Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (14)

14. Апартамент 2-G

За да отпъди мислите за заплаха от смърт, предизвикана от мълния, както и спомена за пламнала коса и димящи очи, Спаркъл Сайкс реши да направи инвентаризация на обувките си, които бяха сто и четири чифта. Седнала на мека табуретка в просторния си дрешник, тя отдели време на всеки модел, като се любуваше на конусовидните токчета, заоблената част на петата, дъгата на деколтето, наклона в предната част, миризмата на кожата…

През последните двайсет и четири години, откакто обичният й татко беше ударен от мълния и загина, когато тя беше едва на осем, Спаркъл Сайкс се боеше от гръмотевични бури. За нея те не бяха просто метеорологично явление. Бяха мислещи същества и електричеството в облаците им служеше за същата познавателна функция като далеч по-слабия ток, движещ се непрестанно в собствения й мозък. Като армади от космически кораби на извънземни те се появяваха на хоризонта и завземаха цялото небе, упражняваха потисничество над земята и хората под себе си. Бяха древни богове, горди и жестоки, изискващи жертвоприношения, създания, изтъкани изцяло от мощ, навлизащи в света от някакво безвремие със зли намерения да причинят страдание на смъртните.

Спаркъл си даваше сметка, че по отношение на гръмотевичните бури проявяваше известна доза безумие.

Часове, преди да се разрази тази, тя беше спуснала плътните завеси на прозорците в апартамента си, обърнати към големия вътрешен двор на „Пендълтън“. Когато минаваше през стаите с изглед, не извръщаше очи към прозорците от страх да не зърне гневните проблясъци на бурята зад гънките от брокат.

Между триста и шестстотин американци годишно умираха, поразени от мълния. Две хиляди получаваха наранявания. Повече хора ставаха жертви на мълнии, отколкото на всякакви други стихийни бедствия, включително наводнения, урагани и торнадо. Електрическият заряд в мълния можеше да достигне 30 000 ампера и повече от милион волта.

Някои хора смятаха, че енциклопедичните познания на Спаркъл относно мълниите са признак на маниакалност, но тя го приемаше просто като част от семейната история. Ако баща ти е бил локомотивен машинист, никой не би се учудил на добрите ти познания за влаковете. Дъщерята на корабен капитан вероятно ще знае цял куп мореплавателски истории и предания за океаните. Детето на човек, чието тяло е било пронизано от милион волта, произведени от буря, би проявило липса на почтителност, ако не научи нещо за гибелния инструмент, поднесен му от съдбата. А след това настъпи и трагичният край на майка й.

По-малко от половин час, след като Спаркъл започна инспекцията на обувките си, тя си припомни един от стотиците случаи на смърт, причинена от мълния, за които беше чела в пресата. Само преди няколко години, някъде в Нова Англия, булка, застанала пред църквата, миг преди сватбата била повалена от първия гръм на буря, преди да е капнала и капка дъжд. Влязла през сребърната й диадема и излязла през десния крак. Носела бели сатенени обувки с високи тънки токчета; лявата обувка се пръснала на парчета, но дясната изгоряла и се залепила за плътта й.

Инвентаризацията на обувките вече не беше в състояние да разсее Спаркъл от тътена, който се надигаше от основите на „Пендълтън“. Изведнъж гледката на обувките й напомни на смъртния танц с боси крака на майка й.

Поколеба се дали да излезе от дрешника, тъй като той нямаше прозорци. Оттук не виждаше бурята, а и бурята не виждаше нея. В това кътче гръмотевичните залпове бяха най-приглушени.

Поседя още минута-две, докато се опитваше да реши къде да потърси убежище… и в този момент Айрис се появи на вратата. Дванайсетгодишното момиче приличаше на Спаркъл по две неща — беше дребничка на ръст и с нежни черти на лицето — но се различаваше във всичко останало. Спаркъл имаше руса коса, а тази на Айрис беше гарвановочерна. Очите на Спаркъл бяха сини, а тези на Айрис — с интригуващ сияйносив оттенък. Майката беше със светла кожа, а дъщерята — мургава.

Айрис погледна Спаркъл, но само за миг, а после насочи вниманието си към плюшеното зайче, което бе гушнала в ръка, сякаш беше истинско бебе.

