Майкъл Крайтън
Дрога (2)

2.
Любовна депресия

Казваше се Шарън Уайлдър и веднага изтъкваше, че това е истинското й име. „Всичко при мен — казваше и облизваше устни — е истинско“. И наистина на кориците на списанията по света имаше достатъчно нейни снимки по бикини, които доказваха твърдението й. Агентът й, бившият морски пехотинец Тони Лафора, често казваше: „Шарън е истински човек. Много истински човек“.

Беше направила само един филм, секси история за грабеж, ситуирана на Ривиерата, със заглавие „Бързи пари“. Ролята й там я направи известна буквално за дни. Шарън Уайлдър беше на двайсет и една, метър и седемдесет, с черна коса, черни очи, пълни устни, беше сочна — и истинска.

Един циничен репортер писа за нейните „напъпили млади таланти“, но пресата като цяло беше добронамерена, а студиите, режисьорите и фотографите изпадаха в истински екстаз. В месеците след премиерата на филма Шарън Уайлдър получи невероятно медийно внимание. Появи се два пъти на корицата на „Лайф“, веднъж — на „Лук“, веднъж — на „Нюзуик“, три пъти — на „Космополитън“. В „Харпърс“ се появи статия за нея и процеса на създаване на имидж, прилаган в Холивуд. Стана модел на Пучи за „Вог“.

През седмицата, в която се появи на корицата на „Тайм“, беше откарана по спешност в Мемориална болница „Лос Анджелис“. Беше девет вечерта, а тя беше в кома.

Дежурен лекар беше Роджър Кларк.

Кларк едва ли би могъл да се стъписа повече. В момента отпиваше кафе и обсъждаше случай на варицела с един от специализантите. При тях дойде сестра и каза:

— Доктор Кларк, елате бързо.

— Какво има?

— Репортерите.

— Какви репортери?

— Напълниха фоайето. Искат да знаят какво е станало с Шарън Уайлдър.

— Шарън Уайлдър? Какво е станало с нея? Не знам нищо.

Миг след това линейка с виеща сирена спря пред спешното отделение и санитарите вкараха носилката вътре. Кларк огледа набързо пациентката и каза на специализанта да се заеме с нея — да следи да не се запуши тръбата за подаване на кислород и да следи за симптоми на шок. Вероятно се касаеше за свръхдоза нещо. Остана при пациентката достатъчно, за да се увери, че няма непосредствена опасност, след това излезе, за да говори с репортерите. Бяха десетина и всички говореха трескаво, дърпаха всеки лекар, който се изпречи пред очите им. Кларк плесна с ръце, за да привлече вниманието им. Проблеснаха светкавици. Той обяви, че Шарън Уайлдър е приета току-що и в момента я преглеждат. Че ще ги информират за всичко веднага, а междувременно биха ли били така добри да чакат вън?

Никой не помръдна.

— Стига, докторе! Какво е станало? Свръхдоза ли е?

— Барбитурати? Барбитурати ли е взела?

— ЛСД?

— Вярно ли е, че си е срязала вените?

— Как изглежда? Видяхте ли я? Бледа ли е?

— Свръхдоза? Амфетки?

Кларк поклати глава, заяви, че не е приключил прегледа, и повтори, че ще ги информира за всичко своевременно. Въпросите не престанаха и накрая той обеща предварителен доклад след петнайсет минути. Това като че ли успокои репортерите и те неохотно се изнизаха навън.

Той се върна в спешното отделение.

Три сестри събличаха Шарън Уайлдър, за да я облекат в болнична нощница. Стажантът стоеше до стената, наблюдаваше и леко се потеше.

— Красива е, ей богу!

Кларк се намръщи. Беше истина — изглеждаше спокойна и нежна, сякаш спи. Обичайните предозирани пациенти не изглеждаха така. Човек, в чийто стомах се разтваря флакон фенобарбитал, е отровен — изглежда пребледнял, сив на цвят, болен, с нередовен пулс и мъчително дишане.

Знаеше, още преди да провери пулса и кръвното й налягане, че ще са нормални. Резултатите от всички изследвания всъщност бяха нормални.

Започна да го обзема странно чувство.

