Дийн Кунц
Шадоу стрийт 77 (32)

32. Тук и там

Туайла Треърн

Щом вратите на асансьора се отвориха, Туайла възкликна изненадана:

— Марта, Една!

А Спаркъл попита:

— Какво правите тук, къде отивате?

Още докато задаваше въпроса си, Туайла си даде сметка, че няма да последва отговор. Имаше нещо абсолютно нередно у сестрите Къп и началника на охраната. Лицето на Марта не беше сбръчкано както преди. Не изглеждаше по-младо. Само по-пълно. Беше подута като страдащите от сърце, които задържат течности, а кожата й беше жълтеникава дори и в осветената в синьо кабина. Една също беше подпухнала и плътта й, подобно на другите двама, изглеждаше мека, покрита с огромни пори, почти като гъба, приличаше на кожата на шесткракото, напомнящо на бебе същество, което Спаркъл беше описала.

Очите им най-силно жегнаха Туайла и я убедиха, че те вече не са човешки същества. Очи с форма на венчелистче на лотос, на хора, забравили целия си живот, крокодилски очи, излъчващи ненаситен глад, замъглени като от катаракта, но същевременно в тях гореше необяснима омраза.

Спаркъл беше по-близо до асансьора от Туайла, но бързо се отдръпна, щом забеляза тези очи.

Туайла извади пистолета, хвана го здраво с две ръце, неуверена, че може да застреля хора, които познава, въпреки че те вече не бяха хора, но щеше да направи необходимото, ако се приближаха към нея. Очакваше да се втурнат навън от асансьора, но те продължаваха да стоят там и да се взират настойчиво, сякаш чакаха вратите да се затворят и да ги отведе надолу към ада, към който се бяха отправили.

Убийствената ярост у трите фигури беше осезаема, и тяхната сдържаност се дължеше на нещо, което Туайла не знаеше как да тълкува. Ръцете им висяха отпуснати, но дланите им не спираха да шават, сякаш копнееха да дерат и душат. Ноктите им бяха черни. Една отвори леко уста и доколкото Туайла успя да надзърне, зъбите й също бяха черни. Двете старици и Спранглър се бяха превърнали в създания, чието място бе в блатата и гъстата джунгла, във влажни и дълбоки зимници, в пещери, където сталактитите напомнят змийски зъби, напоени с отрова.

С познат, но влажен и лепкав глас, деформиран от задръстеното със слуз гърло, нещото, което преди беше Логан Спранглър, процеди през черните си зъби:

— Ще бъда аз.

Туайла не знаеше какво означават думите, ако изобщо означават нещо, дали бяха прелюдия към нападение, или покана да станат като тях.

Не държеше стабилно пистолета. Подскачаше като жив в ръцете й. Ако се наложеше да го използва, дулото щеше да отскочи нагоре, винаги отскачаше нагоре, но понеже ръцете й бяха отпуснати, нямаше да улучи никого, а куршумът щеше да се забие високо в стената. Постара се да стегне китките и лактите си и да насочи мерника по-ниско от целта.

Спранглър повтори думите си и Марта ги изрече едновременно с него с клокочещ глас, сякаш бяха два индивида с общо съзнание.

— Ще бъда аз.

Плъзгащите врати на асансьора трябваше да са се затворили автоматично досега. Явно къщата ги държеше отворени, къщата или нещото, което владееше къщата.

Логан и Марта, а сега и Една не спираха да повтарят трите думи в синхрон:

— Ще бъда аз.

После отново, още по-настоятелно:

— Ще бъда аз!

А след това вложиха и омразата, която се четеше в очите им.

— ЩЕ БЪДА АЗ!

Спаркъл заотстъпва назад към отворената врата на апартамента на Гари Дай, готова да се обърне и да побегне.

По брадичката на Марта и по лявата й буза към ухото от плътта й израсна снопче гъби, подобно на юношеско акне.

