Кон Игълдън
Кръвта на боговете (21)

19

Река Лавиний се виеше през северния район. При Мутина беше образувала десетина островчета с различна големина, от отделни стърчащи скали с едно-единствено дръвче върху тях до гъсти горички, заобиколени от водата и откъснати от останалия свят.

Октавиан погледна през реката към мястото, където го очакваше Марк Антоний. И двамата не се доверяваха напълно един на друг, поради което островът беше идеално място за среща. На отсрещния бряг два галски легиона стояха търпеливо, строени в карета, но неспособни да се намесят, ако Октавиан замисли някакъв коварен ход. Същото се отнасяше и за Седми Победоносен и Девети Македонски — те нямаше да могат да му помогнат, ако Марк Антоний беше решил да го убие.

Самото стигане до този момент представляваше сложен танц, по време на който двете страни размениха безброй писма и обещания. И двамата гарантираха неприкосновеност на другия, но реалността винаги включваше един последен риск. Октавиан погледна към Агрипа и Меценат. Двамата вече бяха стъпвали на острова, за да го претърсят за скрити войници или евентуални капани. „Невъзможно е да се предвиди всичко“, помисли си Октавиан. Пое дълбоко дъх и погледна със съмнение люлеещата се лодка.

— Ако сме пропуснали нещо и ако нещата не се развият добре, бих искал да умра с увереността, че Марк Антоний ще ме последва на оня свят — рече той. — Това са нарежданията ми. Ако бъда убит, той не бива да напусне острова жив.

Прецени разстоянието и видя, че Марк Антоний е избрал място, до което не може да достигне хвърлено копие.

— Докарайте скорпионите и ги насочете към реката — каза Октавиан.

Предишния ден легионите му бяха успели да сглобят тежките оръжия и той изпитваше известно облекчение, когато те бяха изтеглени от воловете и обърнати към острова. Забеляза, че на отсрещния бряг правят същото, и се запита какво ли ще е да стои на онова малко парче земя и да чуе избръмчаването на тетивите, запращащи железните си стрели над водата.

— Готови ли сте? — попита той приятелите си.

Вместо отговор Агрипа се качи в лодката и провери въжетата. Меценат сви рамене, без да сваля поглед от очакващите ги фигури.

— Направи всичко, което можеше. Ако има някакъв заговор, той няма да доживее да види края му, това ти го гарантирам.

— Освен ако изобщо не е там — обади се Агрипа, докато сядаше. — Онзи високият с бронята може да е просто някой офицер, изпратен да ни подлъже да отидем на място, където да може да ни атакува с катапултите и лъковете си.

— Винаги си бил оптимист, Агрипа — отвърна Меценат.

Въпреки това благородникът се качи в лодката, но предпочете да остане прав и хвана веслото на кърмата. Четиримата гребци вече бяха заели местата си — опитни с мечовете ветерани, които бяха оставили оръжията в краката си, за да ги сграбчат при нужда. Като един всички погледнаха към Октавиан.

— Да тръгваме — каза той. — Да видим какво иска.

Октавиан се качи и седна на дървената преграда, без да откъсва очи от целта им.

— Отплавайте, гребете или каквато там е заповедта — каза той.

Агрипа го погледна обидено, но ветераните оттласнаха лодката от брега и я вкараха в течението. Четирите гребла се потопиха във водата и лодката набра скорост в посока към острова.

Октавиан с изненада откри, че пътуването му харесва. Агрипа видя изражението му и се усмихна.

— В малките лодки има някаква магия — рече той. — Но все пак галерите са по-добри.

При напомнянето за огромния флот, който беше изчезнал от Брундизиум, усмивката на Октавиан помръкна. Колегата му Педий беше успял да прокара решение за отнемане на командването на Секст Помпей, но това не беше върнало корабите.

— След като приключа тук, ще ми трябва мой собствен флот — каза Октавиан.

— В момента си в собствения си флот — изтърси Меценат.

Октавиан изсумтя.

— Мислех за това. Рано или късно ще трябва да се разправя със Секст Помпей. Без контрол над морето никога няма да можем да изправим легионите срещу Касий и Брут.

Агрипа потърка брадичката си и каза:

— Ще струва скъпо. С какво разполага Секст? Около двеста галери, нали така? За построяването само на половината ще са нужни десетки милиони сестерции, както и време за обучаване на легионерите.