А когато видя по чаршафите синьо оцветяване, прекрати прегледа и нареди на стажанта:

— Хари, извикай доктор Джаксън.

— Защо ти е това копеле?

— Извикай го.

Хари го изгледа озадачено и излезе. Върна се след малко с доктор Джаксън.

— Помислих си, че може да се заинтригуваш — каза Кларк на Джаксън.

— Заспала ли изглежда?

— Да, но не е.

— Защо мислиш така?

— Тези от киното… При тях почти винаги е свръхдоза от нещо. — Кларк сви рамене. — Пулс 74, равномерен. Вдишвания 18, равномерни. Кръвното налягане е добро, външни белези няма, няма следи от травми.

— Това не означава нищо — каза Джаксън раздразнено. — Би трябвало да го знаеш. Може да е в начален етап на наркоза и симптомите да се развият през следващите няколко часа.

Кларк му показа синьото петно на чаршафа.

— Идиопатична лекарствена реакция — отсече Джаксън, без да трепне. — На твое място, докторе, щях да престана да превръщам това нещо в мистерия и щях да се заема да лекувам пациентката. Изпомпай стомаха й и прави каквото трябва.

И излезе.

Когато остана сам, Кларк раздвижи главата на момичето напред-назад и извика в ухото й: „Шарън, Шарън…“.

Тя не реагира.

Кларк продължи опитите още известно време, после се огледа колебливо и я шляпна два пъти, доста силно, по красивите скули.

Изчака.

Не се случи нищо.

 

 

— Господа, към настоящия момент мога да ви информирам, че госпожица Уайлдър е в процес на изследвания и за нея се полагат нужните медицински грижи. Тя е в състояние на кома по неизвестни до този момент причини, но състоянието й е стабилно.

— Какво е станало? Свръхдоза ли е?

— Не мога да кажа.

— Ударила ли си е главата? Побой ли й е нанесен?

— Няма следи от травми.

— От какво?

— От наранявания. Няма физически наранявания.

— Вярно ли е, че е постъпила в нетрезво състояние?

— Нямаме причини да твърдим подобно нещо.

— Ел Ес Де ли е?

— Почти сигурно не.

— Колко време ще остане в болницата?

— Невъзможно е да се предвиди.

— Критично ли е състоянието й?

— Не, не понастоящем.

До него приближи сестра и прошепна в ухото му, че в спешното е дошла някаква жена, която твърдяла, че е секретарка на госпожица Уайлдър.

Кларк кимна и каза на репортерите:

— Това е всичко засега.

После се върна със сестрата в спешното отделение.

 

 

Гъртруд Финч приличаше на гигантска крастава жаба. Беше огромна, сплескана, набита, с рокля в зелен десен. Изглеждаше на около петдесет и много изплашена.

— Разбирам, че сте секретарката на госпожица Уайлдър?

— Да, докторе. Специален асистент, може да се каже.

— Ясно. Вие ли я открихте?

— Да, докторе. Лежеше на леглото, по гръб, напълно облечена и готова за срещата си. Обаче изгаснала като крушка. Приятелят й я чакаше долу, затова я разтърсих, за да я събудя. Не се събуди и повиках линейка.

— Имаше ли някакви хапчета наоколо? Флакони с лекарства?

— Не, нищо такова. До леглото имаше чаша вода, но нямаше лекарства.

— Вземала ли е някакви медикаменти напоследък?

— Ами… имаше крем против слънчево изгаряне, доставиха й го специално от Париж.

— Но не и лекарства?

— Не, докторе.

— Беше ли потисната? Нещастна? Мрачна?

— Не, нямаше нищо такова. Винаги беше в добро разположение на духа, може да се каже. Готвеше се другия месец да започне нов филм.

Кларк извади бележника си.

— Знаете ли кои са лекарите й?

Гъртруд Финч кимна.

— Лекарят й е доктор Колауей, от Бевърли Хилс. Но не е ходила при него повече от година. Има и психоаналитик, доктор Шайн. Той всъщност е хипнотизатор, но има някаква научна степен, не знам. И дерматолог, доктор Ворхис. Той й предписа крема против слънчево изгаряне.

Кларк записа.

— Друг?

— Ами няма, освен тези, с които излиза.