Туайла също започна да се отдалечава от асансьора и нещото, което преди беше Една, се усмихна зловещо. От устните й изскочиха няколко тъмни снаряда, профучаха покрай лицето на Туайла и се забиха в стената.

Туайла дръпна спусъка инстинктивно. Куршумът се заби в гърдите на нещото Една, но очевидно изобщо не го впечатли и вратите от неръждаема стомана се затвориха.

Щом кабината тръгна с бръмчене надолу в шахтата, Туайла се извърна да види снарядите, с които се бяха опитали да я наплюят. Бяха малко по-големи и издължени от бразилски орех, тъмни и мазни, извиваха се като живи. Два се бяха забили в гипсокартона и като че ли се опитваха да се вкопаят още по-навътре, но не им беше лесно. Другите два бяха на земята и лазеха като гъсеници, сякаш търсеха нещо, може би храна, което за тях очевидно беше равносилно на плът.

Спаркъл излезе в коридора от апартамента на Дай и попита:

— Какво означаваше това? „Ще бъда аз“?

Разтреперана, Туайла отвърна:

— Нямам представа.

— Защо не ни убиха?

— Нямам представа.

Спаркъл посочи издъхващите неща в стената и на пода и се зачуди.

— Ами ако те бяха уцелили в лицето?

— Щяха да попаднат в мозъка ми. Щях да бъда като сестрите Къп.

Спаркъл пророни:

— Децата — и забърза към южното стълбище на фона на заглъхващия звук от слизащата кабина.

Уини

Щом Айрис се обърна към него, Уини видя, че очите й не светят в зелено, когато не гледа към какавидата. Осъзна, че е очаквал да види как излъчват светлина, и беше облекчен, че Айрис още си е Айрис. Облекчен, но все още сграбчен от ужас. Можеше да остане ужасен до края на живота си, дори и да доживее до сто години, дори вече да нямаше причина да се страхува — като някой побъркан, който не спира да се смее дори когато няма нищо смешно.

Айрис погледна право в него, в очите му, не беше правила подобно нещо досега. Устните й продължаваха да се движат, при все че не изричаше нищо.

— Какво? — попита той. — Какво има?

Тя успя да проговори.

— Силните са покосени, но аз устоявам.

С периферното си зрение Уини забеляза, че какавидата става по-ярка. Обърна се да я погледне и видя, че мембраната се променя към все по-прозрачна, подобно на стъклата на онези самонастройващи се слънчеви очила, които се избистрят при влизане от ярка дневна светлина в тъмна стая, като сенките от кошмарите, безпощадно придобиващи очертания, когато ти се иска да си останат смътни… и фигурата вътре стана отчетлива.

Покритият с вени мехур беше по-скоро торба, отколкото пашкул, пълна догоре със светеща зелена течност, в която плуваше белезникав мъртъв мъж. Той беше гол, а устата му беше отворена за вик, но викът отдавна беше заглъхнал, а очите му бяха широко отворени в постоянен ужас. Носеше се като спесимен в буркан с формалдехид, като трофей, запазен с научна цел от някой професор от друг свят.

— Силните са покосени, но аз устоявам — повтори Айрис.

Уини разбра, че момичето не говори от свое име, а цитира онова, което бе съхранило мъртвия мъж, онова, което им бе пято от вътрешността на стените по-рано. То беше внушило тези неща на Айрис чрез телепатия, както се беше опитало да направи и с Уини, когато беше почувствал, че бебета паяци лазят в мозъка му.

Когато побелелите очи на мъртвеца се насочиха към Уини, той си помисли, че това е оптична илюзия, причинена от светлината и собствената му паника. Оказа се обаче, че спесименът все пак не е може би просто парализиран, потопен в зелената течност, но още е жив, без да диша — от устните му не се отделяха мехурчета — жив, но със сигурност докаран до лудост от състоянието си. Не можеше да направи друго, освен да измести погледа си от безумните халюцинации, които сигурно го преследваха, към заковалото се от ужас момче, което стоеше със зяпнала уста като зрител на цирково представление с уроди.