— Бурята плаши ли те, миличка? — попита Спаркъл, тъй като се тревожеше, че нейното притеснение може да влияе на и бездруго прекалено чувствителното дете, което възприемаше света като по-груб, отколкото можеше да понесе.

В добрите си дни Айрис произнасяше не повече от сто думи, а в останалите изобщо не приказваше. Да отговаря на въпроси за нея беше особено мъчение, нахлуване в личното й пространство, от което лицето й се изкривяваше страдалчески.

Момичето отговори със сладък и сериозен тон:

— Ще отидем на ливадата да се изсушим на слънце.

На Шадоу стрийт нямаше никаква ливада, нито слънцето се беше показвало в този дъждовен ден. Спаркъл обаче разбра какво иска да каже момичето: че в началото се е уплашило, но вече не го е страх. Думите на Айрис бяха от приказката за Бамби — репликата на майката на сърнето след страховитата буря; беше чела историята десетки пъти, както правеше с всички любими книжки, и знаеше наизуст цели пасажи.

Съсредоточена в играчката зайче, Айрис нежно погали плюшената му муцунка. На Спаркъл й се стори, че втренчените му очи са съвсем малко по-безизразни от бляскавия поглед, с който дъщеря й за кратко я възнагради.

Айрис се извърна от отворената врата на дрешника и се отправи през главната спалня към коридора, а Спаркъл копнееше да тръгне след нея, да докосне лицето й, както Айрис галеше зайчето си, да я прегърне и да я придърпа към себе си. Допирът нямаше да се приеме добре; понасяше да я докосват само когато е в настроение, но не търпеше гушкане. Прегръдката би накарала момичето да се отдръпне, да избяга и вероятно дори да закрещи и да изпадне в агресия, въпреки че имаше по-редки пристъпи от другите деца аутисти.

Едва една шеста от тези деца можеха да водят независим живот. При все че Айрис имаше уникална дарба, вероятно не беше въпросното едно от шест деца. Само времето можеше да покаже.

В някои случаи децата аутисти притежават едно определено умение като невероятна памет или вътрешен усет към математиката, благодарение на който правят сложни изчисления наум само за секунди, без да са обучавани нито ден по този предмет. Някои сядат пред пианото и веднага започват да свирят мелодии и дори умеят да разчитат нотите още от първия път.

Айрис беше сред аутистите с най-рядък синдром; имаше интуитивно познание за връзките между различните фонеми, основните звуци, формиращи езика, и писменото слово. Веднъж, когато беше петгодишна, Айрис взе детска книжка за пръв път и бързо започна да чете, без никой да я е учил, защото, щом погледнеше някоя дума, тя чуваше звученето й в съзнанието си и знаеше какво означава. Ако срещнеше дума, чието значение й е непознато, проверяваше я в речника и никога повече не я забравяше.

Седем години по-късно речникът на Айрис беше по-богат от този на майка й, въпреки че рядко говореше. Странната й дарба беше и надеждата й или поне надеждата на майка й за нея. Книгите разширяваха света на Айрис, отваряха врата от тесничката стая на преживяванията й като аутист, за която никой не можеше да предвиди къде ще я отведе.

Щом Айрис се изгуби от погледа й, чу се такъв мощен гръм, че дори и в дрешника без прозорци звучеше по-скоро като бомба, отколкото като нещо, произлязло от природата. Бурята водеше война с града.

Спаркъл Сайкс се чу да произнася името си отново и отново, сякаш беше мантра за прогонване на страха. Най-ранният й спомен беше как майка й Уендълин й казва, че това е магическо име за специално дете. „Сайк“ беше стара шотландска дума за малък бърз поток. Спаркъл Сайкс вероятно означаваше много поточета, устремени бързо напред, бистри, сладки и искрящи, с дарбата да заслепяват и да омагьосват.

Известно време, когато беше осемгодишна, Спаркъл мислеше, че тя е убила баща си с магия, предизвикана от обич.

Мърдок Сайкс, висок, силен и красив, с гъста коса, която беше побеляла преди да навърши трийсет, обичаше фотографията и се възприемаше като нещо повече от аматьор, но не съвсем професионалист. В неделя той поемаше на дълги разходки през ливадите и горите на Мейн и правеше пейзажни снимки на неща, които всеки можеше да види, докато ходи по същите места, но изглеждаха близки и изразителни, сякаш природата се разкриваше пред него като пред никого другиго.

