Майкъл Крайтън
Дрога (23)

23.
Глупаците си тръгват

— Не глупак, Роджър — възрази Блъд. — Просто късоглед. Не допускай това да те потиска. Може да се случи на всекиго. От гледна точка на корпорацията, всички ние сме много доволни от това, което направи ти. Помагаш ни много, невероятно много. Сега, когато сградата рухне, стореното от теб няма да има цена. Няма да можем да ти се отблагодарим както подобава.

„Има още време — помисли си Кларк — да изтичам и да изключа кабела от контакта. Има още време, за да спра всичко това…“

— Истината е — продължи Блъд, — че изнесохме документите и книжата си от сградата. Направихме го преди четири дни, защото бяхме наясно, че скоро ще се задействаш. Ако приемем, че умееш да правиш взривни устройства — а етерът и кислородът са достатъчно мощна комбинация, — можем да очакваме, че цялата сграда ще се срути. Помисли какво ще означава това — няма сграда, няма лаборатории, няма нищо. Очевидно е, че няма да сме в състояние да изпълним договорните си задължения. Очевидно е, че клаузите за застраховките, които са включени в сключените договори, ще влязат в действие. И очевидно застраховката за сградата — малко над пет милиона — ще отиде за финансиране на жизнеспособните ни проекти. Значи, сам виждаш, всичко ще се нареди чудесно.

Кларк най-накрая успя да проговори.

— Ами аз?

— Да, признавам, че представляваш проблем. Ти си луд. Нападнал си едно момиче, избегнал си грижите на институциите, летял си из Карибските острови и сега си избягал пак, като си заплашвал приятели и познати. Като връх на всичко, унищожаваш една корпорация. Напълно откачено. Не се съмнявам, че съдът ще те намери за крайно опасен и склонен към убийства и ще те въдвори в щатска институция.

— Разбирам. Обаче аз ще…

— Ще проговориш? Да. И тъкмо заради това представляваш проблем.

— И заради това ще ме убиете.

— Не веднага, Роджър. Не веднага.

Кларк стана.

— Всичко сте измислили. От самото начало сте били наясно какво правите.

— Да. И се радваме, че е така — каза Блъд.

Кларк извади спринцовката от джоба си и я вдигна над бюрото. Розовата течност се виждаше ясно.

— А помислил ли си за това? — попита.

Харви Блъд не помръдна. Лицето му остана безизразно, въпреки че гледаше спринцовката.

— Роджър, постъпваш глупаво.

— Мисля, че най-накрая проявявам разум.

— Роджър, няма нужда да…

— Не съм съгласен. — Кларк вдигна спринцовката към светлината и натисна леко буталото, за да изкара въздуха. Тънка струйка течност пръсна нагоре.

— Роджър, тази доза е голяма…

Блъд посегна към чекмеджето на бюрото. Кларк се спусна бързо напред и затръшна чекмеджето с коляно. Блъд изкрещя от болка.

Кларк заби иглата в рамото му, през дрехите. Почувства кожата и мускула. Натисна буталото и впръска съдържанието.

Блъд не помръдна. Челюстта му увисна от ужас и той стисна рамото си.

Кларк го избута настрани от бюрото, отвори чекмеджето и извади пистолета. До него беше малкият камертон. Показа го на Блъд и се усмихна.

— Слушай, Роджър — заговори Блъд бързо. — Виж, можем да измислим нещо…

— Не, не можем.

— Роджър, държиш се глупаво. Ако си мислиш, че с това ще спреш корпорацията…

— Мога да спра теб.

— … много грешиш. Аз не съм сам. „Адванс“ не е сама. Из цялата страна се появяват фирми като нашата. Ако ние не направим нещо, ще го направи някой друг. Невъзможно е да ни спреш. Това е вълната на бъдещето. Тя връхлита — независимо дали ти харесва, или не.

Кларк вдигна камертона.

— Не виждаш ли? — каза Харви Блъд. — Не разбираш ли? Бориш се за принцип, който не съществува. Ти вече си манипулиран, дърпан, бутан от твоя свят. Мислиш, че някоя кола е красива? Ако е така, то е защото са платени милиони за реклами, които да те накарат да мислиш така. Мислиш, че някоя жена е красива? Ако е така, то е защото някой е планирал модата, дрехите, походката, говора…

— Не — прекъсна го Кларк. — Грешиш.

