Майкъл Крайтън
Дрога (7)

7.
Адванс Инкорпорейтед

Седна в апартамента си и се замисли над случилото се с него. Реши, че всичко това е много странно и много неясно. Разбира се, би могъл да звъни по телефона още. Би могъл да се свърже с другите лекари на Шарън Уайлдър, с Джордж К. Вашингтон, който и да беше той. Имаше обаче особеното чувство, че от това не би произлязло нищо, а междувременно трябваше да планира пътуването си до Мексико. Тъкмо се канеше да се обади на туристическата агенция, когато телефонът иззвъня.

Беше Хари, стажантът.

— Слушай, Родж, реших, че трябва да знаеш. Току-що се обади Андрюс, шефът по медицинските дейности. Искаше да му кажа за пациентите със синя урина.

— Така ли?

— Да. Казах му за двата случая, които имаше ти, и му ги описах.

— И?

— Благодари ми и затвори.

— Без обяснение?

— Без обяснение. Но няма да се изненадам, ако ти се обади.

— Добре — отвърна Кларк. — Благодаря.

Почти веднага щом затвори телефонът иззвъня пак.

— Доктор Кларк.

— Кларк, обажда се Джордж Андрюс.

— Здравейте, доктор Андрюс.

— Кларк, обаждам се във връзка с пациенти, които си преглеждал. Член на Ангелите на ада, на име Артър Луис, по прякор Малкия Исус и…

— Шарън Уайлдър.

— Да. Точно така… — Андрюс сякаш се изненада. — Как се сети?

— Двамата бяха с еднакви симптоми.

— Точно за това исках да поговорим. Както разбрах, били са докарани в кома, без следи от травми, никакви кардиологични или респираторни аномалии и никакви последващи реакции, след като са се съвзели. Така ли е?

— Да, доктор Андрюс.

— И двамата са уринирали синьо?

— Да, доктор Андрюс.

— Причината да се интересувам, е, че ми се обади Мърдок от болница „Сан Франциско Дженерал“. Те често си имат работа с наркомани от Бъркли и откачалки от Хашбъри^[1]. Вчера при тях са постъпили петима пациенти в кома, след полицейска акция. Колегите не знаели какво да правят с тях, затова изчакали и всички дошли на себе си. Урината на всички е била синя. Мърдок питаше дали и ние не сме имали пациенти с подобни симптоми.

Кларк се намръщи.

— Имали се пет случая?

— Пет. Всички там с ужас очакват още. Мърдок с убеден, че се е появила някаква нова дрога. Не знаят откъде се е взела или кой я произвежда, или какъв е химичният състав. А хлапетата не искат да говорят, когато се съвземат от комата. Твърдят, че не помнят нищо.

— Възможно е и да не помнят — отбеляза Кларк.

— Именно — каза Андрюс. — Вероятно се касае за ретроактивна амнезия. Кларк, проблемът може да се окаже сериозен. Много сериозен. Ти изследва ли изобщо тези двама пациенти?

— Всъщност да, доктор Андрюс. Подозирах, че е в резултат на някаква нова субстанция, и много внимателно проучих какво са вземали. Сутринта разговарях с лекарите на Шарън Уайлдър…

— Чудесно.

— … но не открих нищо.

Андрюс въздъхна и повтори:

— Много сериозен проблем. Не знам как по-силно от това да те насърча да продължиш. Скоро трябва да си поговорим.

— Доктор Андрюс?

— Болницата трябва да реши кой да е главен лекуващ лекар следващата година.

— Да, доктор Андрюс.

— Проблемът с това вещество може да се окаже много сериозен, наистина много сериозен. Този, който успее да го изясни, ще направи огромна услуга на медицинската общност. Огромна услуга. Доколкото си спомням, скоро ще излизаш в отпуск?

— Да, доктор Андрюс.

— Приятна почивка тогава — каза Андрюс. — Ще говорим, след като се върнеш.

И затвори.

Кларк остана втренчен в телефона още няколко минути, после каза високо:

— Току-що ме подкупиха.

