Майкъл Крайтън
Дрога (12)

12.
Време за пътешествие

— Още една! Така!

Светкавиците бляскаха.

— Сега от другата страна! Точно така! Може ли да видим мъничко краче, госпожице Уайлдър!

Светкавиците — бели, беззвучни експлозии във въздуха. Фотографите се суетяха, щураха се около нея.

— Дайте ни усмивка, госпожице Шарън! Още една!

Тя се обръщаше, махаше с ръка, усмихваше се, после тръгна към стълбата на самолета.

— Това е то, момчета.

— Ау! Шарън.

— Само още една, Шарън.

— Госпожице Уайлдър…

Но тя вече се качваше по стълбата и след миг потъна във вътрешността на машината. Мина между седалките, за да стигне до мястото си в първа класа.

Роджър Кларк я чакаше. Беше видял всичко през илюминатора.

— Боже! Фотографи! — изпъшка Шарън и се отпусна на седалката. — Мразя да позирам. И в тези дрехи! Харесва ли ти костюмът ми?

Бе с костюм от черна кожа със строга кройка и с червен шал на шията.

— Костюмът ти е чудесен — каза Кларк.

— Толкова си сладък — каза Шарън и го целуна по бузата.

Облегна се назад и закопча колана на седалката.

— Е, време е за пътешествие, скъпи.

— Така изглежда.

— Много мило направи, че дойде — каза тя, — особено така внезапно. Чувствах се ужасно, когато ти се обадих.

— Радвам се, че се обади.

Чу се вой и реактивните двигатели заработиха. Последните пасажери се изнизаха през прохода и заеха местата си. Стюардесата затвори вратата.

Отдръпнаха стълбата.

— Ще бъде чудесен полет — каза Шарън. — Така реших.

Кларк попита:

— Как точно ще летим?

— Нищо особено — отговори тя. — Първо директно до Маями. След кратък престой се качваме на полет за Насо. Оттам вземаме хидроплана за Сан Кристобал.

— И къде е Сан Кристобал?

Шарън се засмя.

— Глупчо, това е част от програмата. Никой не знае. Тайна.

Кларк си спомни билетите в спалнята й. Бяха платени от „Адванс“.

— А ти откъде научи за Сан Кристобал?

Шарън въздъхна.

— Ах, вие, докторите. Никога не се отделяте от пациентите достатъчно дълго, за да…

Взе последния брой на бордовото списание, прелисти го набързо и накрая намери каквото търсеше. Подаде списанието на Кларк.

Рекламата, на цяла страница, гласеше:

РАЙСКИ ОСТРОВ

Всичко под слънцето

Никога досега не е имало такъв курорт! Коя е Вашата игра — тенис, плуване, бадминтон, гмуркане, дълбоководен риболов, лов (глигани), водни ски — райският остров притежава най-доброто, най-модерното оборудване за всичко. Или може би предпочитате да прекарвате времето си в нашето казино, да танцувате и да се наслаждавате на кухнята в някой от нашите дванайсет различни клуба. Тук за вас е осигурено всичко, под ръководството на нашите чудесни мениджъри.

Слънцето, разбира се, се грижи само за себе си.

Райски остров: никога досега не е имало нещо подобно.

Имаше и голяма цветна снимка на бряг, кей с яхти, а по-навътре, на сушата, сред тучни морави и в сенките на палми, огромен бял курортен комплекс с хотели, тенискортове и басейни. Беше невероятно красиво.

— Тези реклами се пускат от седмици — каза Шарън. — Всички говорят за това. Всички ще отидат. Казват, че когато е готов, ще бъде курортът на столетието.

— Не е завършен?

— Не е. Сан Кристобал — това е истинското име на острова — е с площ от пет квадратни мили. Компанията, която го разработва, твърди, че няма да го завърши за двайсет години.

— Коя компания е това?

Шарън сви рамене.

— Някаква американска корпорация.

Той я погледна изпитателно.

— „Адванс“?

— Какво „Адванс“?

— Корпорация „Адванс“ — каза Кларк.

За момент тя го изгледа озадачено, после се разсмя.

— Наистина си ме проверявал, нали? Това е фирмата на Джордж. Той е толкова сладък… обаче не, „Адванс“ няма нищо общо с това.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото Джордж ми каза. Те се занимават с какво ли не — електронно контролиране на мозъка, противозачатъчни — но не и с курорти, скъпи.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. — Гледаше го някак странно, като че ли щеше да се ядоса.

— Откъде взе билетите? — попита той.

Тя поклати глава.

— Плачеш за наказание.

— Най-обикновено любопитство.

— Джордж ги взе — каза тя. — Виж, в началото планът беше да тръгна с него.

— О…

— Но той се отказа в последната минута. Заради някаква конференция по ензимите в Детройт. — Шарън погледна през илюминатора. Самолетът рулираше по пистата. Изведнъж ускори, набра скорост, започна да се издига. — А сега — добави — искам да сменя темата.

 

 

След час, когато им сервираха напитки, Кларк каза:

— Беше права за едно. Наистина те проверих. Дори се срещнах с Ейбрахам Шайн.

— Той е мил човек — отвърна Шарън и хапна малко от ордьовъра със скариди.

— Спомена, че си се тревожела заради някакви корпорации.

— Да съм се тревожела? Нищо подобно. — Лапна една скарида. — Бях ужасена.

— Защо?