Мъката в този поглед беше толкова силна, че Уини се задушаваше от нея. Почувства се, сякаш и той бе потопен в буркан, пълен с консервант, и тикнат за зимата в килера на нещото, което ядеше малки момченца. Когато накрая си пое въздух, беше донякъде изненадан, че не вдиша течност.

С глътката въздух дойде и осъзнаването. Мъжът в мехура беше гадният им съсед, онзи, който можеше да те изпепели с поглед, а изражението му показваше, че не прави разлика между деца и паразити. Преди беше политик — сенатор или нещо подобно — едва не го бяха пратили в затвора, а сега тялото му, съзнанието и душата му бяха в затвор.

Очите на сенатора казваха „Помогни ми!“. Казваха „За бога, измъкни ме оттук, пробий мехура, за да се излее, върни ми въздуха и живота!“.

В същото време тихото гласче подсказваше на Уини, че ако извади мъжа от мехура, колекционерът на образци щеше разбере на мига и да се разгневи. Щеше да затвори него и Айрис за отмъщение и да ги напръска с нещо, което да ги преобърне наопаки, с вътрешностите навън, както ставаше със стоножките, ако се поръсят със сол, или да ги запали и да се наслаждава на агонията им. Уини познаваше едно момче, което постъпваше по този начин с насекомите, казваше се Ерик, а създанието, което пееше в стените и бродеше из този „Пендълтън“, явно беше сродна душа на Ерик.

Айрис вече не говореше на някого другиго, а на себе си, когато прошепна:

— Страх ме е.

Уини насочи вниманието си към нея, а не към сенатора, и Айрис не само че го гледаше в очите, а очевидно го виждаше ясно както никога досега. Свитото му от ужас сърце биеше лудо, като че ли се опитваше да се изтръгне от сграбчил го юмрук. Сега към страха се примесваше буйно вълнение, не беше страхотна радост, по-скоро нежно усещане, че тя има нужда от него и очевидно му има доверие. Не ставаше въпрос за привличане между момче и момиче, беше задоволство от това, че е полезен, че може да помогне на някой, нуждаещ се от помощ, и има шанс да докаже пред себе си, че не е нещастник, за какъвто го мислеше баща му.

Осмели се да хване ръката на Айрис, а тя се осмели да му позволи. Поведе я в посоката, за която вярваше, че е север, покрай стената, за която предполагаше, че е западната в огромното помещение.

Бяха направили едва няколко стъпки извън сенките в сиянието на жълтеникавата светлина, когато някакъв шум над главите им привлече вниманието им към тавана. Високо горе между преплетените тръби и колониите от искрящи фунги се промъкваше нещо с размерите на човек, но по-гладко. Въпреки големината си то се движеше по тавана уверено като хлебарка.

Уини прошепна:

— Бягай — и бутна Айрис в дълбоките сенки, далеч от стената, към редицата от антични машини и шкафове, пълни с незнайни неща.

Доктор Кърби Игнис

Навън, в страната на нощта, небето в един миг се превърна в черно море на безвремие, звездите — в ледени късове, носени от течението, а въздухът беше ненаселен. На нивото на земята природата напълно се беше променила — абсолютно неподвижна като огромен механизъм, отказал да работи.

В следващия момент небето остана море на безвремието, а всяка звезда беше ледена точка, но въздухът отново приюти летящите създания, които едновременно се спуснаха към земята, повечето дребни, но сред тях и големи, а после започнаха ту да се приближават към примамващата луна, ту да се отдалечават от нея. По западния склон на Шадоу Хил, там, където някога се бе издигал град, се бе ширнала равнина чак до тъмната извита линия на хоризонта, покрита с висока светеща трева, чиито стръкове се движеха като един, сякаш полюшвайки се на ленивия ритъм на хавайска песен.