Запрелиства бележника си и намери списъка с лекарите на Шарън Уайлдър. Най-долу беше записан Джордж К. Вашингтон. Служебен телефон: 754–6700, вътрешен 126.

Набра го. След миг се обади приятен женски глас:

— „Адванс Инкорпорейтед“, добър ден.

— Вътрешен едно две шест, ако обичате.

— Един момент.

Чу се щракане, после го свързаха. Звънене, още един женски глас.

— Кабинетът на доктор Вашингтон.

— Обажда се доктор Кларк от Мемориална болница…

— О, да. Доктор Кларк.

Кларк се сепна. О, да!?

— Очаквахме да се обадите — каза момичето. — Доктор Вашингтон е в среща в момента, но поиска да ви предам, че днес следобед, в четири, имате час за среща. Ще можете да обсъдите работата с него тогава.

— Работата?

— Да. Кандидатствате за работа, нали?

— Ммм… да.

— Значи до четири, докторе.

Кларк се поколеба. Очевидно имаше грешка, но нищо не пречеше да се възползва от това.

— Само един въпрос — добави той. — Как да стигна при вас?

— Карайте по магистралата за Санта Моника до изхода за Лос Калос и продължете на север четвърт миля. Ще видите край пътя голяма табела, пише „Адванс Инкорпорейтед“. Не може да не я видите.

Кларк затвори телефона и се почеса по главата. Замисли се за името на корпорацията — стори му се много познато. Не помнеше обаче къде го е виждал. След няколко минути си сложи отново вратовръзката, облече сакото и тръгна към паркинга.

 

 

Секретарката се оказа права — нямаше как да не види табелата. Беше от черен камък, с бели букви:

АДВАНС ИНКОРПОРЕЙТЕД

СПЕЦИАЛИЗИРАНИ БИОСИСТЕМИ

Отби от шосето и паркира до главната сграда, която беше крещящо модерна, със стени от зелено стъкло. Беше на два етажа и не по-голяма от сградите на десетината малки специализирани занимаващи се с наука фирми около Лос Анджелис. През последните години, привлечени от правителствени поръчки и хубавото време, все повече хора на науката се събираха в Южна Калифорния, в която вече имаше повече учени, отколкото където и когато да било другаде по света.

Спря, за да разгледа сградата, и се зачуди с какво ли се занимават вътре. Отвън не личеше по нищо, можеше да е всичко — от електроника до политически анализи и социологически проучвания. Мина през голяма стъклена врата и влезе в голямо фоайе, обозначено като „Приемна“.

Една жена вдигна поглед.

— Да?

— Казвам се Кларк. Имам среща е доктор Вашингтон.

— Да, господине.

Обади се по телефона, после се обърна към Кларк.

— Седнете и изчакайте, ако обичате.

Кларк се отпусна на едно удобно кресло в ъгъла и запрелиства „Американски журнал по парапсихология“. След няколко минути се появи човек от охраната, много едър.

— Доктор Кларк?

— Да.

— Моля, последвайте ме.

Кларк тръгна след него по един коридор. Спряха пред някаква врата. Зад нея седеше възрастна жена, заобиколена от електронно оборудване.

— Има среща с доктор Вашингтон — обясни охранителят.

— Добре — каза жената, кимна към една камера и каза на Кларк: — Погледнете насам.

Кларк погледна. С периферното си зрение видя жената да натиска бутон. Камерата се включи.

— Произнесете името си силно и ясно, за да го запише апаратурата ни.

— Доктор Роджър Кларк.

— Не, не — възрази жената. — Само името.

— Роджър Кларк — натърти той.

— Благодаря — каза жената и извади формуляр. — Подпишете тук, ако обичате. Отказ от претенции.

— Отказ?

— Рутинна процедура. Искате ли да се срещнете с доктор Вашингтон, или не?

Кларк подписа. Всичко беше толкова странно, че не му се искаше да спори.

— Благодаря — каза жената и наведе глава над бюрото си.

Кларк продължи след гарда към асансьора. Докато крачеха по коридора, четеше елегантните табели на вратите:

СИНХРОЛАБОРАТОРИЯ АЛФА-ВЪЛНИ

ЗВЕНО СПАСЯВАНЕ

КУЧЕТА К

ХИПНОЗА 17

БЯЛА ОКОЛНА СРЕДА

— Какво работят тук? — попита Кларк.