— Какъв е смисълът да се договарям с Марк Антоний, ако не мога да напусна Рим поради страх от пирати? — отвърна Октавиан. — Ще намеря парите. И хората. Давам ти пълна свобода, Агрипа. Построй ми флот.

Стигнаха острова и слязоха от лодката. Без да кажат нито дума, гребците започнаха да си слагат бронята, която можеше да ги удави, ако я бяха носили преди и лодката се преобърнеше. Октавиан ги чакаше нетърпеливо, като барабанеше по дръжката на гладиуса си.

Марк Антоний лично слезе по песъчливия бряг и загледа приготовленията им леко развеселен. Изглеждаше здрав и силен, висок почти колкото Агрипа и с мускулесто телосложение на войник въпреки годините си.

— Добре дошъл, консуле — каза той. — Измина дълъг път, откакто аз носех титлата, която сега е твоя. Както ти писах, давам ти честната си дума, че тук си в безопасност. Помежду ни има примирие. Искам да те представя на спътниците си. Ще дойдеш ли с мен?

Мъжът, когото Октавиан беше видял за последен път да бяга към Галия, като че ли не изпитваше никакъв страх от въоръжените войници. Изглеждаше спокоен като римски патриций, наслаждаващ се на прохладен следобед край реката. Октавиан се усмихна и също влезе в ролята.

— Ще дойда — каза той. — Имаме много неща за обсъждане.

— След като най-сетне реши да те изслуша — промърмори Меценат.

Тръгнаха с Марк Антоний към мястото, където имаше издигната палатка и маси. От тази страна на острова Октавиан можеше да огледа много по-добре галските легиони на отсрещния бряг. Едва ли беше случайно, че реката тук беше по-тясна. Дузина скорпиони и две центурии стрелци го наблюдаваха, готови да действат при първия намек за предателство. Странно, но Октавиан изпита задоволство при мисълта, че е възприеман като заплаха. Не искаше да е единственият, разкъсван от безпокойство.

Марк Антоний беше в приповдигнато настроение като домакин. Видя, че Октавиан гледа към стоящите в готовност легионери, и каза:

— Времената са тежки, нали, Цезар? Лепид си помисли същото, когато пристигнах в Галия. Благодарен съм, че не видя нищо нередно в това да предаде командването на един римски консул.

— Бивш римски консул — машинално го поправи Октавиан, но видя, че Марк Антоний започва да се мръщи, и побърза да добави: — Но и мъж, когото Юлий Цезар наричаше приятел и който, надявам се, ще бъде съюзник в тежките времена.

— Както кажеш. Открих, че с колкото повече легиони разполагам, толкова по-лесно намирам съюзници — отвърна Марк Антоний и се разсмя гръмогласно. — Лепид? Позволи ми да ти представя новия Цезар и новоизбран консул.

Мъжът, към когото Марк Антоний се обърна, изглеждаше слисан и не на мястото си. Октавиан не познаваше лично Лепид; знаеше само, че е префект на Галия, назначен от Цезар след връщането му от Изтока. На пръв поглед Лепид не изглеждаше впечатляващо. Беше леко прегърбен, поради което приличаше повече на книжник, отколкото на старши офицер, макар че носът му бе чупен неведнъж и едното му ухо бе здравата пострадало при някакъв стар конфликт. Беше останал само малко хрущял, розов и без обичайната форма. Косата му беше гъста, но напълно бяла. В негово присъствие Октавиан възприемаше младостта си като сила вместо слабост.

— За мен е чест да се запознаем, Цезар — каза Лепид. Гласът му бе тих и твърд и даваше известна представа за човека зад очуканата външност.

Октавиан хвана протегнатата му ръка и я стисна.

— И за мен е чест да се срещна с вас, господа. Предполагам, че като консул на Рим моят ранг е най-висок. Ще седнем ли?

Посочи дългата маса и нарочно тръгна към нея, за да не позволи на Марк Антоний да определя темпото. Меценат и Агрипа го последваха незабавно и заеха позиция зад гърба му, когато той седна на почетното място.