— Не знам. Беше някакъв ирационален страх. Има толкова много огромни сложни компании, а аз съм само едно малко човече, съвсем само. Чувствах се… безсилна.

— И се тревожеше, защото…

— Защото чувствах, че ме контролират — отговори тя и кимна. — Така е. Беше ужасен период от живота ми. Вечер си лягах и чувствах, че някаква гигантска корпорация ме манипулира, както стопанин кучето си, зад кулисите, дърпа невидими конци. Имах чувството, че от мен не зависи нищо, че ме подхвърлят насам-натам.

— Защо се чувстваше така?

— Виж — каза тя и отпи от питието си. Лицето й вече беше поруменяло от предишната напитка — изглеждаше млада, хубава и много секси.

— Ще ти кажа нещо. Животът на едно младо момиче в този град — имам предвид Лос Анджелис — е доста труден. Искаш да влезеш в бизнеса и растеш с тази мисъл, с тази мечта, колко хубаво ще е да ходиш по премиери с лимузина, с рокля от шифон и бяло кожено палто… След това започваш да работиш по въпроса — напускаш училище на шестнайсет и си казваш, по дяволите алгебрата, аз ще правя филми, започваш работа. Намираш си агент. Аз имах един глупак, Мори Сандуел. Той уреждаше срещи с продуценти, представяше ме тук-там. Продуцентите обясняваха колко е трудно да пробие новачка, как едно начинаещо момиче има нужда от напътствията на човек с опит в бизнеса, човек с контакти. И така, свързваш се с контактите, продължаваш с напътствията, защото си мечтаеш за онази премиера, за слизането от лимузината и името ти над входа на кината. Чудна мечта.

Тя остави чашата.

— И един ден се събуждаш и осъзнаваш какво правиш — висиш с шайка старци по хотелските стаи, пиеш прекалено много, смееш се насила пак прекалено много. И в замяна получаваш третостепенна роля в треторазреден филм.

— И после?

— После попадаш на някой като доктор Шайн. Той беше много добър с мен. Измъкна ме от мислите за манипулиращите корпорации, показа ми нещо друго. Накара ме да повярвам, че мога сама да управлявам съдбата си. И така, разкарах агента, намерих си друг и започнах отначало. Започнах да играя по нови правила — мои правила — и се получи съвсем различна игра.

Впери поглед в него и добави:

— И побеждавам. Вече побеждавам.

 

 

В Маями валеше — студен октомврийски дъжд, предвестник на урагана, който се надигаше на юг. Имаха два часа престой на летището и тръгнаха да се разхождат заедно, да гледат витрините на магазините. Хапнаха по един хамбургер с питие. След това Шарън каза, че иска да пробва пуловери в един от магазините на летището. Кларк продължи сам. Тръгна безцелно, без да обръща внимание на нищо. И тогава се усети.

Наблюдаваха го. Нисък мъж с прозрачен дъждобран, под който се виждаше измачкана синя риза.

Кларк продължи още малко, после се обърна.

Мъжът пак беше зад него. Имаше спокойна, безизразна физиономия. Кларк се зачуди дали не е бил сред пътниците в самолета, но не можеше да си спомни това лице.

Когато се качи на полет 409, от Маями за Насо, Ню Провидънс, беше нащрек. Мъжът с дъждобрана не се качи. Странно. Шарън вече беше на мястото си.

Той седна до нея и попита:

— Намери ли си нещо?

— Не — отговори тя. — Не ми хареса нито един.

В Насо слънцето грееше през пелена от влажни изпарения. В малкия терминал ги посрещна представител на Райския остров, преведе ги през бахамската митница със забележителна лекота, после ги изведе до чакащ автобус. Беше нормален автобус, само дето беше боядисан в огненочервено и топло оранжево, а отстрани с черни букви пишеше: ЕКСПРЕС РАЙСКИ ОСТРОВ.

Качиха се и им дадоха грозде и други плодове, а мъжът обясни, че автобусът ще ги отведе до хидроплана.

— Това е временна организация, приятели — заяви мъжът. — Все още не сме построили писта на самия Райски остров. Работим по това. Разбира се — добави, — за повечето хора хидропланът е истинско преживяване, истинско преживяване.

Кларк гледаше през прозореца през цялото време докато траеше скучното пътуване от летището до пристанището на Насо, разположено под било, на което имаше стара крепост. Автобусът стигна до самия кей и спря пред голям хидроплан. Всички се качиха.

Пасажерската кабина беше тъмна — илюминаторите бяха закрити с черна боя.

— Значи е истина — отбеляза Кларк.

— О, да — отвърна Шарън. — Местоположението е голяма тайна. — Усмихна се. — Разбира се, това е само рекламен трик. Досега десетки хора с яхти и частни самолети са открили острова и са записали координатите му. Но е хубав трик.

Веднага щом самолетът се издигна във въздуха сервираха напитки, но Кларк отказа. Беше уморен, а тъмната кабина без илюминатори предразполагаше към сън. Вероятно беше задрямал, защото се сепна от равномерното поклащане на хидроплана и отвори очи. Не чуваше рева на двигателите.

— Какво стана?

— Кацнахме — отговори Шарън с усмивка. — Току-що го привързаха към кея.

Пътниците започваха да се изправят и да се протягат в прохода между седалките.

— Ако сме привързани за кея, значи… — почна Кларк.

— След няколко минути ще сме на Райския остров — каза Шарън и се усмихна, разцъфнала от радостно вълнение.

Отвориха предната врата и в кабината нахлу слънчева светлина.