Майкъл Крайтън
Дрога (22)

22.
Back in the U.S.S.R.^[1]

 

Влезе в едно служебно помещение и намери работен комбинезон и синя риза, каквито носеха хората от поддръжката. На закачалка висеше и транзисторно радио. През нощните смени чистачите го носеха със себе си за компания. Облече ризата и комбинезона, окачи транзистора на ремъка през рамо и го включи.

Засвири песен на „Бийтълс“. Той не й обърна особено внимание. Забута количката. На количката имаше няколко рафта с консумативи и голям платнен чувал за боклуците.

Вкара количката в операционния блок през люлеещата се врата. Радиото свиреше с пълна сила. На регистрацията седеше нощна сестра. На голямата черна дъска до нея записваха предстоящите и задраскваха приключилите операции. В операционния блок имаше две сестри от интензивното отделение и чистач, който лъскаше подовете в операционна 2.

Никой не му обърна внимание, макар че сестрата вдигна очи, когато чу музиката. Той избута количката до стаята за консумативи и почна да изпразва кошчетата за боклук. Вътре завари техничка — оглеждаше рафтовете, които стигаха чак до тавана.

Тя се обърна към него и каза:

— Свършват кислородните бутилки.

— Какво?

— Кислородните бутилки свършват. Поръчай нови от централния склад.

— Добре — каза Кларк.

Техничката излезе и той остана сам в стаята. Избута бързо количката до рафтовете с консумативи за анестезиологията. На най-долния рафт имаше няколко контейнера етер. Отстрани имаше табела: „Само за оторизиран персонал“.

Взе седем контейнера и ги сложи на един от рафтовете на количката. След това потърси по-навътре и откри таймер, с който измерваха времето за действие на упойките. Беше механичен, задвижван с пружина, но много точен.

Намери и бутилка кислород. Беше малка, само няколко децилитра, но много тежка. Можеше да я носи под мишница, но тежеше поне десет килограма.

Огледа се, намери стикерите и залепи един на кислородната бутилка: ПРАЗНА. ВЪРНИ В ЛАБОРАТОРИЯТА ЗА ЗАРЕЖДАНЕ.

След няколко минути се върна в стаичката на чистачите и свали работните дрехи.

„Боже, какъв ужасен полет“ — продължаваше песента по радиото.

Той го изключи, събра материалите, уви ги в работните дрехи и тръгна към асансьора.

След като излезе от болницата, го обзе някакво доволство. Беше успял — беше се справил. Подкара в ранната утрин, но скоро задоволството му изчезна.

Най-трудната част все още предстоеше.

Кара цели двайсет минути през задни улички и жилищни райони, докато излезе на магистралата за Санта Моника.

След това още дванайсет минути, за да стигне до изхода за Лос Калос.

Когато слезе от магистралата и подкара по малкия път, който водеше в северна посока, към „Адванс“, слънцето вече се показваше над планините.

Когато стигна черната табела край пътя, вече беше съвсем светло. Подмина я с около половин километър, отби от пътя и вкара колата в някаква горичка. Тръгна назад към шосето и опита да прикрие следите от гумите, но се оказа трудно и след няколко минути се отказа.

Върна се при колата, извади материалите и се запромъква през гората към „Адванс“.

След петнайсетина минути стигна до малко възвишение, от което се виждаше стъклената сграда и паркингът. На паркинга, до лимузината, имаше две полицейски коли. До тях стояха ченгета и говореха с нисък мъж — Харви Блъд.

Изглежда, спореха — Блъд размахваше ръце и говореше разпалено, ченгетата го гледаха и се мръщеха.

Кларк погледна към прозорците на лабораторията си. Обикновено оставяше един прозорец отворен, макар да беше забранено — мразеше задушни помещения сутрин.

Намери прозореца. Имаше късмет — никой не го бе затворил.

На паркинга Блъд като че ли спечели спора. Ченгетата свиха рамене, качиха се в колите и потеглиха. Един полицай обаче остана пред входа на сградата.

Щом патрулните коли си заминаха, Харви Блъд влезе вътре. Полицаят остана пред входа. Извади пистолета си от кобура, прегледа го и пак го прибра, но остави каишката откопчана.

Направи няколко упражнения за бързо вадене на оръжието, остана видимо доволен и седна на стъпалата.

Кларк реши да изчака.

Лампата в кабинета на Харви Блъд светна.

Кларк тръгна надолу по склона.

 

 

Смяташе да се движи крадешком — представяше си как се спуска по склона като безмълвна сянка. Вместо това се спъна и падна, изтъркаля се и тежката кислородна бутилка издрънча по камъните.

Спря чак в подножието на хълма — останал без въздух, с болки в ребрата. Замръзна.

Звукът му се стори много силен — полицаят пред сградата вероятно го бе чул.

Пропълзя до отворения прозорец на лабораторията си и надникна вътре. Осветлението беше изгасено и в лабораторията нямаше никого. Кларк прехвърли материалите през прозореца и леко ги спусна на пода. После се прекачи, приклекна и се притаи.

Минаха две минути и ченгето се появи. Крачеше покрай сградата с изваден пистолет, ослушваше се, оглеждаше склона.

Кларк видя следите, които бе оставил нагоре. Високата трева беше смачкана издайнически, като пътека.

Затаи дъх и зачака.

Ченгето не забеляза нищо и си продължи обиколката.

Кларк остана на пода, опрял лице до студената кислородна бутилка. Минаха още три минути и полицаят се върна от другата страна на сградата.

Когато най-накрая изчезна, Кларк се надигна. Обиколи лабораторните маси, търсеше нещо, което да му свърши работа. Нещо, което да действа бавно…

Котлонът.

