Майкъл Крайтън
Дрога (13)

13.
На изток от Сан Кристобал

Първото му впечатление беше от въздуха — чист и топъл, изпълнен с непознати ухания. Макар че слънцето залязваше зад далечните хълмове и небето започваше да аленее, въздухът си оставаше топъл, раздвижван от лек ветрец. Напълни дробовете си и се огледа.

На кея се тълпяха носачи и пътници с багаж, обаче, когато вдигна поглед, видя гладък бял плаж, на който се плискаха малки вълнички. По-нататък имаше постройка, която, изглежда, беше хотелът. Не видя тенискортове и басейни като в рекламата и реши, че са на друго място.

Макар и наскоро построен, хотелът беше странен на вид — в испански стил, с множество арки, които водеха към малки градини и тераси. Навсякъде имаше цветя, които освен с цвят изпълваха мястото и с аромати. Шарън плесна с ръце.

— Красиво е, нали!?

Кларк трябваше да се съгласи, че е, но когато се огледа, му се стори, че нещо не е наред. Не беше в състояние да определи какво е, но след няколко минути, когато тръгнаха по кея, осъзна.

— Някак е пусто — каза. — Няма никой на плажа. Около хотела също няма жива душа. Почти като в…

— Сигурно всички са вътре и се преобличат за вечеря — отвърна Шарън. — Денят на плажа все пак е доста изтощителен.

— Но пясъкът е равен. Няма никакви следи от стъпки или…

— Глупчо! Заравняват го.

— Какво?

— Всяка вечер. Заравняват го. Идват мъже с големи четки и го сресват, така да се каже. Както се реши кон.

— О…

Когато стигнаха хотела, Кларк реши, че впечатлението му е било погрешно. Докато се регистрираха на рецепцията, чу специфичното тупкане на тенис топки на някакви далечни кортове. Чу и плискане на вода и смехове край басейн.

Остави Шарън на рецепцията и последва едно пиколо до стаята си. Беше приятна единична стая с изглед към плажа и кея. Точно под балкона му имаше оградено място с бар и излъскан дървен под. Несъмнено вечер мястото се използваше за танци.

Стаята беше обзаведена приятно, с легло, бюро, телевизор…

Сепна се. Телевизор?

Този остров вероятно се намираше на стотици километри от най-близката телевизионна станция. Нямаше как да приемат…

Изведнъж екранът светна и оживя. Беше цветен. Кларк се оказа лице в лице с приятен белокос мъж с официално облекло.

— Добър вечер, доктор Кларк — каза мъжът. — Аз съм вашият мениджър господин Льофевър. Позволете ми да се възползвам от тази възможност да ви приветствам лично на Райския остров. Надявам се през следващите няколко дни да успеем да превърнем престоя ви тук в истинско запомнящо се преживяване. Ако нещо при нас ви се стори дори в съвсем малка степен неудовлетворително, не се колебайте да ми го съобщите. Телевизорът, между другото, е свързан с вътрешна система. Игрални филми се показват два пъти всеки ден, в седем и в десет часа. Скоро в стаята ви ще дойде сервитьор, който ще ви донесе напитка и плодове. Моля приемете ги с нашите комплименти и пожелания за най-приятен престой тук.

Екранът изгасна.

— Проклет да съм! — промърмори Кларк и в същия миг на вратата се почука. Влезе момче с червено сако със златни копчета, със сребърен поднос в едната ръка и купа плодове в другата.

— Поздрави от управата, доктор Кларк — каза момчето. — Ако се нуждаете от още нещо, моля, обадете ни се.

Кларк бръкна в джоба си, за да извади бакшиш.

— Не, сър, благодаря, не е нужно — каза момчето и си тръгна.

Кларк погледна купата с плодове, после напитката. Беше доста странна — пенеста и оранжева, с черешки на дъното. На подноса до чашата имаше малка картичка.

Манговият пунш е специалитет на острова е любим на местното население от векове.

Приемете го с нашите уважения.

Отпи предпазливо — напитката беше с остър, сладко-кисел вкус, много силна. Отпи още веднъж и реши, че му харесва.

Излезе с чашата на балкона, седна на удобния шезлонг и качи краката си на парапета. Оттук виждаше част от дансинга и бара долу и пристанището, където спускащата се нощ постепенно обгръщаше леко поклащащите се яхти и лодки. Беше тихо и спокойно, макар че все още чуваше тенис топките и смеха от басейна.

Реши, че ще е много приятна почивка.

Телефонът иззвъня. Той понечи да влезе вътре, за да вдигне, но видя, че има апарат и на терасата.

— Помислили са за всичко — каза на глас и вдигна.

— Ало?

— Роджър? Шарън съм. Е, не е ли чудесно? Нали е най-прекрасното място, на което си бил? Опита ли манговия пунш?

Той се съгласи, че е чудесно, и се уговориха да се срещнат час преди вечерята за по питие.

