Майкъл Крайтън
Дрога (20)

20.
Осемнайсети нервен срив

— Ще ти е приятно да научиш — каза Джордж Вашингтон, — че всичко се увенча с пълен успех. Неописуем успех.

Кларк почувства прилив на радостно вълнение, момент на удоволствие.

— Това е чудесно.

— Все още не знаем колко ще продължи ефектът…

„О, боже“, помисли си Кларк, изведнъж разтревожен.

— … но засега можем поне да се надяваме да е перманентен.

Перманентен? Колко възхитително бе това, колко вълнуващо! Наистина бяха на прага на пробив в научните изследвания. Изпълни го почти осезаемо усещане за победа. Да работиш в „Адванс“ беше невероятно вдъхновение. Най-доброто, което може да направи един млад мъж.

— Нямам търпение да започна работа — каза Кларк и потърка ръце.

Вашингтон го изгледа особено.

— Нещо не е наред ли, Джордж?

— Не — отвърна Джордж. — Просто… просто понякога сам не мога да повярвам, това е. Ти си нов човек, Роджър.

— Знам. Чувствам се като нов човек.

— Да, сигурен съм, че трябва да е така — каза Вашингтон. — Е, добре тогава. Да се залавяме за работа. Ще ти покажа лабораторията и ще започнеш веднага. А, между другото, Харви иска да те види.

— Харви иска да ме види?! — Беше чест президентът на такава чудесна корпорация да иска да го види.

— Да — каза Джордж. — Ела с мен.

 

 

Заведе го в големия кабинет. Харви и Джордж бяха много щастливи, така че и Роджър беше щастлив. Гореше от нетърпение да започне работа, едва успяваше да сдържа вълнението си. Беше толкова прекрасна фирма, толкова динамична и интересна.

След това Джордж го заведе в лабораторията, която беше идеално оборудвана и имаше всичко, което човек би могъл да поиска. Плюс убийствено красива лаборантка, която сякаш проявяваше интерес към него. Показаха му къде съхраняват всичко, включително две флакончета, едното с бял, другото с розов прах.

— Добре — каза Джордж. Гласът му звънтеше от ентусиазъм. — Това са препаратите, с които ще работиш. Идеалната субстанция тук — вдигна флакона с бял прах — и субстанцията с обратно действие тук. — Вдигна флакона с розов прах. — Вече имаш опит с тези хора, така че знаеш колко жизненоважна е тази работа.

За Роджър нямаше никакво съмнение. Не само беше важна — беше очарователна. Беше огромно интелектуално предизвикателство, огромен стимул.

— Нужно е да установим — каза Джордж — какви са максималните дозировки на тези субстанции. Досега ги използваме предпазливо, защото не знаем какви са горните граници. Подозираме обаче, че не получаваме пълните ползи от прилагането на субстанциите. Това е твоята задача. Искаме да установиш тези гранични дози. Първоначално ще работиш с животни, а после, когато поставиш основите, и с хора.

„Колко вълнуващо“, помисли си Роджър. Представяше си поредиците експерименти, които щеше да осъществи, и постепенния напредък към крайния успех на този невероятно интересен проект.

— Едно последно предупреждение — продължи Джордж. — Тези субстанции са много силни и много скъпи. Производството е много сложно и засега с това се занимава само един човек.

— Само един?

— Да. Харви. Единствено той знае формулата и не желае да я предаде на никой друг.

В първия момент това се стори странно на Роджър, но като се замисли, той започна да разбира причините. Харви проявяваше предпазливост. Трябваше да е предпазлив. Тези субстанции можеха да са опасни, ако попаднат в лоши ръце. Можеха да бъдат… да, експлоатирани.

— Виждаш ли, Роджър, в момента фирмата печели всичките си доходи от тази субстанция и прилагането й на острова. С парите от това се финансират всички изследвания в тази голяма сграда, всички наши проекти, като Шарън Уайлдър или Сияйното момиче.

Роджър кимна. Два отлични проекта. Мили млади момичета получаваха шанса на живота си да успеят. Много стойностни, добродетелни проекти.

— Та значи Харви е много внимателен. И предоставя само ограничени количества от субстанциите. Не ги губи, хаби или нещо подобно.

— О, не — отвърна Роджър. — Не бих направил нищо такова.

Джордж го изгледа особено, усмихна се и излезе.

Лаборантката каза:

— Ще си прекараме чудесно тук.

Роджър можеше само да се съгласи. Започна работа веднага.

 

 

Следващите две седмици бяха най-щастливите в живота му. Имаше стойностен проект и посвети на него цялото си време. Живееше на последния етаж на сградата, така че беше много удобно. Беше близо до работното си място и не се налагаше да се отдалечава от него по никакъв повод. Ако имаше нужда от нещо, му го доставяха незабавно. Всичко беше повече от добре.

Веднъж видя Шарън Уайлдър и тя сякаш се зарадва, че го вижда. Попита го как я кара и той отговори, че всичко е чудесно.

През втората седмица видя Сюзън Райли, Сияйното момиче. Изглеждаше изненадващо различна. Бяха направили с нея различни неща — подстригана коса, променен грим на очите. Приличаше на друг човек. Тя му каза, че и той изглежда различно. Роджър се почувства много поласкан.

Към края на втората седмица започна да сънува. Първо се случваше само от време на време — присънваха му се странни, дразнещи неща. Смущаваха съня му.

Помисли дали да не сподели за тях с Джордж, но не го направи.

