Майкъл Крайтън
Дрога (15)

15.
Обрат

Не усети някаква незабавна промяна. Продължаваше да седи в кабинета, вперил поглед в Льофевър; двамата мъже още стояха зад гърба му. Продължаваше да разтрива ръката си — все още го болеше от пневматичната подкожна инжекция.

Постепенно си даде сметка, че в стаята е настъпила неземна тишина, някаква неподвижност, беззвучие. Погледна назад към единия от мъжете и с изненада видя, че говори.

Погледна Льофевър, който отговори нещо на келнера.

Кларк не чуваше нищо. Виждаше устните да се движат, наблюдаваше как Льофевър жестикулира и се усмихва, но не чуваше нищо.

— Това е трик — каза високо. — Само се преструвате, че говорите. Опитвате да ме сплашите.

Льофевър се обърна към него, каза нещо и поклати глава. Кларк опита да разбере какво му говори по движението на устните, но не успя.

— Опитвате да ме сплашите.

Изведнъж осъзна, че не чува и никакви други звуци. Нормалните звуци — стъпките по пода, тиктакането на часовника на бюрото, дишането, движенията, дъжда вън — не чуваше нищо. Не чуваше дори собственото си…

— Сърцето ми — каза и долепи длан до гърдите си. Не почувства нищо. Изплашен, улови китката си, за да напипа пулса.

Нямаше пулс.

— Сърцето ми е спряло.

Бяха го отровили. Почувства как го полазва студ, най-напред по ръцете и краката, после по цялото тяло. Мразовит, сив студ.

— Вие ме убивате.

Стаята продължаваше да е безмълвна, мъжете продължаваха да стоят и да го наблюдават. Той пое дълбоко дъх, но дробовете му не действаха. Въздухът засядаше в гърлото му. Чувстваше се замаян, задъхваше се.

Те го убиваха.

В един момент беше в състояние да седи на стола и да си казва: „Това не се случва, това е само дрога“, а в следващия го връхлетя паника. Скочи и се заклатушка към вратата. Мъжете стояха и го гледаха как се опитва да улови дръжката, как ледените му пръсти се плъзгат по метала, неспособни да стискат, да усещат докосването. Вече трепереше, тялото му се тресеше и беше неспособен да се овладее. Падна на колене, останал без сили, и се опря на вратата. Усети как силни ръце го вдигат и отново го слагат на стола.

Льофевър стоеше зад бюрото. Запали цигара и издиша сив дим към Кларк. Кларк гледаше как димът се носи към него. Да, това беше — отровен газ. Субстанцията беше само за отвличане на вниманието. Всъщност използваха газ.

Помириса въздуха и в първия момент не усети нищо.

После започна да усеща миризма на хубав тютюн, после… на нещо друго.

Кисело, остро, парещо.

Отровен газ.

Льофевър го наблюдаваше и се смееше беззвучно. Докато се смееше, димът излизаше от устата му.

Кларк беше плувнал в студена пот. Продължаваше да трепери и да се тресе. Затвори очи и извърна лице от газа — последен, окончателен опит, опит да избегне, да забави неизбежното.

И тогава се случи нещо ново. Почувства около себе си хладен въздух, свеж и чист. Чу гласове и спря да трепери.

Когато отвори очи, Льофевър му подаде кърпа и каза:

— Не е зле, нали?

Кларк не можеше да говори. Седеше на стола слаб и уморен, едва успяваше да си поеме дъх.

— Разбира се — добави Льофевър, — това беше съвсем малка доза. Петнайсет секунди — оставихме те да преживееш само толкова — при съвсем малка доза. Дори не сънува. И — добави — можеш да си благодарен, че стана така.

Седна зад бюрото.

— Но, доктор Кларк, следващия път няма да използваме малка доза и няма да ограничаваме стреса в рамките на петнайсет секунди. Уверявам те, че преживяванията ще са несравнимо по-неприятни.

Въздъхна.

— Тази субстанция е много интересна, трябва да знаеш. — При експериментите с маймуни и шимпанзета установихме, че животните не оцеляват след продължително подлагане на въздействието й. Всичките се самоубиха по най-странни начини. Една маймунка се удуши с опашката си — много любопитно. Както виждаш, субстанцията е нетърпима. Съществото, което е под въздействието й, е готово на всичко, за да се освободи от него. Мисля, че разбираш.

— Да, струва ми се — каза Кларк и избърса лицето си с кърпата.

— Добре. Тогава да се залавяме за работа. В стая четиринайсета има дама с лошо слънчево изгаряне на гърба. Нуждае се от грижа. Господинът в стая дванайсет има начални симптоми на бронхопневмония. Нужни са лекарства. Жената от стая…

Кларк го изслуша, а когато Льофевър свърши, се зае с работа.

 

 

През следващите дни разбра системата на курорта много добре. Гостите получаваха начална доза от субстанцията с манговия пунш. След това я приемаха във вид на обикновено хапче, с чаша вода. Хапчето се даваше от служител, който трябваше да се увери, че е изпито.