Марк Антоний изглеждаше раздразнен, но постъпи великодушно и се настани срещу Октавиан, а Лепид седна до него. Четирима от хората им стояха на достатъчно разстояние, за да не изглеждат като непосредствена заплаха, макар че беше ясно защо са тук. Октавиан погледна през рамо към гребците, които бяха заели автоматично позиции срещу хората на Антоний. Получиха се две ясно обособени групи и напрежението изведнъж се прояви отново, когато Марк Антоний сложи ръце върху масата.

— Мога ли да започна? — каза той и продължи, преди някой да успее да отговори. — Предложението ми е просто. Разполагам с петнайсет легиона в Галия, като се броят тези на Лепид. Ти имаш осем. Цезар, както и цяла година като консул. Ти се нуждаеш от войска, за да се разправиш с Освободителите, а аз искам пост и власт в Рим, а не да бъда изгнаник в Галия. Бихме могли да стигнем до някакво съглашение, не мислиш ли?

Октавиан мислено благодари на боговете за тази типично римска прямота. Поне в това отношение с Марк Антоний си приличаха — и двамата не обичаха двуличието и игричките на Сената.

— Къде е мястото на префекта Лепид в това? — попита той с абсолютно спокоен глас.

— Двамата с Лепид говорим като един човек — каза Марк Антоний, преди Лепид да успее да отговори. — Рим вече е виждал триумвират. Предлагам да си поделим властта с цел да разбием Освободителите на изток. Не мисля, че можеш да постигнеш това без моите легиони.

Октавиан се замисли. Предложението беше добро, стига да можеше да му се довери. Самият Цезар беше създал първия триумвират с Крас и Помпей. Едва ли беше нужно да се споменава колко зле бе завършил той за другите двама. Октавиан се вгледа внимателно в очите на Марк Антоний и видя напрежението в тях. Бившият консул се правеше, че е със силни позиции, но нещо го тормозеше и Октавиан затърси подходящите думи, за да разбере какво е то.

— Триумвиратът трябва да бъде признат от Сената, за да е законен — каза той. — Мога да предложа най-малко това. Разполагам с достатъчно клиенти, за да спечеля всяко гласуване.

Марк Антоний видимо се отпусна и Октавиан погледна покрай него към легионите на брега на реката.

— И в същото време ми се струва, че печеля много малко от това. Аз съм консул със Сенат, който не смее да ми се противопостави. Разбира се, имам своите врагове, но мога да създам нови легиони.

Марк Антоний поклати глава.

— Имам сведения от Сирия и Гърция, според които не разполагаш с толкова време. Цезар. Ако не действаш бързо, Брут и Касий ще станат твърде силни. А аз ти предлагам силата да ги разбием преди да се е стигнало дотам.

Октавиан пак се замисли. Консулите бяха с ограничени пълномощия, въпреки че привидно разполагаха с огромна власт. Временната диктатура, която предлагаше Марк Антоний, щеше да го постави над закона, да го направи недосегаем през жизненоважните години, докато изгради свой флот и армия. Сети се обаче, че още не е открил слабостта, принудила Марк Антоний да преговаря с него. Мисълта го загложди. Октавиан погледна отново покрай седящите на масата към легионите на брега и разсеяно попита:

— Как плащаш на хората си?

За негова изненада Марк Антоний се изчерви и призна:

— Не им плащам. — Каза го така, сякаш вадеха думите с ченгел от устата му. — Изплащането на заплатите на войниците под мое командване трябва да е част от съглашението.

Октавиан кривна глава. Петнайсет легиона правеха общо седемдесет и пет хиляди души, плюс около двайсет хиляди помощен персонал. Запита се колко ли време са карали без пари. Бедността беше сурова господарка и Марк Антоний се нуждаеше от него или най-малкото от средствата в Рим и от завещанието на Цезар.

Октавиан се усмихна по-топло на двамата мъже срещу себе си.

— Мисля, че разбирам основните аргументи. Но що за глупак ще съм, ако приема да изляза срещу Касий и Брут и изгубя Галия, ако тя остане без войници?

Марк Антоний махна пренебрежително с ръка.

— В Галия от години цари мир. Цезар прекърши гръбнака на племената и уби водачите им. Няма нов върховен крал след Верцингеторикс. Галите отново се разделиха на хиляди враждуващи родове и ще си останат в това положение поколения наред. Но аз няма да изтегля всички римляни от Галия. Мога да оставя два-три легиона, които да държат крепостите за няколко сезона. Ако галите се разбунтуват, ще науча веднага. А те знаят какво ги очаква, ако решат да надигнат глава.

