкова е трудно да обичаш света. Бамби вярва, че светът го обича, че е създаден за него. Айрис не вярва, че светът я обича. Иска й се да вярва, но не е така, не може.

Не знае защо не може. Да не знае защо не може да обича света е също толкова лошо като да не го обича. В книгите светът изглежда достоен за обичане. Но тя не може да го обича. Бои се от него.

Като сърнето Бамби често се плаши. От язовеца. От сойките. От много неща. Той превъзмогва страха си. Той е прекрасен и умен елен, защото надраства всичките си страхове. Ето защо Айрис го обича. Завижда му. Но много го обича.

Плаши се да заобича някого другиго освен Бамби. Или се бои да покаже любовта си. Обича майка си, но не смее да го покаже. Не може да диша, ако наоколо има хора. И най-лекото докосване я съсипва. Не може да понася да я докосват.

Не знае защо е така. Вечер в леглото си понякога се чуди защо е такава. Мислите за това само я разплакват. Когато е разплакала сама в тъмното, пожелава си животът й да е като в книгите, не като този.

Може да обича Бамби, защото той не е в този свят. Той живее в света на книгите. На цял свят разстояние, може да го обича безкрайно, без никога да се приближава твърде много.

Сега майка й я вика по начина на Бамби и Айрис се стяга, за да излезе от апартамента. Има едно момче Уини и майка му Туайла и положението е достатъчно лошо, има твърде много хора. А сега четиримата ще излязат от апартамента, което е равносилно на прекалено много хора, нови места, промени и още промени.

Айрис държи главата си наведена. Навежда я и си представя, че е Бамби. Ако ще живееш по начина на Бамби, по-добре да се опиташ да си Бамби, да мислиш като него.

Айрис следва майка си в коридора, Бамби винаги ходи, където майка му каже, че трябва. Завиват зад ъгъла към задната врата за апартамента на авторката на песни. Айрис е била в коридора преди, но никога не е била в апартамента на тези хора. Сега всичко е ново. Ново и опасно, враждебно. Всичко е враждебно. Всичко, всичко.

Трябва да го направи познато и дружелюбно. Трябва да бъде Бамби, а това наоколо й трябва да е гората, само тогава и двамата ще са смели и в безопасност. Опитва се да гледа право в гърба на майка си. Естествено, с периферното си зрение вижда разни неща, неизбежно е, когато бързо се оглежда вляво и вдясно, но се опитва да си представи, че са нещо различно, че са част от любимата й гора.

Думите изникват в съзнанието на Айрис, запаметени след многократното четене на прекрасната книга: „Навсякъде наоколо растяха лешникови храсти, дрян, шипки, бъз. Високи кленове, букове и дъбове образуваха зелен покрив над храсталаците, а помежду тях от тъмнокафявата земя бяха изникнали папрат, зеленика и градински чай…“.

Майка й и Туайла си говорят, момчето също говори с тях, но Айрис не може да понесе тежестта на онова, което си казват. Ако следи разговора им, това ще я съсипе. Ще я съсипе, съсипе. Унищожи, това казваха. „Унищожи“ означава да убиеш.

Вместо това Айрис слуша песента на гората: „В гората отекваха безброй гласове и от тях тя бе изпълнена с весело вълнение. Горските млечници не спираха да се радват, гълъбите гукаха, косовете свирукаха, синигерите чуруликаха…“.

Излизат през външната врата на странния апартамент, отиват в друг коридор, където Туайла звъни. Там има мъж, когото наричат Бейли, и друг, към когото се обръщат с „доктор Игнис“. Пак са на ново място.

Това е прекалено, новите неща не спират да я засипват, промените са непрестанни, непоносимо е.

Отчаяна, Айрис се предава на гората, тя се появява в съзнанието й и я обгръща, както обгръща Бамби: „От земята изникнаха цяла армия цветя, напомнящи пъстри звезди, и почвата на сумрачния горски килим заблестя с безмълвно пламенно и пъстроцветно веселие…“.