Боеше се, че Джордж би могъл да го отстрани от работата по проекта, ако научи. В края на краищата не би допуснал нестабилен човек да работи по толкова важен проект.

Чувстваше се доста нестабилен.

Сънищата започнаха да се явяват всяка нощ. Винаги бяха еднакви. Летеше със самолет над тропически острови, над блестяща синя вода. Беше щастлив, защото сам пилотираше самолета. След това машината навлизаше в гъста мъгла, която започваше да го безпокои.

Будеше се плувнал в студена пот.

Може би, мислеше си, работя прекалено много. Проявяваше все по-силен интерес към лаборантката си, която също проявяваше интерес към него. Тя започна да прекарва нощите в неговата стая и той сънуваше по-малко, когато беше при него.

С времето обаче сънищата се задълбочаваха. Навлизаше в мъглата, после някак знаеше, че тя има край — ужасяващ край. Имаше нещо извън успокояващата, плашеща бяла мъгла.

Престана да кани лаборантката да остава при него. Страхуваше се да не проговори насън и тя да го издаде на Джордж, защото това означаваше да го отстранят от проекта. Не можеше да допусне това да се случи. Защото живееше за този проект. Той означаваше всичко за него.

Всичко.

 

 

Някъде по средата на втория месец сънищата му пробиха мъглата. Видя какво има там — беше нещо като кошмарен стол.

Събуди се веднага. Трепереше, беше плувнал в пот, ядосан. Не разбираше точно защо, но беше много, много ядосан.

Стана от леглото, изпълнен с безмълвен гняв, и се облече. Нямаше ясна представа какво прави или къде отива.

След като се облече, огледа стаята и видя на бюрото голямо преспапие. Беше от плътна пластмаса, с тежък камък отгоре.

Взе го и тръгна надолу с него. Докато вървеше по коридорите, беше ядосан, ама много. Нямаше търпение да срещне проклетия пазач.

Стигна на приземния етаж и го видя. Беше Сам, нощната смяна. Роджър го бе срещал и преди, вечер.

— Добър вечер, доктор Кларк — поздрави го Сам. — Пак ли до късно с експериментите?

— Да — отговори Роджър. — Така изглежда.

Остави пазача да мине покрай него, после се обърна и замахна с преспапието. Когато тежката пластмаса се стовари върху черепа на Сам, изпита мигновен ужас. Нощният пазач падна и от главата му потече кръв. Много.

Гневът постепенно стихна.

„Столът“, помисли си и спомените се върнаха.

Не всичките, но някаква част.

Достатъчно.

Откачи ключовете от колана на Сам и изключи алармената система. След това отвори входната врата и излезе в нощта. На паркинга имаше две коли — черна лимузина и кафяв седан, вероятно колата на Сам. Огледа ключовете и намери ключа за колата. Отвори я, запали и потегли по алеята.

Едва когато излезе на шосето осъзна, че няма представа къде отива.

 

 

Беше му трудно да мисли ясно. През ума му преминаваха картини, объркани, противоречиви.

— Направили са ми нещо — каза на глас. — Направили са нещо с главата ми.

Точно така.

Бяха направили нещо. А сега къде?

Смътно си спомни късчета от разговор.

„… навън си никой…“

„… няма къде да отидеш…“

„… приятелите ти вече не са ти приятели…“

Наистина ли?

Чудеше се.

Тогава, понеже не знаеше какво друго да направи, подкара към стария си апартамент.

 

 

Беше глупаво от негова страна. Трябваше да си даде сметка, че го наблюдават. Когато спря на отсрещния тротоар, пред входа, видя мъжа в колата и другия, облегнал се на уличния стълб на ъгъла на улицата.

Вече би трябвало да са разбрали, че е избягал. Вероятно го търсеха. Къде би отишъл?

В полицията.

Някак обаче все още не беше готов да отиде в полицията. Не още.

Искаше да поговори с някой друг, да разкаже историята, да види как ще се приеме.

Шарън?

Не. Щеше да го издаде.

Хари, стажантът?

Не. Вероятно беше объркан и стъписан. Не би му помогнал.

Доктор Шайн?

Може би. Добра възможност. Или доктор Андрюс, шефът по медицинските дейности в болницата. Обаче някак…

Джанис Конър.

Разбира се! Щракна с пръсти. Джанис би го изслушала.

Подмина апартамента си и продължи към близката търговска улица. Паркира пред денонощна автозакусвалня. Беше пълно с хлапета, които се смееха и се целуваха в открити автомобили под светлината на лампите. Намери телефонен автомат до тоалетните, пусна монета и набра.

Отговори женски глас:

— Ало?

— Търся Джанис Конър.

— Аз съм.

— Джанис, обажда се Роджър Кларк.

Последва миг тишина. После гласът попита:

— Кой?

— Роджър Кларк. Помниш ме, нали? Аз съм докторът, който…

— Да, да. Помня. Къде се губиш?

— Няма да повярваш — отговори Кларк. — Затвориха ме на едно място и…

— Къде си сега, Роджър? — попита тя.

— В една автозакусвалня на главната улица, казва се „Супер Бургер“.

Нова пауза. После:

— Какво искаш да направя?

— Искам да поговорим. Мислех, че ако дойда при теб, у вас, ще можем да…

— Не, не. По-добре да се срещнем другаде. Аз ще дойда. „Супер Бургер“?

— Да.

— До петнайсет минути съм там — каза Джанис и затвори.

Кларк изпита огромно облекчение.