Майкъл Крайтън
Дрога (21)

21.
Това си ти, Роджър

Поръча си хамбургер и седна да чака, но докато чакаше, започна да се чувства странно. Не искаше да подозира никого, обаче…

Почти с чувство за вина изкара колата от паркинга на заведението и я паркира на пресечка оттам, в началото на улицата, която водеше надолу към центъра на града. Върна се пеша и застана на ъгъла, на отсрещната страна на улицата, срещу „Супер Бургер“.

Нощта беше хладна, но не студена, смехът на хлапетата беше весел и успокояващ. Когато видя Джанис да пристига с италианската си спортна кола, изпита облекчение. Беше сама. Всичко беше наред. Тя слезе от колата и застана неуверено, заозърта се.

Кларк тръгна през улицата към нея.

И тогава чу сирените. Замръзна, обърна се и се върна на бордюра.

Три полицейски коли се събраха пред „Супер Бургер“.

Спряха — със запалени светлини и пуснати сирени. Изскочиха шест ченгета, с извадени пистолети.

Хлапетата се разпищяха. Настъпи хаос. Чуха се викове: „Хайка! Хайка!“

Джанис остана сред всичко това, намръщена и видимо разтревожена. Едно от ченгетата отиде при нея и започна да я разпитва.

Тя отговаряше на въпросите му и клатеше глава.

„Кучка“, помисли си Кларк и се върна при колата си. Качи се и подкара. Нощният въздух като че ли избистряше ума му и той все по-ясно си спомняше какво се бе случило с него. Помнеше стола, стаята, звуците и мъглата, токовите удари. Помнеше ги бегло, като в сън.

Но те обясняваха много неща — дори и като сън.

От друга страна, Джанис. Не можеше да разбере поведението й. Защо бе повикала ченгетата? Нямаше съмнение, че са ченгета. Че са съвсем истински. Истински, живи, почтени ченгета.

И дойдоха доста бързо.

Значи…

Значи го търсеха. За какво?

След около два километра стигна до една бензиностанция, слезе и се обади по телефона, този път на доктор Андрюс. Обади се женски глас. Той попита за доктора.

— Доктор Андрюс.

— Доктор Андрюс, аз съм Роджър Кларк.

— Роджър?

— Да, сър.

— Роджър, къде си?

Гласът на доктор Андрюс звучеше съчувствено и угрижено. Обаче… грешка — той никога не се обръщаше към никого само на малко име. Освен към пациентите. Кларк потрепери.

— Роджър? Къде си?

— В… центъра.

— Къде по-точно?

— До една бензиностанция.

— Слушай, Роджър. Стой там. Не мърдай никъде и не се вълнувай. Всичко ще е наред. Дай ми адреса на бензиностанцията.

— Защо? — попита Кларк.

— Виж, Роджър — отвърна Андрюс и се засмя. — Сега не е време да създаваш проблеми. Искаме само да ти помогнем. Кажи ми къде…

Кларк затвори.

 

 

Значи и Андрюс беше с тях. Какво ставаше? Сигурно беше ужасно, каквото и да беше, след като целият град го преследваше.

Определено нямаше как да се обърне към полицията. Не и сега. Не и преди да разбере какво става. Тогава на кого да се обади?

 

 

Почука на вратата на голямата измазана с розова мазилка къща. Появи се прислужничка и колебливо открехна вратата.

— Да?

— Търся доктор Шайн.

— Докторът не приема.

— Мен ще ме приеме. Кажи му, че съм Роджър Кларк. И му кажи да побърза — ако не дойде до една минута, ще си тръгна. Ясно ли е?

— Да.

Вратата се затръшна в лицето му. Кларк отстъпи назад, в тревата, за да може да погледне нагоре, към втория етаж. Видя светлина, може би беше спалнята.

Зачака на тревата, в тъмната сянка под едно голямо дърво. След малко вратата се отвори и по моравата се разля жълта светлина. На прага се очерта силует.

— Роджър?

Кларк позна гласа и отвърна:

— Тук съм.

— О! — Шайн като че ли беше изненадан.

Роджър тръгна напред по тревата, Шайн също.

— Къде си? Ела насам.

Кларк излезе от сянката на дървото.

— Искам да поговоря с теб…

— Боже, ти наистина си Роджър Кларк.

И Шайн стреля. Някъде около кръста му проблесна пламъче. Кларк се хвърли на земята и се претърколи. Последва още един изстрел, и още един. Кларк продължи да се търкаля по мократа трева към колата.

— Откажи се, Кларк! Свърши се. Достатъчно глупости направи.

Отекна още един изстрел. Кларк обаче вече се бе отдалечил. Стана и хукна към колата, скочи зад волана. Куршум счупи задното стъкло. Кларк запали двигателя и подкара.

През задното стъкло видя Шайн — стоеше и гледаше след колата. После хукна вътре.

„Къде да отида сега?“

 

 

Чука поне пет минути, преди Джери Барнс да му отвори.

— Боже! Роджър!

Кларк го бутна настрани, влезе, затвори вратата и я заключи. Джери отстъпи назад.

— Почакай малко, Роджър. Успокой се.

— Спокоен съм.

— Не се ядосвай. Знам, че си преживял много и…

Джери пристъпваше към телефона.