Марта Къп

Не беше сигурна кое е по-лошо: неземното същество, което изскочи от канапето, а след това изчезна, като остави разкъсана дамаска и разпилени конски косми, или изражението на Една, което сякаш крещеше „казах ли ти“, и нейното задоволство, че вярата й в агресивна демонична сила е потвърдена от странния инцидент. Като се замислеше, май самодоволното лице на Една беше далеч по-лошото от двете, защото, ако чудовището от канапето „Честърфийлд“ се появеше отново, можеше да го удари безмилостно, но нямаше как да използва ръжена за камината срещу сестра си.

Все още вдигнала полата на вечерния си тоалет, Една заговори:

— Убедена съм, че ако отец Мърфи беше видял това нагло създание, нямаше да го е грижа дали вярвам в Голямата стъпка, или в древните астронавти. Щеше да напръска със светена вода, миро и соли и незабавно да изрече молитва срещу злото силно, колкото му глас държи.

Марта беше наясно, че като не пуска ръжена, признава твърдението на сестра си, но със сигурност нямаше намерение да го остави, да изпие чаша топло мляко и да си легне. Дори Една да повикаше отец Мърфи, за да извърши екзорсизъм на къщата, вместо на човек, и дори той да се съгласеше, Марта щеше да изтърпи ритуала, готова да размаха приятно тежкия месингов ръжен.

— Какво следва? — попита Една.

— Какво имаш предвид?

— Освен че ще повикаме отец Мърфи — отвърна Една, — какво още трябва да направим, какво да очакваме, как да се подготвим?

— Може нищо повече да не се случи.

— Ще се случи нещо — заяви уверено Една, едва ли не със задоволство, сякаш появата на демони беше тъкмо нужното събитие, което да пребори монотонността на дъждовна декемврийска вечер.

Преди Марта да е успяла да отговори, подът беше облян от трепкаща синя светлина. Тя изпита чувството, че е застанала сред гъста светеща мъгла.

Ръженът помръдна като пръчка за търсене на подземни води, едва не го изпусна от ръцете си. Стисна го бързо, но ръженът дръпна ръката й надолу и върхът му докосна зловещото сияние.

В този момент останалите прибори за камина и стойката им не просто се устремиха към светлината, а се блъснаха в нея, сякаш привлечени от гигантска сила. Синьото, което обграждаше Марта, се измести през стаята, сякаш засмука украсената с орнаменти решетка на камината към огнището, и изфуча през комина.

Сали Холандър

Легнала на кухненския под, Сали почувства как и последните й кости се предават на разпростиращия се студ. В топлата й плът се беше образувал леден скелет. Никога преди не беше усещала физиката си така ясно. Макар и още парализирана, беше наясно с положението на всяка от своите двеста и шест кости, точната форма и начина, по който се свързваха отделните сектори, за да формират черепа. Знаеше какво е състоянието на всяка става: ямките и закръглените глави в раменете и бедрата й, сферичната става на врата между втория и третия прешлен, елегантните елипсоиди на китките й, гъвкавите свивки на пръстите, раменете и коленете й. Сали усещаше синовиалната мембрана, обгръщаща ставите й, и лепкавата синовиална течност, която сълзеше и ги смазваше. Чувстваше влакната на всяка поддържаща връзка, сухожилията и мускулите, създадени да приведат в движение целия скелет при подаден сигнал. Сякаш тялото й бе придобило изострен усет за самото себе си също какъвто имаше съзнанието й.

Страхът й беше изчезнал, като че ли наред с останалите неща, които демонът беше излял в нея, имаше успокоително. Вече не изпитваше притеснение, нито дори най-леката неувереност. Беше напълно спокойна като при медитация, не беше изпаднала в летаргия, а по-скоро в смирение пред неизбежната трансформация.

След като беше служила за боксова круша на съпруга си, събра куража да го напусне и да се разведе и постигна самоуважение преди повече от двайсет години, като оттогава бе имала силата никога повече да не се поддаде по този начин на друг. Силата на духа, с която се гордееше, й помагаше да избегне апатията, да се отдаде на чувствата и надеждата, да не се предава пред нищо — до този момент, в който се беше предала пред това почти сладостно очакване.

Скелетът й започна да губи своята цялост. Усети как нещо в него мърда, сякаш костният й мозък беше оживял и се движеше насам-натам из кухините, които го помещаваха. Почувства как костите на ръцете и краката й постепенно се удължават. На пръстите на краката — и навсякъде другаде — порастваха допълнителни кости. Още нещо се случваше в ставите й, тя почувства образуването на хрущяли за новите сгъвки.