— Излиза с доктори?

— Само един. Той не практикува. Занимава се с изследвания.

Кларк искаше да разбере кои хора биха могли да й дадат медикаменти.

— Как се казва?

— Момент… — Госпожица Финч заби поглед в пода, намръщи се. — Много смешно име всъщност. Имате ли цигара?

Кларк нямаше, но сестрата й предложи. Госпожица Финч запали, изпусна кълбо дим и пак заби поглед в пода. Най-накрая щракна с пръсти.

— Джордж Вашингтон, да.

— И какво му е смешното на това име?

— Съкращението на средното му име — каза госпожица Финч. — К. Джордж К. Вашингтон. За мен това е особено име.

Кларк го записа, откъсна страницата от бележника си и я подаде на Хари, специализанта.

— Свържи се с тези хора. Провери дали някой от тях не е предписвал медикаменти за госпожица Уайлдър.

Хари излезе.

— Надявам се тя да е добре — каза госпожица Финч. — Всички сме много привързани към нея. Говорих с Годфри, готвача, за нея и той също каза, че е много привързан. — Прехапа устна.

— Какво има?

— Ами… Годфри. Каза нещо.

— Какво каза?

— Когато я сваляха към линейката, той я видя и каза: „Помни ми думите. Тя има сънна болест. Африканска сънна болест“.

— Това е много малко вероятно — отбеляза Кларк.

— Слава богу, толкова се тревожех! — възкликна госпожица Финч и се разплака.

Кларк се върна, за да провери състоянието на Шарън Уайлдър. Беше същото. Промивката на стомаха и изпразването му не дадоха резултат — нямаше никакви вещества, дори частици храна.

Кларк съобщи на репортерите, че състоянието на пациентката остава същото. Те посрещнаха липсата на новини с недоволство. Докато разговаряше с тях, той остана с отчетливото впечатление, че им е все едно дали състоянието се подобрява, или влошава — просто искаха да се промени.

Върна се в спешното с нова идея. Отиде при Гъртруд Финч.

— Госпожице Финч, къде е дамската чанта на Шарън Уайлдър?

— Чантата й?

— Да.

— Тук е, нося я. Защо?

— С ваше разрешение, бих искал да я разгледам. Може да открием нещо, което да ни подскаже какво е изпила, за да изпадне в кома.

Госпожица Финч се поколеба.

— Ами… не знам…

— Може да се окаже много важно.

— Е, добре тогава.

Отидоха в залата за съвещания и изсипаха съдържанието на чантата. Имаше велурено портмоне със сто долара, шофьорска книжка, две кредитни карти за купуване на бензин, три снимки на самата Уайлдър. Два вида сенки за очи, два вида червило, две очни линии, пудра и аспирин. Имаше и бележник с телефони, който Кларк сложи настрана. След това намери кутийка противозачатъчни и десетина презерватива.

Госпожица Финч изпъшка.

— Надявам се, докторе, това да си остане между нас.

— Разбира се — увери я Кларк. Мислено се учуди защо на едно момиче могат да му трябват и противозачатъчни, и презервативи.

След това изрови три анулирани чека, картичка с резервация за козметичен салон отпреди половин година, стара сметка за телефон и куп стари билети за театри и кина.

— Много обича да ходи на кино — обясни госпожица Финч. — Гледа всичките филми, дори и тези, в които не участва.

Кларк кимна и продължи да рови. Откри предмет, който можеше да е от значение — малък прозрачен пластмасов цилиндър с гъвкава пластмасова капачка. По всичко приличаше на флакон за лекарства, които се отпускат по лекарско предписание, с изключение на размера, защото едва ли би могъл да побере повече от една капсула. Завъртя го в ръката си, за да го огледа.

— Какво е това?

— Не съм го виждала.

— Сигурна ли сте?

— О, да. Сигурна съм.

Кларк се намръщи.

— Явно е някакъв флакон за…

Свали капачката и помириса. Нямаше никаква миризма.

Чантата беше празна. Кларк я обърна надолу и я тръсна, за да е сигурен. Изпадна нещо с металическо тракане, удари се в масата и отскочи на пода. Той се наведе, за да го вдигне.

Беше малък камертон.

