Майкъл Крайтън
Дрога (5)

5.
Шайн

Взе такси до кея в Лонг Бийч, качи се в колата си и се замисли за станалото. Изведнъж се почувства много особено. Току-що бе прекарал нощта с Шарън Уайлдър — мечта за всеки мъж, — а не можеше да си спомни нищо. Беше спал в леглото й и бе ползвал банята й, беше закусвал в кухнята й и бог знае още какво.

И не помнеше нищо от всичко това.

Днес беше почивният му ден и идеята му беше да отиде в туристическата агенция и да уточни подробностите около пътуването си. Но беше озадачен, чувстваше се изваден от равновесие. Бръкна в джоба си и извади списъка с лекарите на Шарън Уайлдър.

Интернист, дерматолог, психиатър и тайнственият д-р Джордж К. Вашингтон.

Реши, без да има особена причина, да посети психиатъра.

 

 

Д-р Ейбрахам Шайн като че ли притежаваше две къщи. Едната се намираше близо до пътя и беше модерна и правоъгълна.

На вратата имаше табела с надпис „Кабинет“. По-назад по чакълена алея се стигаше до голяма къща, измазана с розова мазилка, усамотена сред добре поддържани храсти и цветя. Кларк паркира и влезе в кабинета.

Попадна в малка, но луксозна приемна. Две неща привлякоха вниманието му. Видя модерна скулптура — пресичащи се лъскави никелирани сфери. Видя и рецепционистка с големи очи и сфери, които не се пресичаха.

— Добър ден. Какво ще обичате?

— Аз съм… хм… доктор Кларк. Роджър Кларк…

— Имате ли записан час?

— Не, но…

— Съжалявам, но за да видите доктора трябва да си запишете час предварително.

— Всъщност исках да го видя само за няколко минути…

Рецепционистката поклати глава. Разклатиха се и други неща.

— Съжалявам. Доктор Шайн много държи на това. За да се срещнете с него, трябва да имате предварителна уговорка. В края на краищата — добави тя доверително, — ако хората започнат да идват безразборно, докъде ще стигнем?

И докато Кларк мислеше над думите й, добави:

— Не мога да преброя колко много хора — болни, объркани хора като вас — идват с молба да видят доктора само за няколко минути. А той си има график. Помислете за цялото страдание и нещастие, за тъжните заблудени души, които лекуваме тук.

— В Бевърли Хилс?

— Богатите хора — каза момичето строго — не са непременно щастливи.

Някак си, заради начина, по който го каза, Кларк имаше усещането, че цитира някого. Имаше известна представа кой може да е.

— Вижте, госпожице…

— Конър. Джанис Конър.

— Вижте, госпожице Конър, не търся медицински съвет за себе си.

— А за роднина? За жена ви?

— Не, не съм женен.

— Разбирам — каза тя. И започна да му се усмихва.

— Всъщност, госпожице Конър, въпросът е професионален и засяга наш общ пациент, мой и на доктор Шайн.

— Ами…

— И, госпожице Конър, знам, че може да прозвучи нахално, но…

— Да?

— Свободна ли сте за вечеря?

— Да — отговори тя.

— В осем?

— Да — повтори тя.

— А за срещата ми с доктор Шайн…

— Има свободен половин час — каза тя. — В десет и половина.

 

 

Кабинетът беше голям и обзаведен крещящо, като публичен дом. Кларк влезе и доктор Шайн се надигна от бюрото си.

— Доктор Кларк, нали? — попита Шайн.

— Да. — Кларк го погледна. Изглеждаше стряскащо стар. Лицето му беше ужасно сбръчкано, косата му беше бяла и рядка, тялото му беше подпухнало.

— Аз съм от Мемориална болница „Лос Анджелис“.

— А, да. Един от вашите хора ми се обади по повод Шарън Уайлдър.

— Точно така.

— Е, имам свободен половин час. Ако нямате нищо против да седнем до басейна, ще поговорим там.

— Разбира се.

Минаха през задната врата и прекосиха моравата към другата къща. Шайн го преведе покрай нея, отзад, където имаше голям плувен басейн. Психиатърът се отпусна на един шезлонг, посочи съседния на Кларк и каза:

— Навремето използвах тези половинчасови паузи, за да плувам. Бясно — по седем километра на ден. Сега не мога да стигна от единия край на басейна до другия. — Въздъхна. — На седемдесет и две съм и чувствам на гърба си всяка минута от тях.