Идеално!

Беше най-обикновен котлон, като тези, които използват побелелите старици в апартаментите си. В лабораторията се използваше за нагряване на реактиви и течности. Имаше единичен реотан, който се нажежаваше до червено за няколко минути.

Идеално.

През следващите няколко секунди сряза кабела на котлона и го свърза с таймера от анестезията. Не беше сигурен за връзките, но нямаше време да ги прави по-старателно. Погледна си часовника и видя, че вече е шест и петнайсет.

Нямаше време.

Взе всичките си неща и се огледа. Беше му нужна херметически затворена стая, напълно запечатана. Лабораторията нямаше да свърши работа.

Но знаеше къде има такова място.

За щастие беше запазил връзката ключове на Сам, нощния пазач, така че можеше да отвори всяка стая в сградата. След няколко минути успя да се промъкне по коридора до лабораторията на Джордж К. Вашингтон.

Отвори вратата и се поколеба. Точно пред него беше столът с релсите и вратата, която водеше към звукоизолираната стая.

Изпита някакво дълбоко отвращение и за момент си помисли, че няма да е в състояние да влезе там, вътре. А после чу стъпки и гласа на Харви Блъд: „… ще се върне, знам, че ще се върне…“

Кларк се усмихна мрачно.

Отвори вратата на звукоизолираната стая, сложи котлона на пода, включи го в един контакт и нагласи таймера на петнайсет минути. Таймерът започна тихо да тиктака.

Кларк сложи бутилката кислород на пода и отвори крана на половин оборот. Чу свистенето и почувства хладината на газа.

Накрая извади малките контейнери с етер, отвори ги и разля течността из стаята. Парещата остра миризма изгори ноздрите му, насълзи очите му. След два контейнера не беше сигурен дали ще може да продължи, защото етерът го замайваше, но се насили да издържи.

Успя да изпразни шест, хвърли и седмия за всеки случаи.

После се разкашля, излезе и затръшна вратата. Тя хлопна тежко.

Погледна си часовника — оставаха още четиринайсет минути.

Помисли си, че това не е най-добрият експлозив на света, но че ще свърши работа. Етерът във въздух е много мощен. В среда от чист кислород става разрушителен. Запечатаното пространство на стаята щеше да довърши останалото.

Щеше да гръмне наистина много яко. Кларк се усмихна и се върна в лабораторията си.

Когато свали розовия флакон от рафта и разтвори два грама във вода, част от него се ужаси. Преднамерената жестокост на този акт го стъписваше. Друга част от него обаче се радваше и изпитваше задоволство от това, което смяташе да направи.

В определен смисъл беше заслужено. Приготви разтвора и напълни една спринцовка. После облече бяла лабораторна престилка, пусна спринцовката в джоба и тръгна да направи последно посещение на Харви Блъд.

Оставаха единайсет минути.

 

 

— Здравей, Роджър — каза Харви Блъд спокойно, седеше зад бюрото си. — Виждам, че си се върнал.

— Да — отговори Кларк. — Върнах се.

— Хубава гонка си устрои с полицията, Роджър.

— Да, наистина.

— Но аз знаех, че ще се върнеш — продължи Блъд. — Знаех го от самото начало. Защото, Роджър, организирахме всичко така, че да трябва да се върнеш.

— Да — кимна Кларк. — Така е.

— Ефектът от обработката ти премина — каза Блъд. — Знаехме, че се случва. Наблюдавахме как се променяш от няколко седмици. Знаехме, че в края на краищата ще направиш това, и бяхме подготвени.

— Подготвени?

— Да. Всъщност разчитахме да избягаш и да се държиш странно. Ти, естествено, постъпи точно така. За нас това беше нужно по юридически причини.

— Какви причини?

Блъд въздъхна.

— Горкият Роджър. Трудно проумяваш нещата, нали? Нужни ни бяха и тези последни доказателства, за да удостоверим невменяемостта ти.

Харви Блъд се облегна на стола си и се втренчи в Кларк.

— Корпорацията се е разпростряла прекалено широко. Сега разбираш ли?

Кларк седна.

— Не.

— Първоначално постигнахме сериозен успех с едни вируси, които продадохме на правителството. След това разработихме субстанцията и започнахме да я прилагаме в курорта. Още един успех. Станахме дръзки — започнахме да се разширяваме, да се занимаваме с широк спектър проекти. Сключихме договори с много фирми. Договори, които не бихме могли да изпълним, Роджър.

Кларк се намръщи.

— Всъщност — продължи Блъд — постепенно изпаднахме в сериозни финансови затруднения. Толкова големи, че нашите добри проекти — тези, които носят доходи, и тези, които обещават успех, като Сияйното момиче, — нямаше как да бъдат финансирани адекватно. Сияйното момиче по план трябваше да разполага с един милион. Вчера установихме, че имаме на разположение само осемстотин хиляди. Това ни поставя в неловко положение, Роджър. Много неловко положение. Половината от проектите ни няма да донесат нищо, а другата половина не сме в състояние да финансираме.

Кларк си погледна часовника, а Харви Блъд попита добродушно:

— Колко време остава?

Кларк не отговори.

— Няма смисъл да го криеш. Знаем какво се случва. Току-що ми се обадиха от полицията. В Мемориалната болница е извършена кражба. Особена кражба — малко етер и малко кислород. Е, кой би откраднал етер и кислород, Роджър?

Кларк почувства как всичко му се изплъзва — плановете, подготовката му — и изчезва в някакъв ужасен висш план.

— Какъв съм глупак — каза той.

Оставаха десет минути.