Кон Игълдън
Кръвта на боговете (9)

7

Освежен, Октавиан вървеше към Дома на девиците. Срещу дребна сума тримата с Агрипа и Меценат бяха намерили работеща баня и се бяха нахранили на една улична сергия. Вярно, че беше облечен в тогата на един приятел на Меценат, но се чувстваше много по-сигурен. Бяха съставили плана си в горещата баня, след като наредиха на робите да чакат отвън. Когато слънцето достигна зенита, Октавиан уверено приближи храма, като мина покрай Гракх и охраната, сякаш имаше пълното право да не им обръща внимание. Те не го спряха и след няколко крачки тримата се озоваха в прохладата на сградата. По-възрастните мъже може би нямаше да зяпат така открито, но весталките бяха прочути с красотата и невинността си — комбинация, когато дразнеше апетита дори на преситения Меценат.

Квинтина Фабия се появи от един страничен проход да ги посрещне. Беше сменила официалната роба от сутринта с фина памучна дреха, която показваше фигурата й, вместо да я крие.

Приближи с леки стъпки Октавиан, взе ръцете му в своите и го целуна по бузата.

— Тъгувам за теб и с теб — рече тя. — Иска ми се да бяха събрали прахта на Цезар, за да я погребат, но размириците бяха ужасни. Известно време никой не смееше да излезе. Ужасно съжалявам.

Октавиан примигна. Не беше очаквал подобно съчувствие и то застрашаваше да достигне до онази част от него, където мъката бе все още неизплакана.

— Благодаря — рече той. — Мисля, че си първият човек в града, който ми казва подобно нещо.

— Трябва да простиш на властимащите поне това. Бяха изцяло заети с бунтовете. Честно казано, нямаш представа колко лошо беше известно време.

— Знаеш ли нещо за онези „Освободители“? Къде се крият? — попита Октавиан.

— Неколцина като Луций Пела бяха убити от тълпите. Останалите се усетиха бързо и се пръснаха из именията си и в провинциите. Няма да ги откриеш тук поне тази година, макар че все още си имат поддръжници в Сената. Но не се съмнявам, че след време отново ще пропълзят в града. — Тя сви рамене и стисна здраво ръцете му. — Радвам се, че стана така. Те се опитаха да снемат от себе си срама за стореното, но гражданите не го позволиха. Въпреки целия хаос налице е поне това.

— Ще пристъпим ли по същество, Квинтина? — обади се Меценат.

Тя го погледна.

— Я, ти още си бил жив, Меценате. Колко време мина?

— Няколко години, предполагам. Изглеждаш много добре.

— И съм достатъчно добре. Да предам ли поздрави на майка ти, или смяташ да я посетиш лично?

— Познавате ли се? — попита Октавиан.

— Би трябвало. Квинтина Фабия ми е леля — без капка смущение отвърна Меценат. — Съвсем не любимата ми леля или нещо подобно. Просто леля, нали разбираш.

— И той със своя мързел не ми е любим племенник — каза тя, но с усмивка. — А кой е този красив и мълчалив млад мъж?

— Агрипа ли? — попита Меценат. — Миризмата на риба би трябвало да те предупреди, Квинтина. Той е моряк, груб и прост тип, но пък верен, досущ като добро куче.

Агрипа не обърна внимание на думите му и когато жрицата хвана ръцете му, се изчерви под изпитателния й поглед.

— Меценат си мисли, че е духовит, Агрипа — рече тя. — Вече се отказах да се извинявам вместо него.

— Не е нужно — отвърна Агрипа. — Той е просто нервен. Имахме… интересна сутрин.

Квинтина Фабия леко наклони глава и каза:

— Радвам се да видя, че има такива приятели. Майка му е отчаяна от долнопробните компании, с които се забърква обикновено. Вие ли ще бъдете свидетелите, които да потвърдят самоличността на Октавиан?

Меценат кимна и изгледа кръвнишки Агрипа.

— Добре, тогава елате.

Тримата я последваха в лабиринта от помещения и коридори зад преддверието. Домът на девиците беше многократно по-голям от кръглия храм, който гледаше към форума. Млади жени с прости бели дрехи минаваха забързано покрай тях, повечето носеха листа пергамент или свитъци.

Квинтина забеляза интереса им и се усмихна.

— Да не би да си мислехте, че прекарват по цял ден в молитви? Моите момичета са част от биещото сърце на Рим, младежи. Повярвайте ми, те знаят повече за законите на града, отколкото повечето височайши оратори в съдилищата и в Сената. Когато срокът на службата им в храма приключи, те нямат никакви трудности да си намерят добри съпрузи и да управляват домакинството.

