Майкъл Крайтън
Дрога (14)

14.
Доходоносна служба

Облече се бързо — памучни панталони, маратонки и пуловер. Беше взел само един и сега се радваше — беше студено.

След като се облече, хвърли още един поглед към подноса с яхнията до леглото.

Излезе от стаята. Коридорът беше тих.

Тръгна бавно към стълбището в единия му край — отказа се от асансьора. Хотелът беше тих, ако не се броеше надигащият се тътен на бурята.

Стигна до стълбището и спря. Откъм приземния етаж се чуваха приглушени гласове и шумолене. Докато се ослушваше, чу да приближават стъпки, качваха се към него.

В първия момент се изплаши и отстъпи назад. След това видя врата с надпис „Служебно помещение“. Беше отключено и той се мушна между кофите и метлите. Остави вратата открехната и зачака.

След малко се появиха двама души — келнер с червено сако и хубаво младо момиче по бикини. Тръгнаха бавно, ръка за ръка, по коридора. Момичето изглеждаше някак нестабилно и се облягаше на келнера, за да запази равновесие. И току се кискаше.

Стигнаха до стаята й и спряха. Келнерът отключи, след като намери ключа сред много други, на голяма халка, окачена на колана му. Момичето обви врата му с ръце и го целуна звучно.

— Благодаря ти за хубавата вечер, скъпи. — И след това попита: — Ще правим ли…

— Разбира се — отговори келнерът. Задържа вратата отворена и момичето влезе в стаята.

— Толкова вълнуващо правиш любов — каза момичето.

— Да, скъпа — отвърна келнерът и затвори вратата. След няколко секунди излезе в коридора, мина покрай две врати и отвори третата. Изчезна вътре, после излезе с възпълен мъж на средна възраст.

— А… — каза мъжът. — Очарователна сутрин, нали, Линда?

— О, да — отговори келнерът.

— Това разкошно слънце… човек не може да не се чувства чудесно!

— Разбира се — съгласи се келнерът.

— След закуска ще поиграем тенис, нали?

— Ще е чудесно — каза келнерът.

— Добро момиче си ти, Линда — каза мъжът.

Минаха покрай Кларк към стълбите. Той изчака, докато вече не чуваше гласовете им, после излезе от стаичката.

Спусна се предпазливо надолу.

Когато стигна партера, надникна зад ъгъла, за да огледа фоайето. Спомняше си го като чаровно пространство със семпло бюро и излъскани мраморни подове. И много цветя, навсякъде. Сега изглеждаше съвсем различно.

Широка лъскава постелка от пластмасово фолио покриваше пода. Беше много голяма, може би двайсет квадратни метра, и на нея се бяха излегнали десетина гости по бански костюми. Отгоре беше монтирана скара с ултравиолетови лампи, които огряваха постелката и гостите.

За тях се грижеха петима-шестима келнери. От време на време се чуваше тих сигнал и някой от келнерите се спускаше към съответния гост и му помагаше да се обърне. Гостите следваха инструкциите с щастливи добродушни усмивки. Изглеждаха напълно будни и при всяко обръщане разменяха с келнерите по няколко думи.

Помежду си самите келнери разговаряха с тихи недоволни гласове.

— Досада — каза един.

— Дъждът скоро ще спре и ще работим както обикновено, по час на балкона всеки ден.

— Мразя това. Винаги, когато има буря, променяме проклетия график.

Друг се засмя.

— Не можем да пуснем гостите да се приберат у дома без тен, нали?

— О, не. Няма начин.

Минаха няколко минути, преди Кларк да осъзнае какво се случва. След това се измъкна от скривалището си и тръгна към бюрото на рецепцията. Никой не го видя.

Келнерите не внимаваха — и защо да внимават?

Гостите бяха дрогирани до козирката.

Той спря до бюрото и приклекна в сянката. Вляво от него беше терасата, а отвън — басейнът и тенискортовете. Излезе от фоайето в дъждовната тъмнина.

Маратонките му изскърцаха върху дансинга. Той погледна назад и с изненада забеляза, че не е дървен, а от пластмаса. Много реалистична имитация.

Тръгна към градините по мокра тясна пътека, която водеше към…

Спря.

Нямаше плувен басейн. Никакъв. Имаше обаче кула за скокове. Беше я видял още с пристигането си да стърчи над дърветата. Но се оказа, че е забита в бетон и е заобиколена от пръст.

Никакъв басейн.

Намръщи се. Спомняше си го твърде ясно — прекрасен искрящ басейн с олимпийски размери, с кула за скачане в единия край и бар в другия, където можеш да стоиш до кръста във водата и да пиеш пуншове от манго, докато ти се доспи. После можеше да се изтегнеш на някой от шезлонгите, подредени по бетонната площадка около басейна.

Какво ставаше тук, по дяволите?

