Майкъл Крайтън
Дрога (16)

16.
Кратката тъжна заблуда на Роджър Кларк

— А сега сериозно — каза Шарън Уайлдър, когато хидропланът се издигна във въздуха. — Това е най-фантастичното място, нали?

— Да, най-фантастичното — отговори Кларк.

— Наслаждавах се на всяка минута там — добави Шарън и се сгуши в рамото му. — Беше просто разкош.

— Аз също.

Шарън се прозя.

— Но ми се спи… след толкова вълнения…

След няколко минути Шарън задряма. Кларк огледа другите пътници и видя, че повечето също спят.

На него не му се спеше никак. Всъщност се чувстваше по-буден, отколкото от дни. Погледна си часовника. След час щяха да са в Насо, час след това — в Маями.

Маями е мястото, реши той. Не Лос Анджелис. Почти сигурно щяха да го очакват в Лос Анджелис, а не в Маями.

Опита да направи план. Нямаше да има много време. Трябваше да стане още на летището. Можеше да се обади на полицията — или да отиде в полицията на летището — или може би в медицинския пункт на летището, защото лекарите биха му повярвали по-лесно — или да позвъни на адвоката си в Лос Анджелис, за да се посъветва с него — или дори да изпрати анонимен сигнал до полицията да разследват Райския остров, защото е измама…

Замисли се за вариантите един по един и опита да вземе решение.

Обаче след два часа, когато кацнаха в Маями, все още не беше решил.

 

 

— Хари, идвай вече! Ще изпуснем самолета!… Хари, побързай! Да изпуснем самолета ли искаш? Няма никакво време вече! Хари!

Жената думкаше по стъклената телефонна кабина. Хари, вътре, й обърна гръб. Кларк въздъхна. Чакаше реда си за телефона.

Това продължаваше вече пет минути.

— Хари!

Кларк се огледа. Кабината беше в дълъг коридор, който водеше към изходите за заминаващи пътници. По коридора се движеха хора — към самолетите, от самолетите, семейства, приятели, всякакви…

Наблюдаваше тълпата внимателно и се чудеше защо го прави. Нима очакваше да види някой познат?

— Хари! Сейди ни чака на летището! Ако изпуснем самолета, ще се тревожи. Хари! Искаш ли родната ти сестра да се тревожи? Собствената ти сестра!

Кларк погледна монетите в ръката си. Бяха станали хлъзгави в дланта му. Потеше се прекалено, както изглеждаше. Докато гледаше монетите, отново опита да реши на кого да се обади. Не беше решил на кого точно, но имаше чувството, че някак си, след като влезе в телефонната кабина и затвори вратата, след като вземе слушалката, ще знае какво да направи. Ще му помогне интуицията.

— Хари! Защо ме караш да се тревожа заради някакъв си самолет!? Защо ми причиняваш това…

В този момент Хари свърши разговора си и излезе от кабината. Обърна се към жената.

— Млъкни, скъпа — каза и тръгна по коридора, без да й обръща внимание.

Кларк влезе в кабината и пусна монета. Сърцето му биеше лудо. Чу как монетата издрънчава в апарата.

Замисли се.

Погледна табелката в долната част на телефона. На нея бяха изписани тарифите за разговорите, градски и извънградски, и спешните номера — медицинска помощ, полиция…

Полиция.

Наберете 0.

Набра нула. Телефонистката отговори:

— Да? Какво обичате.

— Свържете ме с полицията — каза той. Прозвуча като шепот. Това не влизаше в намеренията му.

— Съжалявам, но не ви чувам…

— Казах, свържете ме с полицията.

— По спешност ли е?

— Разбира се, че е по спешност — отговори той и се обърна в тясната кабина, за да погледне зад гърба си.

— С коя полиция желаете да ви свържа? Полицията на Маями, на Маями Бийч или полицията на летището?

— Все едно — каза Кларк. — Само побързайте.

Някой почука на стъклото на кабината. Той се обърна.

Видя двама мъже с шлифери.

— Момент — каза на телефонистката, отвори вратата и каза троснато: — Говоря по телефона.

Единият мъж се усмихна и каза:

— Ние сме полицейски служители.

„Много бърза реакция“, помисли си Кларк, после си даде сметка, че е твърде бърза, прекалено бърза.

— Легитимирайте се.

Двамата бръкнаха в джобовете си и извадиха значки в малки кожени калъфи, но ги скриха толкова бързо, че той не успя да ги види както трябва. Все пак приличаха на…

— Вие ли сте Роджър Кларк?

— Да.

— Доктор Роджър Кларк, от Лос Анджелис, Калифорния?

— Да…

Другият гледаше снимка и някакъв лист.

— Бял мъж, на двайсет и осем, един седемдесет и пет, телосложение нормално…

— Аз съм Роджър Кларк, но не разбирам…

— Моля придружете ни — каза първият и се усмихна. — Точно вас търсим.

— Така ли? — Кларк неохотно излезе от телефонната кабина. — А защо?

— Доста известен сте, доктор Кларк. Вие го знаете, разбира се. Дяволски известен.

Поведоха го по коридора, застанали от двете му страни.

— Всички ви търсим, тъкмо вас искахме да видим.

— Мен?

Изглежда, им се стори разтревожен, защото вторият тип се усмихна окуражително и каза:

— Рутинно е. Нуждаем се от помощта ви, нищо друго.

— Помощ?