— Никога не съм се съмнявал в това — каза Меценат и се препъна, зазяпан по едно дългокрако момиче, което мина покрай тях. Естествено, Квинтина го видя.

— Разбира се, дотогава те са Деца на богинята — рече тя. — Ако чистотата им бъде отнета, така да се каже, биват погребвани живи — а виновникът се побива на кол пред тълпата.

— Сурово наказание — тъжно отбеляза Меценат.

— Но необходимо. Мъжете могат да бъдат същински вълци, племеннико.

— Потресаващо, наистина потресаващо.

Стигнаха до врата от полиран дъб и жрицата отвори и ги въведе. На една голяма маса лежаха купища восъчни таблички и нарязани листа пергамент, наред с мастилници, писци и всички други необходими инструменти. Квинтина се настани зад писалището, като ги остави да стоят прави.

— Всичко е съвсем просто. Съставих документа, който трябва да подпишеш пред свидетелите. Аз ще добавя моето име и тогава, Октавиане, ще започнеш да се наричаш Гай Юлий Цезар. — Тя леко потръпна, докато произнасяше името. — И през ум не ми бе минавало, че ще го чуя отново толкова скоро. Това е име на честта. Надявам се да го носиш подобаващо.

— Ще го направя — рече Октавиан. Прочете единствената страница, след което и тримата се подписаха с писеца, предложен им от Квинтина.

Жрицата доближи бучка восък към пламъчето на една лампа. Нямаше пръстени, а използва железен цилиндър с печата на Веста. Октавиан повтори действието й с пръстена на Цезар и тя погледна печата с тъга и обич.

— Той беше обичан човек. Ако си наполовина като него, ще накараш сянката му да се гордее с теб.

Квинтина вдигна малък звънец и позвъни. Вратата се отвори и една деликатно прелестна жена влезе и взе документа. Докато минаваше покрай Меценат, изсумтя тихо и го изгледа гневно. Изражението на Меценат беше самата невинност.

— Е, свършено е. Надявам се, разбираш, че не бих допуснала аргентариите да влязат тук. Достатъчно необичайно е, че вие тримата сте в тези стаи. Те чакат в градината от другата страна. Портата й излиза на Палатин.

— Аргентарии ли? — не разбра Октавиан.

Квинтина го погледна изненадано.

— Лихварите. Цяла сутрин ме молят да се видят с теб. Какво очакваше?

— Не ми трябва заем… — започна Октавиан.

— От тази сутрин ти си човекът с най-големия кредитен лимит в Рим — изсумтя Меценат. — Така че ти трябва заем, освен ако не възнамеряваш да те издържам.

Квинтина поклати глава.

— Ти май не разбираш. Не са се събрали да ти предлагат заеми. Цезар беше вложил парите си в трите най-големи сдружения на аргентариите. Мисля, че са дошли да те питат какво смяташ да правиш със златото.

 

 

При вида на сенаторите пред себе си Марк Антоний изпита задоволство. Принудени да използват театъра на Помпей до възстановяването на Сената, те имаха усещането, че огромните размери на сградата някак омаловажават авторитета им. Едвам се побираха в старата постройка, а сега бяха заобиколени от хиляди празни места и се чувстваха като незначителна групичка. В качеството си на консул Марк Антоний стоеше на сцената срещу тях и акустиката също беше в негова полза. Гласът му отекваше, както и бяха възнамерявали архитектите, докато гласовете на сенаторите звучаха немощно, когато ставаха да говорят.

Сенаторите избягваха една определена част от театъра. Камъните вече бяха почистени, така че беше трудно да се посочи точното място, но никой не сядаше там, където бе убит Цезар.

Преди официалното заседание Марк Антоний беше чакал търпеливо заедно с всички, докато писарите изброяваха монотонно списъка задачи, молби и постановления, които трябваше да бъдат разгледани. Беше се заговорил, когато слухът му долови познати имена, и прекъсна разговора, за да чуе. Касий си беше уредил пост в Сирия, а Брут беше получил Атина. Децим Юний вече беше на север и мнозина други бяха получили постове възможно по-далеч от Рим, на места като Йерусалим, Испания и Галия, където да изчакат бурята в Рим да премине и да се завърнат, когато стане безопасно. На Марк Антоний му се искаше всички да се бяха махнали. Светоний още беше тук — силно оплешивяващ, с няколко редки кичура по темето. Той беше последният останал в града Освободител и винаги се появяваше заедно с Бибил, който бе негов пръв поддръжник и приближен. Бяха се сдушили със сенаторите Хирций и Панса, които вече бяха набелязани да заемат мястото на Марк Антоний след края на консулската му година. Марк Антоний усещаше неприязънта, с която го гледаха, но не позволи това да наруши спокойствието му.