Октавиан го погледна със съмнение и се запита дали Марк Антоний не се надценява. Последното, което искаше, бе да води война на два фронта. Марк Антоний правеше опасен ход с опразването на Галия само и само за да седне на масата за преговори.

След дълъг изпълнен с напрежение момент, през който двамата не сваляха поглед от него, той кимна.

— Добре. Ясно е, че сте имали време да обсъдите как точно ще действа този триумвират. Кажете ми как виждате нещата и аз ще реша кое е най-добро за Рим.

 

 

Трите дни преговори бяха оставили Марк Антоний без сили, а Октавиан изглеждаше толкова свеж, колкото и когато седна за първи път на масата. Всяка сутрин се връщаше на същото място, след като Меценат и Лепид проверяваха острова за скрити войници. Нямаше никакви измами и Октавиан започна да се изпълва с увереност, че може и да се стигне до съглашение. Въпреки това оспорваше и дискутираше енергично всяка точка, а другите двама оклюмваха все повече.

Октавиан предложи прокарването на решение в Сената, което да узакони уговорката им. В замяна Марк Антоний му обеща пълен контрол над Сицилия, Сардиния и цяла Африка, в това число и Египет. Дарът бе твърде спорен, тъй като Секст Помпей контролираше морето на запад, но въпреки това Октавиан прие. Марк Антоний щеше да задържи Галия като своя сфера на влияние, а Лепид щеше да получи района на север, където за кратко бе управлявал Децим Юний. Испания и останалата част от Италия щяха да бъдат общо владение. Октавиан нареди изпращането на три милиона сестерции на отсрещния бряг на реката и има удоволствието да види как Марк Антоний се отпуска и изглежда известно време отново млад, преди отново да се заровят в поредните детайли.

На третия ден съглашението беше записано и подпечатано от тримата. Заедно те образуваха „Троен комитет за въдворяване на ред в държавата“ — тромаво и грозно име, което би трябвало да скрие онова, което представляваше всъщност временен съюз между трима силни мъже, които се стремят да постигнат целите си. Октавиан нямаше илюзии относно това, но пък Марк Антоний никога не се бе проявявал като негов враг въпреки цялата си типично римска арогантност. Истинските му врагове обаче набираха сили с всеки ден и Октавиан се нуждаеше от власт и легиони, за да се справи с тях.

Последната част от съглашението стана причина за най-много спорове. Когато бе станал диктатор, Корнелий Сула бе въвел така наречените „проскрипции“ — списък на хора, заклеймени от държавата. Влизането в подобен списък означаваше сигурна смърт, тъй като всеки гражданин можеше да изпълни присъдата и да донесе главата на заклеймения в замяна на част от имуществото му, докато останалото се разпродаваше и парите влизаха в държавната хазна. Това беше много опасна власт. Октавиан чувстваше как тя го примамва още от самото начало и се мъчеше да й се противопостави. Единствените имена, които назова, бяха на останалите деветнайсет, които бяха участвали в убийството на Цезар в театъра на Помпей. Лепид и Марк Антоний добавиха своите жертви и Октавиан преглътна нервно, докато четеше имената на сенатори, които познаваше добре. С това съглашение колегите му искаха да си уредят стари сметки.

Още два дни се разправяха за списъка, налагаха вето върху избора на другите поради лични причини и отново разглеждаха списъка име по име. Накрая всичко беше приключено. Проскрипциите щяха да предизвикат хаос в Рим, но след разпродаването на имотите на тези хора Октавиан щеше да разполага със средствата, необходими му за построяването на флот и водене на война. Отново прочете списъка. Брут и Касий бяха на първо място. Източната половина от римските владения не се споменаваше никъде в съглашението. Щеше да изглежда като фантазия да си делят земите, докато те все още бяха в ръцете на врага. Въпреки всичко имаше взето решение. Касий и Брут, които някога бяха защитени от закон и амнистия, сега щяха да бъдат обявени за врагове на държавата. Поставянето им в началото на списъка беше важна победа.