Продължителността на въздействието беше около шестнайсет часа и беше удивително еднаква. Дозировките и графиците се вписваха в голяма таблица долу на рецепцията. Имаше и още една голяма таблица, която съдържаше лична информация за всеки гост, доминиращите му фантазии за случващото се („Енергичен спортист, лов и риболов през целия престой“, „Пристрастен към хазарта, преживява печеливша поредица“, „Прекарва отпуската си със секретарка на име Алис“), за да знаят келнерите какво да правят с гостите.

На всеки втори ден от престоя си всеки гост получаваше „полет“ — епизод на сладостна кома, предизвикан от тон, пускан през телевизора. Льофевър обясняваше, че тези епизоди трябвало да са през известен интервал, тъй като били много интензивни като изживяване.

Храната се предлагаше три пъти на ден на гости, които не са в кома. Приготвяше се в мръсна кухня зад главната хотелска постройка и беше отвратителна, но пък се сервираше внимателно.

Келнерът донасяше подноса и го слагаше на пода. Казваше на госта:

— Къде бихте желали да вечеряте днес?

— Ами… в главната трапезария.

— В нея сте.

— О, чудесно!

След това келнерът питаше:

— Какво ще желаете за вечеря?

— Може ли менюто?

— Вече го държите.

— О, да — отговаряше гостът. — Вярно. — След това се вторачваше в празните си длани. — Така, да видим… пресни ли са омарите?

— Да, сър.

— Тогава ще взема омар. За начало черен хайвер и бутилка „Дом Периньон“ четирийсет и девета.

— Чудесно, сър. Заповядайте. — Келнерът сочеше подноса.

— Отлично — казваше гостът и започваше да се храни. — Чудесна храна, наистина чудесна.

Льофевър добави към храненето допълнителен щрих:

— Всъщност — каза той — повечето ни гости отслабват при престоя си тук. Убедени са, че се хранят обилно, и смятат, че това е чудесно, но на практика не ядат много. Поради това отслабват — два килограма три килограма, пет килограма. Забелязват го, когато се приберат у дома и неизменно са доволни. Мислят, че са били активни физически и са спортували, и заради това са отслабнали, въпреки солидното хранене. Характерно за нашата култура е, че никой не се оплаква ако отслабне.

Гостите прекарваха почти цялото време по стаите си. В слънчевите дни ги извеждаха на балкона, за да се пекат на слънце и да получават загар. При лошо време почти не се занимаваха с тях. През два дни група „коректори“ обикаляха стаите и разговаряха с гостите. Задачата им беше да подкрепят фантазиите чрез коригиране на околната среда.

Коректорите бяха трима — психолог, социолог и самият Льофевър. Един ден Кларк ги придружи по време на обиколката им.

Разговаряха с един от гостите, който каза:

— Правих секс с жена си снощи на плажа и сега панталоните ми са пълни с пясък. — Засмя се и добави: — И ги скъсах.

Льофевър напълни маншетите на панталоните му с пясък и леко ги скъса.

— Какво друго?

— Похапнах чудесно снощи, но май съм се напил. По вратовръзката ми има сос от скаридите.

Социологът отиде до шкафа, намери една вратовръзка и я накапа с кетчуп.

В следващата стая една жена каза, че била плувала в океана предния ден, но забравила да си свали часовника. И сега бил спрял.

— Да, така е — каза Льофевър, свали часовника й и го пусна в чаша солена вода.

— Виждаш ли — обясни Льофевър на Кларк, — коректорите се грижат за дребните промени в околната среда, които съответстват на фантазиите на гостите. Самите промени са лесни. Свеждат се до тесен кръг проблеми — петна по дрехи, часовници в солена вода, скъсани корди на тенисракети.

Кларк кимна. Помнеше своята тенисракета.

— Също така се грижим, ако се налага, гостите да получат дребни рани и охлузвания. Обикновено става с местна упойка и груба шкурка. Понякога, много рядко, попадаме на гости, които фантазират, че са получили сериозни наранявания. Един мъж смяташе, че се е порязал лошо с нож, докато ловил риба. Друг смяташе, че е ослепил едното си око с барут, докато бил на лов.

— Какво правите в тези случаи?

— Това — отговори Льофевър — е работа на нашия психолог.

Психологът — слаб мъж със спортна риза и измачкани памучни панталони, се усмихна стеснително:

— Проучвам основните причини за тези автодеструктивни фантазии. И ги коригирам. Процесът е бавен, понякога трае дни. Това е причината да внушаваме на гостите си още от самото начало, че нашите съоръжения са абсолютно безопасни, че никой никога не се е наранявал сериозно, докато е бил в курорта. Така затрудняваме в максимална степен изграждането на фантазии, включващи телесни повреди.

— А междувременно — добави Льофевър — нашият социолог се занимава с други въпроси. Когато стартирахме този курорт, смятахме да бъде изолирано убежище, без никакви комуникации с външния свят. Никакъв телефон, никакъв телеграф — гостите не могат да се свързват с никого, никакви съобщения не достигат до тях. Опитахме да го задействаме по този начин, но не се получи. Не беше трудно да убедим бизнесмените, че бизнесът им може да почака и че могат да минат и без ежедневни разговори с Ню Йорк или Лондон. Не беше проблем. Какво можеш да направиш обаче, ако нечия съпруга е сериозно болна или партньорът в бизнеса на даден гост е починал? Какво става, ако възникне някаква сериозна криза?