— А това?

— Не знам — отговори госпожица Финч. — Знам обаче, че й го даде един от приятелите й. Тя познава разни учени и умни глави, така да се каже, и те редовно и подаряват разни неща. Един й подари телескоп, за да може да гледа планетите. Тя винаги се е интересувала от астрология.

Кларк огледа камертона, повърхностите му. Нямаше знак на производител. Никога не беше виждал такъв. Удари камертона в ръба на масата, вслуша се във високия тон. После сви рамене и го пусна в чантата. Върна и другите неща, с изключение на бележника с телефони.

— Бих искал да го прегледам.

— Не мисля, че е редно — възрази госпожица Финч, взе бележника от ръката му и го пусна в чантата.

Хари, стажантът, надникна в заседателната зала.

— Обадих се на всички. Интернистът каза, че не я е виждал от година и не й е предписвал нищо. Психиатърът е чудак. Твърди, че никога не предписва лекарства. Дерматологът е в Европа. Проверих и въпросния доктор Джордж К. Вашингтон.

— И какво?

— Не е записан като доктор по медицина. Има човек на име Дж. К. Вашингтон в указателя, но не е лекар.

— Винаги го е наричала „докторе“ — обади се госпожица Финч.

— Струва ми се малко странно — каза Хари.

— Кое?

— Ами има офис телефон и домашен телефон. Ето. — И подаде на Кларк списък с имена и телефонни номера.

— Може да не е доктор по медицина — отбеляза Кларк. После се вгледа в номерата по-внимателно и се намръщи.

— Нещо не е наред ли? — попита госпожица Финч.

— Не — отговори Кларк. — Няма нищо особено.

 

 

Отиде да провери Шарън Уайлдър, но състоянието й си оставаше същото — стабилно, видимо заспала, сякаш всеки момент може да се събуди.

Когато излезе от болничната стая, срещна нисък набит мъж с черен костюм от сурова коприна.

— Как е тя, докторе?

— Изглежда добре.

Мъжът подаде ръка.

— Ти си Кларк, нали? Аз съм Тони Лафора, агентът на Шарън.

Ръкуваха се. Ръкостискането на Лафора беше сърдечно.

— Добре ли я прегледа, докторе?

— Да, добре.

— Чудесно. В такъв случай трябва да поговорим.

— И на мен ми се ще да поговорим.

В единия край на спешното отделение имаше машина за кафе. Отидоха там, взеха по чаша и след това влязоха в заседателната зала. Щом останаха сами, Лафора извади плоска̀ и наля в кафето си глътка алкохол. Вдигна чашата си в мълчалива наздравица, изпи я на един дъх и потрепери.

— Добре, докторе. Говори с мен направо. Ще се оправи ли?

— Мисля, че да.

— Виж сега… аз съм силен човек. Корав. Ако тя…

Кларк го прекъсна:

— Инвестициите ви са в безопасност, господин Лафора.

Тони Лафора се намръщи за миг, после се засмя.

— Наистина ли?

— Ами — отвърна Кларк — не знаем какво е взела, за да загуби съзнание. Може би ще ни помогнете да разберем. Знаете ли дали е употребявала някаква дрога?

— Шарън?! — Засмя се. — Докторе, каква ли не! Наред.

— Какво означава това?

— Ами, тя е момиче от Ел Ей. От доста време е в града. Това е град на дрогата, на всякаква дрога.

— Вземала ли е някакви необикновени лекарства, може би експериментални?

Лафора поклати глава.

— Не, нищо такова. Освен това не искам да прибягвам до лекарства във връзка с нея. Няма да се получи.

— Няма да се получи? Как така?

— Просто така. Не минава.

— Не разбирам — въздъхна Кларк.

— Искам да кажа, Шарън е голяма звезда, а когато голяма звезда се разболее, на пресата трябва да се даде някакво обяснение. Чудати субстанции не вършат работа. Хората от пущинака няма да се вържат. Какво ще кажеш за фенобарбитал? Нещо простичко?

— Нейният случай не прилича на интоксикация с барбитурати.

— Но не можеш да си сигурен, нали?