В последния си ден той се прибра рано, защото очакваната буря беше набрала мощ часове преди предвижданото. Отправи се към гората, пресече павирания селски път и тръгна към къщата им на стръмните скали над морето, почернял и мускулест, със снежнобяла коса, разрошена от вятъра, с кожената чанта на фотоапарата, преметната на едното рамо, с тениска бяла като косата му и панталони в цвят каки, мушнати в туристическите му обувки; не приличаше на обикновен човек, а по-скоро на смел изследовател, който се завръща от другия край на света — или пък на Бог.

Спаркъл го беше чакала на предната веранда. Още щом зърна татко си, тя скочи от люлеещия се стол и му помаха възторжено. Щеше да се затича към края на предния им двор до уширението на пътя; точно в този момент обаче се чу силна гръмотевица и от небето се посипаха първите едри капки, удряха се в настилката, танцуваха по тревата и потропваха по дървените стъпала на верандата шумно, напомнящи звука от мъниста, сипещи се от скъсана огърлица.

Вместо да забърза, Мърдок Сайкс прекоси дългия двор, сякаш приветстваше дъжда не по-малко от слънцето, и имаше вид, че не просто обича природата, а тя му е подвластна. Дори не си направи труда да свали изпръсканите си от дъжда очила със стоманени рамки, които му придаваха вид на също толкова мъдър, колкото беше и силен.

Малката Спаркъл се развълнува, щом го видя. Знаеше, че както обикновено ще чуе разказите му за гората и всички създания в нея с такова чувство за хумор и стил, че щяха да са по-забавни от всяка книжка.

Въпреки че обичаше приказките му, тя си пожела той никога повече да не излиза за неделните си разходки, а да остане с нея у дома. Искаше да си остава вкъщи всеки ден, никога да не излиза или поне не без нея. Мечтата й бе той да бъде с нея тук, сега и завинаги.

Подскачайки от крак на крак от удоволствие, Спаркъл се провикна:

— Тате, тате, тате!

Възнамеряваше да скочи към него, когато той стигне до най-горното стъпало, защото знаеше, че ще пусне чантата с фотоапарата на земята и ще я вземе в прегръдката си.

Мърдок Сайкс така и не стигна до стъпалата. Първата ярка светкавица на бурята предшестваше втората гръмотевична експлозия, назъбеното й острие се спусна през притъмнелия ден, като изгаряше въздуха и караше дъждовните капки да се изпаряват, и се сля с очилата му, които за миг светнаха, сякаш рамките бяха неонови тръби.

Колко бързо се случи, за по-малко от половин секунда, а в същото време в спомените й беше бавно. Стъклата се пръснаха и се разлетяха на искрящи късчета, части от стоманената рамка се разтопиха върху кожата му и в този момент беше отхвърлен на около два метра напред, ръцете му се люлееха като на зле управлявана марионетка, чантата на фотоапарата се свлече и остана зад него, косата му гореше, буйната му бяла коса изведнъж заприлича на оранжева перука на клоун. Непосредствено след светкавицата силен тътен разтресе прозорците на къщата, разлюля пода на верандата и като че ли повали Мърдок, макар той да бе мъртъв, преди още гравитацията да е подействала. С опърлен черен скалп той падна по гръб, загледан в небето с димящите си очи и отворена уста, дрехите му продължаваха да тлеят въпреки дъжда, а почернелите пръсти на десния му крак се показваха през липсващото парче от туристическата му обувка, защото — както щеше да докаже аутопсията — мълнията беше проникнала през лявото му око и беше излязла през подметката му.

Яркият спомен отне на Спаркъл смелостта да излезе от дрешника. Залепнала отново за табуретката, тя си мечтаеше името й наистина да е магическо, за да го използва за прогонването на тази буря.

Седеше загледана към отворената врата, когато нещо пропълзя през спалнята. Появи се от банята и премина оттам, където беше минала Айрис на път към коридора.

Лампите и полилеят в спалнята бяха светнати, та светкавиците зад плътните завеси да не се открояват толкова силно. Спаркъл виждаше създанието съвсем ясно, но въпреки това не можеше да повярва.