Кларк се обърна към социолога.

— В такъв случай се намесвам аз — каза социологът. — Помагам в процеса на смекчаване на реакциите на гостите, подложени на стрес. Помагам им да се справят с комуникирането, да пишат писма и телеграми. Помагам да се планира преждевременното завръщане на госта у дома и да преодолее чувството за вина, защото трагедията се е случила, докато той е бил далече и се е забавлявал. Случва се мъж да е на почивка със секретарката си, а през това време жена му да бъде диагностицирана с рак, да претърпи тежка автомобилна катастрофа или нещо такова. Мъжът се изпълва с чувство за вина, което може да се прояви по различни начини, в зависимост от личностната структура, обществената позиция, образованието, миналия опит, професията и така нататък. Помагам им да се справят с тези проблеми в контекста на живота им. — Усмихна се. — Доста по-трудно е от разливане на уиски върху рокля за коктейли или кетчуп върху вратовръзка.

— Изглежда сте помислили за всичко — отбеляза Кларк.

— Да — потвърди Льофевър.

 

 

По някакъв начин курортът стъписваше Кларк — такава мащабна илюзия, така добре поддържана и подготвена. Няколко дни той наблюдаваше процеса съсредоточено и не мислеше за бъдещето. В края на краищата обаче започна да се замисля.

Собствените му задължения не бяха тежки. Когато бурята премина и хубавото време се върна, случаите на пневмония рязко намаляха, а слънчевите изгаряния бяха незначителни. Един петдесетгодишен мъж започна да се оплаква от болки в гърдите и — с помощта на психолога и социолога — беше изпратен у дома, в болница. Иначе не се случваше нищо особено.

Преживя един лош момент с Шарън Уайлдър. Отиде в стаята й, за да я прегледа за възможна очна инфекция — беше се оплакала на един от келнерите, който й бе занесъл вечерята.

Завари я по нощница, седнала на стол. Беше обедно време. Шарън изглеждаше здрава, имаше хубав слънчев загар.

— Здравей — каза му тя. По нищо не пролича, че го познава.

— Здравей — отвърна той. — Аз съм лекарят на хотела.

— О… — каза тя. — Добре.

Кларк се наведе и прегледа очите й. Едното беше зачервено и възпалено.

— Дразни ли те окото?

— Да — отговори тя. — Стана, докато бях на яхтата вчера. Мисля, че ми влезе нещо, от вятъра.

Той вдигна клепача й, видя косъмче от мигла и го отстрани с памучен тампон.

— Благодаря — каза тя. — Много си внимателен. Харесвам докторите.

Кларк кимна.

— Дойдох тук с един доктор — каза тя. — Познаваш ли доктор Кларк?

— Да, струва ми се…

— Дойдох тук с него — продължи Шарън. — Но сега съжалявам.

Кларк си каза, че трябва да си тръгне веднага, че не бива да чува повече. Но остана.

— Защо?

— Принудиха ме да го направя — отговори тя. — Кой?

— Джордж и другите.

— Кои други?

— Харви Блъд и останалите.

— А ти откъде ги познаваш?

— Работя за тях — отговори Шарън. — От много време. Те контролират всичко.

— И те те накараха да доведеш доктор Кларк?

— Да. Имат някакъв план за него.

— План?

— Да.

— И е трябвало да се осъществи тук? В Курорта?

— Да. Но също и след това…

— Знаеш ли какъв е този план?

— Не. — Тя поклати глава. — Но се тревожа.

— За какво?

— За Роджър — отвърна тя. — Тревожа се за него.

— Защо се тревожиш?

— Защото е толкова глупав — отговори тя и млъкна.

 

 

Опита се да си каже, че това не означава нищо, че тя чисто и просто фантазира под въздействието на веществото. Беше чувал и други фантазии, от други гости, фантазии, които бяха очевидно невъзможни и неверни. Нямаше причина да мисли, че при Шарън Уайлдър ще е по-различно.

Опита да си го каже, да убеди сам себе си.

Не се получи.

След няколко дни, към края на месеца, който трябваше да прекара в курорта, отиде при Льофевър и подхвърли:

— Скоро заминавам.

— Да — каза Льофевър. — Така е.

— За Лос Анджелис?

Льофевър се засмя.

— Разбира се. Там е домът ти, нали?

Кларк се намръщи.

— Но аз знам много. Знам много за този остров, за „Адванс“. Нали не очакваш да повярвам, че просто ще ме пуснете да…

— Наистина очаквам — каза Льофевър. — Точно това е намерението ни.

— И не се притеснявате, че мога да проговоря?

— Пред кого? — попита Льофевър през смях. — Никой няма да ти повярва, ако кажеш истината. Ще те спукат от подигравки. Не. Нямаме никакви притеснения.

Три дни след това Кларк почна да опакова багажа си за заминаването за Лос Анджелис.