По-рано Падмини беше казала, че този странен нов свят с необичайна природа сякаш изпада в размисъл при заставането си в пълна неподвижност като една същинска Гея, женското съзнание на планетата, на която й бе нужен абсолютен покой, за да медитира върху възвишена мисъл, хрумнала й току-що. Колкото и фантазьорска да бе тази идея, от минута на минута придобиваше все повече смисъл за Кърби. И когато всички живи неща отвъд прозореца внезапно се задвижиха като едно, възприемайки познатите ритми, той проумя какво вижда пред себе си и как бе възникнало то. Знаеше чий труд може да е бил люлката на сътворението на тази Гея и с какво намерение е създадена.

Хладът, който го прониза, бе по-вледеняващ от всеки страх, който бе познавал до този момент. Но не. Не беше страх. Или по-точно не беше само страх. Беше и страхопочитание. Той пусна в съзнанието си внезапно осъзнатата истина, толкова мащабна по своето естество, с такава огромна мощ, че колкото и ужасен да бе евентуално светът отвъд прозореца, той го намираше омагьосващ и мрачно притегателен.

Ако тази Гея бе застинала неподвижно в размисъл, струваше му се, че знае до какво прозрение е стигнала и какво решение е взела.

Спаркъл Сайкс

Тръгнаха бързо надолу по южното вито стълбище, каменно гърло, което ги поглъщаше все повече и повече. Варовиковите стени, декоративният бронзов парапет и полираните мраморни стъпала й бяха познати, но същевременно странни, както сънищата, в които привичната обстановка крие определена тайнственост.

Този „Пендълтън“ от края на историята с изпълнените със странен живот стени като че ли растеше и вече не беше имението, плод на толкова изящно изкуство, а разпростиращ се замък — продължаваше да бъде от камък, но се разрастваше с енергията на жив организъм. Това усещане сигурно се дължеше на отделянето й от Айрис. С всяка минута, в която Спаркъл не беше с дъщеря си, тя си представяше как момичето се отдалечава в мрака като астронавт, който не е свързан с космическия кораб, и се рее, отнесен към безкрайността.

Усещането, че сградата може по своя собствена власт да прибавя нови стаи и коридори, а може би и още етажи, се потвърди, щом стигнаха до партера, но продължиха да чуват тракането и бръмченето на асансьорната кабина със сестрите Къп и Логан Спранглър, която се спускаше надолу далеч след като подмина сутерена.

Първото помещение по южния коридор беше огромна кетъринг кухня, в която се приготвяха ястията, сервирани в залата за празненства до фоайето. Под вездесъщите светещи фунги се виеха паяжини, изкусни като архитектурни елементи, но нямаше паяци; пособията от неръждаема стомана бяха мръсни и петнисти като поцинкована ламарина и имаше три централно разположени правоъгълни острова, зад които можеше да се скрие дете. В дъното на кухнята се виждаше полуотворена врата за склад, в който не можеше да се влезе от коридора.

Туайла с пистолета и Спаркъл с фенера след нея влязоха вътре предпазливо, но бързо и изведнъж тишината беше нарушена от заплашителния хор, носещ се от мивките: настоятелни гласове на чужд език, съскане и клокочене, звуци от пълзене, като че ли в каналите имаше змии, промъкващи се нагоре. Дяволски създания се събудиха от сън около тях. През замъглените прозорчета на трите фурни се виждаха бавнодвижещи се сиви пипала, които пълзяха по двойните стъкла; вероятно бяха се добрали дотам отзад през стените или се бяха промъкнали през вентилаторите. В горния ред шкафове нещо следваше жените из помещението, тракаше по вратичките, докато минаваше от вътрешната им страна, сякаш щеше да ги отвори и да се хвърли върху тях. Конструкцията над главите им скърцаше като от голямо натоварване, металните въздуховоди вибрираха и дрънчаха, а от вентилационните отвори се сипеше прахоляк. Лъчът от фенера в ръката на Спаркъл постоянно се отправяше в различни посоки, а Туайла не можеше да реши към кой от звуците да насочи пистолета.