— Какво ли не — отговори едрият охранител.

С асансьора се качиха до втория етаж. Тръгнаха по друг коридор и стигнаха до врага, на която пишеше СУБГРУПА ЕНЕРГИЯ. Гардът отвори и кимна на Кларк да влезе.

Една секретарка пишеше писмо — слушалките й бяха включени в диктофон. Тя го изключи и махна слушалките.

— Доктор Кларк? Доктор Вашингтон ви очаква. — Натисна един бутон на интеркома. — Заповядайте, влезте.

Кларк мина през друга врата и попадна в най-разхвърляния кабинет, който бе виждал. По стените имаше рафтове, отрупани е книги, брошури и хвърчащи листа. По пода и бюрото бяха струпани непокорни купчини книжа и списания. Иззад бюрото се надигна слаба бледа фигура.

— Аз съм Джордж Келвин Вашингтон. Седни, ако обичаш.

Кларк се огледа за място за сядане. Имаше стол, но той беше затрупан с ръкописи и списания.

— Просто ги махни тия боклуци — каза доктор Вашингтон. — Бездруго не са важни. Настани се удобно.

После седна зад купчините на бюрото, разчисти нещо като пролука, така че да вижда Кларк, и каза:

— Дошъл си за работата.

— Да, аз…

— Добре, добре. Изглеждаш умен млад човек. Не съм изненадан, че интересът ти към „Адванс Инкорпорейтед“ се е пробудил.

— Да, това…

— Няма съмнение, че работата при нас ще ти се стори интересна и ще те амбицира. Действаме на предните линии в няколко изследователски области. На самия фронт.

— Виждам — каза Кларк, но не виждаше.

— Ако съм разбрал правилно — каза Вашингтон, забил поглед в бюрото, — си се занимавал с фармакология.

— Да — каза Кларк. Питаше се откъде знае Вашингтон. Питаше се какво гледа там, на бюрото си.

— Апликацията ти за работа — добави Вашингтон — е в ред. Достатъчно подробна. Излишно с да казвам, че най-силно ни интересува опитът ти в областта на клиничните изпитания на медикаменти в националните институти. Занимавал си се с това вместо военна служба, нали?

— Да.

— Добре. Отлично. И имаш известен опит с клинично тестване на медикаменти върху хора?

— Ограничен.

— М-м-м. Колко ограничен?

— Ами, проведохме няколко изследвания с експериментални препарати против рак…

— Да, да, тук е записано — каза Вашингтон и посочи листа. — Препарати против рак с наименования JJ-4225 и AL-19. Контролирани слепи клинични изпитания с участието на четирийсет и на шейсет и девет души. Така ли е?

— Да. — Кларк се намръщи. Не беше попълвал никаква апликация. Определено никога не бе записвал каквото и да било…

— Добре, това е чудесно — продължи Вашингтон.

— Много добре. Несъмнено искаш да знаеш каква ще е работата ти тук, ако решиш да се присъединиш към нашия екип.

— Наистина бих искал.

— Ще ме разбереш, ако не съм съвсем конкретен — продължи доктор Вашингтон и се почеса по носа. — Ние не сме секретна организация, но се налага да сме внимателни.

— Работите ли по много правителствени задания?

— За бога, не! Не работим по никакви правителствени задания. Някога се занимавахме с това, но този етап отмина. Изцяло. — Доктор Вашингтон въздъхна. — Работата ти ще бъде свързана с взаимодействието на системите в организма с химически съединения, които въздействат върху голям брой физиологически системи. В повечето случаи една от тези системи е нервната, но това няма да е така винаги.

— Значи става дума за изпитания на лекарства?

— Така да се каже, да.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Добре — каза Вашингтон. — Да вземем моята работа. Аз самият съм биофизик. Работя по стереохимичните взаимодействия на алостеричните ензими. Предизвикателството е сериозно.