Шест дни след първото си стъпване на малкия остров Октавиан отново беше тук. Марк Антоний и Лепид сияеха от постигнатото — отново бяха вкарани в играта благодарение на единствения, който имаше властта да го направи. Помежду им все още нямаше много доверие, но през дните на спорове бяха започнали да се уважават, макар и с неохота. Марк Антоний дишаше бавно и спокойно, докато гледаше как Октавиан подпечатва съглашението за триумвирата, след което го подпечата със собствения си фамилен пръстен.

— Пет години са достатъчни да оправим грешките на миналото — каза той. — Дано боговете ни се усмихват поне през това време.

— Сега ще дойдеш ли с мен в Рим, за да видиш как това се превръща в закон? — с усмивка го попита Октавиан.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна Марк Антоний.

 

 

Бреговата линия на Сицилия беше идеална за пиратски флот. Високите хълмове непосредствено до морето позволяваха на Секст Помпей да чете подаваните с флагове сигнали и да праща галерите си на бързи нападения. Робите гребци напрягаха всичките си сили и носовете на корабите пореха морето. Секст примижа срещу яркото изгряващо слънце, за да разчете сигналите, и се озъби, когато видя червения флаг, подобен на капка кръв на фона на планинския връх. Сигналът едва се виждаше заради пушека от вулкана в центъра на големия остров — боботещо чудовище, което разтърсваше земята и караше мъртва риба да изплува на повърхността, където хората му я пронизваха с харпуните си и с радост откриваха, че вече е сварена. Нощем понякога виждаха смътно сияние от върха — идваше от разтопената скала, която бълбукаше и пълзеше по склоновете.

Пейзажът идеално отговаряше на омразата му и беше опияняващо, че разполага с власт и кораби, за да налага волята си. Вече не рискуваше да си навлече гнева на римския флот всеки път, когато пращаше екипажите си да атакуват търговски кораби. Римският флот беше негов, със заповед върху пергамент, запечатана с огромен восъчен печат и лента. Старшите офицери можеха само да му отдават чест и да се подчиняват, когато видеха печата. От този момент той разполагаше с оръжие, мощно като всяко друго, което бе на разположение на Рим. Даже по-мощно, като се имаше предвид, че с това оръжие държеше крайбрежието в мъртва хватка. Натоварените със зърно кораби от Африка и самата Сицилия вече не плаваха към полуострова. Рим беше откъснат от половината храна и стоки, от които се нуждаеше, а Секст можеше много повече.

Обърна се към Ведий, новия си пръв помощник. Вероятно щеше да е по-компромисно, ако беше назначил на негово място някой от старшите офицери, но Ведий беше с него от години като пират и Секст му имаше доверие. Ведий още нямаше трийсет, но му липсваха острите очи, необходими да разчита флаговете, и затова чакаше да чуе новината, почти разтреперан от възбуда. Когато Секст го откри, той беше кръчмарски вълк и свързваше двата края, като се биеше за пари, повечето от които изпиваше или пропиляваше на зарове. Бяха открили нещо в другия първия път, когато Секст го просна на земята и му счупи челюстта. Ведий го беше атакувал три пъти през следващия месец, но всеки следващ опит беше по-неуспешен от предишния и накрая той се отказа от желанието да си отмъсти и започна да проявява интерес към римския благородник, който говореше и се държеше като човек от простолюдието. Секст се усмихна на човека, който не беше знаел какво означава редовно хранене, преди да стъпи на галера и да започне да напада римски кораби. Явно дори вълк можеше да бъде опитомен с достатъчно храна.

— Вдигнат е червеният флаг. Някъде там има храбра душа, рискуваща живота си, за да закара дрънкулки на господарката си.

В миналото вторият флаг щеше да бъде жизненоважен, тъй като показваше броя на корабите. Един или два означаваха мишена, но повече представляваха прекалено голям риск и хората му оставаха скрити в заливите и теснините покрай брега.

