Майкъл Крайтън
Дрога (3)

3.
Вихър II

Прибра се уморен. Апартаментът му, както обикновено, беше пълна бъркотия. Никога не успяваше да го подреди, въпреки че идваше чистачка.

Избута някакви мръсни чорапи от канапето и седна да си прочете пощата. В повечето пликове имаше сметки. Писмо от приятел, в армията, който му пишеше, за да му каже, че не му харесва да е там. Бележка от туристическата агенция, с която го уведомяваха, че билетите му за Мексико го чакат и че резервациите за хотела са потвърдени.

Кларк щеше да замине на почивка за цял месец, след седмица.

Очакваше с нетърпение пътуването до Мексико, шанс да се махне от Калифорния и познатите си, шанс да остане сам със себе си.

Сега изведнъж перспективата да прекара месец в Мексико сам не му се струваше толкова привлекателна. Изненада се от самия себе си, че е възможно да мисли различно, трябваше да минат няколко минути, докато си даде сметка какво се е променило.

Шарън Уайлдър.

Веднага, щом го осъзна, прогони мисълта за нея от главата си.

Беше глупаво дори да му минава през ум такова нещо — хората от киното са ужасни, претенциозни, дребнави и разглезени като деца. Не биваше и да си помисля да се занимава с тях…

Въздъхна.

Стана и си наля питие, после реши, че ще й се обади — нищо особено нямаше да се случи, ако просто се обади.

Номерът на Шарън не беше в указателя, така че той позвъни на Гъртруд Финч и го взе от нея.

Строг и официален глас отговори:

— Резиденция на госпожица Уайлдър.

— Обажда се доктор Кларк. Дали…

— О, да, доктор Кларк. Госпожица Уайлдър остави съобщение за вас.

Кларк изпита странно чувство — отчасти удоволствие, отчасти нещо друго.

— Така ли?

— Да, господине. Ще ви го предам.

След кратка пауза чу:

— Доктор Кларк? Кей четири, Марина Капитан. Това е в Лонг Бийч. Очаква се да пристигнете след девет.

Кларк се намръщи.

— Да повторя ли, господине?

— Не — отговори той, все още намръщен.

— Благодаря, господине. Приятна вечер.

Мъжът прекъсна линията.

— Какво значи всичко това? — каза Роджър Кларк на глас.

Реши, че не знае нищо за всичко това, и отиде да вземе душ и да се преоблече.

 

 

Марина Капитан беше елегантно скъпо пристанище, пълно с огромни моторни яхти. През нощта яхтите — полирано дърво и блестящ никел — се поклащаха тихо в тъмнината. На кей четири беше привързана голяма яхта, осветена и шумна. Кларк тръгна натам. Когато приближи, видя танцуващи хора на предната и на задната палуба, и вътре, хора скупчени един до друг с напитки в ръка — пиеха, разговаряха, смееха се.

Качи се по трапа и прочете името на яхтата, елегантно изписано на носа: ВИХЪР II. Когато стъпи на борда, пред него застана нисък набит мъж по бански и синя риза.

— Кой си ти? — попита мъжът.

— Роджър Кларк.

— Не те познавам — каза мъжът.

— Търся госпожица Уайлдър.

— А, да! — Мъжът се усмихна. — Ти си докторът.

Протегна ръка.

— Добре дошъл. Винаги е добре да има лекар — може да си ни нужен след счупеното стъкло. Аз съм Пиетро О’Хара.

— Приятно ми е. Какво счупено стъкло?

— О… — отговори О’Хара. — Все още няма, но ще има. Знам го — устройвал съм такива партита и преди.

— Твоя ли е яхтата?

— Разбира се. — Засмя се. — Фирмен разход, разбира се. Не бих се справил иначе. Ела долу да те запишем в бумагите на счетоводителя ми и си вземи питие.

О’Хара се провря през тълпата към бара, Кларк го последва.

Хората бяха добре облечени, макар и доста безвкусно. Жените показваха силно разголени…

— Скоч? — попита О’Хара.

— Да, благодаря.

… гърбове, деколтета, бедра. Имаше няколко наистина ослепителни.

— Тя ще се забави — каза О’Хара.

— Моля?

— Шарън. Винаги закъснява, така да се каже. — Изкиска се гърлено, сякаш звукът идваше от червата му. — Интересуваш ли се от изкуство?

В ъгъла имаше момиче, изрисувано с боя за тяло в крещящи цветове, без никакви дрехи.

— Да.

— Чудесно. Аз съм художник. Ще ти покажа някои от работите си. Харесва ли ти конкретно това произведение?

— Кое произведение? — Отдели поглед от момичето и погледна О’Хара.

— Джуди — отговори О’Хара. — Направих я днес следобед. Особено ефективна композиция, струва ми се. Обичам цветни линии.

— Да — съгласи се Кларк.

— И това произведение се продава — добави О’Хара. — Двеста долара. За нощ. Хайде, ела. Ще ти покажа някои от другите си работи.

Поведе го към ъгъла на салона. Спряха пред квадратно блокче дърво, в което беше забито обло парче с дължина около метър и заострен връх. На парчето имаше табела с надпис „ВРАЖДЕБНОСТ“.

О’Хара се усмихна гордо.

— Харесва ли ти?

— Забележително — отговори Кларк и отпи глътка скоч.

— Гордея се с това. Дойде ми като експлозия, мълния на въображението. Спях, когато се случи. Скочих и го направих.

— Много интересно.