— Да, точно така. Рутинно е.

— Рутинно какво?

— Ще ви обясним всичко — отговори онзи.

Докато крачеха, Кларк се усъмни. Някак си не му приличаха на ченгета. Може би защото бяха твърде учтиви. Не беше нормално. И го водеха твърде бързо по коридора. Отпред видя изходите, фоайе за изчакване, бар…

Спря.

— Един момент!

Те също спряха и се обърнаха към него. В израженията им Кларк долови някакво съжаление, някакво колебание и внимание. Усмихнаха се.

— Елате, докторе.

— Всичко ще е наред, докторе.

Уловиха го за лактите и го поведоха напред.

— Вие не сте ченгета — каза Кларк.

— Разбира се, че сме — възрази единият.

— Какви други може да сме, докторе?

— Не знам — отговори Кларк. — Но знам, че не сте ченгета. Вие сте измамници.

Двамата мъже се спогледаха.

Единият каза:

— Всичко е наред, докторе.

— Всичко ще е наред — добави другият.

Кларк започна да се съпротивлява, но те го стискаха здраво.

— Роджър, не прави сцени. Просто върви кротко.

— Не прави глупости, Роджър. Успокой се и върви.

Той започна да се съпротивлява по-силно. Хората се обръщаха и го гледаха как се гърчи и извива между двамата.

— Няма полза от това, Роджър — каза единият успокоително.

— Просто стой кротко, Роджър, Всичко ще е наред.

Изведнъж той спря да се съпротивлява. Отпусна се и продължи спокойно между двамата. Имаше план.

— Така е много по-добре, Роджър.

— Много по-приятно, докторе.

Напред, до вратата към фоайето за изчакване, стоеше полицай.

Истински полицай, със синя униформа, с увиснала на лявата китка гумена палка.

Ченге.

Кларк позволи да го поведат напред и не каза нищо, докато почти не се изравни с полицая. И тогава започна да се дърпа и да крещи:

— Помощ! Отвличат ме! Помощ! Полиция!

Чувстваше се глупаво, но беше изплашен и го полазваха ледени тръпки в ръцете на двамата мъже. Униформеният полицай ги изгледа, после попита:

— Какво става тук?

Единият мъж отговори:

— Водим го, Сам.

Униформеното ченге кимна.

— Окей, лейтенант. — Вгледа се в Кларк. — Значи това е…?

— Да, Сам. Това е Роджър Кларк.

— Сериозно? — каза Сам и избута синята си фуражка назад, към тила. — И го намерихте тук? На летището в Маями! Е, това ако не е късмет…

Единият от мъжете се наклони към него.

— Не съвсем, Сам. Получихме сигнал.

— А-а-а… — Сам кимна многозначително.

— Хайде, Роджър, да вървим — каза единият от двамата и го насочиха към фоайето. Кларк беше изумен, толкова стъписан, че не можеше да се бори повече. Изглежда, тези двамата в края на краищата бяха истински полицаи. Освен ако и униформеният не беше фалшив.

Но не, не изглеждаше възможно. Прекалено сложен маскарад, без някаква особена цел…

Заведоха го в бара, който беше тъмен и шумен. После в един ъгъл.

В тъмнината едва различи двама души, седнали на уединена маса. Когато приближи, видя кои са…

— О, лейтенант — каза Харви Блъд и стана. — Открили сте го. Отлична работа.

До него се изправи Джордж Вашингтон и повтори:

— Отлична, отлична.

Кларк се вторачи в тях, после в двете ченгета. Ако бяха ченгета.

— Как е той? — попита Харви Блъд.

— Малко изнервен, но иначе всичко е наред.

— А… изнервен. Ще се погрижим за това. — Харви Блъд се обърна към Джордж Вашингтон. — Не върви да го качим изнервен на самолета. Да буйства, да смущава останалите пътници…

— Не върви — съгласи се Вашингтон, наведе се, взе от пода малка лекарска чанта и я отвори върху масата.

— Наистина — съгласиха се и двамата мъже, докато гледаха как Вашингтон вади спринцовка, пълни я и я вдига към светлината.

— Слушайте — обади се Кларк, когато най-накрая успя да проговори. — Има някаква грешка. Познавам тези двамата. Това е Харви Блъд, а това — Джордж Вашингтон. Те…

— Познаваме доктор Блъд и доктор Вашингтон — каза спокойно единият от двамата полицаи. — Знаем всичко за всичко. Трябва да си наясно, че следим какво става с теб в бюлетините от дни. Не очаквахме да те открием тук обаче, това е истината.

— Бюлетини?

Единият от двамата попита Блъд:

— Откъде знаехте, че ще е тук?

— Видели са го в Насо — отговори Блъд.

— В Насо? Как е стигнал там?

— Проследихме движението му от Лос Анджелис — отговори Блъд. — Намерихме момичето, което му е продало билета. Летял е за Насо преди пет дни.

— Доста ловко — каза онзи, погледна Кларк и поклати глава. — Доста умно.

Вашингтон улови лакътя на Кларк и нави ръкава му нагоре. Кларк усети хладното докосване на тампона със спирт и започна да се съпротивлява.

— Не можете да правите това…

Иглата го убоде.

— … с мен, не можете да го правите!

Още едно хладно докосване с тампона. Спуснаха ръкава му.

— Сега всичко ще е наред — каза Харви Блъд. — Съвсем наред.