— Против медикаментите ли си? Ако си, значи си в малцинството. Най-продаваните лекарства с рецепта в страната ни са успокоителните и приспивателните. Всички ги вземат. Всички ги искат. Всички ги обичат…

— Не — прекъсна го Кларк. — Грешиш.

— Искаш ли да живееш в скъп квартал? Обичаш ли някоя храна, защото е вкусна? Предпочиташ ли определен климат, дрехи, коли, картини, филми, книги, тоалетна хартия, тоалетен сапун, паста за зъби, певец? Не разбираш ли, че предпочитанията ти са предизвикани от нещо друго? Не виждаш ли, че всяка минута от живота ти те манипулират? Манипулират те „Проктър и Гембъл“, „Форд“, „Метро Голдуин“, „Рандъм Хаус“, „Брукс“, „Бергдорф“, „Ревлон“, „Ъпджон“…

— Не — каза Кларк. — Грешиш.

— Не греша — възрази Блъд и по лицето му изби пот. Погледът му беше прикован в камертона. — Кълна се пред бога, че съм прав.

— Грешиш — каза Кларк и удари камертона в бюрото.

Тих жужащ звук.

Харви Блъд не помръдна. Продължаваше да гледа Кларк, устните му се движеха, но не се чуваше глас. Кларк гледаше с известно любопитство — никога не бе прилагал обратната субстанция в такава голяма доза.

— Гонят ме! — изпищя Харви Блъд. — Всички са по петите ми!

Изхълца, по лицето му потекоха сълзи. След това заудря главата си в бюрото.

Кларк си погледна часовника.

Четири минути.

Излезе от стаята, следван от виковете на Харви Блъд и думкането на главата му в полирания махагон.

 

 

Останалото мина съвсем гладко. Кларк удари полицая долу по тила, извлече го встрани от сградата и го пусна на мократа трева.

Три минути.

Качи се в лимузината и запали двигателя. Тъкмо преди да потегли в паркинга влезе малка спортна кола и спря пред входа. От нея слезе момиче. Сюзън Райли.

Той я извика. Тя се приближи и го изгледа намръщено.

— Какво става?

— След малко ще гръмне — каза той и посочи сградата. — Цялата.

— Ще гръмне? Какви ги говориш?

— Качвай се — каза той.

Сюзън се поколеба.

— Бързо!

Тя се качи на задната седалка. Кларк си погледна часовника — имаше повече от две минути.

Подкара по шосето, сви вляво, измина около двеста метра, отби и спря. Оттук все още виждаха сградата.

— Наистина говориш сериозно — каза тя. В гласа й имаше страх и стъписване.

— Наистина, Сюзън.

— Вече не съм Сюзън. Сега съм Анджела Суийт.

— Съжалявам — каза той. — Сега пак си Сюзън.

Секундите отлитаха. След миг Сюзън попита:

— Откъде знаеш, че ще гръмне?

И млъкна. Разбра.

— Ти си побъркан!

— Очевидно — отвърна той и се ухили.

— Ти ще взривиш тази сграда?

— Очевидно.

Оставаше една минута. Кларк въздъхна.

— Не можеш да го направиш! Всичко е там — костюмите ми, музиката, всичко!

Той само сви рамене.

— Защо постъпваш така с мен? — изскимтя тя и се разрида.

В този момент централата на „Адванс Инкорпорейтед“ избухна.

Кларк реши, че експлозията е много добра — започна като приглушен тътен и се издигна като гигантска огнена топка, когато химическите складове пламнаха. Сградата като че ли се разлетя на хиляди парчета. Въздухът се изпълни с газове и искри.

Сюзън се разрида:

— Мразя те! Мразя те! Мразя те!

— Очевидно.

— Надявам се, като те хванат, да те заключат и да хвърлят ключа.

— Може и да го направят — каза той, запали двигателя и подкара по шосето.

— Ти си побъркан — каза тя. — Абсолютно побъркан.

— Това тепърва ще се разбере — каза той. Излезе на магистралата и подкара към полицията. Докато шофираше, се замисли дали не е права. Зачуди се дали наистина не е побъркан.

Реши, че вероятно не е.

Обаче нямаше как да е сигурен.