Мина през калта и стигна под кулата — беше много кално от дъжда. Продължи по-нататък, към тенискортовете, дванайсет, изрядно поддържани, с бели линии, които се подновяваха всеки ден.

И пак се сепна.

Нямаше тенискортове.

Вместо това сред храсталаците видя малка метална барака. Отвори вратата и видя някакво електронно оборудване и ролков магнетофон.

Включи го.

Туп!… Туп!

Женско кискане, по-дълбок мъжки смях.

Туп!

Изключи записа. Звуците изчезнаха.

— Много изискано — каза той високо.

— Така смятаме — отвърна глас. Той се обърна и видя усмихнат белокос мъж. Беше Льофевър, мениджърът.

— Виждам, че си готов за работа — добави Льофевър.

— Работа?

— Да, разбира се. Последвай ме, ако обичаш. — Погледна нагоре, към небето. — Отвратителна нощ. Ще завали всяка минута. По-добре да влезем, не мислиш ли?

 

 

Замаян, той последва Льофевър през храсталаците към хотела. Влязоха във фоайето, където келнерите все още обръщаха гостите под ултравиолетовите лампи. Кимаха учтиво на Кларк. Не изглеждаха изненадани, че го виждат.

— Насам, доктор Кларк — каза Льофевър. Въведе го в комфортно обзаведен кабинет и затвори вратата.

— Подгизнал си — каза Льофевър. — В банята има кърпа — кимна към вратата, — можеш да се избършеш, ако искаш. Няма смисъл да настиваш, нали? Всъщност това е един от проблемите, с които ще се занимаваш много скоро.

— Кой по-точно?

— Настинките, доктор Кларк. Опитваме да опазим гостите от тях, но…

Сви рамене.

Кларк отиде в банята, взе кърпа и си избърса косата.

— Не знам какво става тук, но има някаква грешка…

— Няма грешка — отвърна Льофевър с усмивка.

— Но аз не разбирам. Хората са…

— Напротив, доктор Кларк. Разбираш идеално. Ние управляваме курорт, който не съществува. Както лично се убеди преди малко. Имаме фасада — тази сграда, стаите горе, — но освен това няма нищо. Всичко останало, което е необходимо, предоставяме с помощта на субстанцията.

Кларк кимна.

— Субстанцията, която оцветява урината в синьо.

— Именно. Много полезна субстанция. Разбираш, докторе, тук участваме в нещо като експеримент, експеримент с възприятията. Знаем — всички знаят, че възприятията се променят от състоянието на психиката. Можеш да се храниш в най-добрия ресторант на света и да поръчваш най-качествената храна, но ако си в лошо настроение, ако бизнесът ти е банкрутирал или жена ти току-що те е напуснала, тогава тази най-вкусна храна ще има вкус на трици. И обратно — отвратителна храна в долнопробен ресторант може да прилича на кралски банкет, ако психиката ти е предразположена да го превърне в такъв.

— Не виждам какво общо има всичко това с…

— Всичко това — каза Льофевър и посочи с жест наоколо, — всичко това е един вид екстремен експеримент. Приемаме, че състоянието на психиката оцветява преживяванията ни, независимо от обективната реалност. Обикновено човек трябва да контролира преживяванията си, за да постигне търсеното психическо състояние — за да се чувства щастлив, здрав и безгрижен, трябва да харчи огромни суми например, за да отиде в някой курорт, където да изпълняват прищевките му. Какво ще стане обаче, ако можем да контролираме психическото състояние, независимо от преживяванията? Е? Какво става тогава?

— Субстанцията — каза Кларк.

— Да. Точно така. Това е идеална субстанция за контролиране на психическото състояние. Тя създава психическа… да, податливост. Внушаемостта се повишава до удивителна степен. Човек става податлив на внушения и е в състояние да живее в пълно щастие в рамките на внушението, до прилагането на ново внушение.

— Тенисракетата ми.

— Точно. Преди два дни момчетата влязоха в стаята ти, срязаха кордата на тенисракетата и ти внушиха, че си я скъсал сам, в истинска битка на тенискорта. Ти прие идеята съвсем щастлив.

— През цялото време ли съм на тази субстанция?

— О, да. Още от първия мангов пунш. И разбира се, звукът…

— От телевизора?

— Да. Това е определена честота, която може да бъде възпроизведена с камертон като този тук. — Вдигна малък излъскан камертон и го удари в масата. Разнесе се мек звук.

— Този камертон вибрира с 423 трептения. Това е резонансната честота на аудиокомпонентата на алфа-вълните на мозъка. За нормален човек това не е нещо повече от обикновен дразнител. Под въздействието на субстанцията обаче… Е, искаш ли да ти покажа?

— Да — отговори Кларк.

— Ела.

Излязоха от кабинета и Льофевър попита един от келнерите:

— Някой прави ли секс тази вечер?