Първият официален дебат бе свързан със завещанието на Цезар и най-вече с онези имоти и средства, които трябваше да се управляват от Сената. Онези, които още не знаеха, бяха шокирани, когато научиха размера на сумите. Повече от сто милиона сестерции трябваше да бъдат раздадени на народа — огромно начинание, което изискваше идентифицирането на всеки човек според фамилията му и стотици доверени хора, които да раздават среброто. Марк Антоний с нищо не показваше бушуващата в него буря, докато слушаше досадните речи на хора като Бибил, които настояваха Сенатът да отложи плащанията. Разбира се, те не искаха щедростта на Цезар да бъде всеобща тема за разговор — сякаш новината вече не се беше разпространила.

— Сенатори — най-сетне заговори Марк Антоний и гласът му прогърмя в театъра и накара станалия Светоний да млъкне. — Гражданите на Рим знаят много добре какво им е дадено. По този въпрос можем единствено да отстъпим и да изпълним завещанието. Едва се възстановихме от безредиците. Нима искате да избухнат отново? Цезар беше вложил средства във всеки по-голям храм, а неговото име е изписано срещу шест десети от парите в държавната хазна. Нека не допускаме хората да ни нарекат крадци, когато популярността ни и без това е паднала достатъчно ниско. Завещанието му трябва да бъде изпълнено, при това бързо.

Светоний отново се изправи; постоянно червеното му лице беше изкривено от яд.

— По-добре е тези средства да се използват за възстановяването на града. Защо да даваме на простолюдието пари, щом те нанесоха десет пъти повече поражения през изминалия месец? Предлагам да задържим средствата, докато градът не бъде построен отново — и старата сграда на Сената трябва да е първата сред проектите. Нима няма да има последици за разрушенията, които причиниха на нашия град? Нека видят как безценните им монети вършат нещо, което си заслужава. Нека също да видят, че не се боим да накърним деликатните им чувства. В противен случай завинаги ще живеем в страх от тълпата.

Стотици гласове замърмориха одобрително и гърлото на Марк Антоний се стегна от раздразнение. Запита се дали зад доводите на Светоний не стои Касий. Изплащането на парите щеше до голяма степен да възстанови положението им в града, а ето че другите сенатори бяха скочили в подкрепа на Светоний и гласовете им звучаха глухо в просторния театър.

За отвращение на Марк Антоний предложението за отлагане на плащанията беше прието с огромно мнозинство и сенаторите насядаха по местата си, доволни от възможността да упражнят властта си. Марк Антоний временно се оттегли, докато един служител четеше серия писма от командирите на легионите в Галия. Беше кипнал от поражението и най-вече защото то показваше какъв е авторитетът му пред Сената. Мъжете, които управляваха Рим, явно не бяха пропуснали да забележат специалното отношение към него по време на метежите. Едва сега виждаше откритата враждебност на много повече сенатори от онези, които бяха креатури на Освободителите. Потърка брадичка, като се мъчеше да скрие възмущението си. Сенатът показваше мускули, а в същото време някакъв млад глупак, нарекъл себе си Цезар, беше наследник на половината злато на Рим. Направо вбесяващо.

Докато заседанието продължаваше, Марк Антоний взе решение за себе си. Разискванията продължиха с въпроса за легионите в Брундизиум и се чуха призиви за порицаването им. Стотици очи се обърнаха към него и го зачакаха да продължи с официалните процедури. Марк Антоний видя спасителен изход и се върна на трибуната.

— Сенатори, чухме предложения легионите в Брундизиум да бъдат наказани — започна той. Ако ги беше преценил правилно, можеше да ги насочи в нужната му посока. — При нормални обстоятелства бих се съгласил с подобни искания, но обстоятелствата съвсем не са нормални. Командващите онези легиони почти без изключение бяха хора на Цезар. Името му е все още талисман за гражданите. Казвате, че не бива да се боим от тях, и аз приемам това, но нима трябва да дразним гордостта им, докато не бъдат принудени да реагират гневно? Може ли Сенатът да понесе още един удар по авторитета си? Според мен не. Подобно на много други, легионите в Брундизиум бяха изгубени поради липсата на силен водач в Рим. Това обаче е вече минало. Някои от вас нехайно предложиха легионите да бъдат подложени на децимация, но замисляли ли сте се как ще реагира Рим на подобна новина? Един на всеки десет да бъде пребит до смърт от другарите си — и за какво? Заради това, че са останали там, докато в Рим бушуваше хаос. Издаването на подобна заповед ще е неблагодарна задача за всекиго.