Онова, което издаваше тези звуци, далеч по-реално от призрак, не се опитваше да влезе в съзнанието им както преди, но Спаркъл усещаше настроението му, неговата настойчивост, както би почувствала хлад пред отворен фризер. Страстта му беше ледена, смъртта им — негов страстен копнеж, плътта им — предпочитана леха, в която да изникне поредната му форма на изява. Представи си всичко това, без да има нужда от превод на думите му.

В дъното на кухнята през отворената врата към склада се виждаше гъста сочна растителност без никакъв хлорофил, месестите листа бяха бели и гладки като сирене, бели въпреки сиянието на фунгите в кухнята и още по-бели на светлината на фенера. Между листата се виждаха цветовете на хищни растения, приличаха на челюстите на мухоловка венера и повечето от тях бяха забили прозрачните си като стъкло зъби в листата, бавно ги разкъсваха и ги поглъщаха в неспирен канибализъм.

Имаше вероятност телата на децата да лежат в корените на това нещо, месестата зеленина да расте от празните им очни ямки. Спаркъл потрепери от погнуса и й се прииска да има под ръка бензин и кибрит. Сякаш отгатнали мислите й, отворените челюсти на няколко от цветовете, които не бяха открили листо, с което да се хранят, насочиха прозрачните си зъби към тях. Омразата на врага им и жаждата за насилие я потиснаха още повече и почувства облекчение, когато излезе от кухнята след Туайла.

Ала сега вече неговата омраза ги притискаше накъдето и да се насочеха: по коридора, в апартамент 1-D, в апартамент 1-E. Дори там, където имаше малко или никакви образувания, Спаркъл долавяше движение в стените, а на някои места й се струваше, че таваните и стените се издуват не само от старост, но и от нещо, което се разраства зад тях.

Надникнаха през вратите на товарния асансьор в дъното на коридора. Въпреки че беше празен, от шахтата се усещаше силно присъствие, нещо което щеше да пробие пода на кабината и да изскочи през вратите.

Тръгнаха бързо по западния коридор и Спаркъл попита:

— Усещаш ли го навсякъде около нас?

— Да — потвърди Туайла.

— Иска да ни убие.

— Защо тогава не го направи, по дяволите?

— Може засега да предвкусва насладата.

— Отложено възнаграждение? Някога да си успяла да метнеш мъж с това?

— Това не ти е мъж. Това е някакво… проклето нещо.

Завиха по западния коридор и Туайла извика с объркан и тревожен глас:

— Уини? Къде си, Уини?

Очевидно не беше от голямо значение да са тихи. Нещото, обсебило този „Пендълтън“, знаеше къде се намират във всеки един момент, присъствието му беше осезаемо и тук, както и в кухнята за кетъринг.

Спаркъл викаше Айрис, въпреки че и в далеч по-обичайна ситуация Айрис не би отговорила.

Мики Дайм

Седнал в кухнята на доктор Кърби Игнис, Мики усети как нещо се прокрадва в съзнанието му и незнайно защо се сети за кървавочервените нокти на майка си, докато прехвърляше купищата писма от почитатели, като избираше на кои да отговори и кои да отхвърли като недостойни за кореспонденция. Това в главата му, разбира се, не бяха нейните пръсти. Преди тази вечер подобно усещане сигурно щеше да го побърка от уплаха. Макар усещанията да бяха самата основа на съществуването, човек би искал да избягва лошите усещания. Ала тъй като беше осъзнал и приел лудостта ся, реши че и това се дължи на нея, че ненормалната му страна е предприела нещо като разходка в собствения му череп. Или нещо подобно. Каза си „Добре тогава“, отпусна се и остави нещата просто да се случват.