Сърцето на Секст затуптя по-бързо в очакване на познатото удоволствие. Той стоеше на палубата на чудесна римска галера с легионери и роби, готови да грабнат веслата и да я изстрелят в морето. В малкия залив, където беше прекарал нощта, бяха хвърлили котва още пет галери и очакваха заповедите му. Той извика на подаващия сигнали и загледа как собственият му флаг изпълзява по мачтата. Гребците бяха събудени от плющенето на камшици. Другите галери отговориха с дисциплина, която започваше да му харесва — вдигнаха котви и приготвиха греблата само за няколко мига. Едва не се разсмя на глас, когато усети как корабът му поема през тъмните води към открито море. Другите също се стрелнаха напред като излезли на лов ястреби. Неговите грабливи птици, само половин дузина от смъртоносните кораби, които му бяха предоставени. Крайбрежието приютяваше двеста галери от любопитни очи и всички те очакваха заповедите му.

Движението изкара сестра му от малката й каюта, което само засили напрежението му. Не му харесваше как я гледа Ведий.

Беше на осемнайсет и Секст й бе баща и брат едновременно и предпочиташе да я държи близо до себе си, вместо да я оставя сред грубите мъже в лагерите си на сушата.

— Няма причина за тревога, Лавиния. Аз върша почтена работа за Сената и охранявам брега. Можеш да останеш, освен ако не се завърже сражение. Тогава искам да слезеш долу, нали?

Очите й проблеснаха раздразнено, но тя кимна. Макар че имаше същата руса коса като неговата, тя се виеше около лице, което бе почти детско. Секст я погледна с обич, докато тя връзваше косата си на опашка и се взираше в морето, наслаждавайки се на вятъра и пръските. Той много добре усещаше, че Ведий следи всяко нейно движение с мътния си поглед.

— Оглеждай се за вражески кораби — рязко му нареди Секст.

Ведий беше грозен, дума да няма. Лицето му беше така разкрасено, че носът, устните и ушите му бяха целите в белези, а веждите представляваха само дебели розови ивици, многократно изтръгвани от железни ръкавици. Първото им сбиване беше започнало, когато Секст му бе казал, че има лице като тестис, но ако не беше онзи щастлив удар в озъбената му уста, Секст знаеше, че сега можеше да е мъртъв. Никой обаче не е в особено добра форма със счупена челюст, а и след това той бе запознал Ведий с реалността на мечовете. Определено нямаше да позволи на този човек да ухажва сестра му. Макар и млада, тя бе с благородническа кръв и Секст скоро щеше да й намери някой богат сенатор или претор. Видя как Лавиния присвива очи към морските птици, накацали по въжетата, и се усмихна с обич.

Галерите излязоха от залива с умерена скорост, гребците още загряваха. Секст се изпълни с тържество, когато корабите се подредиха във формата на стрела, без да е нужно да дава заповеди. Първоначалните му екипажи просто се хвърляха към целите си с дивашки викове. Военните галери обаче бяха дисциплинирани и смъртоносни и както обикновено Секст се втурна към носа, наведе се напред и впери поглед в далечината, докато корабът му цепеше вълните.

На хоризонта имаше два съда, едва забележими петънца на яркото слънце. Те забелязаха галерите му и започнаха да обръщат обратно към сушата. Вече беше късно. Ако не стигнеха до някое пристанище, единственото, което им оставаше, беше да вкарат корабите си в плитчините и да изчезнат, ако искат да спасят живота си. Секст се засмя, когато солената вода го изпръска. Държеше се само с една ръка за бляскавото бронзово око, взиращо се над вълните. По тази част на брега нямаше никакви убежища, само отвесни скали, които можеха да превърнат търговските кораби на трески по-бързо и от него. Секст извика на офицерите и барабанният ритъм се ускори, огромните гребла започнаха да се потапят по-енергично във водата и скоростта се увеличи. Другите галери тутакси подеха темпото и се понесоха над вълните, докато търговските кораби осъзнаха грешката си и се опитаха да обърнат отново към открито море.

Секст вече беше достатъчно близо, за да види единственото платно; другият кораб беше галера, която с лекота изпреварваше спътника си. Изненада се, когато галерата обърна и се насочи право към него, сякаш капитанът й си мислеше, че има шанс срещу шест бойни кораба. Секст беше очаквал да ги преследва по западния бряг в продължение на трийсетина мили, преди да ги вземе на абордаж.

Ведий изникна до рамото му и каза:

— Може би предпочита бърз край.

Секст кимна. Не беше сигурен обаче. Действията на капитана на галерата бяха абсолютно безсмислени. Греблата се спускаха и вдигаха като избелели от слънцето криле и тласкаха кораба към него.