В съзнанието й изникнаха понятията върколак и човек котка, но без да предизвикат тревога. Вместо това възможността за трансформация й се стори интригуваща и колебанието беше изместено от предпазлива готовност да изчака и да види какво ще се случи, да повярва, че промяната може и да е за добро. Част от нея си даваше сметка, че тази реакция не е нормална и вероятно е предизвикана от химично въздействие. Подозираше, че тялото й е било препрограмирано, както и съзнанието. Дори това прозрение не я притесни, нито фактът, че дясната й ръка, просната на пода пред лицето й, където можеше да я види добре, се удължава. На всеки пръст се беше появила по още една сгъвка и още една фаланга, костите се издуваха под кожата, тя се разтягаше, разцепваше се и после отново се събираше.

Сайлъс Кинсли

Намерил прикритие зад високите бръмчащи климатици, Сайлъс наблюдаваше Мики Дайм през пролуката между две от машините. Каквото и да беше натоварил на ръчната количка, увито в одеяло, явно възнамеряваше да го пусне в шахтата заедно с трупа на Върнън Клик.

Прекарал живота си в адвокатски кабинети и съдебни зали, Сайлъс уважаваше закона, дори го обичаше въпреки решимостта на политиците да наложат още повече византийски канони и въпреки недостойните цели, пред които някои хора отстъпваха. Нямаше никакво желание да допусне Дайм да се отърве от уликите за углавно престъпление. Никой не знаеше колко дълбока може да е вулканичната тръба, дали не се излива в подземно езеро или река, която да отнесе трупа, така че да не бъде открит, особено пък при този катастрофален бюджетен дефицит и настоящите проблеми в икономиката, непозволяващи скъпо и безперспективно издирване дълбоко под земята. Сайлъс обаче беше стар човек, чувстваше се по-стар с всеки изминал ден; беше въоръжен, но не особено убеден в запазената си форма като стрелец. Не можеше да се мери с Дайм, който беше наполовина на възрастта му, в добра физическа кондиция и очевидно напълно безскрупулен.

Освен това си спомни за иконома, който през 1935 година беше ликвидирал семейство Осток и целия персонал, преди да се самоубие, „за да спаси света от пълен мрак“; възпроизведе в паметта си налудничавите писания в дневника на Андрю Пембълтън от страниците, оцелели при опита да ги изгори. Каквото и да се беше случвало в тази сграда на всеки трийсет и осем години, вероятно лудостта не беше последствие, а част от ставащото, негов симптом. Гледаше как Дайм отваря капака на шахтата и се чудеше дали е обикновен убиец, отнел живот заради собствения си интерес, или по подобие на иконома Толивър е под въздействието на някакъв токсин или окултна енергия.

В мига, щом му хрумна фразата „окултна енергия“, от дупката под капака бликна ярка синя спирала, стресна Дайм, изви се към тавана като празничен фойерверк, достигна до бетона и се разпръсна. Би го нарекъл светлина, но светлината не можеше да приеме форма на пружина и да бъде запратена стремително нагоре. След първата спирала се появи втора, значително по-голяма и ярка, а след това трета.

При третото синьо завихряне железният капак на шахтата разхлаби пантите, изстреля се към тавана и се закрепи там, докато светлината спря да пулсира; веднага след това дискът падна, издрънча на бетонния под като топовен изстрел, подскочи на ръба си и се изтъркаля, подобно на гигантска монета.

Марта Къп

След като украсената с орнаменти решетка на камината се смачка, прегъна се като лист хартия и беше засмукана към огнището, Марта захвърли ръжена и се запъти бързо към спалнята си, където държеше по-сериозно оръжие в чекмеджето на нощното си шкафче. Няма как да застреляш магнитното поле или каквото и да представляваше тази синя светлина, но можеш да гръмнеш гротескното, омразно гърчещо се нещо, разпрало канапето ти, ако не се е изпарило, преди да си успял да дръпнеш спусъка.

Айрис

Искат да останат заедно, но искат също да се качат на третия етаж, за да видят някакви жени горе. Вече има прекалено много хора. А сега ще станат дори повече.