— Да, не можем да сме категорични, но…

— Добре, докторе. Виж, сега е четвъртък следобед. Трябва ни нещо за петъчните вестници, нали така? Остави ме аз да реша въпроса.

Кларк не каза нищо. Лафора сграбчи ръката му и я раздруса.

— Знаех си, че мога да разчитам на тебе, докторе!

Тупна Кларк по рамото и изчезна.

След час, когато Кларк отиде да каже на репортерите, че в състоянието на Шарън няма промяна, завари Тони Лафора да им говори за депресията на звездата поради тайна и много нещастна любов и как вероятно е погълнала фенобарбитал.

 

 

В шест сутринта му се обади дежурната сестра и му каза, че Шарън Уайлдър е будна.

Завари я седнала на леглото, притиснала чаршафа към гърдите си — изглеждаше уязвима, объркана и хубава.

— Казаха ми, че си ми спасил живота — проговори тя. Гласът й беше пресипнал.

— Не точно — отвърна той.

— Искам да знаеш, че съм ти благодарна.

— Няма защо — отговори той. Беше поразен от красотата й. Тя го гледаше с ококорени очи. После каза:

— Много си сладък.

Кларк се ухили.

— И ти.

— Да, ама не мен ми плашат за това. Мога ли да се облека?

— Мисля, че да. Как се чувстваш?

— Чудесно. — Показа му ослепителната си усмивка.

Той намери дрехите й и изчака вън, докато се облече. Когато се върна, Шарън Уайлдър обуваше обувките си, на високи токчета. Кларк отиде до леглото и потърси с очи синьото петно.

Нямаше го.

— Кажете ми, госпожице Уайлдър…

— Наричай ме Шарън.

— Добре, Шарън. Какво си спомняш за снощи?

— Ами, облякох се рано, защото имах нова рокля и се опасявах, че може да има недостатъци. Взех душ и се облякох рано, направих си лицето и седнах на леглото да се отпусна, преди да дойде Джордж.

— Джордж?

— Джордж Вашингтон. Той е прекрасен биофизик, много е мил. Не го познавам много добре де, тъкмо се запознахме.

— А-ха.

— И го чаках да дойде.

— И?

— И помня само това.

— Нищо друго?

Тя поклати глава.

— Взе ли нещо?

— Душ.

— Имах предвид лекарства.

— Не. Защо?

— Не можем да разберем защо си изпаднала в кома.

Шарън се засмя.

— И аз не мога, но това няма значение, нали? — Целуна го по бузата. — Колко мило, че се интересуваш. Между другото, има ли тук някъде телефон?

— В коридора.

— Чудесно.

Шарън излезе в коридора. Кларк я проследи с поглед — нямаше как да не огледа тялото й. Чу я да пуска монета в апарата и се замисли над думите й. Бръкна в джоба си и извади списъка с лекарите и телефонните им номера, който му бе дал Хари. „Странно е да твърди, че не познава Джордж Вашингтон добре“, помисли си. Защото в чантата й бе видял сметка за телефон, отпреди три месеца. И в нея бяха отбелязани многобройни междуградски разговори с номер в Санта Моника.

Номерът в офиса на Джордж К. Вашингтон.

Странно.

Заслуша се в разговора й по телефона.

— Харви? Слушай, беше фантастично! Просто фантастично! Разтърси мозъка ми. Уау! Да… Ще ти се обадя по-късно. Не, никакви проблеми. Мисля, че действа. Чудесно. Да. Чао…

Затвори.

Кларк излезе, за да подпише документите за изписването. След кратката формалност тя му подаде ръка и каза:

— Защо не ме изпратиш до таксито?

— Добре.

По пътя Шарън заговори:

— Наистина си сладък. Гледах как подписваш формулярите. Кога ще се отбиеш на питие?

— Доста зает съм, госпожице Уайлдър.

— Казах ти, наричай ме Шарън. — Усмихна му се. — Дори и заетите доктори имат свободни дни.

Пред болницата го изненадаха фотографите. Шарън го принуди да позира с нея, после снимаха още, докато й отваряше вратата на колата.

Шарън погледна през прозореца и му каза:

— Не забравяй за питието. Барът ми винаги е отворен и чака.

След това се надигна и го целуна.

Светкавиците избухнаха.