Шайн поклати глава и се загледа във водата. Последва кратка пауза. Кларк изчака малко, после заговори:

— По повод Шарън Уайлдър…

— Да, Шарън. Забележителна млада жена. Ще стигне далеч според мен. Много далеч, в този град. Когато дойде при мен, разбира се, беше много разстроена.

— В какъв смисъл?

— Ами, тъкмо започваше нейната… хм… кампания, целяща да се появи на кориците на всичко, което се публикува в западния свят. Тя е чувствително момиче и страдаше от повтаряща се делюзия.

— О!?

— Да. Беше убедена, че е само пионка, инструмент, който се манипулира от някаква сенчеста организация.

Кларк си спомни Тони Лафора.

— Но нейният агент е…

— Не агентът й — каза Шайн. — Нямаше нищо общо с нейния агент. Измъчваха я мисли за някаква гигантска научна корпорация, която контролира живота и кариерата й. Сънуваше я.

— Много странно.

— Не съвсем. Подобни делюзии се срещат често сред младите момичета в този град. Предполагам, това се дължи на факта, че не е съвсем делюзия — за много от тях всичко това е реалност. Студиата ги манипулират, унижават и експлоатират, използват ги. После, когато се появят признаците на похабяването, просто ги изхвърлят.

— Що за корпорация беше тази, която тревожеше Шарън?

— Самата тя не беше в състояние да я определи. В това беше проблемът. Не можеше да получи ясна представа сама за себе си. Беше някакъв обтекаем американски страх, страхът от големите корпорации…

— … Които летят в небето.

Шайн се засмя.

— Възможно е. Както и да е. Излекувах я с обичайния си метод, хипнозата. Методите ми са необичайни, но вършат работа. Въведох я в дълбок транс, след това направих някои контра внушения на въздействащи върху егото принципи. След три сеанса беше убедена, че съдбата й е в собствените й ръце, че е свободна. Това не е точно така, разбира се, но с такава делюзия се живее по-лесно.

— Разбирам. — Кларк кимна.

В този момент до басейна се появи поразително красиво русо момиче. Едва ли беше на повече от осемнайсет или деветнайсет и беше по много оскъдни червени бикини.

— Дъщеря?

— Жена ми — отговори Шайн и въздъхна доволно.

Момичето им кимна, скочи в басейна и заплува напред-назад с леки плавни движения. Гледаха я известно време, после Кларк попита:

— Предписвахте ли някакви лекарства на Шарън?

— Не. Не използвам лекарства. Те са загуба на време. Психоактивните медикаменти разчитат до голяма степен на внушението. Всички клинични изследвания го доказват, вън от всяко съмнение. Предпочитам да прилагам внушенията директно и да пропускам химикалите.

— Знаете ли дали е вземала субстанции от други източници?

— Да. Определено. Сексуалните й разочарования я караха да търси удовлетворение в други области. В един момент сериозно се опасявах, че може да се пристрасти към наркотиците, но за щастие това не се случи.

— Тя говореше ли за медикаменти?

— Само в началото. Привличаха я — бяха част от делюзията за манипулация и фалшиви самоличности, доставяни от някакъв външен източник. През един период вярваше, че медикаментите могат наистина да я променят, да я превърнат в нещо друго, в нещо различно. Успях да променя това отношение.

— Какво е мнението ви за сегашното й състояние?

— На Шарън ли? Чудесно е. Тя е един от най-успешните ми случаи.

Кларк кимна учтиво. Явно тук нямаше да стигне до нищо.

Стана, благодари на доктор Шайн и миг преди да си тръгне една мисъл мина през ума му.

— Между другото, лекували ли сте някога някой от ангелите?

— Ангели?

— Ангелите на ада.

— Странно, че питате, докторе. В момента имам такъв пациент.

— Кой е той?

— Казва се Артър Луис. Баща му е телевизионен продуцент и разполага с много пари. Това се отразява зле на момчето. Мога да кажа, че е жертва на заможността. Защо питате?

— Просто ми хрумна — отвърна Кларк.

След десет минути си бе тръгнал, а госпожа Шайн излезе от басейна, избърса се и попита мъжа си:

— Кой беше този?

— Лекар. Лекувал е някои от изпадналите в кома и се опасявам, че е озадачен. Не го каза направо, но си личи.

— И какво ще направиш?

— Нищо. Абсолютно нищо — отговори доктор Шайн с усмивка.

— Искаш да кажеш, че той е…

— Точно така. Той е.

— Горкият. Стори ми се сладък.

— Не се тревожи — каза доктор Шайн. — Ще се погрижат за него.