Един глас не е проблем. Ако са два, трудно е да ги слушаш. Сега вече са пет и не говорят на нея, през половината време е просто жужене на оси, ято оси в стаята; думите се блъскат в лицето й, подобно на пърхащи криле; жужене, жужене, всеки момент думите ще започнат да я жилят, да я жилят, докато не може повече да издържи, докато не започне да пищи, при все че не иска да го прави, а ако започне да пищи, може да започне и да удря, въпреки че тя почти никога не удря и не иска да го прави, не иска никога да го прави.

Опитва се да спре гласовете, да чуе звуците на гората, както ги описват в книгата: „… фазаните пищяха шумно и пронизително. Зовът на сокола стана по-остър и се издигна над короните на дърветата, а дрезгавият хор на свраките не млъкваше“.

Животинските звуци не са проблем. Гласовете на животните не искат нищо от теб, не ти задават въпроси, не очакват да им отговориш. Гласовете на животните са успокояващи, както и останалите звуци на гората.

„… падащите листа шушнеха сред дърветата. Пърхаха и шумоляха безспир и с деликатен сребрист шум се сипеха на земята. Прекрасно бе да се събудиш сред него, прекрасно бе и да заспиваш на този загадъчен и меланхоличен шепот.“

През животинските звуци и шумоленето на листата Айрис чува гласа на майка си, пробил защитната гора, която е издигнала около себе си; вика я отново по начина на Бамби. Заради любовта към този елен, който живее на цял свят разстояние от нея, в света на книгите, и от любов към майка си, която никога не успява да покаже, Айрис тръгва с наведена глава след глутницата. Вървят, качват се и отново вървят, има врата, зад вратата — нов апартамент и гласовете на две възрастни жени, които звучат толкова мило, че тя се осмелява да ги погледне.

Едната има оръжие. Айрис веднага се отдръпва сред разлистените клони в съзнанието си към момент от ранните дни в живота на сърнето, когато Бамби е ужасен от гледката на невестулка, убиваща мишка.

„Накрая Бамби попита разтревожено:

— И ние ли трябва да убием мишка?

— Не — отвърна майка му.

— Никога ли? — попита Бамби.

— Никога — гласеше отговорът.

— Защо? — облекчено промълви Бамби.

— Защото ние не убиваме — отвърна простичко майка му.

Бамби отново се развесели.“

Сайлъс Кинсли

Вместо четвърта спирала от синя светлина от отворената шахта изригна бляскав поток: фссс. Наситен с цвят, това не беше обикновен прозрачен светлинен лъч, а замъглен, в който бушуваха видими течения. Устреми се нагоре и приличаше повече на вода под налягане от спукана тръба, отколкото на светлина. Сиянието освети всичко в помещението в синьо — бетона, климатиците, тръбите, бойлерите, лицето и ръцете на Мики Дайм и бялата му риза, дори сенките бяха озарени в сапфирени багри. В момента, в който капакът на шахтата се откъсна от пантите, часовникът на Сайлъс завибрира на китката му, катарамата на колана се притисна в корема му, пистолетът на охранителя в джоба на дъждобрана се удари в бедрото му. Тежките машини и бойлери бяха анкерирани към пода, но металните им корпуси заскърцаха и задрънчаха, сякаш щяха да скъсат нитовете и заварките.

Бурното излъчване продължи десет секунди. Може би петнайсет. Щом спря, ефектът от него отслабна. С изчезването на синия блясък от масивните стени се чу звук — зловещ високочестотен резонанс, постоянно променящ се като пищящо свирукане от радио на къси вълни, като че ли стоманената армировка в бетона предаваше синята енергия под форма, различна от светлината, до всяко ъгълче в сградата.

Сякаш призован от странния звук, под „Пендълтън“ се надигна тътен. Колкото по-остро ставаше пищенето в стените, толкова повече се усилваше грохотът и когато двете стигнаха пиковите си стойности в един и същ момент, всичко се промени.

Мики Дайм

Всичко затрептя пред погледа му, сякаш в инсталационното помещение се издигаха горещи вълни, но той не усещаше топлина. Редицата от машини се размаза. Като че ли се нагънаха. Помещението изглеждаше като мираж. Стори му се, че може да изчезне като призрачен оазис пред погледа на жаден пътешественик в Сахара.