В следващия момент сякаш сънуваше наяве, все още се намираше в кухнята, но в същото време съвсем живо виждаше подредени в кръг гигантски черни дървета с напукана кора. Отправи се на пътешествие през сърцевината им и оттам в земята към всякакви интригуващи места, видя всевъзможни интересни неща, в това число и погрома срещу човечеството, унищожението на градовете и главоломното израстване на Единственото. Приличаше на най-невероятния филм на всички времена, с най-скъпите специални ефекти в историята, режисиран от Джеймс Камерън след употреба на амфетамини и ред бул. Макар да остана с усещането, че Единственото го сметна за прекалено ненадежден, за да бъде от полза, изживяването беше невероятно и Мики реши, че лудостта може да се окаже най-хубавото нещо, което му се е случвало.

Уини

Ако тичаха покрай стената, щяха да са твърде изложени на показ. Трябваше да се промъкват между неработещата техника, спуканите бойлери, шкафовете за инструменти, да се провират под и над многобройни тръби.

Уини разчиташе единствено на светлината от светещите фунги да го насочва и накрая очите го заболяха, светлините и сенките започнаха да се сливат в странни форми и почувства слабо замайване, но успя да запази равновесие, само леко загуби ориентация.

Реши, че е по-добре да не тичат по пътеките, защото онова което се промъкваше по тавана, можеше да ги види по-лесно, независимо дали още е горе, или е слязло. Слабото осветление и провирането през тесните пространства помежду съсипаното оборудване още повече го затрудняваше в ориентацията и достигането до вратата към коридора на сутерена.

Покритият с боклуци под също беше препятствие, затрудняващо ги да са бързи и тихи едновременно. Уини избра тишината пред бързото, но шумно бягство, защото осъзнаваше, че щом нещото на тавана го зърне, няма начин да не победи.

Хванал здраво ръката на Айрис, съсредоточен в пода пред тях, той прекоси широката метър и петдесет пътека и се притисна между два четвъртити шкафа с техника, високи над два метра. Дръпна Айрис към себе си в тясното пространство, където следващият ред с машини се допираше до предишния.

Спря в плътната сянка, като дишаше бавно през устата и се стараеше да чуе нещо друго освен блъскането на сърцето си. Въздухът миришеше на ръжда и мухъл и на нещо, което не можеше да определи, но нагарчаше леко, докато охлаждаше езика му. Уини се чудеше дали онова, което вдишва, няма да остане завинаги в дробовете му.

Айрис стисна ръката на Уини още по-силно и щом се обърна към нея, дори и в плътната сянка видя, че очите й са разширени от ужас. Явно беше съзряла нещо обезпокоително на обслужващата пътека през процепа между машините.

Той внимателно наклони главата си наляво и също надникна — видя нещото, което лазеше по тавана, да върви изправено. Приличаше на крокодил, но във вида му имаше и нещо котешко; в крайна сметка не беше нито едно от двете. Високо, жилаво и силно. Всяка от двете му ръце, завършващи с дълги пръсти, изглеждаше достатъчно голяма, за да обхване лицето му от под брадичката чак до върха на челото и да го отскубне от черепа, сякаш сваля маска от карнавален костюм.

Съществото изчезна от погледа му. Уини почака за момент и продължи напред, като дърпаше Айрис след себе си между оборудването. Наведе се напред, подаде глава и погледна наляво в момента, в който звярът зави наляво по обслужващата пътека и изчезна от погледа му в посоката, от която бяха дошли.

С основание беше решил, че пътеките са опасни. Докато светлината от фунгите бавно избледняваше, той и Айрис — чиито аутизъм за миг й беше позволил да се съсредоточи и да запази хладнокръвие — се движеха на зигзаг през гората от машини като Хензел и Гретел, побегнали от ядящата деца вещица, но това тук беше още по-неприятно, а и нещото нямаше да ги почерпи с джинджифилови сладки.

С размери двайсет на дванайсет метра, инсталационното помещение имаше площ от двеста и четирийсет квадратни метра, повече от стандартен дом, но на Уини му се струваше, че е два или три пъти по-голямо. Щом излязоха на открито, без още да са близо до вратата, объркването и разочарованието му се примесиха с нов ужас, защото подът беше засипан с месингови гилзи, а до стената имаше четиринайсет човешки скелета, десет на възрастни хора и четири детски; някои още държаха пистолети, а други се бяха килнали до падналите оръжия.