— Разбира се. А кои…

— Ензими ли? Тези, които участват в метаболизма на триптофана. Въздействат върху щитовидната жлеза, мозъка, бъбреците… това е точно типът взаимодействия между различни системи, за които споменах.

— Може ли да ми кажете малко повече за самата фирма? — каза Кларк.

— Да. Ние сме нова компания, започнахме само преди две години. Както виждаш, за това време се разраснахме сериозно. Имаме персонал от 207 души, включително петдесет секретарки. Имаме девет отдела, всеки от които се занимава с някакво по-широко приложно поле на науката върху човека. Занимаваме се с електромагнетизъм, ензими, ултразвук, периферни възприятия. Широк спектър дейности.

— Откъде са повечето ви договори?

— Ние сме частна изследователска и развойна фирма. Услугите ни са насочени към частната индустрия. Работим обаче предимно за себе си.

— За себе си?

— Да. Тоест експлоатираме собствените си разработки. До такава стенен, че сме уникални сред фирмите от нашия тип. Вярвам обаче, че чертаем пътя на бъдещето — ние сме изследователският и развойният екип на бъдещето. Тук и сега. Правим всичко — разработваме, прилагаме, експлоатираме. Нали разбираш какво казвам?

— Да — отговори Кларк. Всъщност не разбираше нищо.

— Бих искал — продължи Вашингтон — да се запознаеш с нашия президент, ако имаш време. Той може да ти разкаже за „Адванс“ и целите на фирмата по-добре от всеки друг.

— Би било чудесно.

— Добре. Ще опитам да го уредя.

Стана от бюрото и отиде до вратата.

— Връщам се веднага — каза, излезе и затвори.

Кларк остана сам.

Веднага стана и заобиколи бюрото. Искаше да види какъв документ бе чел Вашингтон — апликацията му за работа. Не видя нищо такова обаче. Зад купчината списания и книги нямаше нищо.

Отвори чекмеджето и погледна вътре. Първото, което видя, беше малък камертон, като онзи в чантата на Шарън Уайлдър.

Второто беше странен лист:

УАЙЛДЪР. ШАРЪН (АЛИС БЛАНКФОРТ)

Индекси:

sylono .443

Psycho-sexual .887

lieno .003

Dermo-phonic .904

cryo .342

Hyper-sthenic .887

 

Резюме: Първоначалната работа с този модел показва задоволителна асимилация на базовите параметри, с отлична прогноза за бъдещо взаимодействие в к-к. Не може да има съмнение, че…

Чу шум вън, затвори чекмеджето и се върна на мястото си. Доктор Вашингтон влезе и каза:

— Съжалявам, че се забавих. Доктор Блъд ще те приеме веднага, ако е удобно.

— Разбира се.

— Добре.

Вашингтон кимна към вратата.

— Охраната ще те заведе. — Подаде му ръка. — Късмет, доктор Кларк. Надявам се да дойдеш при нас.

— Благодаря — отвърна Кларк.

 

 

Доктор Харви Блъд, президент на „Адванс Инкорпорейтед“, имаше най-голямото бюро, което Кларк бе виждал. Плотът му беше от безукорно полиран махагон.

Доктор Блъд седеше зад бюрото си, а лицето му се отразяваше в полираната повърхност. Кларк забеляза, че няма следи от книжа или химикалки, нито интерком.

— О-хо-хоо! — Доктор Блъд стана — набит червендалест херувим с рошава черна коса. — Значи ти си доктор Кларк.

— Да, сър.

— Седни, Кларк. Роджър, нали? Нека ти разкажа за нашата фирма, Роджър.

Кларк седна.

— Няма да ти пробутвам рекламни клишета, Роджър. Ще говоря направо. Ние сме млада фирма, която расте. Съществуваме по-малко от пет години, а вече се вижда колко сме нараснали. Към края на годината при нас ще работят повече от триста души.

— Много впечатляващо, сър.

— Наистина — каза Блъд с усмивка. — Но няма да спрем на триста служители. Няма да спрем и на три хиляди. О, не — ще се разширяваме безгранично.

— Безгранично?

— Да. Ето, виж. Коя е най-голямата корпорация в Америка днес?

Кларк сви рамене.