— Нарича се „Враждебност от твоя страна“. Така е, защото това трябва да представлява фалос. Разбра ли го? Някои хора не го схващат веднага.

Кларк се усмихна.

— И аз мисля, че е доста смешно — каза О’Хара и се засмя.

Кларк също се засмя.

— Обичам хората с чувство за хумор — добави О’Хара. — Хайде, продължаваме.

В друга част на салона спряха пред малка дървена скулптура на бобър. Беше изработена много старателно и акуратно.

— Харесва ли ти?

— Много е добра.

— Наричам я „Върховният бобър“.

О’Хара се плесна по коляното, изрева и разля питието си.

Кларк старателно се засмя.

— Сега виждаш как мисля — каза О’Хара. — Какво от това? Обичам работата си. Да продължаваме.

След малко застанаха пред изображение на хамбургер, нарисувано прецизно, до последния детайл. От хлебчето се стичаше кетчуп. О’Хара застана пред картината, критично загледан в нея.

— Така — каза след малко. — Това е голяма творба. Голяма.

— Виждам.

— Може би ще ми помогнеш за нея.

— Стига да мога.

— Завърших я преди година, но не успях да реша как да я нарека. Няма ли име, няма пари. Кой ще купи хамбургер без име?

— М-м-м-м.

— Първата ми мисъл беше „Изяж ме“, но това ми се стори прекалено очевидно, не смяташ ли?

— Да. Очевидно.

— След това си мислех за „Мръвка в кифлата ти“, но ми се стори прекалено цинично.

— Да. Цинично — кимна Кларк.

— Даваш си сметка, разбира се, че моята тема, трудът на живота ми е мръсотията. Бъдещето на попарта са мръсотията и порнографията. Опитвам се в творбите си да осмивам порнографията. Виждаш го, нали?

— Да.

— Значи, ако името не е добро, няма да мине. Виж сега, ще ти кажа нещо. Първото ми важно произведение, това, което ме изтика в голямото изкуство, беше нещо, което продадох на един продуцент. Най-обикновен домашен вентилатор, изпръскан с шокиращ розов цвят. И как го нарекох?

Кларк поклати глава, защото се побоя дори да опита да познае.

— „Духач“ — заяви О’Хара триумфално. — Така го нарекох и се продаваше за хиляда долара. Получих много поръчки за него. Голям успех. И виж ме сега. — Посочи с жест вътрешността на яхтата. — Имам пари, жени, слава и богатство.

— Виждам.

О’Хара впери в Кларк нетрепващ поглед.

— Да, но ще ти кажа нещо, като мъж на мъж. Не съм щастлив.

— Не си?

— Сериозно. Бях по-щастлив, когато работех като монтьор в сервиза и мечтаех да успея. Сега успехът ми се струва кух.

— Съжалявам — отвърна Кларк.

— Това е цената на творчеството — каза О’Хара и му обърна гръб.

 

 

— Брилянтно, абсолютно брилянтно — каза мъжът. — Нищо че го казвам аз. Знаеш ли какво стана?

— Не — отговори Кларк. Беше се запознал с този човек преди малко. Представи му се като Джони Кейн. Беше много пиян.

— Ами, беше красив пролетен ден и си седях в офиса, мислех за клиента. Трябваше ни свеж подход, но бяхме ограничени. Имам предвид, че има неща, които не можеш да казваш, а хората са чувствителни. Не можеш да сложиш в устата на някого „Хемороидите ми бяха смърт за мен, докато не открих X“ или „О, какви проблеми имах със спазмите и пърденето, докато не попаднах на Y“. Сега говоря за системи.

— Разбирам. — Кларк кимна.

— Значи, мислех си, как се казва? Как можеш да го кажеш? И тогава си дадох сметка, че това е дълбоко вътрешно страдание, нищо друго, а дълбоко вътрешно страдание в долната част на тялото. При дълбока вътрешна болка и дискомфорт в долната част на тялото вземете това, което лекарите препоръчват за…

— Здравей, скъпи — прошепна глас в ухото му и Кларк се обърна — Шарън беше с дантелена рокля, облечена върху прилепнало по тялото трико, и се усмихваше спокойно. Гледаше го в очите. — Чувала съм, че от мостика се разкрива чудна гледка — добави тя.

— Наистина ли?

— Не бива да я пропускаш — каза зя.

Улови го за ръката и го поведе през тълпата, после нагоре по тясна стълба. Тя водеше. Той я следваше.

— Престани да гледаш краката ми — подхвърли, докато се изкачваха.

— Внимавай — предупреди той — или ще те ухапя по глезена.

Шарън спря.

Вдигна един крак назад, към лицето му.

Той го погледна за миг, после захапа глезена. Беше доста приятен всъщност, солен и хубав.

Тя се засмя.

— Харесва ли ти?

— Не. Притеснява ме. Последния път загубих два предни зъба.

— Ще съм внимателна — каза тя и се засмя пак.

Горе, от мостика, виждаха как двойките танцуват на лунна светлина долу на палубата.

— Опасявах се, че няма да се обадиш — каза Шарън. — И се радвам, че реши да дойдеш.

— По всяко време — отвърна той.

— Добре тогава. По-късно — отвърна тя.

— Дами канят — каза той.

Шарън се засмя.

— Уау! Колко дръзки са докторите в свободните си вечери!

Той я погледна и си каза, че е странно, че всичко е адски странно. Питието го удряше доста сериозно. А Шарън отбеляза:

— Обичам грижовните мъже.

Той направи крачка, за да я целуне…

И пропадна. Пропада дълго, много дълго.