— Жената от 24-та стая — отговори келнерът.

— Обработихте ли я вече със звук?

— Не, не още.

— Добре.

Поведе Кларк към асансьора. Качиха се на втория етаж и стигнаха до 24-та стая. Льофевър отключи и влезе.

На леглото лежеше момиче. Беше същото, което Кларк бе видял да се качва по стълбите с келнера. Красивата млада блондинка с бели бикини.

Когато влязоха, тя седна и се усмихна неуверено.

— Скъпи? — каза с питащ глас.

— Да, скъпа — отвърна Льофевър. — Аз съм.

— О… — каза момичето и се усмихна щастливо. — Чаках те.

— Ето ме.

Тя се усмихна, после погледна към Кларк.

— Но ти си довел и друг!

— Не, скъпа. Заблудила си се. Сам съм, няма друг.

— О… — каза момичето, вперило поглед в Кларк. — Сигурно наистина съм се заблудила. Обичаш ли ме много?

— Много те обичам, скъпа.

— Дошъл си, за да се любим, нали?

— Да — отговори Льофевър.

— Щастлива съм — каза момичето.

— Съблечи се и ме чакай в леглото — каза Льофевър. — Ще отида до банята за момент и идвам.

— Добре — отвърна момичето. Стана и свали бикините си. Кларк и Льофевър останаха до леглото.

— Не ме чуваш да говоря в банята, нали, скъпа — каза Льофевър.

— Не те чувам — отвърна момичето.

— Виждаш ли — обърна се Льофевър към Кларк, — тя е напълно щастлива с усещанията, които сама си създава. Ще забележиш неувереността в думите й. Дължи се на факта, че й е нужен основен стимул, минимално насочване от някой страничен човек. От мен. Каквото и да й кажа, ще го приеме. Ако й кажа, че ние двамата не сме в стаята, значи не сме.

— За кого те взема? — попита Кларк.

— Не знам — отговори Льофевър. — И не искам да я притискам прекалено. Скоро ще разбереш, че хората, които са на тази субстанция, имат начин да ти кажат какви усещания искат да изживеят. Тя несъмнено смята, че съм любовникът или съпругът й, или когото другиго иска да вярва, че съм. Не съм направил нищо, за да променя това възприятие. Ако й кажа, че съм баща й например, ще изпадне в паника. Не съм заявявал такова нещо. Просто следвам знаците й и подкрепям нужните от тях.

— И тя приема всичко. Заради субстанцията.

— Да. Но тази субстанция има и друго действие, от съвсем различен порядък, което досега не е и сънувано. Защото когато чуе звука на камертона… всъщност по-добре виж сам.

Момичето беше в леглото, завито до брадичката с чаршафа. Гледаше тавана съвсем спокойно.

— Скъпи — каза.

— Тук съм — отговори Льофевър. — Обичам те.

Момичето остана в същото положение, без да откъсва поглед от тавана. След малко каза:

— Любиш се красиво.

Льофевър удари рязко камертона. Момичето затвори очи, тялото му за момент се напрегна, после се отпусна. Изведнъж като че ли заспа дълбоко.

Кларк започна да разбира.

— Тя е в кома.

— Да. Не може да бъде събудена в продължение на дванайсет до шестнайсет часа, но е в пълна безопасност, уверявам те. Всъщност преживява фантастични удоволствия. В това е красотата на нашата субстанция — стимулира директно центровете на удоволствието в мозъка, в комбинация с правилните звукови стимули. В продължение на дванайсет часа тя ще изпитва единствено чисто, пълно, фантастично удоволствие.

— А после?

— Ще получи още от субстанцията. И още, до сутринта на отпътуването си. В този последен ден дозата ще бъде намалена. Тя ще започне да се буди едва когато е на хидроплана и лети към Насо. Когато се събуди, ще се чувства освежена и пълна с енергия, ще има фантастичен тен и ще прелива от чудесни спомени.

— Много удобно.

— Да, наистина — каза Льофевър. — Тази субстанция е истински пробив.

Излязоха от стаята, тръгнаха по коридора и Кларк попита:

— Какъв точно е съставът на субстанцията?

— Не сме сигурни. Все още не е анализирана напълно.

— Но я прилагате…

— О, да — отвърна Льофевър и махна с ръка. — Напълно безопасна е. Можеш да съдиш по себе си. Напълно безопасна.

— Как се нарича?

— Няма име. В края на краищата защо да й даваме име? Кой иска да знае някакво си име? Субстанцията няма да се продава на пазара, няма да е масово достъпна. Представяш ли си какво ще стане, ако е достъпна? — Льофевър поклати глава. — Целият свят ще блокира, защото ще изпадне в кома. Производството ще спре. Търговията ще изчезне. Войните ще приключат по средата на сраженията. Животът, какъвто го познаваме, просто ще спре.