Влезе вътре, за да вземе душ. Докато разопаковаше багажа си, долови някакво особено жужене. Отначало не успя да разбере откъде идва — звукът беше мек, монотонен. Обиколи стаята, напрегнал слух.

Тогава разбра, че идва от телевизора. Странно. Реши, че трябва да уведоми управата. Тупна телевизора и звукът спря.

Е, толкова по въпроса.

Животът му се превърна в идилия.

 

 

След първия ден престана да си носи часовника, а когато след три дни случайно се изпречи пред очите му, видя, че е спрял. Беше му все едно. Струваше му се съвсем уместно на този остров времето да е спряло. Прекарваше си великолепно.

Първата вечер вечеряха с Шарън в хотела и беше приятно изненадан от качеството на храната. След това отидоха на дискотека — една от трите в новия курорт на острова. Беше жестока, кипяща от живот. Кларк се напи и се забавлява отлично.

На следващия ден игра тенис с Шарън и откри, че тя играе яростно — истински боец. Беше с много къса пола и много прилепнала блузка и използваше всяка възможност, за да го разсейва с чара си. Би го жестоко първия сет. Следващите два той се бори отчаяно и спечели третия с 22 — 20. След това, изтощени, разгорещени и весели, плуваха в басейна с олимпийски размери и се излегнаха на слънце, за да съхнат. Вечеряха в ресторант с местна кухня: поръчаха си скариди и други странни неща, но всичко беше отлично. Любиха се страстно, след което той заспа непробудно.

Следващият ден беше повече или по-малко същият. На по-следващия се качиха на ветроход и обиколиха северния нос на острова, покрай неземно красив скалист бряг. Гмуркаха се в топли води, гъмжащи от риби с ярки цветове, които се разбягваха подплашени.

Кларк се чувстваше чудесно.

На следващия ден игра тенис толкова енергично, че скъса кордата на ракетата си. Шарън се смя, той я покани на питие и рано следобед отидоха в стаята му.

И така минаваше времето, ден след ден. От време на време някой от другите гости — а Кларк смяташе, че са необикновено приятни и интересни хора — идваше при тях и казваше: „Нали е фантастично? Нали е идеално!?“

И Кларк се съгласяваше. Беше абсолютно, напълно, тотално идеално.

 

 

Събуди се посред нощ със странна внезапност — в един момент беше заспал, в следващия се оказа съвсем буден, вперил поглед в тавана.

Нещо не беше наред.

Осъзна го с плашеща увереност. Нещо не беше наред. Не можеше да определи какво е, но беше съвсем сигурен.

Лежеше в леглото и се ослушваше.

Чу звуците на океана — вятърът ги донасяше през отворената врата на терасата. Чу писукането на някаква нощна птица, скрита в дърветата някъде около хотела.

Иначе нищо особено.

Седна в леглото. Стаята беше позната, неговата стая, неговото легло, неговото бюро в ъгъла, с писмото до Рон Хармън от „Аеро“, което беше започнал да пише, но така и не бе довършил.

На едната стена беше подпряна тенисракетата със скъсаната корда.

Всичко изглеждаше съвсем нормално.

Надигна се бавно, чудеше се какво е прекъснало съня му. Стана и тръгна към банята… и срита нещо на пода.

Запали лампата и погледна.

Поднос.

Прост железен поднос, изподраскан и очукан, като подносите от евтините денонощни закусвални. На подноса видя купа супа, рядка жълта кашица, вече студена. До купата имаше чиния с неапетитна на вид яхния и чаша вода.

Загледа се в подноса и остана така дълго време. Струваше му се абсурдно — този евтин поднос, с кошмарна храна, оставен в стаята му. Как бе попаднал тук?

Вгледа се внимателно. Яхнията беше изядена наполовина. На чинията беше подпряна вилица. Гребна хапка и опита.

Ужасно. Отвратително. Отиде в банята, за да изплюе, запали лампата и…

Втренчи се в отражението си в огледалото. Очите му бяха зачервени и хлътнали. Брадата му беше поне на няколко дни. Кожата му беше бледа.

И както стоеше в банята, чу тътен на буря. Вятърът задуха по-силно.

Намръщи се, изплю халката и излезе на балкона.

Не можеше да повярва на очите си.

Кеят беше, оголен. Всички лодки бяха изтеглени на брега и вързани за дървета. Плажът беше мокър и грозен.

Лакираният дансинг долу беше подгизнал, навсякъде имаше локви. Барът беше затворен и опакован в брезентово покривало. Погледна цветята на балкона, които се изкачваха по парапета. Бяха със затворени чашки, обрулени от дъжда, посърнали.

От оловното небе закапаха първите едри капки дъжд, бурята отново забуча.

„Боже — помисли си. — Тук вали от много дни“.

Колко време бе минало?

Върна се в банята, за да се изпикае. Трепереше от някакъв нов, смразяващ страх. Всичко това беше толкова ужасяващо, че всъщност изобщо не се изненада, когато видя, че урината му е ярко, флуоресцентно синя.