Флуоресцентните лампи по окачените на вериги рамки угаснаха. Появи се слаба жълтеникава светлина, излъчвана от плафониери със странна форма — всичките различни — които ги нямаше преди миг и които придаваха на инсталационното помещение различен и обезпокоителен вид. Сенките бяха повече, по-тъмни и зловещи.

Техниката не издаваше нито звук. Цилиндричните бойлери и четвъртитите климатици бяха покрити с прах. По мърлявия под имаше изпопадали и счупени флуоресцентни тръби, хартии и ръждясали инструменти. Остатъци от козина, пръснати кокалчета и цели скелета предполагаха, че това място е било свърталище на гризачи известно време, но вече не е.

Беше хладно, макар и не толкова студено, колкото се очаква в декемврийска нощ без отопление. Мики усети миризма на мухъл, влажен бетон и бегло го лъхна на разлагаща се плът.

Капакът на шахтата беше на обичайното си място, като че ли никога не беше отскачал към тавана. Мръсночервен от ръжда и прахоляк. Каучуковият уплътнител около него беше нацепен и разкъсан.

Клик Мръсник се беше изпарил. Платнището и ремъците, с които беше омотан трупът, ги нямаше.

Мъртвият Джери също не беше там. Малкият му брат беше изчезнал.

Ръчната количка също.

Нямаше я.

Майката на Мики знаеше всичко. Ако това се беше случило на нея, вече щеше да има теория по въпроса.

Мики нямаше теория. Седеше онемял. Затвори очи. Отвори ги. Помещението все така не се променяше.

Трябваше да прочисти съзнанието си с ароматерапия.

Имаше нужда да прекара известно време в сауната.

Чувстваше се като глупак. Никога досега не се беше чувствал като глупак.

Майка му казваше, че глупостта трябва да бъде категоризирана като углавно престъпление, но при толкова много глупаци наоколо нямало да има достатъчно стомана за остриетата на гилотините, нито достатъчно палачи.

Липсваше му майка му. Повече от всякога. Чувстваше загубата. Повече от всякога. Остро и болезнено.

Туайла Треърн

Намираха се в апартамента на Къп и споделяха свръхестествените си преживявания, когато се случи. Беше подобно и все пак различно от начина, по който стената в стаята на Уини се набръчка като от вълнички, за да бъде сменена от гледка на запуснатост и разруха. Остър електронен звук се раздаде сякаш от скелета на сградата, а земята под „Пендълтън“ се разтресе като по-рано. Туайла придърпа Уини по-близо в момента, в който всичко наоколо в просторната дневна се размаза, сякаш гледаха през напръскани от дъжд очила. Викторианските мебели, изящните лампи от опушено стъкло, класическите бюстове върху постаменти, произведенията на изкуството, папратите и килимите загубиха очертанията и детайлите си, като че ли се топяха. Само човешките фигури се виждаха ясно в тази невероятно импресионистична картина, все едно стаята беше рисувана от Моне, а хората — от Рембранд.

В пиковия момент на това явление, когато дневната на Къп се беше превърнала в размазано многоцветно петно, а видът на хората контрастираше с невероятна реалистичност, изживяването предизвика дезориентация. Туайла беше задушена от клаустрофобия, сякаш помещението, в което се намираха, се свиваше като мембрана около тях, като филм от пластмаса, затворил ги плътно отвсякъде; в същото време беше обзета и от агорафобия, напълно убедена, че светът ще изчезне и ще бъдат изхвърлени в тъмна празнота. Видя Марта Къп да седи решително с вдигната брадичка като остаряла Жана Д’Арк, калена от битки и вяра; страхът си личеше само в очите й, зениците й бяха разширени като отражения от оръжейни дула. Устата на Една Къп беше отворена, но не за да извика от страх, а от изумлението, което може да се види по лицата на децата в коледната сутрин, очите й блестяха от вълнение, сякаш никога през живота не й беше хрумвала възможността за опасност. Бейли, висок и як, с присвити очи, явно възприемаше разтапянето на помещението не толкова със страх или учудване, колкото с внимателна пресметливост, нащрек за заплахата, която несъмнено щеше да се появи всеки момент. Добродушното лице на доктор Игнис очевидно не можеше да прикрие емоциите му, така че страхът и изумлението бяха очевидни, но интелектът му вероятно за пръв път беше заменен от страхопочитание. Изражението на Спаркъл сякаш казваше „ето, пак се започва“, като че ли беше свикнала с подобни шокиращи явления, а Айрис стоеше със свити рамене, наведена глава и ръце на ушите си, за да заглуши високочестотното електронно пищене. Туайла сграбчи Уини не само от страх, че може да го загуби, но и защото се нуждаеше от подкрепа: още от раждането си той беше опорната й точка в този объркан свят, онова, за което си струваше да се бори, доказателство, че не е пропиляла години от живота си, като се е унижила да се омъжи за Фаръл Барнет.