Сърцето му подскочи, когато видя Бибил да надига масивното си туловище, за да вземе думата. Светоний също бе станал. Марк Антоний пое дълбоко дъх — знаеше, че е заложено и собственото му бъдеше. Даде думата първо на Бибил и седна, докато онзи се изкаже.

— Изумен и отвратен съм от начина, по който се обсъжда властта на Сената — започна Бибил. Неговите приятелчета и поддръжници зашумяха одобрително и това го окуражи още повече. — Говорим за легиони, които отказаха да се подчинят на законна заповед в момент на държавна криза — и консулът иска да им простим и да оставим неподчинението им без последици? Това е недопустимо. Смятам, че единствено облеченият в консулска власт следва да изпълни решението на Сената. Предлагам консулът Марк Антоний да замине за онзи град и да подложи на децимация и шестте легиона. Публичната смърт на няколко хиляди обикновени войници ще демонстрира решимостта ни много повече, отколкото всяка риторика и благородни речи. Тя ще бъде добър урок за легионите, когато в бъдеще отново избухнат размирици. Ще си кажат: „Не забравяйте Брундизиум“ и бунтовете ще замрат преди още да са започнали.

Чуха се одобрителни възгласи и Бибил вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Малцина от нас имаха късмет като консула по време на неотдавнашните безредици. За разлика от първенеца на Сената, ние изгубихме имущество и роби в пожарите и грабежите. Може би ако беше пострадал като нас, той щеше да разбира по-добре рисковете!

Бурни одобрителни възгласи отекнаха в театъра. Лицето на Марк Антоний остана безизразно. Вярно бе, че имуществото му беше останало непокътнато по време на бунтовете, докато имотите на другите сенатори бяха нарочно атакувани. Беше приятел на Цезар, той бе произнесъл погребалната реч и беше подбудил тълпата да отмъсти за убийството. На сенаторите все още се гледаше като на онези, които бяха свалили Цезар, и това петно трудно можеше да се заличи.

Когато Бибил седна, Марк Антоний взе думата — прецени, че моментът е подходящ, а и не искаше да позволява и на Светоний да пусне в ход отровния си език.

— Аз съм слуга на Рим, както много добре знае сенатор Бибил. Ако волята на Сената е аз да изпълня решението в Брундизиум, ще го направя. Настоявам обаче възраженията ми да бъдат включени в протокола. Подобно действие представлява само отмъщение, при това във време, когато трябва да сме обединени. Нека предложението да се подложи на гласуване.

Гласуването мина бързо и в театъра отекнаха ликуващи и подигравателни възгласи. Бибил седеше доволен, а приятелите му го тупаха по гърба. Сенаторите показваха недвусмислено какво мислят за любимеца на Цезар.

Марк Антоний продължи да играе ролята, като умело криеше задоволството си. Изчака да минат няколко маловажни речи и обсъждания, докато заседанието не приключи. Изтърпя безочливото тържествуване на Бибил, когато онзи надигна туловището си да си тръгне, заобиколен от фаворитите си.

Юлий никога не бе споменавал какво е станало между него и Бибил, но Марк Антоний беше направил свое разследване. Цезар взел група деца роби от дома на бившия консул и ги пратил в семейства без деца. Бибил ги беше заместил с възрастни и оттогава не бе купил нито едно дете. Истината беше очевидна и Марк Антоний се запита дали Бибил е подновил някогашните си жестокости след като Цезар вече го нямаше. Отбеляза си да постави под наблюдение дебелия сенатор. Той беше съсипан веднъж и това можеше да се повтори.

Излезе навън и пред него се ширна Марсово поле, огромното място за тренировки на града. Сега то бе почти изцяло заето от верните легиони, установили се на лагер там, и за момент Марк Антоний беше обхванат от съмнение. Ако успееше да установи контрол върху армията в Брундизиум, това щеше да се изтълкува като предизвикателство срещу новия авторитет на Сената. Легионите на Марсово поле можеха да получат заповед да излязат срещу него. Стисна зъби, докато ликьорите се подреждаха около него. Беше отишъл твърде далеч, бе се издигнал твърде високо, за да потъва отново в масата, драпаща за властта в Рим. Цезар беше неговият пример за подражание. Такива като Бибил и Светоний не можеха да го спрат. За първи път от години Марк Антоний си помисли, че разбира Юлий малко по-добре. Предизвикателството и предстоящите задачи го караха да се чувства жив. За да управлява Рим, трябваше да контролира легионите в Брундизиум. С тях щеше да бъде напълно неуязвим за всеки ход на Сената. И подобна награда определено си заслужаваше риска.