Приличаше й на нещо конкретно, изглеждаше като голо бебе с неестествено голяма глава, на около дванайсет-тринайсет месеца, което лази, защото още не може да ходи, и целеустремено се движи напред, само че не беше бебе. Първо, беше твърде голямо, с размерите на тригодишно, около шестнайсет килограма или дори повече, а и кожата му не изглеждаше розова и здрава, а беше светлосива на зелени петна.

Спаркъл не изкрещя от ужас, нито се изправи при вида на този кошмарен натрапник. Реакцията й към всичко, предизвикващо шок или заплаха, беше променена преди много години, когато мълнията удари баща й. Онзи ден на верандата се вцепени, направо се парализира от вина и ужас. Пожела си татко й никога да не излиза от къщи, да остане там завинаги и беше напълно убедена, че вълшебна сила беше призовала светкавицата в отговор на молбата й по начин, който никога не би си представила. Не само вината я беше смразила, но малката Спаркъл беше убедена, че ако помръдне, със сигурност и тя ще бъде застигната от мълния, тъй като част от желанието й беше да бъде винаги с татко си.

Чувството за вина отмина след няколко седмици, но не и мъката, и тя дълго време не беше вярвала в магическото. Ала сега реакцията й пред гледката на отвратителното пълзящо нещо беше същата като пред трупа на татко й: бе парализирана от убеждението, че е в безопасност само ако не помръдва и не издава нито звук.

Огромната безформена глава, размерите на създанието и нездравият цвят на кожата му не бяха единствените подробности, които подсказваха, че не е нито дете, нито човешко същество. Въпреки че пухкавите му крака и малки стъпала напомняха бебешки, те бяха шест на брой. При пълзенето не използваше дланите си, а държеше ръцете опънати напред, сякаш се протягаше към нещо, а късите му дебели пръсти непрестанно раздираха въздуха. Съществото беше покрито с подутини, които приличаха на тумори. Движенията му не бяха резултат от ритмично съкращаване и отпускане на мускулите, а от противно издуване и хлътване в много части на тялото. По необясними причини на Спаркъл й се струваше, че то е смесица между гъбеста маса и плът, странен хибрид между растение и животно.

Щом чудовището, наподобяващо кошмар от наркотичен делириум, премина през отворената врата и запълзя през спалнята към коридора, тя се изправи, изведнъж разтресена от страх, и няколко пъти преглътна, за да потисне писъка, напиращ в гърлото й заедно с порива за повръщане. Огледа се за някакво оръжие, но не видя нищо подходящо в дрешника. Въпреки това пристъпи тихо към вратата, убедена, че адското изчадие е хищник, който преследва Айрис.

* * *

Свидетел застана в позиция, която му даваше увереност, че следващата вълна ще го отведе на третото място, което искаше да види — кабинета на Спаркъл Сайкс. Тук имаше повече книги дори от кабинета на адвоката. Не бяха правни издания, а научни книги, поезия и предимно романи.

Знаеше за тази жена, защото знаеше всичко, но и също защото в младостта си, когато не просто приличаше на мъж около двайсетте, а бе точно такъв, беше чел написаното от нея.

Когато по-късно от него се очакваше да убива, той го вършеше с необясним ентусиазъм. Единственият случай, при който се поколеба, беше, когато млада жена на име Ейприл, приела го за приятел, извади от раницата си книга на Спаркъл Сайкс, същата, която беше чел дълго преди това, и искаше да му я даде. Той издекламира цели пасажи от нея. Тя се развълнува да открие, че в подобна мрачна обстановка някой споделя любовта й към тази нетленна светлина. Прояви милост, като я уби бързо с метален прът в черепа.

Бездънната му памет бе най-тежкото му проклятие — тъмна вода, бездна, в която се носеха телата на Ейприл и още толкова много мъже, жени и деца, не само онези, които лично беше убил, но и безброй други, посечени от огромното острие на чудовищна история. Сега прекарваше дните си на дъното на този океан от смърт, където блед жълтеникав лъч осветяваше нищото, а щом понякога излезеше на дневна светлина, все така се чувстваше като удавник.

Времето, прекарано в кабинета на Спаркъл Сайкс, същия, в който беше описвала света, бе много по-кратко, отколкото Свидетел се беше надявал. Но после осъзна, че е повече, отколкото заслужаваше. Той започна да изчезва от стаята и стаята от него.