Уини се разтревожи да не би да води Айрис към толкова екстремно изживяване, че тя никога повече да не успее да постигне покой, но сред оръжията видя едно, което можеше да му свърши работа. Автоматичните оръжия сигурно нямаха муниции и бяха прекалено ръждясали, за да стрелят. Освен това откатът щеше да го повали, оръжието щеше да отскочи от ръцете му и би извадил невероятен късмет, ако не бъде уцелен от рикошет право в челото. Едно от оръжията беше байонет с щик и му се стори, че може да му е от полза. Ако се окажеше притиснат, щеше да е по-добре от нищо.

Той прошепна:

— Ще се справим — макар да беше изненадан, че още са живи, и я поведе към скелетите.

Вдигна байонета с една ръка и остана учуден от тежестта му. Можеше да го носи, но ако се случеше да го насочи срещу нападател и да го използва, щяха да са му нужни двете ръце и щеше да се наложи да пусне момичето.

Щикът беше здраво закрепен към цевта на оръжието и докато Уини обмисляше дали наистина си струва да го вземе, хищен нечовешки вик прокънтя сред огромните съоръжения и стените на помещението. Не беше лесно да се определи позицията му, но Уини се боеше, че няма да успеят да се прикрият достатъчно бързо от създанието и можеше да се натъкнат точно на него. Право в челюстите и между зъбите му.

Да запази пушката или да се скрие? Беше лесно. Да се скрие.

Между два от труповете на възрастните имаше достатъчно място за Айрис. Бутна я към пода, подкани я да седне с гръб към стената до него между труповете, като всеки от тях се облегна върху нея. Вместо да се опита да му избяга, както би направила по-рано, ръката й стисна неговата толкова силно, че кокалчетата го заболяха.

Дрехите на мъртъвците бяха мухлясали и прогнили на места с разлагането на плътта и дрипите висяха на страховитите си закачалки. Уини не можеше да освободи едната си ръка от ужасената хватка на момичето и използваше само лявата, за да се протегне през Айрис и бързо да я поприкрие с омазненото палто на единия труп.

Горната част на скелета се плъзна по стената и се опря на момичето, но от нея се чу тихичко „Уффф“, нищо повече.

Уини заметна някои от дрехите на другия мъртвец върху себе си. И този скелет се плъзна по стената и се катурна към него, кокалестото рамо се настани точно пред лицето му.

По-голямата част от телата им — и само част от лицата им — бяха прикрити. Светлината беше оскъдна, а сенките — плътни. Може би бяха в безопасност, докато някой дойде и ги намери, ако някой изобщо дойдеше или поне за няколко минути, докато създанието реши, че са се измъкнали от инсталационното помещение, и тръгне да ги търси на друго място.

Парчето от дрипавия ръкав на мъртвеца върху лицето на Уини миришеше отвратително и той се опитваше да не тълкува произхода на тази миризма. Като едва се сдържаше да не повърне, прошепна на Айрис:

— Много си смела.

Звярът се появи отдясно в дъното на обслужващата алея на четири-пет метра разстояние зад пространството, осеяно с месингови гилзи. Застина и напрегнато започна да върти главата си в различни посоки. Уини реши, че все пак не е зле, дето след толкова време дрехите още миришеха на смърт и това прикриваше миризмата на млад живот.

Създанието внезапно хукна покрай скелетите и изчезна в сенките на машините. Не посмяха да се зарадват, че си е отишло. Тук бяха на по-сигурно място, сред костите и вонята на мъртъвците, ако можеха да изтърпят напрежението и миризмата. А и докато не ги преследваха, Уини получаваше възможност да помисли. Имаше нужда от време за това. Може би цял месец.

Отново прошепна на Айрис:

— Много си смела.

Облени от студената пот на двамата, ръцете им бяха като запоени една за друга.