Пищенето от стените и тътенът се усилиха едновременно. Настъпи тишина като по команда от рязко замахване на диригентска палка. Размазаната обстановка се преобрази в един миг.

Без лампите, двете кристални плафониери на тавана и скритото осветление, помещението беше по-мрачно от преди, но не тъмно. Вратите, камината и прозорците бяха оградени от бронзови аплици, които ги нямаше допреди секунди — общо дванайсет, седем от които светеха.

Мебелите ги нямаше. Стаята беше празна и дори по-лошо — безрадостна, пуста. Текстилните тапети с флорални мотиви, покриващи стените, бяха заменени от тапет, който изобщо не отговаряше на стила на сестрите — пожълтял, с мокри петна, покрит с мухъл, обелен. На няколко места махагоновият под беше толкова прогнил, че се беше разпаднал и се виждаше бетонът под него.

За миг всички останаха безмълвни пред нереалността на случващото се. Вероятно и другите, подобно на Туайла, очакваха нова промяна, този път към предишния вид на нещата.

Доктор Игнис заговори пръв, като сочеше към прозорците без завеси и капки от дъжда във внезапно прояснилата се нощ.

— Градът!

Туайла погледна и вместо море от светлинки видя само нощта. Реши, че метрополисът е останал без ток, а в „Пендълтън“ се е включил аварийният генератор. Имаше обаче нещо нередно в тази тъмнина, а явно и останалите го почувстваха, защото се приближиха към прозорците заедно с нея и Уини.

Слабата светлина от пълнолунието би трябвало да очертае силуета на града, да се отрази в част от прозорците, да посребри первази, архитектурни елементи по сградите, кръста на върха на катедралната кула. Градът не беше просто връхлетян от мрак. Града го нямаше.

Свидетел

Стоеше на западната балюстрада на парапета, когато стоманената конструкция на сградата запя, а това означаваше, че пулсиращите промени скоро ще отстъпят пред пълна трансформация. В един момент стоеше под дъжда и гледаше проблясващия град, в следващия — ясното небе с пълна луна и осветената светлозелена ливада под нея; после отново дойдоха дъждът и великолепният град, а след това — свят без никакви градове, сякаш конкретен миг от миналото беше подготовка за прехвърлянето на обитателите на „Пендълтън“ в бъдещето, а даден миг от бъдещето ги привличаше като черна дупка, способна да погълне светове.

Градът изчезна и повече не се появи. Дъждът спря, небето се изясни на мига, луната приличаше на ледена топка, а сградата стоеше самотна на Шадоу Хил, над полето с гладната трева, която се поклащаше ритмично, въпреки че нямаше вятър. Свидетел беше у дома. Непознатите в стаите под него бяха далеч от дома и щяха да останат тук, докато колебанията започнат отново и целият тайнствен процес се повтори и ги върне в тяхното време. Не всички щяха да успеят да се върнат. А може би никой от тях.

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Шадоу стрийт 77 (24)

Метаданни

Данни

Шадоу стрийт 77

Информация

История

Сваляне / Връзки

24. Тук и там

Върнън Клик

Сайлъс Кинсли

Марта Къп

Мики Дайм

Доктор Кърби Игнис

Уини

Марта Къп

Мики Дайм

Бейли Хоукс

Сайлъс Кинсли

Уини

Бейли Хоукс

Мики Дайм

Сайлъс Кинсли

Филдинг Удел

Логан Спранглър

Мики Дайм

Айрис

Марта Къп

Сали Холандър

Сайлъс Кинсли

Марта Къп

Айрис

Сайлъс Кинсли

Мики Дайм

Туайла Треърн

Свидетел

Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (24)