— Вдигнете флагове „едно“, „две“, „атака“ и „второстепенен“ — каза той.

Обичаше системата на легионите и я беше овладял бързо, дори се наслаждаваше на сложните заповеди, които можеше да дава. Две от галерите му щяха да се впуснат в преследване на търговския кораб, докато той се справи с този странен тип, който си мислеше, че може да се вкопчи в гърлото му. Секст гледаше как две галери се отклоняват, без да намаляват скоростта, а самият той нареди на останалите четири да забавят ход наполовина.

Противниковата галера продължаваше все така безстрашно да се движи към него.

— Ако го ударим от двете страни, ще потъне като камък — каза Ведий. Гледаше ухилено приближаващата галера.

— Има и по-лесни начини да се самоубиеш — отвърна Секст. — Той рискува всичко, за да стигне до нас. Разполагаме с предостатъчно сили да се справим лесно с него, каквото и да предприеме.

Приближаващата ги галера беше далеч от брега и гребците й сигурно вече бяха изморени. Секст знаеше, че дори капитанът да обърне и да побегне с максимална скорост, ще може с лекота да го настигне и да го удари много преди корабът му да е стигнал брега. В далечината видя как двете му галери настигат беззащитния търговски кораб. Той сваляше платното си в знак, че се предава, и хората му щяха да ограбят всичко ценно, преди да го подпалят. Секст се обърна и видя, че греблата на галерата се вдигат от водата и се прибират.

— Четвърт скорост! — извика Секст. — Лавиния, слизай долу.

Тя не беше помръднала от мястото си. Държеше се за мачтата и се взираше в морето с тъмните си очи, без да пропуска нищо. Богове, понякога си мислеше, че това момиче не е с ума си. Сякаш изобщо не разбираше от опасност. Е, по-късно щеше да си поговори хубаво с нея.

Галерата му приближаваше предпазливо, докато той не започна да различава лицата на мъжете на люлеещата се палуба. Беше готов да нареди заден ход при първия сигнал за измама, но на палубата не се виждаха никакви катапулти, стрелци или войници с копия.

— Приближи още — извика той на Ведий.

Корабите запълзяха напред и обкръжиха спрялата галера. Секст — беше готов за внезапна поява на стрелци — се наведе над носа и извика на мъжете на палубата:

— Този кораб е чудесен подарък! Моите благодарности. Предайте се веднага и ще убием само неколцина от вас.

Отговор не последва, но Секст видя как роби започнаха да спускат през борда малка лодка с помощта на въжета и макари. Щом лодката се озова във водата, двама мъже се спуснаха по въжена стълба, качиха се в нея и загребаха към галерата на Секст.

Той повдигна вежди и се обърна към Ведий.

— Това е нещо ново.

Обзе го внезапна тревога. Цезар беше избран за консул и нищо чудно мъжете в лодката да носеха заповед, която го лишаваше от поста му. Не че това щеше да има някакво значение. Той имаше подпечатан документ и на капитаните им бе забранено да четат съдържанието му. За тях той беше командващият и не можеше да бъде освободен, освен ако сам не пожелае.

Щом лодката се приближи, той попита почти без да повишава глас:

— Кои сте вие?

— Публий и Гай Каска — отвърна единият от двамата мъже. Беше запъхтян, несвикнал с тежката работа с греблото. — Свободни хора и Освободители, търсещи убежище.

За момент Секст се замисли дали да не ги остави да се удавят, но тези двамата можеха поне да му разкажат последните новини от Рим. Чу зад себе си как Ведий изтегля късия си кинжал и поклати неохотно глава.

— Качи ги на борда и плени галерата. Чувал съм тези имена. Искам да чуя за убийството от мъже, които са били там.

Видя, че търговският кораб гори в далечината. Усмихна се при гледката на черния пушек, издигащ се в небето като флаг, после рязко нареди:

— Лавиния! Веднага слизай долу!

— Искам да видя! И да чуя какво имат да кажат! — отвърна тя.

Секст погледна двамата братя. Едва ли представляваха някаква опасност.

— Добре, но само този път — каза той с неохота. Не можеше да й откаже нищо.

Ведий й се усмихна със счупените си зъби и голите си венци. Тя изобщо не му обърна внимание и усмивката му помръкна.