— Не знам. „Дженеръл Мотърс“, предполагам.

— Точно така! И какво прави „Дженеръл Мотърс“?

— Произвежда автомобили.

— Верен отговор, отново! И кое им е хубавото на автомобилите?

— Ами…

— Отговорът — прекъсна го Блъд — е, че в автомобилите няма нищо хубаво. Те са ужасен продукт. Те унищожават природата, градовете ни, отравят въздуха. Автомобилите са проклятието на съвременния свят.

— Е, ако погледнем по този начин…

— Да, да. Обаче питам — какво може да постигне корпорация, която произвежда продукт, който не разрушава, не трови и не вреди? Къде ще бъдат нейните граници?

— Няма да има граници.

— Именно! Няма да има граници. И ако тази корпорация стигне дори по-далеч, до етап, на който произвежда позитивни, здравословни и красиви продукти и насажда желание за притежание на тези продукти, къде ще бъде краят на това?

Кларк не отговори.

— Виждаш ли? Разбираш ли колко съвършена е подобна ситуация?

Кларк не разбираше какво общо има това с ензимите, свързани със синтеза на триптофан, и го каза.

— Виж — обясни Блъд, — още не използваме триптофана. Но работим върху него. Разработваме го. С това се занимаваме тук — разработваме продукти. Вземаме сурово научно откритие и развиваме приложения за него. Създаваме иновации, мислим задълбочено, инициираме — това са трите колони, на които се крепи напредъкът на нашата фирма. — Усмихна се. — Виждаш ли, Роджър, ние сме специалисти в прилагане на знанието на практика. Събираме безполезна информация и я правим полезна. Иновации, мисъл, иницииране.

— Да.

— И плащаме много добре. Не знам дали ти казаха, но началната заплата на човек с твоята квалификация е 49 500 долара.

— Много добре.

— Добре платеният служител е щастлив служител, Роджър.

— Така е.

— Ще говоря направо, Роджър. Мислиш да работиш в нашия биохимичен отдел, където ще тестваш медикаменти. Това е един от най-интересните ни отдели. Хората ни се занимават с изпитване и прилагане на нови съединения по начини, които досега не са и сънувани. Работим на предната линия на научните изследвания.

На Кларк му мина през ум, че все още няма почти никаква представа за фирмата и каква точно работа му предлагат.

— Интелектуална стимулация, приятни условия за работа, финансови компенсации. Това предлагаме на служителите си.

— Къде точно ще работя? В тази сграда?

— Не — отговори Блъд. — Но изследователските ни лаборатории са наблизо. Естествено, тъй като много от проектите ни са поверителни, трябва да поддържаме определено ниво на секретност.

— Да.

Някой влезе в стаята — весел млад мъж, който носеше нещо като голям плакат.

— Съжалявам, доктор Блъд, но ни трябва одобрението ви за макета.

— Дай да го видя — каза Блъд.

Кларк се наклони напред с надеждата да зърне плаката. Видя, че е нещо като рисунка с молив, наподобяваща реклама за нещо. Мястото за текст и снимки беше закрито.

Доктор Блъд се вгледа внимателно.

— За къде е това?

— За „Ню Йоркър“ — отговори мъжът. — Това е нашият първи голям пазар.

— Добре — каза доктор Блъд. — Направете го по този начин.

— Благодаря, сър — каза мъжът и излезе.

— Та така, Роджър, за какво говорех? Да, за секретността. Тя е проблем, Роджър. Ще бъда откровен. Нашата конфиденциална работа налага ограничения на всички нас. Справяме се обаче и съм сигурен, че бремето няма да ти тежи. — Погледна си часовника. — За жалост трябва да тръгвам. Имам… хм… среща, след половин час. Имаш ли някакви въпроси?

— Не, не мисля.

— Добре. В такъв случай ще очакваме да чуем решението ти в следващите няколко дни.

— Добре.

— Успех, Роджър.

Кларк стана и хвърли последен поглед на червендалестия набит мъж и огромното излъскано бюро. Харви Блъд му се усмихна добродушно.

Роджър Кларк също му се усмихна в отговор.