Кларк мълчеше.

— Когато ние, в „Адванс“, разработвахме тази субстанция, много добре си давахме сметка за потенциала й. Охранявахме я много внимателно и планирахме само ограничено комерсиално приложение. При това положение, виждаш, субстанцията е чудесна. Хората идват тук, прекарват почивката си прекрасно, после се прибират у дома освежени и щастливи. Връщат се към нормалния си, активен живот, без никаква вреда от преживяното — всъщност дори имат полза от него. Не смяташ ли, че сме постигнали нещо чудесно?

— Не — отговори Кларк.

— Това е много странно — отбеляза Льофевър. — Служител на корпорацията да изказва такова мнение…

— Каква корпорация?

— „Адванс“, разбира се. Защо според теб те събудихме? Трябва да започнеш работа веднага.

Когато се върнаха в кабинета, Льофевър му показа материалите.

— Виждаш ли? Няма никакво съмнение. Ти си служител на „Адванс“. Това е договорът, който си подписал, когато си посетил офиса ни в Санта Моника.

Плъзна по бюрото фотокопие на формуляр.

— Аз съм подписал…

И изведнъж си спомни дребничката дама в приемната. Там наистина бе подписал нещо.

— И снимките ти, разбира се. Ръкуваш се с Харви Блъд, президента на корпорацията. Ръкуваш се с Джордж К. Вашингтон. В договора е записано, между другото, че подробно си запознат с експерименталното вещество и си приел да наблюдаваш дейностите в курорта до края на месеца.

Усмихна се и добави:

— А тук има осребрен чек, депозиран в банковата ти сметка. И още един: Общо малко повече от седем хиляди долара. Значи, виждаш, че си служител, в това няма никакво съмнение. И доста добре платен служител при това.

Кларк замълча. Спомни си всичко, от самото начало: първо ангела, после Шарън…

— Всичко това е планирано — каза след малко. — Планирали сте как да ме доведете тук, всичко сте нагласили…

— Нека кажем — прекъсна го Льофевър, — че сме ти помогнали да вземеш решение. Така. През остатъка от престоя ти тук — до края на месеца, докато нашият постоянен лекар се върне от неговата почивка — ще имаш доста работа. Тук-там се натъкваме на дребни проблеми, така да се каже. Нямат нищо общо със субстанцията, периферни са. Например млада дама заспива на балкона без облекло и получава жестоки изгаряния от слънцето. Трябва да я лекуваме, за да не е нещастна, когато се прибере у дома. Или някой господин се разболява от пневмония. В момента имаме два случая, заради лошото време. Нуждаят се от терапия с пеницилин и каквото друго намериш за необходимо. В края на краищата ти си лекар.

Кларк седеше спокойно. Втренчи се в Льофевър и каза:

— Съжалявам.

— Съжаляваш?

— Да. Съжалявам. Няма да играя.

Льофевър се намръщи.

— Това е много сериозно решение от твоя страна.

— Съжалявам.

— Искрено те съветвам да преосмислиш решението си.

Кларк поклати глава.

— Не.

— Би трябвало да си даваш сметка, разбира се, че сме подготвени за подобни евентуалности. Подготвени сме за възможността да отхвърлиш нашия план и да започнеш да действаш по свой. Да се чудиш как да издадеш организацията ни, да информираш света, да кажеш на всички за идеалната субстанция. Е?

Лицето на Кларк остана безизразно, но всъщност подобни мисли бяха минавали през главата му.

— Разработили сме метод за справяне с подобни идеи — добави Льофевър, натисна един бутон на бюрото си и в кабинета влязоха двама келнери. Застанаха мълчаливо до вратата.

— Мисля — каза Льофевър, — че демонстрацията е най-доброто средство.

И преди Кларк да осъзнае какво се случва, двамата келнери го хванаха и го задържаха, а Льофевър пристъпи напред с нещо като пистолет, опря го в ръката му и натисна спусъка. Чу се леко съскане, нещо го парна.

— Пуснете го.

Келнерите пуснаха Кларк. Той престана да се съпротивлява и започна да разтрива ръката си.

— Какво беше това?

— Изненадваш ме, докторе — отвърна Льофевър. — Мислех, че ще се сетиш и сам. Току-що получи доза от друга субстанция. Действието й е противоположно на действието на субстанцията, която даваме тук. Пълна противоположност.

Кларк чакаше, готвеше се за някакво усещане. Не се случи нищо. Чувстваше се леко замаян, но това бе всичко.

— От друга страна, вътрешните центрове в задната част на таламуса — каза Льофевър — могат да предизвикат много особени усещания. При съответната стимулация, разбира се.

Извади камертона. Металът заблестя на светлината.

След това замахна рязко и го удари в масата.

Кларк чу жужене.