— Недей, Джери. Не го докосвай!

Джери моментално спря и вдигна ръце.

— Окей, окей! Само се успокой, Родж, само се успокой!

Кларк седна. Изведнъж се почувства страшно уморен.

— Джери — каза, — какво се е случило?

— Нищо не се е случило, Родж. Всичко е наред. Всичко е просто…

— Не всичко е наред. Целият шибан град е по петите ми. Ченгетата ме търсят. Току-що стреляха по мен. Едно мило момиче ме издаде. Има нещо, което изобщо не е наред.

— Родж, безпокоят се, това е. Безпокоят се за теб.

— Имаш ли мартини? — попита Кларк.

— Разбира се. Винаги, но…

— Направи две — каза Кларк. — Големи.

Джери се поколеба, после отиде в кухнята. Беше ясно, че се опитва да успокои Кларк и че поради някаква причина се страхува от него.

— Джери — каза Кларк, — знаеш ли каква е причината за всичко това?

— Да, разбира се, Родж — отговори Джери. — Всички знаят.

— Всички?

— Да. Решихме, че е много, много притеснително.

— Как да не е притеснително! — възкликна Кларк. Стана и отиде в кухнята. Джери тъкмо наливаше питиетата.

— Притеснително е колкото…

Изведнъж нещо го удари по главата, отзад.

Той падна, но бързо се надигна и вдигна поглед. Джери се бе навел над него с бутилка в ръка.

— Защо ме удари? — попита Кларк.

Джери изглеждаше объркан.

— Исках…

— Да ме проснеш в безсъзнание? Благодаря. — Разтри тила си, който пулсираше болезнено.

— Във филмите винаги се получава — каза Джери и остави бутилката.

— Много ти благодаря.

— Ами… за твое собствено добро е — каза Джери. — Трябва да си дадеш сметка, че си болен. Трябва ти време, за да се възстановиш.

— И ти току-що опита да ми помогнеш? — изсумтя Кларк.

— Не знам — каза Джери. Изглеждаше смутен. — Ето. Вземи. Изпий го и си върви. — Подаде му чаша мартини. — Не мога да направя нищо повече за теб, Родж.

Кларк погледна мартинито и продължи да разтрива тила си.

Нямаше никакъв напредък с Джери. Нямаше никакъв напредък с никого. Всичко беше…

— Аз съм болен, така ли?

— Виж, Родж, това е болест. Като всяка друга. Ще се оправиш, но е нужно време. Всички вярваме в теб.

— Джери — каза Кларк натъртено. — Не знам за какво говориш.

— За всички нас това е шок — каза Джери.

— Кое?

— Цялата тази работа.

— Каква работа?

Джери се обърна, взе изрезка от вестник от хладилника и му я подаде.

Кларк я прочете бързо. Заглавието гласеше ЛЕКАР ВЪДВОРЕН.

Репортажът беше кратък и неясен, описваше как доктор Кларк от Мемориалната болница „Лос Анджелис“ нападнал една секретарка в лекарската практика, госпожица Джанис Конър. Тя извикала полицията и Кларк бил задържан. По-късно госпожица Конър отказала да подаде оплакване и той бил предаден на доктор Харви Блъд за лечение.

— О… — възкликна Кларк.

— Трябва да призная — каза Джери, — че не ми изглеждаш луд, а само малко объркан.

— Ти пък да не си наред? — каза Кларк и потупа изрезката с пръст. — Това е накисване, Джери.

— Накисване?

— Да. Този тип, Блъд, уреди да замина за един карибски остров, където дрогират гостите и после…

— Виж, Родж…

— Това е истината. Кълна се.

— Искам да ти вярвам, Родж, но не съм аз този, когото трябва да убеждаваш.

В този момент Кларк чу сирените. Приближаваха се.

— Какво е това?

— Кое? — попита Джери невинно.

— О, за бога! — възкликна Кларк. Отиде до спалнята и надникна вътре. Видя Линда, свита в леглото, все още стиснала телефонната слушалка.

— Благодаря за всичко — каза Кларк.

И побягна.

 

 

Подкара в момента, в който полицейските коли спряха пред сградата на Джери. Вече беше четири сутринта и зората изсветляваше небето над планините на изток.

Времето сега беше много важно. След разсъмване щяха да го хванат много по-лесно, а разсъмването щеше да настъпи съвсем скоро. Почувства как се връща старият му гняв, слепият гняв, който го караше да се поти и да трепери.

Сега беше сам — вече беше сигурен в това. Нямаше кой да му помогне. Трябваше да намери решение сам, и при това бързо.

Като начало, трябваха му някои неща. Къде да ги намери?

Само едно място му дойде наум — болницата.

 

 

Промъкна се през служебния вход и през подземните коридори стигна до асансьорите. Никой не го видя. Беше сам с шума от отекващите си стъпки и свистящите тръби над главата си.

Качи се в асансьора, натисна бутона за четвъртия етаж и го задържа. Вратата се затвори и кабината се плъзна плавно нагоре, без да спре никъде.

На четвъртия етаж вратата се отвори. Той излезе. Точно отпред имаше табела — КЪМ ОПЕРАЦИОННИТЕ ЗАЛИ.

Точно там искаше да стигне.